РЕШЕНИЕ
№ 1664
гр. Пловдив, 04.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на четиринадесети септември, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20205330116837 по описа за 2020 година
Предявен е иск с правна квалификация по е по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от
ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът М. Ж. М., ЕГН: **********, от *******, чрез пълномощник адв. Е.И., е предявил
против „Неткредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Лъчезар Станчев ” № 3, ет. 10, представлявано от ***** И.Х.-С., иск за
прогласяване като нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща
изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща
предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК клаузата за неустойка от сключения между
страните договор за кредит от 25.05.2018 г.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от
25.05.2018 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 000 лева, при фиксиран
лихвен процент- 40, 36 % и ГПР- 48, 72 %. Според чл. 4 ал. 3 от договора като обезпечение
се предвиждало обезпечение с банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова
институция за сумата от 1 068 лева, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 6 ал. 1
в размер на 327 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. Посочва се, че кредитът
бил усвоен, но по него не били плащани суми за лихви и неустойка. Твърди се, че договорът
за кредит бил нищожен на няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен
процент от 40, 36 % не отговарял на действително приложения по договора такъв, защото
1
неустойката се прибавяла към лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал.
Поради по- високия лихвен процент нараствала стойността на ГПР, но същият не бил
обявен на потребителя в нарушение на изискванията на чл. 11 т. 10 от ЗПК. Лихвата
представлявала скрита печалба и с нея кредиторът допълнително се обогатявал, като така се
внасяло неравноправие между правата и задълженията на страните. Нарушен бил и
принципа за добросъвестност, поради явна нееквивалентност между предоставената услуга
(заема) и цената за ползването на паричните средства (лихвата). Трайната съдебна практика
предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на
законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по договора се
предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала неустойка.
Тази клауза също била недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението
на длъжника да осигури гаранция, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна
функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за неоснователно
обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция поставяла неизпълними
изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването на допълнителна печалба. По
практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски
логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се
отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на
кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен
кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото
собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на
длъжника. Неустойката по договора по съществото си представлявала добавка към
възнаградителната лихва и така водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил
информирал предварително потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на
неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР,
като неустойката въобще не се включвала в разходите по кредита и така потребителят не
можел да прецени действителния размер на дълга. Това представлявало заблуждаваща
търговска практика и така клаузата се явявала неравноправна. В чл. 22 от ЗПК се
предвиждало, че при неспазване на специалните изисквания договорът за кредит бил
недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в тази хипотеза се дължало връщане
само на заетата сума, без лихва или такси по кредита. В случая нищожните клаузи за лихва
и неустойка не можело да се заместят по право, защото от една страна съда на ЕС не
допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се сключи без клаузи,
допускащи възнаграждение за кредитора. Предявява се иск за прогласяване на нищожността
само на клаузата за неустойка по договора. Претендират се и разноските в процеса. В
съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се
посочва, че между страните действително бил сключен договор за кредит при съответните
параметри, но се твърди, че ищецът предоставил надлежно обезпечение и не му била
2
начислена неустойка, като дори същият бил погасил изцяло задължението си по заема,
поради което нямал правен интерес от иска. От една страна, неустойка не била начислявана,
нито претендирана, нито пък плащана, а от друга- кредитът бил предсрочно погасен и
правоотношението между страните се явявало прекратено. В тази връзка моли за
прекратяване на делото и присъждане на разноски. При условията на евентуалност, твърди,
че искът бил неоснователен. Договорът отговарял на законовите изисквания, а възраженията
за недействителност и противоречие със ЗПК били бланкетни. Неустойката била извън ГПР,
защото тя се свързвала с виновно неизпълнение на задълженията на кредитополучателя и
задължението за плащането й възниквало в последващ момент. Длъжникът имал право на
избор какъв тип обезпечение да представи- гаранция или поръчители, като неустойката не
излизала извън присъщите й функции. Несъстоятелни били и твърденията за заблуждаваща
търговска практика, защото на клиента била предоставена пълната информация по кредита
преди сключване на договора. Размерът на лихвата не бил прекомерен, а дори и при
нищожност на дадена клауза, това не водело до нищожност на целия договор. Моли за
отхвърляне на иска. На свой ред също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не
се представлява, но представя писмено становище по спора.
С допълнителна молба ищецът мотивира правен интерес от установителния иск.
С друга допълнителна молба ищецът посочва, че по договора била начислявана неустойка
и имало извършени плащания, като той не можел да посочи конкретни размери. Имал и
правен интерес от иска, защото при положителен изход от процеса той нямало да дължи
остатък от неустойката, или пък ответникът щял да върне платените суми.
С допълнително писмено становище ответникът поддържа доводите за недопустимост на
иска, като посочва, че ищецът нямал правен интерес от иска за прогласяване на нищожност
на неустойката, която в случая не била дължима, защото не била възникнала хипотезата, за
да се претендира тя, като неустойка не била начислявана, нито пък търсена, за да бъде
плащана. Моли за прекратяване на делото, или по същество- за отхвърляне на иска.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит от 25.05.2018 г., по
силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 000
лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок до 26.08.2018 г., на три вноски, с
фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 36 %, ГПР- 48, 72 % и общ размер на
всички плащания- 1 068 лева, както и неустойка при непредставяне на гаранция в размер на
327 лева.
Като писмено доказателство е представено копие от договора за потребителски кредит,
стандартния европейски формуляр, ОУ по кредита и справка за плащанията.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице в
определило размера на ГПР на 48, 72 %, като в него влизала само възнаградителната лихва.
При включване на неустойката към договора, процентът на кредита се увеличавал с 194, 08
%. По договора не била плащана неустойка.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
3
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по
отношение на която се твърди, че е нищожна- тази за неустойката, която следва да бъдат
обсъдена, за да се прецени дали действително същата е предвидена в противоречие със
специалния ЗЗП.
В исковата молба е релевирано и основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 11 ал. 5, тя не е коректно
посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 068 лева, тя
следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в
нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради
уговорката по чл. 6 ал. 1, предвиждаща неустойка в размер на 327 лева. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до
някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на
задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя.
Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да
намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при
които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се
активира в следващия ден на сключване на договора за кредит, без да може да компенсира
повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора,
защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително
4
възнаграждение. Така и ГПР от 48, 72 % не отговаря на действителните такива, защото е без
сумата за неустойка, като според заключението на вещото лице с включването на
неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително с 194, 98 %. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви
като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от
ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както
вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, около 1/3
от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по
този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън
установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от
ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над
така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и искът се явява основателен,
като следва да се признае за установено, че клаузата за неустойка, която е предвидена в
противоречие със специалния закон, е нищожна.
Не могат да бъдат споделени съображенията на ответника за това, че след като не била
начислявана неустойка по договора, то искът бил недопустим. От една страна, в случая не е
предявен осъдителен иск- за връщане на суми по недължимо платена неустойка, за да е от
значение дали е начислявана неустойка, дали е плащана такава и в какъв размер са били
вноските за нея. От друга, което е и по- важното- тази клауза като съдържание съществува в
договора и дава правото на кредитора да претендира суми по нея. Дали той се е възползвал
5
или не от тази своя възможност, тук е без значение, доколкото ищецът цели да установи, че
клаузата е нищожна поради противоречие със закона. След като законодателят е въвел
забрана за съществуването на подобни клаузи в потребителските кредити, самото включване
на неустойката в договора на формално основание води до неговата нищожност.
Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е
представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева
(лист 23), както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 150 лева (л. 85), които суми
следва да му се възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищецът
освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил
хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на
основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за
правна защита и съдействие на ищеца (л. 25) е посочено, че той се представлява безплатно
от адв. Е.И., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал.
1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи
размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде
изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща
минимален размер на адвокатското възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Неткредит” ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Лъчезар Станчев ” № 3,
ет. 10, представлявано от ***** И.Х.-С. и М. Ж. М., ЕГН: **********, от *******, че е
нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и
10 от ЗПК, клаузата за неустойка от сключения между страните договор за кредит от
25.05.2018 г.
ОСЪЖДА „Неткредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Лъчезар Станчев ” № 3, ет. 10, представлявано от ***** И.Х.-С., да заплати на
М. Ж. М., ЕГН: **********, от *******, направените разноски по делото: внесена държавна
такса в размер на 50 (петдесет) лева и внесен депозит за съдебно- счетоводна експертиза в
размер на 150 (сто и петдесет) лева.
ОСЪЖДА „Неткредит” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Лъчезар Станчев ” № 3, ет. 10, представлявано от ***** И.Х.-С., да заплати на
адвокат Е. Г. И., ЕГН: **********, със съдебен адрес: **************, адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищеца М. Ж. М., ЕГН: **********, безплатно
6
процесуално представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда
по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________
7