Гр.Хасково, 11.11.2019 г.
Хасковският окръжен съд, на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в закрито заседание, в състав:
Председател: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
Членове: ЖУЛИЕТА
СЕРАФИМОВА
ТОДОР ХАДЖИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Серафимова в.ч.гр.д. № 681 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.
Образувано е по частна жалба от Г.А.Г. против определение № 1435 от 15.08.2019 г. по гр.д. № 1000/2018 г. на Районен съд - Хасково, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя за главно встъпване във висящия процес на основание чл. 225 ГПК и заявената при условията на евентуалност молба за конституирането му като подпомагаща страна на ответника. В частната жалба е посочено, че определението е незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила. Районният съд неправилно преценил предпоставките за главно встъпване и встъпване на трето лице – помагач, по-конкретно относно правния интерес на жалбоподателя да встъпи в процеса. Също така неправилно предявените с молбата обективно и субективно съединени искове били оставени без движение за отстраняване на нередовности и изпратил препис от тях на другите две страни за отговор по чл. 131 ГПК, вместо веднага да се произнесе по допустимостта на главното встъпване. Неправилно били отделени обективно и субективно съединените искове за разглеждане в отделно производство, като това сочело на противоречие с извода за недопустимост на главното встъпване. Жалбоподателят нямал правен интерес от разглеждане на исковете в отделно производство. Обжалваното определение също така било неправилно и в частта, в която не се допускало встъпването на жалбоподателя като трето лице – помагач, в която връзка районният съд приел, че решението по иска по чл. 422 ГПК нямало да се отрази върху правното положение на молителя. В противовес на това се изтъква, че жалбоподателят като физическо лице претендирал собствеността върху процесния товарен автомобил, като били наведени доводи за симулация на подписания между главните страни по спора договор за наем. Именно в това се изразявал интереса на третото лице – помагач да встъпи в процеса и да помага на ответника, тъй като при установяване на симулативния характер на наемния договор ответникът щял да бъде освободен от задължение да престира каквото и да е било по такъв договор на ищеца и щял да се установи действителния собственик в лицето на молителя, който ще има регресните права против ответника, на когото е помагал. Отправя се искане за отмяна на обжалваното определение и допускане на главно встъпване от страна на молителя, евентуално встъпване в процеса като трето лице.
В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба от ответника в първоинстанционното производство „В. – С.“ ЕООД, чийто управител и едноличен собственик на капитала е именно жалбоподателят Г. А.Г. в качеството му на физическо лице.
Съдът, след като се запозна с доводите на жалбоподателя и с доказателствата по делото,намира за установено следното:
Частната жалба е подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване акт и от процесуално легитимирана страна. В този смисъл тя се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл. 422 ГПК, предявен от „Алпи Колор“ ЕООД, представлявано от П.С.П. в качеството на управител, против „В. – С.“ ЕООД, представлявано от Г.А.Г., в качеството на управител. В исковата молба е посочено, че ищецът сключил с ответника договор за наем, по силата на което на ответното дружество било предоставено ползването на товарен автомобил влекач „ДАФ ФТ ХФ 105“ рег. № ***. Дължимата наемна цена в размер на 3120 лв. с ДДС, установена с фактура за периода от 01.01.2017 г. до 31.01.2018 г., не била платена от наемателя. Освен това по силата на договора за наем се дължала и неустойка в размер на 10 % от дължимата сума за всеки просрочен ден в размер на 4680 лв., както и обезщетение по чл. 86 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата от 7800 лв., считано от 28.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. Отправено е искане за признаване за установено, че съществуват вземанията в полза на ищеца.
В отговора на исковата молба е посочено, че превозното средство било закупено през месец август 2014 г. от Г.Г. като физическо лице, когато ответното дружество все още не било учредено, но предстояло вписването му в Търговския регистър. Г. се свързал с управителя на ищцовото дружество и му поръчал, като предоставил и парични средства, да закупи превозното средство, но да го регистрира на името на ищцовото дружество. По този начин в регистрационния талон формално било записано като собственик ищцовото дружество „Алпи Колор“ ЕООД. За оправдаване произхода на средствата и за установяване на отношенията между доверител и довереник бил сключен договор за заем, в който се посочвало физическото лице предоставя на ищцовото дружество сумата за закупуване на влекача. Няколко дни след това се регистрирало в ТР и дружеството „В– С.“ ЕООД, но „Алпи Колор“ ЕООД не прехвърлило собствеността. Тъй като двамата управители се познавали и се намирали в добри отношения, взели решения да сключат фиктивен договор за наем, който да служи на ответното дружество като оправдателен документ за управляването на превозното средство. Г. давал парите на П. на ръка, който ги внасял по банковата сметка на „Алпи Колор“ ЕООД, след което отново ги изтеглял и пак ги връщал на Г.. По този начин ответното дружество всъщност никога не било плащало наем на наемодателя. Разрив във взаимоотношенията настъпил на лична основа, тъй като в отделно съдебно производство дъщерята на П., която имала дете от Г., осъдила последния за заплащане на издръжка. Имено поради това се стигнало и до подаване на заявление по чл. 410 ГПК и впоследствие предявяване на иск по чл. 422 ГПК. Въз основа на тези съображения исковата претенция се оспорва по нейната основателност.
В производството са допуснати писмени доказателства, разпитани са свидетели, назначена е съдебно-счетоводна експертиза. С молба вх. № 5694 от 25.03.2019 г. и молба вх. № 5695 от 25.03.2019 г. Г.Г. като физическо лице е отправил искане към съда да бъде допуснат като главно встъпило лице по чл. 225 ГПК, при условията на евентуалност – да бъде конституиран като подпомагаща страна на ответното дружество, на което е едновременно управител и едноличен собственик на капитала. С обжалваното определение районният съд се е произнесъл, като е отхвърлил и двете молби. По отношение на главното встъпване е приел, че липсва идентичност между претендираните спорни права – ищцовото дружество претендира вземания по договор за наем, а молителят по главното встъпване е предявил собственически иск против ищцовото дружество; осъдителен иск против ответното дружество (на което е управител и едноличен собственик на капитала) за предаване на държането върху превозното средство; евентуален установителен иск за съществуване на вземане в размер на платения дължим местен данък за превозното средство. Липсва претенция, която да е идентична с тази по процесния договор за наем. По отношение на встъпването като подпомагаща страна районният съд е констатирал, че молителят не установява какъв е правният му интерес от това да бъде конституиран като трето лице – помагач.
Обжалваното определение е правилно и законосъобразно.
На първо място, настоящият съдебен състав не споделя възражението в частната жалба, че районният съд не е трябвало да оставя без движение исковата молба с правно основание чл.225 ГПК за отстраняване на нередовности, а следвало да се произнесе веднага по нейната допустимост.Отстраняването на нередовностите е било необходимо за прецизиране твърденията на молителя по предявените от него обективно и субективно съединени искове и формулиране на точен и ясен петитум. Внасянето на подобни уточнения е било абсолютно задължително, за да може да се конкретизира съдържанието на молбата за главно встъпване, а от там – и съдът да прецени дали са налице предпоставките за неговото допускане.Това важи с особена сила за уточняване на петитума и претендираните от молителя вземания и за да се провери дали и доколко е налице идентичност между тях и вземането което е предмет на първоинстанционното производство. Предявените от молителя искове по отношение на тяхната редовност и допустимост се подчиняват на изискванията на общия исков процес – по чл. 129 и чл. 130 ГПК, като в тази насока районният съд не е допуснал процесуални нарушения.
Не
се споделя и възражението, че изводът за недопустимост на главното встъпване
противоречал на извършеното отделяне на предявените искове за разглеждане в
отделно, самостоятелно производство. Неправилно се тълкуват изводите на
районния съд, като необосновано се разширява техния смисъл. Като е приел, че не
е допустимо главно встъпване в настоящото производство, съдът е имал предвид,
че тези искове са различни по своя предмет и не могат да бъдат разгледани по
настоящото дело.,което от друга страна не означава, че те не могат да бъдат
разгледани в отделно производство, в което
съдът ще преценява тяхната основателност.С оглед
изложеното не е налице
и противоречие в действията на съда, а
напротив, изводът за отделянето на исковете е логическа последица от
констатацията на съда, че техния предмет не е идентичен и тъждествен с предмета
на настоящото производство и след като това е така, тогава с още по-голямо
основание следва да се приеме, че те могат да бъдат разгледани в отделно
производство.
Последното възражение на жалбоподателя касае отхвърлянето на молбата му за встъпване като трето лице-помагач. Правилно районният съд е установил, че в депозираната молба не е уточнен правния интерес от конституирането му като подпомагаща страна. Опит за такова уточнение е направен едва с частната жалба. По този начин обаче правният интерес се обосновава за първи път пред въззивната инстанция, което е неправилно, тъй като на практика по този начин се пропуска една инстанция. Извън това, самото уточнение по същество не води до по-различен извод. Посочено е, че с решението по делото евентуално действителният собственик на превозното средство /Г. като физическо лице/ щял да има основание да упражни регресни права против ответното дружество. В случая не е конкретизирано и кои точно са тези регресни права и не могат и да бъдат изведени с оглед предмета на спора. Евентуалното доказване на симулативния характер на договора за наем може успешно да бъде проведено и от ответното дружество, без да е необходимо встъпването на трето лице – помагач. А евентуалната основателност на отделените за самостоятелно разглеждане искове ще рефлектира не в отношенията между Г. и ответното дружество, на което той е управител и едноличен собственик на капитала, а в отношенията между него и ищцовото дружество, които той би могъл адекватно да защити в самостоятелното производство.
С оглед на гореизложените съображения, обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно, а жалбата като неоснователна оставена без уважение.
На основание чл. 274, ал. 4 ГПК, въззивното определение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран така, съдът
О
П Р Е
Д Е Л
И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1435 от 15.08.2018 г. по гр.д. № 1000/2018 г. на Районен съд – Хасково.
ВРЪЩА делото на Районен съд–Хасково за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател : Членове : 1.
2.