Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 20.01.2022
г. гр.
Асеновград
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АСЕНОВГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, втори
граждански състав на тридесети ноември две хиляди двадесет и първа година в публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ТЕРЗИЕВА
секретар Йорданка Тянева
като разгледа докладваното
от съдия МАРИЯ ТЕРЗИЕВА
гражданско дело № 1389
по описа за 2021 г. и като обсъди:
Обективно
съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК и чл. 11, т. 9 от ЗПК.
Ищцата В.А.Т. моли да бъде прогласена нищожността на договор за паричен
заем № 3442674 от 04.02.2019 г., сключен с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД
като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и
договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския
кредит. Освен това моли да бъде прогласена нищожността и на акцесорния договор
за предоставяне на поръчителство № 3442674 от 04.02.2019 г. сключен чрез „Изи
Асет Мениджмънт“ АД с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД, тъй като е
лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ
на добрите нрави и не е породил правни последици и на основание на
обстоятелствата, че обезпечава нищожна кредитна сделка.
Твърди, че така сключеният договор е нищожен, тъй като посоченият в
договора лихвен процент не отговаря на действително приложения, доколкото
уговорената неустойка съставлява добавък към договорната лихва. Вследствие на
това нараства и ГПР, но той не е обявен на потребителя. По този начин
кредиторът се обогатява допълнително и се нарушават добрите нрави като се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга. Отделно от горното уговорената договорна лихва надхвърля
трикратния размер на законната лихва, което съставлява нарушение на добрите
нрави и води до нищожност на уговорката за заплащане на такава. Поради това за
ищцата не е възникнало задължение за плащането й.
Твърди, че посочения в договора ГПР е различен от действителния, а
възнаграждението за фирмата поръчител не е включен в ГПР. Нищожна е и клаузата
за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължението за представяне на
обезпечение, тъй като тя също противоречи на добрите нрави. Освен това няма
присъщата на неустойката обезщетителна и обезпечителна функция, а води до
скрито оскъпяване на кредита. В същото време изискванията за обезпечение са
неизпълними, а срокът за представянето му – неизпълнимо кратък. С уговорката за
заплащане на неустойка в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по кредита, се заобикаля
ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Твърди също така, че в договора е записано, че общо дължимата сума е
2614.70 лева, което е подвеждащо, тъй като в нея не е включена уговорената
неустойка. От друга страна размерът на същата е необосновано висок. Ето защо
тази разпоредба е в пряко противоречие на добрите нрави и е нищожна.
Ищецът твърди, че от всичко изложено до тук, следва, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9 и 10 от ЗПК, поради което договорът, сключен
между страните е недействителен. А в този случай се дължи само чистата стойност
на кредита.
Ето защо моли да се прогласи нищожността на договор за паричен заем №
3442674/04.02.2019 г., спрямо „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.
Моли също да се прогласи нищожността и на акцесорния договор за предоставяне на
поръчителство № 3442674/04.02.2019 г. спрямо „Файненшъл България“ ЕООД, които е
лишен от прано основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя,
противоречи на добрите нрави и не е породил правни последици и обезпечава
нищожна кредитна сделка. Ангажира доказателства, претендира за разноски в
производството
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор, с който ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва предявените
искове, като неоснователни. Твърди, че уговореният лихвен процент не се свежда
само до възнаграждение за ползване на опредЕ.сума, поради което не би могло да
се преценява съответствието на размера й с добрите нрави, тъй като не
съставлява само възнаградителна лихва, а цена. Оспорва също така доводите за
нищожност на уговорената неустойка, като твърди, че тя не излиза извън
обезпечителната, обезщетителната и санкционната си функция. Твърди, че не е
налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, както и че договорът за
заем отговаря изцяло на изискванията на чл. 22 от ЗПК към момента на
сключването му.
Освен това твърди, че договорът
за предоставяне на поръчителство е едно второ, акцесорно облигационно
правоотношение и не би могло дължимата по него такса за възнаграждение на
поръчителя да бъде включена в ГПР в договора за паричен заем. Твърденията за
недействителност на договора за поръчителство са неоснователни. Дори съдът да
приеме, че договорът за заем е нищожен, считат, че поради непредоставяне на
другите две обезпечения е обусловило пораждане на действието на договора за
предоставяне на поръчителство и с оглед изпълнение на задължението на
„Файненшъл България“ ЕООД да сключи договор за поръчителство и да отговаря
солидарно по него със заемателя, на дружеството се дължи възнаграждение в пълен
размер. Ето защо молят исковете да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни и
недоказани. Молят да бъде задължен ищеца да представи договора за кредит и
договора за поръчителство. Претендират разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който оспорва
предявените искове, като неоснователни. Твърди, че уговореният лихвен процент
не се свежда само до възнаграждение за ползване на определена сума, поради
което не би могло да се преценява съответствието на размера й с добрите нрави,
тъй като не съставлява само възнаградителна лихва, а цена. Оспорва също така
доводите за нищожност на уговорената неустойка, като твърди, че тя не излиза
извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната си функция. Твърди, че не
е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, както и че договорът за
заем отговаря изцяло на изискванията на чл. 22 от ЗПК към момента на
сключването му.
Твърди, че искането на ищеца за
недействителност договора за поръчителство е неоснователно. Търговското дружество е вписано като
финансова институция в регистъра на БНБ за финансови институции, с предмет на
дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. В това си качество на търговец
дружеството получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него
гаранционна сделка, с цел гарантиране изпълнението на всички парични задължения
на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем. Считат, че дори
съдът да приеме, че договора за заем е нищожен, с оглед изпълнение на
задължението на дружеството да сключи договора за поръчителство и да отговаря
солидарно по него със заемателя, на дружеството се дължи възнаграждение в пълен
размер. Ето защо молят исковете да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни и
недоказани. Претендират разноски.
Съдът, като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства,
намира за установено следното:
Прието е за безспорно между страните, а и от събраните в
настоящото производство писмени доказателства се установява, че на
04.02.2019 г. между “Изи Асет
Мениджмънт” АД и ищцата е сключен договор за паричен заем № 3442674, представен в
копие по делото, ведно с погасителен план към него от ответника. По силата на договора на В.Т. е
предоставена сумата от 2250 лева, а тя се е задължила да я върне в срок до
12.12.2019 г. на 22 двуседмични вноски по 118.85 лева всяка, ведно с лихва от
35 % годишно и ГПР 40.78 %. Общо дължимата сума е 2 614.70 лева. Освен
това кредитополучателят е поел за задължение в тридневен срок от подписване на
договора да предостави обезпечение, като липсват доказателства, че е направил
това. В този случай е предвидено, че се дължи неустойка в размер на
1 732.72 лева, като страните са постигнали съгласие да бъде заплатена на
22 двуседмични вноски по 78.76 лева всяка, заедно с погасителните вноски по договора - на
падежа на погасителната вноска, като така месечната вноска става от 118.85 лв.
на 197.61 лв., а общата сума по договора от 2614.0 лв. на 4347.42 лв.
Ответникът е изпълнил задължението си и предоставил уговорената
с договора сума на ищеца, което е удостоверено в самия договор, с подписа на
същия. Последният не изпълнил задължението си да предостави на заемодателя
посочените обезпечения при така въведените условия. Поради това и му били
начислени суми към месечната погасителна вноска за заплащане на неустойка по
договора.
Възражението, че липсва правен
интерес от предявения иск е неоснователно, тъй като всяка страна по един договор,
има интерес да установи нищожността му без ограничение във времето и независимо
от това дали е изпълнила задълженията си, произтичащи от него.
Сключеният
между страните договор е потребителски и следва да отговаря на изискванията на
ЗПК.
За извършване на преценката дали договорената между
страните лихва е в съответствие или в противоречие с добрите нрави следва да се
отчетат естеството и размера на задължението, за изпълнението на което е
уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи – поръчителство,
залог, ипотека и др., съотношението между размера на уговорената лихва и
възможността на кредитора да се обедни от предоставянето в заем на пари или
други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните материални
ценности /златото и недвижимите имоти/ през конкретния период от време, курсът
на основния лихвен процент на БНБ. В настоящия случай заемът не е обезпечен,
поради което съгласно възприетото в практиката на Върховния касационен съд
/решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г., ІІ г.о./ противно на
добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва. Основният лихвен процент на БНБ за лева към този
момент от 0,0 %, съответно размерът на законната лихва е +10 пункта или 10%, а
уговореният – 35%. Предвид характера на
предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че процесните уговорки
не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на страните по договора. В този
смисъл клаузата за договорната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като
надхвърля трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. Поради това клаузата, с която е уговорен този
размер, е нищожна.
Доводите за
нищожност на уговорката за заплащане на неустойка при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение също е основателно. В чл. 4, ал. 1
от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано
от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: две физически лица - поръчители или банкова гаранция. На
първо място следва да се отбележи, че нито едното, нито другото съставлява
обезпечение само по себе си по смисъла на закона. В първата хипотеза вероятно
се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице,
което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как
заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването
на договор за банкова гаранция по принцип зависи от волята на ответника, но той
не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в
глава VІІ от ЗЗД. По така изложените съображения се
налага изводът, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за
предоставения кредит, но е обособена отделно с цел заобикаляне
ограничението на чл. 19 ал.4
от ЗПК,
установяващ лимит на годишния процент на разходите. Поради това съдът намира, че уговорката за заплащане на неустойка е
нищожна.
От заключението на вещото лице Б.Д., неоспорено от
страните, което съдът кредитира като компетентно изготвено се установява, че в
годишния процент на разходите по процесния договор за паричен заем №
3442674/04.02.2019 г., като разход на заемателя е включена само договорна
лихва. Експертизата е направила
изчисление на ГПР, като в неговия обхват се включи уговореното възнаграждание
за поръчителство в размер на 1732.72 лв. След направените изчисления по
формулата, посочена в Приложение № 1 към чл.19 ал.2 от ЗПК – ГПР възлиза на
102.68 %. От тук следва извод, че на основание чл.19, ал. 5 от ЗПК клаузата,
предвиждаща заплащане на неустойка е нищожна, като надвишаваща размер по чл.19,
ал.4 от ЗПК.
Спорът е дали договорът е действителен и породил ли е
задължение за заплащане на сумата и уговореното оскъпяване, включително и
сумата, уговорена като неустойка и съответно какъв е нейният характер и следва
ли да бъде включвана към ГПР, или това ще противоречи на императивните норми на
ЗПК.
В исковата молба се сочи недействителност на договорната
разпоредба, уговаряща 40.00 % фиксиран годишен лихвен процент, като прекомерна,
поради това и в противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
която влече недействителност на целия договор, доколкото не може да бъде
заместена с императивна норма на закона, нито договорът, уреден нормативно като
възмезден, да може да бъде сключен без клауза за заплащане на възнаграждение за
предоставената услуга.
Съдът счита, че процесният договор за паричен заем е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, доколкото
кредиторът е юридическо лице, което предоставя кредит в рамките на своята
търговска дейност на физическо лице, което не е търговец и не действа в рамките
на своята професионална дейност, срещу задължението да заплати стойността на
услугата чрез извършване на периодични вноски. Характера на договора не е
спорен между страните. Доколкото има специални разпоредби, уреждащи отношенията
между страните по повод на сключени потребителски договори, съдът счита, че
следва да бъдат прилагани тези норми, а не общите такива, уредени в ЗЗД. В ЗПК,
в чл. 19, е приета нова разпоредба, в сила от 23.07.2014 г., преди сключване на
процесния договор, следователно приложима към него, съгласно която „Годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България“. Доколкото в ГПР се
включва и размерът на уговорената възнаградителна лихва, то съдът счита, че
следва да приеме, че приложима е тази специална разпоредба на закона, а
съдебната практика, постановена преди приемането на специалната разпоредба, не
следва да намира приложение, доколкото е налице различна нормативна уредба. Или
дали е налице прекомерност на уговореното възнаграждение и в следствие на това нарушаване
на добрите нрави, следва да бъде преценявано през призмата на нормата на чл. 19
от ЗПК.
Поради това съдът следва да се произнесе по възражението
за недействителност на целия договор, направено от ответника, на основание
неспазване на императивна правна норма на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и т.11 от ЗПК, противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, респективно наличие на неравноправни
договорни клаузи влечащи недействителност на целия договор, доколкото в
договора не е посочен реалния размер на годишния процент на разходите.
Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК предвижда да бъде
посочен в договора лихвения
процент по кредита и условията
за прилагането му, както и др. обсотяетелства. В процесния договор е посочен фиксиран
годишен лихвен процент и неговия размер. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
предвижда задължителното съдържание на договора за потребителски кредит да
включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
Действително съдебната практика е противоречива по
отношение на това дали следва да са посочени изрично компонентите на ГПР, освен
годишния лихвен процент, доколкото, при фиксиран лихвен процент, както е в
настоящия случай, и разлика между годишния лихвен процент и годишния процент на
разходите и липса на посочване на други компоненти на ГПР, не става ясно на
потребителя какво друго се включва в ГПР. Според настоящия състав, доколкото
неизпълнението на посочената норма влече недействителност на договора, по
силата на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, то не следва същата да бъде тълкувана
разширително. Никъде в закона не е посочено, че съдържанието на договора следва
да съдържа изброяване на компонентите, които образуват годишния процент на
разходите. Законът дава определение на термина в чл. 19 ЗПК, в който е посочено
какво изразява годишния процент на разходите - общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Нормата сочи и как се изчислява, като препраща към
формула в приложение, какви разходи не следва да се включват. Именно като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит е посочен и годишния
процент на разходите в процесния договор, поради което съдът счита, че не е
налице липса на задължително съдържание на договора, поради непосочване на
компонентите, които са включени в годишния процент на разходите.
Съдът счита, че с оглед изложеното, не е налице и реално
посочване на годишния процент на разходите по кредита, тай като посоченото в
договора – обща сума за плащане в размер на 2614.70 лв. и ГПР в размер на 40.78
% не отговарят на уговорените в действителност с договора. В този смисъл съдът
споделя становището на ищеца за наличие на скрити разходи още при отпускане на
кредита, както и наличие на заблуждаваща търговска практика, по смисъла на
потребителското общностно право. Още със сключване на договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на задължение, което е извън характерния предмет на договора за
потребителски кредит, посочен по-горе в цитирания чл. 9 от ЗПК, а за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договора за
кредит, което е допълнително, второстепенно задължение. Действително, наличието
или не на обезпечение може да мотивира страните да сключат или не договора, или
да го сключат при различни условия, най-вече различна цена на услугата, но не
следва да води до промяна на същественото съдържание на договор за кредит,
опитвайки се да се заобиколи императивна разпоредба за максимален размер на
ГПР, визирана в чл. 19, т. 4 от ЗПК. Така формулирано задължението за
кредитополучателя цели единствено получаване на допълнително парично заплащане
по договора от потребителя, уговорено още при сключване на договора, водещо до
нарастване на погасителната вноска по кредита до 197.61 лв. Така уговорения
начин на заплащане, въведените изисквания за вида обезпечение, с посочване на
почти неизпълними критерии по отношение на доход и други условия, на които
следва да отговарят във връзка с кредната си история, въведени ограничения на
лицата, които могат да бъдат поръчители в зависимост от това дали са юридически
или физически и др., краткият срок за изпълнение на задължението, изключая, че
втората хипотеза не касае обезпечение по смисъла на ЗЗД, но също въвежда
ненужно завишени критерии като срок и размер на гаранцията, налага извода, че
още с възникване на задължението се препятства неговото изпълнение. Кредиторът
следва да се съобрази с платежоспособността на длъжника и риска за предоставяне
на кредита преди сключването му, задължение, въведено в чл. 16 от ЗПК.
Непредставяне на обезпечение само по себе си не води до претърпяването на вреди
за кредитора, които да бъдат обезщетени от потребителя. Уговорената неустойка
не може да се счита и уговорена за обезпечение за изпълнение на същинските
задължения по договора, доколкото задължението е именно за предоставяне на
обезпечение. Това води до извода, че задължението е уговорено така, че да бъде
препятствано изпълнението му, за да доведе със сигурност до пораждане на
уговорената санкция. Самата тя е уговорена така, че да се кумулира към
погасителните вноски. Всичко това налага извода, че уговорената наустойка не
притежава присъщите за неустойката обезпечителната и обезщетителната функция, а
води единствено до оскъпяване на кредита, сигурно увеличаване на възнаградителната
лихва и представлява печалба за заемодателя, която обаче е скрита, доколкото не
е посочена в общата сума за погасяване на кредита и не е включена в годишния
процент на разходите. Поради това и съдът приема, че е част от договорената
печалба на дружеството кредитор, независимо, че с цел заобикаляне на закона не
е включена като размер в уговорената възнаградителна лихва, какъвто характер в
действителност има тази уговорка. За това е следвало да бъде взета предвид при
изчисляване на годишния процент на разходите, тъй като по същността си не
представлява неустойка, а скрита печалба на дружеството кредитор, поради което
и не приема възраженията на ответника, че при прибавяне към ГПР по кредита, би
се нарушила императивната норма на закона, определяща съдържанието на тези
разходи.
Така, според настоящия състав, се заобикаля ограничението
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите. В
този смисъл и вторият основен спор между страните и разрешаван противоречиво от
съдебната практика е, дали това от друга страна влече и неизпълнение на
задължението за посочване на задължително съдържание на договора за
потребителски кредит – размер на годишния процент на разходите, или доколкото
има посочен такъв, независимо дали е действителният приложим към договора, се
касае единствено за нищожност на клаузата за уговореното допълнително
оскъпяване.
Настоящият състав счита, че доколкото не са включени в
годишния процент на разходите по кредита, разходи, които, съгласно действащата
уредба е следвало да бъдат взети включени при посочване на годишния процент на
разходите по кредита, както и такива, които представляват скрита печалба на
дружеството, което води до посочване в договора на годишен процент на
разходите, различен от действителния, е налице липса на задължително съдържание
на договора, а именно липса на посочване на ГПР. Противното би било в разрез с
целите на закона и въведените в него изисквания и санкции.
Настоящият състав споделя и твърденията, че с така
уговорената неустойка се нарушава разпоредбата на чл. 143 от Закон за защита на
потребителите, доколкото е налице уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на кредитора и потребителя. Така уговорената
неустойка задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, забрана въведена в т. 5
на цитирания текст, както и не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора, което пък е въведено като условие за
неравноправна клауза в т. 19. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна и подвеждаща информация относно общите
разходи по кредита и попада и според настоящия състав в обхвата на чл. 6,
параграф от Директива 2005/29/ЕО, което е още едно основание за приемане на
клаузата относно общата сума, дължима от заемателя, за неравноправна и влечаща
цялостна недействителност на договора, по смисъла на чл. 4 от Директива
93/13/ЕО.
С Решение на Съда на Европейски съюз по Дело C-453/10 от 15 март 2012 г., по преюдициално запитване, е прието, че търговска практика,
състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен
процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци
към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета
(„Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Установяването на нелоялния характер на такава
търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на член
4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си
за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия
на потребителя кредит.
Поради изложеното съдът приема, че е налице липса на
задължително съдържание на договора за кредит, съгласно нормата на чл. 11, ал.
1, т. 9 и 10 от ЗПК, включително поради липса на посочване на действителния
лихвен процент и условията за прилагането му, действителният годишен процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит.
Предвид
горното се установява, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК не
е било спазено. Договорът за паричен заем№ 3442674 от
04.02.2019 г., сключен с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е изначално недействителен на основание чл. 22
от ЗПК, като предявеният установителен иск се явява основателен и доказан и
като такъв следва да бъде уважен. Налице е предвидена в закона специална
предпоставка за недействителност на договора, поради което същата следва да
бъде прогласена.
С
оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат
разноски, съобразно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Чл. 38 от ЗА указва, че в случаите
на осъществена безплатна правна помощ на материално затруднено лице, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Ето защо за
осъщественото безплатно процесуално представителство пред настоящия съд следва
да бъде определено възнаграждение, съгласно действащата норма на чл. 7, ал. 2
от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, определена на
база материален интерес, доколкото така е формулирано в цитираната разпоредба,
в размер на 387.50 лв. Ответникът следва да бъде осъден да заплати така
определеното възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. А на ищеца,
съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат възстановени от ответника
сторените по делото разноски, съгласно приложен списък в размер на 200 лв.
възнаграждение за вещо лице и 159.31 лв. държавна такса, общо 359.31 лв.
По предявения
установителен иск за прогласяване нищожността и на
акцесорния договор за предоставяне на поръчителство № 3442674 от 04.02.2019 г.
сключен чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД с втория ответник „Файненшъл България“
ЕООД, същия въпреки оказана доказателствена тежест за ищеца остана недоказан. Ищцовата
страна не доказа валидно облигационно отношение с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД – не представи сключен такъв договор, за да може
съда да направи преценка на действителността на клаузите в същия, поради което
този иск следва да бъде отхвърлен.
При отхвърляне на този иск на ос.л.78 ал.3 от ГПК на „Файненшъл България“
ЕООД се дължат от ищеца разноски - възнаграждение за процесуално
представителство в размер на 300 лева.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните В.А.Т., ЕГН ********** ***, и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. София, ЖК „Люлин“ № 7, бул.“Джевахарлал Неру № 28, „Силвър център“, ет.2,
офис 40-46, представлявано от Стефан Красимиров Колев, че сключеният
между тях Договор за паричен заем № 3442674 от 04.02.2019 г., е недействителен
на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, ЖК „Люлин“ № 7, бул.“Джевахарлал Неру № 28,
„Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от Стефан Красимиров Колев,
да заплати на В.А.Т., ЕГН ********** ***, сумата от 359.31 лева (триста петдесет и девет лева и тридесет и една стотинки) направени по производството разноски, на осн. чл. 78,
ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК
„Люлин“ № 7, бул.“Джевахарлал Неру № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от Стефан Красимиров Колев, да заплати на адвокат Елена Г.И.,***00122040, с адрес
гр. Пловдив, ул. „Хан Кубрат“ № 2, сумата от 387.50 лева (триста осемдесет и седем лева и петдесет стотинки) адвокатско
възнаграждение, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, за
оказаната безплатна правна помощ на В.А.Т., ЕГН ********** по гр.дело № 1389/2021 г. по описа на РС Асеновград.
ОСЪЖДА В.А.Т., ЕГН **********
*** да заплати на „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК „Люлин“ № 7, бул.“Джевахарлал Неру № 28, „Силвър център“, ет.2, офис
40-46, представлявано от Петър Дамянов, сумата от 300 лева (триста) направени по
производството разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
въззивно обжалване, от страните, пред Окръжен съд Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: