№ 718
гр. София, 14.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Б.а
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221100507335 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 03.03.2022 г. по гр.д. № 59756/20 г., СРС, І ГО, 33 с-в е
признал за установено на основание чл. 124 ГПК по отношение на Л. Д. П.,
ЕГН **********, К. Б. К., ЕГН **********, Т. И. Д., ЕГН **********, М. И.
Д., ЕГН **********, Б. Д. А., ЕГН ********** и Т. Д. А., ЕГН **********, че
Х. Д. П., ЕГН **********, в качеството му на наследник на М.А.А., ЕГН
**********, поч. на 23.07.2010 г. и въз основа на придобивна давност, е
собственик на припадащите им се части от недвижим имот с
идентификатор 68134.1358.2386.2.171 по КККР на София, представляващ
апартамент № 171, намиращ се в гр.София, район „Надежда“, ж.к. „****,
състоящ се от стая, кухня и обслужващи помещения, целият е площ от 42,04
кв.метра, заедно е 0,304 % ид.ч. от общите части на сградата е отстъпено
право на строеж върху мястото и мазе № 6, застроено на 2,41 кв.м.
Отхвърлил е предявения от Х. Д. П., ЕГН ********** срещу Х. Д. М., ЕГН
********** иск по чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищецът в
качеството му на наследник на М.А.А., ЕГН **********, поч. на 23.07.2010 г.
и въз основа на давностно владение, е собственик на припадащата се на
1
ответника част от недвижим имот с идентификатор 68134.1358.2386.2.171 по
КККР на София, представляващ апартамент № 171, намиращ се в гр.София,
район „Надежда“, ж.к. „****, състоящ се от стая, кухня и обслужващи
помещения, целият е площ от 42,04 кв.метра, заедно е 0,304 % ид.ч. от
общите части на сградата е отстъпено право на строеж върху мястото и мазе
№ 6, застроено на 2,41 кв.м Осъдил е на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК Л. Д. П., ЕГН
********** да заплати на Х. Д. П., ЕГН ********** съдебно-деловодни
разноски в размер на 350,53 лв. Осъдил е на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК К. Б. К.,
ЕГН: ********** да заплати на Х. Д. П., ЕГН ********** съдебно-деловодни
разноски в размер на 175,26 лв. Осъдил е на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК Т. И. Д., ЕГН
********** да заплати на Х. Д. П., ЕГН ********** съдебно- деловодни
разноски в размер на 175,26 лв. Осъдил е на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК М. И. Д.,
ЕГН ********** да заплати на Х. Д. П., ЕГН ********** съдебно-деловодни
разноски в размер на 175,26 лв. Осъдил е на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК Т. Д. А.,
ЕГН ********** да заплати на Х. Д. П.. ЕГН ********** съдебно-деловодни
разноски в размер на 87,63 лв. Осъдил е на осн. чл. 78. ал. 1 ГПК Б. Д. А., ЕГН
********** да заплати на Х. Д. П., ЕГН ********** съдебно-деловодни
разноски в размер на 807,63 лв. Осъдил е на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК Х. Д. П., ЕГН
********** да заплати на Х. Д. М., ЕГН ********** съдебно-деловодни
разноски в размер на 600 лв.
Решението е обжалвано първоначално с две въззивни жалби:
С въззивна жалба вх. № 25027518 от 31.03.2022 г. от ищеца Х. Д. П.,
ЕГН **********, от гр.София, ж.к.**** в частта, в която СРС, І ГО, 33 с-в е
отхвърлил предявения от Х. Д. П., ЕГН ********** срещу Х. Д. М., ЕГН
********** по иск по чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищецът в
качеството му на наследник на М.А.А., ЕГН **********, поч. на 23.07.2010 г.
и въз основа на давностно владение, е собственик на припадащата се на
ответника част от недвижим имот с идентификатор 68134.1358.2386.2.171 по
КККР на София, представляващ апартамент № 171, намиращ се в гр.София,
район „Надежда“, ж.к. „****, състоящ се от стая, кухня и обслужващи
помещения, целият е площ от 42,04 кв.метра, заедно е 0,304 % ид.ч. от
общите части на сградата е отстъпено право на строеж върху мястото и мазе
№ 6, застроено на 2,41 кв.м с мотиви, изложени в жалбата. Сочи се, че и
съгласно чл.79, ал.1 от ЗС правото на собственост по давност върху недвижим
2
имот се придобива с непрекъснато владение в прод ължение на 10 години.
Правото на собственост ще бъде придобито и от владеещия за себе си и
тогава, когато владението на имота не е получено от друго лице, стига
постоянно владеещият да упражнява фактическа власт върху имота при
бездействието на действителния собственик на имота в предвидения в закона
срок. Заявява, че 5 от общо 8 ответници са депозирали писмен отговор, в
който не само признават иска, предявен от Х. П., но и твърдят, че за период
повече от 10 години, никой освен ищеца, не е владял процесното жилище. В
решението си, съдът е констатирал, че в случая не се установяват действия, с
които ищецът Х. П. да е демонстрирал намерение за своене спрямо
останалите сънаследници, които да са достигнали до тяхното знание и да
отричат по категоричен начин техните права върху имота и да сочат
намерение за своене на имота, тъй като ползването на имота като външен
израз на фактическата власт не е доказано да е демонстрирано спрямо
останалите сънаследници на общия наследодател, но това противоречи на
изявленията на петимата ответници.
Съдът е посочил още, че в процесният случай ищецът Х. П. е придобил
владението върху недвижимия имот като сънаследник, което го легитимира
като владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на
останалите сънаследници. В редица свои решения ВКС е приел, че за да
придобие частите на останалите съсобственици е необходимо да демонстрира,
че е отблъснал намерението на другите съсобственици и е започнал да свои
техните части за себе си. Превръщането на държането във владение не
изисква някакъв специален акт макар, че може да съществува и такъв.
Съществено е действията на своене, покриващи съдържанието на правото на
собственост да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да
разберат, че имотът се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа
власт върху него. Заключването на имота и преустановяване на достъпа на
другия съсобственик в него може да бъде действие на отблъскване на
владението. (Решение № 97/19.10.2020г., по гр.д. № 325/2020 на ВКС, 1г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК). Вместо това, първоинстанционния съд е
възприел в мотивите на решението си, че няма данни, че действия,
представляващи своене от страна на ищеца на идеални части от имота на
ответниците са били доведени до знанието на ответниците. Поради това искът
следва да бъде отхвърлен спрямо оспорващия ответник, доколкото спрямо
3
него ищецът не е доказал да е демонстрирал намерение за своене на
недвижимия имот и обръщане на държането на неговите идеални части във
владение спрямо тях. Счита, че този извод на съда, не отговаря на събраните
по делото писмени и гласни доказателства. Още с исковата молба, са
представени множество писмени доказателства, от които е видно, че
единствено ищецът Х. Д. П. е извършвал пълно плащане на задълженията по
жилището, за топлофикация, водоснабдяване, електоенергия, такси за
поддържане на общите части на жилището, след датата на смъртта на общата
им наследодателка, до завеждане на настоящото производство. Владелческото
поведение на ищеца, се потвърди и от събраните гласни доказателства на
разпитаните свидетели по делото. Свидетелите заявиха пред съда, че след
смъртта на наследодателката им, в процесното жилище са виждали само и
единствено ищеца, като други хора не са идвали и не са се интересували от
апартамента. При тези данни са налице съчетаното проявление и установени
признаците на владението, защото са явни - възприемат се от
съсобствениците, не са смутени от никой от тях и са непрекъснати. Когато се
упражняват в продължение на период от 10 години, предпоставките на
придобивната давност, визирани в чл. 79 ЗС са реализирани. Фактическата
власт върху процесния имот е била осъществявана от ищеца Х. Д. П., повече
от десет години постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно, като под
спокойно следва да се разбира, че не е установена с насилие. Давността не е
била прекъсната с преустановяване на фактическата власт за повече от 6
месеца - чл. 81 от ЗС, както и при наличие на някоя от хипотезите на чл. 116
от ЗЗД вр. с чл. 84 от ЗС
Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени
процесното в обжалваната част и да бъде уважен изцяло първоначално
предявения иск като основателен и доказан. Претендира присъждане на
разноски, включително адвокатски хонорар за двете съдебни инстанции.
По тази възивна жалба е постъпил писмен отговор само от ответника Х.
Д. М., чрез пълномощника адвокат А.А., в който оспорва същата.
Останалите въззиваеми/ответници Л. Д. П., ЕГН **********, К. Б. К.,
ЕГН **********, Т. И. Д., ЕГН **********, М. И. Д., ЕГН **********, Б. Д.
А., ЕГН ********** и Т. Д. А., ЕГН ********** не вземат становище по тази
въззивна жалба.
4
С въззивна жалба вх. № 25030812 от 11.04.2022 г. от ответника Б. Д. А.,
ЕГН **********, чрез назначения му по реда на чл.47, ал.6 особен
преддставител адвокат С.А.С. от САК, със съдебен адрес: гр.София,
ул.“****, офис 4 в частта, в която СРС, І ГО, 33 с-в е признал за установено
на основание чл. 124 ГПК по отношение на Л. Д. П., ЕГН **********, К. Б.
К., ЕГН **********, Т. И. Д., ЕГН **********, М. И. Д., ЕГН **********, Б.
Д. А., ЕГН ********** и Т. Д. А., ЕГН **********, че Х. Д. П., ЕГН
**********, в качеството му на наследник на М.А.А., ЕГН **********, поч.
на 23.07.2010 г. и въз основа на придобивна давност, е собственик на
припадащите им се части от недвижим имот с идентификатор
68134.1358.2386.2.171 по КККР на София, представляващ апартамент № 171,
намиращ се в гр.София, район „Надежда“, ж.к. „****, състоящ се от стая,
кухня и обслужващи помещения, целият е площ от 42,04 кв.метра, заедно е
0,304 % ид.ч. от общите части на сградата е отстъпено право на строеж върху
мястото и мазе № 6, застроено на 2,41 кв.м. с мотиви, изложени в нея. Твърди
се, че ищецът не е доказал, че е владял недвижимия имот като свой за период
от 10 години, нито, че владението е било постоянно, непрекъсвано, спокойно,
явно и несъмнено. Няма данни,че ищецът е живял в процесния недвижим
имот и че той е считал същия за изцяло негов, т.е. не се е възприемал като
собственик, нито се е представял за такъв пред ответниците, включително
пред Б. А.. Дори и да се приеме, че ищецът е владеел недвижимия имот като
свой, което счита за обективно невярно, то това владение било прекъсвано. В
самата искова молба е посочено, че ответникът по делото М. Д. пред 2019 г. е
заявила на ищеца, че иска процесинят имот да бъде поделен, т.е. твърдяното
от ищеца владение е било прекъсвано и очевидно не е необезпокоявано.
Нещо повече, от значение за прекъсването на придобивната давност е
единствено обстоятелството, че ответниците през целия период са
разглеждали недвижимия имот като свой и този факт е бил доведен до
знанието на ищеца, който очевидно е избягвал контакт с другите законни
наследници. В доп ълнение, липсват доказателства относно твърдението, че
имотът е бил ползван от ищеца в цялост. Нещо повече, ищецът не е доказал,
че е владеел като свои идеалните части на ответника А.. Именно и съгласно
цитираното и от съда Тълкувателно решение №1/06.08.2012 г. по тълк.д. №
1/2012 г. на ВКС, ОСГК при придобиване на владение върху съсобствена вещ
на основание, признаващо такава и на останалите съсобственици,
5
завладяването на частите на другите съсобственици и промяната в
намерението поначало следва да се манифестира пред тях и да се осъществи
чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен в
случаите, когато това е обективно невъзможно. По делото не са налице
твърдения на ищеца, вкл. и в исковата му молба, че за него е било обективно
невъзможно да заяви намерението си пред ответника А., че свои неговите
идеални части от имота. През процесния период ищецът не е бил нищо друго
освен държател на идеалните части на недвижимия имот. По делото не се
установяват, а и не се твърдят действия, с които ищецът да е демонстрирал
намерение за своене спрямо ответника А., които да са достигнали до знанието
на последния и да отричат по категоричен начин неговите права върху имота
и да сочат намерение за своене на имота. Не са представени доказателства,
които да установят началния момент, от когато е настъпила промяната в
намерението на ищеца да свои имота и момента, в който тази промяна е
манифестирана по отношение на ответника А.. Следователно, ползването на
имота като външен израз на фактическата власт не е доказано по делото да е
демонстрирано спрямо ответника Д. и не може да се приеме, че ищецът е
придобил чрез давностто владение идеалните части от процесния имот,
собственост на сънаследника и ответник по делото Б. Д. А.. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени процесноито в обжалваната част и да
бъде отхвърлен иска, предявен срещу ответника А..
Писмен отговор по тази въззивна жалба е подаден единствено от
въззиваемия/ищец ищеца Х. Д. П., ЕГН **********, от гр.София, ж.к.****,
чрез пълномощника по делото адвокат Р. Д., със съдебен адрес: гр.София, бул.
****, партер, адвокатска кантора, в който оспорва същата. Претендират се
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, включително
адвокатски хонорар.
Останалите въззиваеми/ответници по тази въззивна жалба Л. Д. П., ЕГН
**********, К. Б. К., ЕГН **********, Т. И. Д., ЕГН **********, М. И. Д.,
ЕГН **********, Б. Д. А., ЕГН ********** и Т. Д. А., ЕГН ********** не
вземат становище по нея.
С разпореждане от 12.01.2023 г., СГС е констатирал, че в закрито
заседание на 10.01.2023 г. е подадена молба лично от въззивника Б. Д. А.,
ЕГН **********, в която същият прави изрично изявление за „оттегляне“ на
6
пълномощията от служебно назначения му адвокат С.А.С. от САК, както и че
оттегля депозираната от негово име въззивна жалба вх. № 25030812 от
11.04.2022 г. Заявява, че признава първоначално предявения иск от ищеца Х.
Д. П. и няма спрямо него имуществени или финансови претенции. След
администриране на извършеното оттегляне и на основание чл.264 ГПК, в
о.с.з. на 07.02.2023 г., съдът е върнал въззивна жалба вх. № 25030812 от
11.04.2022 г., подадена от адвокат С.С., в качеството му на особен
представител на ответинка Б. Д. А. и е прекратил производството спрямо нея.
Определението е влязло в сила.
При тези данни, производството продължава само по отношение на
въззивна жалба вх. № 25027518 от 31.03.2022 г. от ищеца Х. Д. П., ЕГН
**********, от гр.София, ж.к.**** в частта, в която СРС, І ГО, 33 с-в е
отхвърлил предявения от Х. Д. П., ЕГН ********** срещу Х. Д. М., ЕГН
********** по иск по чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищецът в
качеството му на наследник на М.А.А., ЕГН **********, поч. на 23.07.2010 г.
и въз основа на давностно владение, е собственик на припадащата се на
ответника част от недвижим имот с идентификатор 68134.1358.2386.2.171 по
КККР на София, представляващ апартамент № 171, намиращ се в гр.София,
район „Надежда“, ж.к. „****, състоящ се от стая, кухня и обслужващи
помещения, целият е площ от 42,04 кв.метра.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по
делото доказателства и становища на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е
процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно, не е постановено в нарушение на
правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията-
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече
смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по неговата правилност.
7
От фактическа страна:
Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗС
от Х. Д. П. срещу Л. Д. П.. М. Д. М.а, Х. Д. М., К. Б. К., Б. Д. А., Т. Д. А., Т. И.
Д. и М. И. Д. за признаването за установено по отношение на ответниците, че
ищецът е собственик изцяло на недвижим имот с идентификатор
68134.1385.2386.2.171 по КККР за гр. София, представляващ апартамент №
171, намиращ се на адрес: гр. София, район надежда, ж.к. „****.
Ищецът Х. Д. П. твърди, че апартаментът е бил собственост на общата
на страните наследодателка М.А.А., която живяла в жилището до смъртта си
през месец юли 2010г. В последните 10 години преди смъртта й ищецът и
съпругата му поели грижите за нея. След смъртта й ищецът лично владее
процесния имот, считано от юли 2010 г. и към настоящия момент, като
заплащал всички консумативи и разходи за поддръжката му. Ответниците
изцяло се дезинтересирали от ползването и поддръжката на жилището, като
никога не са предявявали претенции за ползването. Единствено през 2019 г.
ответницата М. И. Д. се свързала с ищеца с искане за делба на апартамента.
Счита, че е владял имота повече от 10 години, поради което е придобил
припадащите се на останалите сънаследници идеални части от него въз
основа на изтекла в негова полза придобивна давност, като моли съда да го
признае за установено.
Ответницата М. Д. М.а е признала предявения иск, представила е
доказателства за отказ от наследстовото, поради което производството
спрямо нея е било прекратено с влязло с сила определение от 11.11.2021 г.
Ответникът Х. Д. М. е оспорил предявения иск с молба да бъде
отхвърлен.
Ответникът К. Б. К. и заявил, че е извършил надлежен отказ от
наследство на М.А.А., поради което производството по отношение на него
следва да бъде прекратено, но не е представил доказателства.
Ответникът Б. Д. А., чрез назначения му по делото особен представител
адвокат Стоянов, е оспорил предявения иск с молба да бъде отхвърлен като
неоснователен. В последствие същият го признава.
Ответниците Т. И. Д. и М. И. Д. са подали съвместен отговор, в който са
признали изцяло предявените срещу тях искове, като считат същите за
8
основателни.
Съдът констатира следното от фактическа страна:
По делото е безспорно, че страните са наследници на М.А.А., която
приживе е била собственик на процесния имот, имотът е придобит от общата
наследодателка на страните М.А.А. на 26.12.1979 г., съгласно договор за
продажба на държавен недвижим имот. По делото са събрани гласни
доказателствени средства чрез разпита на свидетелите Ю.С. и И.С.,
живеещи в съседство на процесния имот. От показанията им се установява, че
след смъртта на наследодателя М.А., живееща в апартамент 171 в гр. София,
ж.к. „****, имотът е посещаван единствено от ищеца Х. П., който е
разполагал с ключ за него, поддържал го е и се е грижил за апартамента,
плащал е дължимите сметки за имота. Свидетелите твърдят, че не е имало
прекъсване в посещенията на ищеца, като други лица не са били забелязвани
да влизат в апартамента.
От правна страна:
За установяване на претенцията на ищеца, че е собственик на процесния
имот и за уважаване на предявения иск, претендиращият собствеността по
давност следва да е упражнявал фактическа власт в период не по-малък от 10
години без противопоставяне и без прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца,
като е демонстрирал спрямо собственика/ците на вещта, че е осъществявал
фактическата власт с намерението да я свои. Съгласно приетото в
Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ОСГК по тълкувателно дело №
4/2012г. придобиване на правото на собственост или на друго вещно право
настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок.
Придобивната давност е един от регламентираните в чл.77 от ЗС
способи за придобиване право на собственост върху вещи. Съгласно чл.79 от
ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е
добросъвестно- с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Според
легалната дефиниция на чл.68, ал.1 от ЗС, владението е упражняване на
фактическа власт /corpus/ върху вещ, която владелецът държи лично или чрез
другиго като своя /animus/. По отношение на владелеца трябва да са налице
кумулативно и двата елемента от фактическия състав на чл. 68 ЗС - корпус и
анимус. Следва да се отчете, че не всяка фактическа власт, респ. не всяко
9
служене с вещта, представлява владение. Принципът във вещното право, че
който държи- владее, а който владее, владее за себе си / чл.69 ЗС/, има
изключения. Такова изключение е държането на имота, по силата на наемно
правоотношение-наемателят е държател спрямо действителния собственик,
до момента в който явно и недвусмислено демонстрира промяната в анимуса,
с който държи имота- т.н. interversio possessiones. Законът-чл.69 от ЗС, установява
оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде
доказано, че я държи за другиго. Презумпцията относно субективния елемент
на владението, т.е. намерението за своене на вещта /animus/, е въведена в
полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество
тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото
владение. В този смисъл са и разясненията в ППВС № 6/74 г.
Следва да бъде доказано осъществявано владение по смисъла на чл. 68,
ал. 1 ЗС, което да е породило правните последици на придобиване на
собствеността, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, според която правото на собственост
върху недвижимия имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години. За осъществяване на този придобивен способ е
необходимо наличието на елементите на владението-упражняването на
фактическата власт върху вещта, това владение да е като свое, че е изминал
законово необходимия минимален срок, който да превърне владелеца в неин
собственик, владението да е през цялото време постоянно, непрекъснато,
несъмнено, спокойно и явно, като държането фактическата власт върху вещта
е с намерението да я придобие за себе си и намерението за нейното своене да
е станало достояние на собственика, спрямо който владелецът упражнява
фактическата власт.
От събраните по делото доказателства, включително свидетелските
показания, настоящата инстанция приема, че по делото се установява, че
ищецът Х. П. е осъществявал фактическа власт върху имота за период от
време, който от смъртта на наследодателката на 23.07.2010 г. до предявяване
на исковата молба на 01.12.2020 г., е по-дълъг от 10 години.
Както бе посочено, за основателността на иска следва да се установи не
само, че ищецът е осъществявал фактическа власт върху имота за период от
10 години, но и че тези действия са израз на намерението му да го свои и че
са били демонстрирани спрямо останалите сънаследници. Според чл. 69 от
10
ЗС, предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже,
че я държи за другиго. По въпроса дали е приложима презумпцията по чл. 69
ЗС в отношенията между съсобственици е налице трайна практика на ВКС
(така Решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840 от 2013 г., ВКС, I г.о., решение №
41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г. на I г.о. на ВКС; Решение №291/09.08.2010г.,
постановено по гр.д.№859/2009г. на II г.о. на ВКС; Решение №270/20.05.2010г., постановено
по гр.д.№1162/2009г. на II г.о. на ВКС; Решение №145/14.06.2011г., постановено по гр.д.
№627/2010г. на I г.о. на ВКС; Решение №12/19.02.2014г., постановено по гр.д.№1840/201Зг.
на I г.о. на ВКС и др.) в смисъл, че в хипотеза, при която фактическата власт
върху недвижим имот е придобита на правно основание /в случая въз основа
на наследяване/, което легитимира владелеца като владелец по отношение
само на своята идеална част и държател по отношение на идеалните части на
останалите съсобственици и липсва уведомяване на собственика за промяна
на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно
владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. Презумпцията
по чл. 69 ЗС намира приложение, само когато по естеството си фактическата
власт върху имота представлява владение още от момента на установяването
си, като в същия смисъл е Тълкувателно решение №1/06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012
г. на ВКС, ОСГК, според което, след като основанието, на което съсобственикът
е придобил фактическата власт върху вещта, признава такива и на останалите
съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е
достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Ето защо, за да
придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части,
собственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни
действия държането си във владение. Тези действия трябва да са от такова
естество, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане на
владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна
давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил
действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите
съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои,
като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици.
Завладяването на частите на другите съсобственици и промяната в
намерението поначало следва да се манифестира пред тях и да се осъществи
чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен в
случаите, когато това е обективно невъзможно.
11
В процесния случай ищецът Х. П. е придобил владението върху
недвижимия имот като сънаследник, което го легитимира като владелец на
своята идеална част и държател на идеалните части на останалите
сънаследници. Настоящата инстанция също приема, че не се установяват
действия, с които ищецът Х. П. е демонстрирал намерение за своене спрямо
останалите сънаследници, които да са достигнали до тяхното знание и да
отричат по категоричен начин техните права върху имота и да сочат
намерение за своене на имота, тъй като ползването на имота като външен
израз на фактическата власт не е доказано да е демонстрирано спрямо всички
останали сънаследници на общия наследодател М. А.. Не са представени
доказателства, които да установяват началния момент, от когато е настъпила
промяната в намерението на Х. П. да свои имота и моментът, в който тази
промяна е манифестирана по отношение на останалите сънаследници, няма
данни, че действия, представляващи своене от страна на ищеца на идеални
части от имота на ответниците са били доведени до знанието на ответниците.
Изразеното от част от наследниците/ответници становище относно
действията на ищеца в тази насока обосновава по-скоро незаинтересованост
на сънаследниците към тези действия, но не може да се приеме като
информираност за своене от ищеца и на техните идеални части, нито от тези
становища, както бе посочено по-горе, може да се установи началния момент
от когато е настъпила промяната в намерението на Х. П. да свои имота и
моментът, в който тази промяна е манифестирана по отношение на останалите
сънаследници. Изводът е същият, че искът следва да бъде отхвърлен спрямо
оспорващия ответник Х. М., доколкото спрямо него ищецът не е доказал да е
демонстрирал намерение за своене на недвижимия имот и обръщане на
държането на неговите идеални части във владение спрямо тях.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. На основание
чл.271, ал.1, изр.1, І пр. ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
Предвид изхода на делото, възизвникът следва да заплати на
въззиваемия направените от него разноски за настоящата инстация във вид на
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
12
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.03.2022 г. по гр.д. № 59756/20 г. на
СРС, І ГО, 33 с-в в обжалваната част.
ОСЪЖДА Х. Д. П., ЕГН **********, от гр.София, ж.к.**** да заплати
на Х. Д. М., ЕГН **********, чрез пълномогщника по делото адвокат А.А.,
със съдебен адрес: гр.София, бул.**** направените от него разноски за
настоящата инстация във вид на адвокатско възнаграждение в размер на 300
лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването преписа на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13