№ 1542
гр. Варна, 15.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, X СЪСТАВ в публично заседание на
седемнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Ивелина Владова
при участието на секретаря Веска П. Петрова
като разгледа докладваното от Ивелина Владова Гражданско дело №
20213100100827 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по повод предявени от Г. Г. Г. против Д.
АН. Д. обективно кумулативно и в условията на евентуалност искове както следва:
1) Главен иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД за осъждане на Д.Д. да
заплати на ищеца сума в размер на 13400 лева /след допуснато изменение размера на иска
по реда на чл.214 от ГПК/ представляваща дължима главница по договор за заем от
14.12.2016г. с падеж 01.03.2017г. целият на стойност 58000 лева, ведно със законната лихва
считано от датата на предявяване на иска – 30.03.2021г. до окончателното й изплащане;
2) Главен иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД за осъждане на Д.Д. да
заплати на ищеца сума в размер на 1250 лева – частичен иск от 4700 лева, представляваща
дължима главница по договор за заем от 21.12.2016г. с падеж 01.03.2017г. целият на
стойност 34700 лева, ведно със законната лихва считано от датата на предявяване на иска –
30.03.2021г. до окончателното й изплащане и предявен в условията на евентуалност от
него иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 1250 лева – частичен иск от 18600 лева – сума, която ищецът е
предоставил на ответника без правно основание и представляваща разликата над
договорената като заем от 21.12.2016г. сума от 16100 лева и предоставените 34700 лева с
банкови преводи от 28.12.2016г., 06.01.2017г., 10.01.2017г. и 18.05.2017г., ведно със
1
законната лихва считано от датата на предявяване на иска – 30.03.2021г. до окончателното й
изплащане и
3) Главен иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД за осъждане на Д.Д. да
заплати на ищеца сума в размер на 1250 лева – частичен иск от 69000 лева,
представляваща дължима главница по договор за заем от 21.12.2016г. с падеж 15.03.2017г.
целият на стойност 69000 лева, ведно със законната лихва считано от датата на предявяване
на иска – 30.03.2021г.
В исковата и уточнявщите молби ищецът Г.Г. твърди, че е сключил с ответника
Д.Д. договори за заем както следва: Договор за заем от 30.11.2016г. с падеж 01.02.2017г. на
стойност 55000 лева; Договор за заем от 14.12.2016г. с падеж 01.03.2017г. на стойност 58000
лева; Договор за заем от 21.12.2016г. с падеж 15.03.2017г. на стойност 69000 лева и Договор
за заем от 21.12.2016г. с падеж 01.03.2017г. на стойност 16100 /предоговорен устно на 34700
лева/. Посочва, че сумите по договорите за заем са били преведени по банкова сметка на
ответника в Райфайзенбанк България ЕАД IBAN BG57RZWW9155 1007 634755. Излага, че
ответникът е извършвал погашения по договорите за заем, като напълно е погасил
задължението от 55000 лева по договора за заем от 30.11.2016г., частично е погасено
задължението по договора за заем от 14.12.2016г., а дължимият остатък по него е в размер
на 33000 лева, задъпжението по договора за заем от 21.12.2016г. с падеж 01.03.2017г. е в
размер на 4700 лева и е изцяло дължимо, а задължението по договора за заем от 21.12.2016г.
с падеж на 15.03.2017г. е в размер на 69000 лева.
В случай на спор досежно размера на договорения заем по договора от 21.12.2016г.
с падеж на 01.03.2017г. – 34000 лева, то ищецът претендира за осъждане на ответника да му
заплати частичен размер от 1250 лева от 18600 лева представляваща разликата между
предадената на ответника сума от 34700 лева и размера на договорения заем от 16100 лева,
която се явява предоставена без правно основание. Моли предявените искове да бъдат
уважени като сумите бъдат присъдени ведно със законната лихва върху тях считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 30.03.2021г. до окончателното им
изплащане.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът Д. АН. Д. е депозирал писмен отговор на
исковата молба чрез процесуалния си представител. Заявява становище за допустимост, но
неоснователност на предявените главни и в условията на евентуалност искове. Оспорва
твърденията на ищеца за възникнали между тях заемни правоотношения по процесните
договори за заем като твърди, че същите са привидни и на това основание нищожни, тъй
като страните не са желали правните им последици. Излага, че ищецът е законен
представител на «С.Л.» ЕООД, а ответникът – на «С.**» ЕООД, като между тях е бил
сключен договор за изграждане на СПА център в собствения на ответника обект – хотел С.Б.
на 07.11.2016г., по който «С.Л.» ЕООД е изпълнител, а «С.**» ЕООД е възложител с
договорено възнаграждение за изпълнителя в размер на 279500,50 лева. Твърди, че между
страните единствено на основание счетоводни и данъчни цели е била постигната
2
договореност част от заплащаните от «С.**» ЕООД суми по договора за изграждане на СПА
центъра да бъдат връщани от «С.Л.» ЕООД на управителя на възложителя, но с посочване
на друго основание. В тази връзка излага, че към 17.02.2017г. «С.**» ЕООД е превело по
сметка на «С.Л.» ЕООД без основание сумата от 302 395 лева, от които в изпълнение на
договорките «С.Л.» ЕООД е върнало на ответника Д.Д. сума в размер на 129600 лева
представляващи недължимо платена сума по договора за СМР.
Отделно от горното се твърди, че «С.Л.» ЕООД като изпълнител по договора за
СМР е неизправна страна по него, а изпълнените СМР дейности са в размер на 29057 лева.
Моли предявените искове да бъдат отхвърлени и да бъдат присъдени сторените по делото
съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание ищецът Г.Г., чрез процесуалните си предствители поддържа
предявените искове и моли да бъдат уважени. Не оспорва, че между дружествата на ищеца и
ответника – «С.Л.» ЕООД и «С.**» ЕООД е сключен и договор за СМР от 07.11.2016г., но
твърди че единствената връзка между него и процесните договори за заем е, че работата по
договора за СМР е следвало да започне след връщане на дадените заеми към Д.Д., с което да
се обезпечи изпълнението му. Оспорват твърденията на ответника, че договорите за заем са
привидни и на това основание нищожни. Поддържа твърденията си, че договорите за заем
са реални, по тях заемодателят е предоставил паричните суми на заемателя и последният е
върнал част от парите като е посочват основание – «връщане по договор за заем». Моли да
бъдат уважени предявените искове както и да бъдат присъдени сторените по делото
съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание ответникът Д.Д., чрез процесуалните си представители
поддържа възраженията срещу предявените искове. Не оспорва, че е получил от ищеца
посочените в исковата молба суми по банковата си сметка, но твърди че основанието за това
не са сключени договори за заем между страните. Оспорва сумата по договор за заем от
21.12.2016г. с падеж на 01.03.2017г. да е предоговарян от 16100 лева на 34700 лева. Излага,
че във връзка с договора за СМР от 2016г. и с оглед финансови и счетоводни ползи за
«С.**» ЕООД, между ищеца и ответника е постигната уговорка, която е била реализирана на
практика «С.**» ЕООД да преведе авансово /преди договорения график/ на «С.Л.» ЕООД
парите дължими в качеството му на възложител по договора за СМР, след което същите да
бъдат върнати от управителя на «С.Л.» ЕООД – Г.Г. по личната сметка на управителят на
«С.**» ЕООД – Д.Д.. На това основание твърди, че между страните не е постигано съгласие
за реално сключване на договори за заем, същите са абсолютно симулативни и не се дължи
връщане на пари по тях. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни
и да бъдат присъдени сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата на
чл. 235 от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
По делото са представени 4 броя договори за паричен заем сключени между Г.Г. в
3
качеството на заемодател и Д. АН. Д. като заемател, както следва:
1. Договор за заем от 30.11.2016г. за сума в размер на 55000 лева и падеж на
задължението – до 01.02.2017г.
2. Договор за заем от 14.12.2016г. за сума в размер на 58000 лева и падеж до 01.03.2017г.
3. Договор за заем от 21.12.2016г. за сума в размер на 16100 лева и падеж на 01.03.2017г.
4. Договор за заем от 21.12.2016г. за сума в размер на 69000 лева с падеж до 15.03.2017г.
В договорите по пункт 2,3 и 4 са формулирани в чл.1, ал.2 еднакви клаузи, според
които „Предоставените заемни средства са с произход плащанията, които заемателят
извършва в качеството си на представител на възложителя по Договор за изграждане на спа
център в хотел „С.Б.“ от 07.11.2016г. и са свързани с него така, че връщането на тези заемни
средства на заемателя ще представлява и е условие за изпълнение задълженията му като
представляващ изпълнителя по цитирания договор. В този смисъл тук постигнатата
договорка обвързва страните в тази им част и по отношение изпълнение на задълженията им
по Договор за изграждане на спа център в хотел „С.Б.“ от 07.11.2016г., както следва: на
възложителя да заплати, а на изпълнителя да изпълни възложените му СМР. При
неизпълнение на задължението за връщане на заемните средства по уговорения начин, за
изпълнителя по договора /заемател по този договор/ не възниква реципрочното му
задължение за изпълнение на договорените СМР“.
Няма спор между страните, а и видно от представените извлечения от сметка на Г.Г.
в „Райфайзенбанк /България/ ЕАД, на 30.11.2016г. в полза на Д. АН. Д. е преведена сумата
от 55000 лева по договор за заем от 30.11.2016г.; На 15.12.2016г. е преведена сумата от
58000 лева по договор за заем от 14.12.2016г.; На 21.12.2016г. е преведена сума в размер на
69000 лева по договор за заем от 21.12.2016г.; На 28.12.2016г. е преведена сума в размер на
6800 лева по договор за заем от 21.12.2016г.; На 06.01.2017г. е преведена сума в размер на
8400 лева по договор за заем от 21.12.2016г., а на 10.01.2017г. - сума в размер на 4500 лева
по договор за заем от 21.12.2016г.
Представен е и Договор за доставка и монтаж на оборудване за Спа център от
07.11.2016г. сключен между „С.-49“ ЕООД, представлявано от Д. АН. Д. в качеството на
възложител и „С.Л.“ ЕООД, представлявано от Г. Г. Г. в качеството на изпълнител с
предмет изграждане на спа център в хотел „С.“ в к.к.“Св.Св.К.Е.“ при договорено
възнаграждение за изпълнителя в размер на 279500,50 лева без ДДС.
Видно от договор за предоставяне на банков инвестиционен кредит № 100-
1887/16.11.2016г. „Юробанк България“ АД е предоставил на кредитополучателя „С.**“
ЕООД максимално разрешен размер на кредита от 300 000 лева, която следва да бъде
усвоена в срок до 16.05.2017г.
По делото е проведена Съдебно-счетоводна експертиза с основно и допълнително
заключение поддържани в съдебно заседание от вещото лице Д.П., изводите на която ще
4
бъдат коментирани при формиране на правните изводи на съда.
Видно от представените годишни данъчни декларации по чл.50 от ЗДДФЛ, за 2016г.
Г.Г. е декларирал предоставени заемни средства в полза на Д.Д. в размер на 198100 лева,
като целият размер е непогасен до 31.12.2016г. С декларацията от 2017г. не е декларирано
предоставяне на заеми, а общият размер на непогасените остатъци от предоставени парични
заеми е 198000 лева по предоставени през 2016г. заеми към Д.Д..
В хода на производството са събрани и гласни доказателства чрез разпит на
свидетелите В. Г. П. и Ц.Г.Б..
От показанията на св.П. – сестра на ищеца се установява, че знае от брат си Г.Г. и е
виждала писмените договори, с които същият е предоставял на Д.Д., с когото били в
договорни взаимоотношения по повод изграждането на спа център в хотела му, парични
заеми през 2016-2017г. в размер на около 200 000 лева. Заемите били предоставени след
поискване от Д. по негова банкова сметка. От всички предоставени пари към Д. били
върнати едва около 100 000 лева.
Свидетелят Б. посочва, че е счетоводител на дружеството на Д.Д. – „С.**“ ЕООД от
2015г. През 2016г. то сключило договор за СМР – изграждане на спа център в хотел „С.Б.“
със „С.Л.“ ЕООД представлявано от Г.Г., като парите за инвестицията на „С.**“ ЕООД
били осигурени чрез банков кредит от Пощенска банка в размер на около 316 000 лева. От
средата на м.11.2016г. „С.**“ ЕООД започнало да прави авансови плащания към „С.Л.“
ЕООД по издавани от него фактури, като целта била да се усвои изцяло отпусканият от
банката инвестиционен кредит. Т.е срещу издадените фактури общо на стойност около
316 000 лева банката плащала сумите по тях директно на издателя. Извън авансово
платените суми, други суми не били плащани от възложителя към изпълнителя по договора
за СМР. Тъй като изпълнението по договора за СМР се бавело, между двамата управители се
постигнала уговорка част от парите /за неизпълнената работа/ да бъдат върнати от „С.Л.“
ЕООД на „С.**“ ЕООД. Договорено било недължимите суми около 188 000 лева да бъдат
върнати лично на управителя на „С.**“ ЕООД – Д.Д. от управителя на „С.Л.“ ЕООД Г.Г.. Г.
превеждал парите по сметка на Д. в „Райфайзен банк/България/“ ЕАД, от където Д. ги
теглел и ги внасял по сметка на С.**“ ЕООД. Свидетелката посочва, че узнала за договорите
за заем през 2017г., когато започнало връщането на парите, включително Г. ходел в офиса на
С.**“ ЕООД, за да претендира да му бъдат върнати парите. Излага също, че Д. нееднократно
връщал пари по договорите за заем по банков път. Посочва също, че имало неизпълнени
изцяло и некачествено изпълнени работи по спа центъра от „С.Л.“ ЕООД, поради което
последният дължал връщане на пари. Излага също, че е попълвала личната данъчна
декларация на Д.Д. за 2016г. и за 2017г., но не е декларирала получени от него парични
заеми.
При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
5
Предявените от ищеца Г.Г. кумулативно съединени главни искове са с правно
основание чл.240 от ЗЗД за осъждане на ответника Д.Д. да заплати дължими суми по
договори за заем, по които ищецът е заемодател, а ответникът заемополучател /заемател/.
По своите правни характеристики договорът за заем е реален, едностранен и
неформален, което означава, че същият се счита сключен когато заетите пари или заместими
вещи бъдат предадени на заемателя, без да е предвидена форма за действителността му, а
въз основа на него възникват задължения единствено за заемателя – да върне заетата сума,
евентуално ведно с договорената лихва. Тежестта да установи валидно възникналите заемни
правоотношения, по които се търси изпълнение е на ищеца, а в тежест на ответника е
възложено да установи правоизключващите си възражения, в това число че договорите за
заем са нищожни като привидни във вида на абсолютно симулативни /съгласно изложеното
в отговора на исковата молба и в писмените бележки на ищеца/, т.е че страните по тях не са
желали изобщо възникване на правните им последици.
В подкрепа на твърденията си и във връзка с указаната доказателствена тежест
ищецът е представил 4 договора за заем сключени с ответника Д.Д. – от 30.11.2016г., от
14.12.2016г. и два договора за заем от 21.12.2016г., по които е договорено Г.Г. да предаде в
заем на Д.Д. сума в общ размер на 198100 лева. Установи се от представените извлечения от
сметки и от заключението по проведената Съдебно-счетоводна експертиза поддържано в
съдебно заседание от вещото лице Д.П., че от банковата сметка на Г.Г. по банкова сметка на
Д.Д. в периода от 30.11.2016г. до 18.05.2017г. са преведени общо 216700 лева с посочени
основания – цитираните договори за заем. Процесните 3 договора за заем – този от
14.12.2016г. и двата от 21.12.2016г. са писмени, двустранно подписани от заемодателя Г. и
заемателя Д., автентични /оспорване в посока неавтентичност не е направена от ответника/ и
по тях заемодателят е предал/превел по банкова сметка/ на заемателя договорените суми,
което обстоятелство не се оспорва от ответника. Заемите по договорите /в общ размер от
198100 лева/ са декларирани от заемодателя Г. в годишната му данъчна декларация по чл.50
от ЗДДФЛ за 2016г. подадена пред НАП. Изложеното е достатъчно да се приеме, че между
страните е изпълнен фактическият състав на договора за заем и са възникнали заемни
правоотношения, по които ищецът в качеството му на изправна страна има право да търси и
получи изпълнение на вземането си.
Преди формулиране на краен извод по основателността на предявените искове обаче
следва да бъдат разгледани и въведените от ответника защитни възражения за нищожност на
сключените с ищеца договори за заем поради привидността им. Твърденията обосноваващи
възражението на ответника са за абсолютна симулация на договорите, при която „страните
никога не са постигали съгласие за предаване от ищеца на ответника на суми в заем“.
Симулативен е договорът, при който липсва съществен елемент от действителността му, а
именно съгласие за сключването му, както и от чиито правни последици страните не желаят
да бъдат обвързани.
В тази връзка ответникът твърди, че процесните договори за заем не обективират
6
постигнато между него и ищеца съгласие за даване и получаване на заем, а представляват
уговорки касаещи правоотношение по договор за СМР от 07.11.2016г. сключен между
представляваните от тях дружества – „С.**“ ЕООД, представлявано от Д.Д. – възложител по
договора за СМР и „С.Л.“ ЕООД, представлявано от Г.Г. – изпълнител по договора за СМР.
Връзката между заемните и правоотношенията по договора за изработка, според
твърденията на ответника, е такава за постигнато споразумение между двете дружества
недължимо платеното /авансово/ възнаграждение на изпълнителя по договора за СМР
/„С.Л.“ ЕООД/ да бъде върнато на възложителя /„С.**“ ЕООД/ чрез сключените между
управителите като физически лица Г.Г. /заемодател/ и Д.Д. /заемател/ договори за заем,
след което заплащането на дължимото на изпълнителя по договора за СМР възнаграждение
реално да става чрез „връщане“ на заетите средства от представляващия възложителя Д.Д.
към представляващия изпълнителя Г.Г..
От изложеното може да се направи извод, че не е налице абсолютна симулативност
на договорите за заем, доколкото от самите твърдения на ответника може да се заключи, че
дори да са сключени във връзка с договора за СМР между представляваните от страните
търговски дружества, то те евентуално са уговорили нов начин на плащане на дължимото по
договора възнаграждение, а именно плащане чрез връщане на личен заем към управителя на
дружеството изпълнител. Нещо повече, очевидно волята на ответника е била именно да
получи в заем предплатените към изпълнителя суми по договора за СМР, а чрез връщането
на заетите в лично качество парични средства да контролира изпълнението на възложените
от неговото дружество СМР. Следователно договорите за заем са били осъзнат и желан вид
правоотношение, в което е встъпил ответника, като е целял постигането именно на неговите
последици – да получи определена парична сума от ищеца, която да върне в определен срок,
още повече че връщането на надплатените авансово в полза на „С.Л.“ ЕООД суми по
договора за СМР по сметка на „С.**“ ЕООД по очаквания начин – по банкова сметка на
дружеството на ответника е било финансово неизгодно за него поради съществуващата
опасност банката финансираща изграждането на спа центъра на „С.**“ ЕООД да поиска
връщане на неусвоената част от отпуснатия кредит. В този смисъл са и показанията на св.Б.,
която посочва, че е съветвала управителите на двете дружества да транслират паричните
потоци по дружествените сметки, но те решили да сключат процесните договори за заем
въпреки потенциалния риск.
Формулираните в чл.1, ал.2 от договорите за паричен заем от 14.12.2016г. и от
21.12.2016г. клаузи /в договора за заем от 30.11.2016г. липсва такава/ не дават яснота по
отношение твърдяната евентуална привидност на договорите за заем. От иначе напълно
неясното им до степен на нищожност по смисъла на чл.26, ал.4 от ЗЗД съдържание, явяващо
се следствие на смесване на понятията за страни и задължения по договора за заем и
договора за СМР /заемател, изпълнител, възложител, „връщане на заемни средства на
заемателя“?!? и др./ може да се открие някаква логика единствено в последното изречение,
според което при неизпълнение на задължението за връщане на заемните средства /очевидно
от заемателя Д. към заемодателя Г./, за изпълнителят по договора /очевидно това следва да е
7
„С.Л.“ ЕООД/ не възниква реципрочно задължение за изпълнение на договорените СМР. Т.
е цитираната договорка може да се тълкува като такава в полза на изпълнителя по договора
за СМР „С.Л.“ ЕООД, с която последният се освобождава от забава, в случай че управителят
му Г.Г. не получи в срок изпълнение по договорите за заем сключени със заемателя Д., но
по никакъв начин не обуславя извод за нищожност на договора за заем поради
симулативност.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че никаква относимост към
въпросите за действителността на договорите за заем нямат възраженията на ответника
касателно произхода на средствата, които заемодателят ищец е предоставил в заем на
ответника /дали са негови лични, дали са от касовата наличност на собственото му
дружество „С.Л.“ ЕООД или са такива получени от „С.**“ ЕООД като плащане по договора
за СМР от 07.11.2016г./, както и обстоятелствата, че заемите не са били обезпечени по
някакъв специален начин, доколкото по общото правило на чл.133 от ГПК цялото
имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори.
Недоказано от ответника остана и възражението му за наличие на договорка между
„С.Л.“ ЕООД и „С.**“ ЕООД дружеството изпълнител да „върне“ на възложителя чрез
сключените договори за заем сума в размер на общо 216700 лева – толкова са преведени от
Г.Г. по сметка на Д.Д. съгласно т.3 от заключението на ССчЕ суми. В показанията на св.Б.
се съдържа информация за уговорки между дружествата по повод на рекламации по
договора за СМР, но не и в такъв размер, още повече че същият противоречи на житейската
логика, доколкото сумата представлява приблизително 80% от договореното
възнаграждение по договора за СМР.
Допълнително доказателство за това, че страните и в частност ответника по спора са
обвързани от валидни договори за заем е и фактът, че ответникът Д. е изпълнявал по тях,
чрез връщане на заетите средства в полза на Г.Г. в размер на общо 89600 лева съгласно
заключението на ССчЕ – 30 000 лева с посочено основание „връщане на заем по договор от
30.11.2016г. /чрез банков превод от 30.03.2017г./, 10 000 лева с посочено основание
„връщане на заем по договор от 30.11.2016г. /чрез вноска на каса от 03.04.2017г./; „връщане
на заем“ с вноска от 19600 лева от 07.04.2017г. и „връщане на заем по договор от
21.12.2016г. чрез банков превод от 17.05.2017г. Отделно от това „С.**“ ЕООД в направило и
друг банков превод на 09.06.2017г. на сума в размер на 40 000 лева в полза на ищеца Г. с
посочено основание „връщане на личен заем“.
С оглед на изложеното съдът приема, че страните по делото са обвързани от валидно
сключени договори за заем от 14.12.2016г. и от 21.12.2016г. /два договора/, като с оглед
настъпилите падежи на задълженията за връщане на заетите суми същите са изискуеми.
По договора за заем от 14.12.2016г. ищецът е предоставил на ответника в заем сума в
размер на 58000 лева. На 07.04.2017г. ответникът е направил вноска по сметка на
заемодателя в размер на 19600 лева с посочено основание „връщане на заем“. Доколкото не
8
е посочено по кой точно договор за заем се прави погашение съдът приема, че е по-най-
старото такова, а именно дъжимият остатък по договора за заем от 30.11.2016г. в размер на
15000 лева /същият е бил за 55000 лева и по него са направени погашения в размер на 30 000
лева на 30.03.2017г. и 10 000 лева на 03.04.2017г./ Остатъкът от плащането от 07.04.2017г. в
размер на 4600 лева /19600 лева – 15000 лева/ е погасило частично задължението по
следващия договор – този от 14.12.2016г., след което дължимият по него остатък е станал
53400 лева. На 09.06.2017г. по банковата сметка на Г.Г. е постъпила сума в размер на 40 000
лева с посочено основание „връщане на личен заем“ и наредител „С.**“ ЕООД. Съдът
приема, че със сумата от 40 000 лева е извършено плащане на дължима част от заема по
договора от 14.12.2016г. /най-старото към този момент задължение/, първо поради
посоченото в превода основание и второ поради факта, че управител на платеца „С.**“
ЕООД е именно заемателят Д.Д., който има падежирал към този момент „личен заем“. При
това положение дължимият остатък по договора за заем от 14.12.2016г. е в размер на 13400
лева, което обуславя извод за основателност на първия иск по чл.240 от ЗЗД.
По договора за заем от 21.12.2016г. с падеж на 01.03.2017г. съдът приема, че същият
е сключен именно за посочения в него размер от 16100 лева поради оспорването от
ответника, че е било налице предоговаряне на размера на заема от 16100 лева на 34700 лева
и липса на ангажирани доказателства от ищеца за твърдяното предоговаряне. На
17.05.2017г. ответникът е направил погашение чрез вноска на каса с посочено основание
„връщане на заем по договор от 21.12.2016г.“ в размер на 30 000 лева. Съдът приема, че с
извършеното плащане е погасено изцяло задължението по договора за заем от 21.12.2016г. с
падеж на 01.03.2017г. в размер на 16100 лева и е останал остатък от 13900 лева, които
следва да се отнесе като погашение по договора от 21.12.2016г. с падеж на 15.03.2017г.
/69000 лева/. Следователно ответникът няма непогасено задължение по договора за заем от
21.12.2016г. с падеж на 01.03.2017г. в размер на 4700 лева, поради което предявения главен
частичен иск за сумата от 1250 лева на посоченото основание се явява неоснователен.
Горното налага да бъде разгледан предявеният в евентуалност от него отново като частичен
иск за сума в размер на 1250 лева от общо 18600 лева, които са били предоставени на
ответника без основание с плащания от 28.12.2016г., 06.01.2017г.10.01.2017г. и 18.05.2017г.
и представляващи разликата над договорения размер на заема от 16100 лева и общо
платените с четирите превода 34700 лева. Установи се от заключението на проведената
ССчЕ, че на посочените дати действително са направени банкови преводи от ищеца Г. по
сметка на ответника Д. на суми в общ размер на 34700 лева, като след отчитане на сумата по
заема от 16100 лева, остава сума в размер на 18600 лева, за която липса основание за
получаване от ответника. Горното обуславя извод за основателност на евентуалния иск с
правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за връщането й на ищеца в заявения частичен
размер от 1250 лева.
По договора за заем от 21.12.2016г. с падеж на 15.03.2017г. в размер на 69000 лева
съдът намира, че след отчитане на частичното погашение от ответника в размер на 13900
лева с плащането от 17.05.2017г. е останал дължим остатък в размер на 55100 лева.
9
Доколкото искът е заявен като частичен в размер на 1250 лева, то същият се явява напълно
основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Съобразно направеното от ищеца искане и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД
дължимите суми следва да бъдат присъдени ведно със законната лихва върху тях считано от
датата на предявяване на исковете 30.03.2021г. до окончателното им изплащане.
Дължимите суми могат да бъдат преведени по банкова сметка на ищеца Г.Г.
посочена по реда на чл. 127, ал.4 от ГПК, а именно: BG********************* BIC:
**********.
И двете страни са направили искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски,
като с оглед изхода на спора и съобразно уважената част от исковете на ищеца се следват
разноски в размер на 3949,05 лева от общо сторените 4286 лева - заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 3600 лева и държавна такса в размер на 686 лева, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК. Предвид неоснователността на втория главен иск предявен като частичен
за сума в размер на 1250 лева от общо 4700 лева на ответника се следват разноски в размер
на 388,36 лева от общо сторените 4940 лева- заплатено адвокатско възнаграждение и
депозит за ССчЕ на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Д. АН. Д., ЕГН ********** с адрес: гр.Варна, к.к.“Св.К.Е.“ 10“а“ ДА
ЗАПЛАТИ на Г. Г. Г. , ЕГН **********, с адрес: гр.С., ж.к.“М.Л.“, ул.“Р.“ **Б, ет.*, ап. *
сумата от 13400 /тринадесет хиляди и четиристотин/ лева, представляваща дължима
главница по договор за заем от 14.12.2016г. с падеж 01.03.2017г. целият на стойност 58000
лева, ведно със законната лихва считано от датата на предявяване на иска – 30.03.2021г. до
окончателното й изплащане, на основание чл.240, ал.1 от ЗЗД; сумата от 1250 /хиляда
двеста и петдесет/ лева – частичен иск от 18600 лева – сума, която ищецът Г.Г. е
предоставил на ответника Д.Д. без правно основание и представляваща разликата над
договорената като заем от 21.12.2016г. сума от 16100 лева и предоставените 34700 лева с
банкови преводи от 28.12.2016г., 06.01.2017г., 10.01.2017г. и 18.05.2017г., ведно със
законната лихва считано от датата на предявяване на иска – 30.03.2021г. до окончателното й
изплащане, на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и сумата от 1250 /хиляда двеста и
петдесет/ лева – частичен иск от 69000 лева, представляваща дължима главница по договор
за заем от 21.12.2016г. с падеж 15.03.2017г., ведно със законната лихва считано от датата на
предявяване на иска – 30.03.2021г., на основание чл.240, ал.1 от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ иска на Г. Г. Г. , ЕГН **********, с адрес: гр.С., ж.к.“М.Л.“, ул.“Р.“
**Б, ет.*, ап. * за осъждане на Д. АН. Д., ЕГН ********** с адрес: гр.Варна, к.к.“Св.К.Е.“
10“а“ да заплати сума в размер на 1250 /хиляда двеста и петдесет/ лева – частичен иск от
10
4700 лева, представляваща дължима главница по договор за заем от 21.12.2016г. с падеж
01.03.2017г. целият на стойност 34700 лева, ведно със законната лихва считано от датата на
предявяване на иска – 30.03.2021г. до окончателното й изплащане, на основание чл.240,
ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА Д. АН. Д., ЕГН ********** с адрес: гр.Варна, к.к.“Св.К.Е.“ 10“а“ ДА
ЗАПЛАТИ на Г. Г. Г. , ЕГН **********, с адрес: гр.С., ж.к.“М.Л.“, ул.“Р.“ **Б, ет.*, ап. *
сумата от 3949,05 /три хиляди деветстотин четиридесет и девет и 0,05/ лева – сторени по
настоящото дело съдебно-деловодни разноски, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Г. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.С., ж.к.“М.Л.“, ул.“Р.“ **Б, ет.*, ап. *
ДА ЗАПЛАТИ на Д. АН. Д., ЕГН ********** с адрес: гр.Варна, к.к.“Св.К.Е.“ 10“а“ сумата
от 388,36 /триста осемдесет и осем и 0,36/ лева – сторени по настоящото дело съдебно-
деловодни разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
ДЪЛЖИМИТЕ СУМИ на Г. Г. Г. суми могат да бъдат преведени по банкова сметка
BG********************* BIC: **********
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Варненски апелативен съд в
двуседмичен срок считано от връчване на страните на съобщението за обявяването му, ведно
с препис от съдебния акт.
РЕШЕНИЕТО да се обяви в регистъра на съдебните решения по чл.235, ал.5 от
ГПК.
Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________
11