РЕШЕНИЕ
№ 13068
гр. София, 02.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20221110140840 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от Л. В. С. против (фирма), в която са изложени
твърдения, че на 11.06.2020 г. между страните е сключен договор за кредит, по силата на
който ответното дружество отпуснало на ищеца заем в размер на 1000 лева. Ищецът
поддържа, че съгласно чл. 6 от съглашението договорът за кредит следвало да бъде
обезпечен с банкова гаранция или поръчител, който следва да отговаря на редица разписани
в приложимите към правоотношението Общи условия на търговеца, като при непредставяне
на обезпечение потребителят дължи заплащане на неустойка в размер на 2018,36 лева. В
исковата молба са изложени подробни съображения за нищожност на неустоечната клауза.
По наведените твърдения е направено искане за прогласяване на клаузата по чл. 6.2 от
договора за нищожна като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща нормата на чл. 19,
ал. 3 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
изискването на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит. Направено е искане сторените от страната съдебни
разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът признава предявения иск. В подадения отговор са
изложени твърдения, че дружеството не е станало повод за завеждане на делото, поради
което и доколкото ищцовата претенция е призната разноските по делото следва да бъдат
разпределени съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК.
В срока по чл. 211 ГПК ответникът е предявил за съвместно разглеждане насрещен
осъдителен иск за сумата в размер на 1000 лева, представляваща непогасена главница по
процесния Договор за потребителски кредит № 426382/11.06.2020 г., ведно със законна
лихва за забава върху главницата от предявяване на насрещния иск на 25.10.2023 г. до
окончателно погасяване на вземането и сумата в размер на 301,50 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 12.10.2020 г. до 13.12.2021 г., който е приет за
разглеждане с нарочно определение на съда от 13.12.2023 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск поддържа, че процесният
договор за кредит е нищожен, като сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10
1
ЗПК във вр. чл. 22 ЗПК, поради което дължима се явява единствено чистата сума по заема. В
подадения отговор са изложени твърдения, че извършените от потребителя плащания следва
да бъдат отнесени единствено в погашение на отпуснатата главница.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
Страните не спорят, а и от приетия по делото препис от Договор за кредит от
11.06.2020 г. се установява, че (фирма) е отпуснало в заем на Л. С. сумата в размер на 1000
лева, която кредитополучателят се задължил да върне ведно с възнаградителна лихва на 18
месечни вноски. В съглашението е посочено, че годишният процент на разходите по заема
възлиза на 48,06 %. Съгласно чл. 6 от договора заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение по кредита, по начина
и реда, и отговарящо на условията по чл. 33, ал. 1 от Общите условия: поръчител или
банкова гаранция, като при неизпълнение кредитополучателят дължи неустойка в размер на
2018,36 лева, която се заплаща разсрочено по погасителен план, обективиран в
съглашението.
От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът цени като обективно и компетентно дадено, се установява, че при включване на
неустойката по чл. 6 от съглашението в ГПР, то годишният процент на разходите по кредита
възлиза на 565,37 %. Вещото лице сочи, че общата сума заплатена от Л. С. в полза на
ответника по процесния договор за кредит възлиза на 470 лева, от която сумата в размер на
100,14 лева е отнесена за погасяване на възнаградителна лихва, сумата в размер на 319,86
лева за погасяване на неустойка, а сумата в размер на 50 лева за такса „администриране“, за
която в открито съдебно заседание експертът уточнява, че представлява „такса за събиране“.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на клаузата по
чл. 6.1 от Договор за кредит от 11.06.2020 г., предвиждаща кредитът да бъде обезпечен с
банкова гаранция или поръчител, който следва да отговаря на редица разписани в
приложимите към правоотношението Общи условия на търговеца, като при непредставяне
на обезпечение потребителят дължи заплащане на неустойка в размер на 2018,36 лева, за
нищожна е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по
спора е сключен договор за кредит, елемент от който е задължението на потребителя да
представи допълнително обезпечение по кредита, както и че клаузата е недействителна като
противоречаща на закона, заобикаляща императивни правни норми и противоречаща на
добрите нрави.
В доказателствена тежест на ищеца по предявените обективно кумулативно
съединени насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и
чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главница и възнаградителна лихва по Договор за кредит
от 11.06.2020 г. е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между
страните по спора е възникнало валидно облигационно правоотношение с описан в
насрещната искова молба предмет, по силата на което процесуално легитимирания ответник
се е задължил да върне отпуснатата му в заем сума ведно с възнаградителна лихва,
предаване на отпуснатата в заем сума, размера и настъпване на изискуемостта на
вземанията. В доказателствена тежест на ответника по насрещните искове е да установи, че
сделката е недействителна на соченото от страната правно основание, респ., че е погасил
вземанията посредством плащане.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
2
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Уговорката по чл. 6 от договора за потребителски кредит за заплащане на неустойка
за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови
рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от
насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна,
респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно
обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което
прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по
т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС. Предвид изложеното предявеният иск за прогласяване на
клаузата за нищожна се явява основателен.
В случая съдът намира, че с уговаряне на процесната клауза за неустойка е нарушено
и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като макар в договора формално да е посочен
годишния процент на разходите по кредита ( 48,06 %) и общата сума, дължима от
потребителя (1401,64 лева), в тях не е включена като разход дължимата сума за неустойка за
непредоставено обезпечение, с което пряко се нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
който забранява ГПР да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. Въпреки че
формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на
задължението, без включването в тях на задължението по чл. 6, те не могат да изпълнят
отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да
се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му. В случая уговорката за
обезпечаване на вземането е задължително условие за получаване на сумата, а и дължимата
неустойка поради неизпълнението на това задължение е изначално опредЕ. да се дължи
разсрочено.
В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В
този смисъл, като не е включил неустойката в общата сума, дължима от потребителя,
кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест
на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за
погасяване и годишният процент на разходите, са нищожни. Съдът намира, че с
неустоечната клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и е уговорен по-висок
размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Следователно се налага извод,
че така уговорената неустойка фактически представлява допълнително възнаграждение,
уговорено в полза на кредитора, наред с уговорената възнаградителна лихва, което
безспорно следва да бъде включено в годишния процент на разходите. Както бе посочено от
приетото заключение се установява, че действителният размер на ГПР по кредита възлиза на
565,37 %, който е многократно по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК, като
общо дължимата сума от кредитополучателя е в размер на 3270 лева.
Оттук и съдът намира, че дължимата неустойка следва да се включи към ГПР.
Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание
чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г.
на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. №
3
13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. И тъй
като не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Предвид изложеното предявеният насрещен иск за възнаградителна
лихва следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен.
С решение на СЕС по дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. (фирма) срещу T.И.T. , е
посочено, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в
хипотезата, в която по силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите
на равностойност и ефективност, националният съд, е длъжен служебно да извърши
прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за
потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора. В разглеждания случай
потребителят е заплатил в полза на кредитора сумата в размер на 470 лева, които следва да
бъдат отнесени в погашение на чистата стойност на кредита, т.е. отпуснатата в заем сума.
Предвид изложеното при съобразяване на извършените от кредитополучателя плащания
предявеният насрещен иск за главница се явява основателен за сумата в размер на 530 лева,
като следва да бъде отхвърлен за разликата до пълния заявен размер от 1000 лева.
С оглед изхода от спора съдебни разноски се следват и на двете страни, както следва:
На Л. С. се следват съдебни разноски, както по първоначалната претенция за
прогласяване на клаузата по чл. 6 от процесния договор за кредит за нищожна на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, така и съразмерно на отхвърлената част по предявенияте насрещни
осъдителни искове по чл. 78, ал. 3 ГПК. Неоснователни са доводите на процесуалния
представител на ответното дружество, че на ищеца не се следват разноски по предявения
иск за прогласяване на неустоечната клауза за нищожна, тъй като ответникът е признал
исковата претенция и не е дал повод за завеждане на делото. Предпоставките по чл. 78, ал. 2
ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноски са: 1/ да не е дал повод за
завеждане на иска и 2/ да признае иска. Съдът намира, че макар ответникът да е признал
исковата претенция, то доколкото кредиторът е отнасял заплатени от потребителя суми по
процесния договор в погашение на задължението по нищожната клауза то същият е дал
повод за завеждане на иска.
Предвид изложеното в тежест на (фирма) следва да бъде възложено да заплати
сторените от Л. С. разноски по първоначалния иск в размер общо на 230,73 лева, от които
сумата в размер на 80,73 лева внесена държавна такса и сумата в размер на 150 лева,
представляваща внесен депозит по допусната съдебно-счетоводна експертиза.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва
съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80
ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена
воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с
който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно
4
размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи
се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая нито първоначалния, нито насрещният иск
се характеризират с правна или фактическа сложност, по спорните по делото въпроси е
налице константна съдебна практика, депозираните искова молба и отговор по насрещния
иск са бланкетни и процесуалният представител на Л. С. не се е явил в проведеното открито
съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското възнаграждение за предоставена
безплатна правна помощ по първоначалния и насрещния иск следва да бъде определено в
размер общо на 200 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на Л. С. следва да бъдат възложени
сторените от (фирма) разноски по насрещния иск съразмерно на уважената част от
претенцията. Направените от дружеството разноски възлизат на сумата в размер общо на
302,06 лева, от които сумата в размер на 52,06 лева внесена държавна такса, сумата в размер
на 150 лева внесен депозит по допусната съдебно-счетоводна експертиза и 100 лева
юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на дружеството, изчислено
съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ. По съразмерност на насрещната страна следва да бъде
възложено да заплати сумата в размер на 123 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от Л. В. С., ЕГН **********, с адрес в с. (адрес) иск
против (фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. (фирма), клаузата на
чл. 6 от Договор за кредит от 11.06.2020 г., предвиждаща задължение за потребителя за
заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение – банкова гаранция или
поръчител, за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА Л. В. С., ЕГН **********, с адрес в с. (адрес) да заплати на (фирма), ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление в гр. (фирма), сумата в размер на 530 лева,
представляваща непогасен остатък от чистата стойност по Договор за кредит №
426382/11.06.2020 г., ведно със законна лихва за забава считано от подаване на насрещната
искова молба на 25.10.2023 г. до окончателно погасяване на вземането, КАТО ОТХВЪРЛЯ
предявеният иск за разликата над уважената част от 530 лева до пълния предявен размер от
1000 лева главница по Договор за кредит от 11.06.2020 г., както и предявеният иск за сумата
в размер на сумата в размер на 301,50 лева, представляваща възнаградителна лихва за
периода от 12.10.2020 г. до 13.12.2021г.
5
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. ******, да
заплати на Л. В. С., ЕГН **********, с адрес в с. (адрес) на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата в размер на 230,73 лева, представляваща сторени по първоначалния иск съдебни
разноски.
ОСЪЖДА Л. В. С., ЕГН **********, с адрес в с. (адрес) да заплати на (фирма), ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление в гр. (фирма), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата в размер на 123 лева, представляваща сторени по насрещния иск съдебни разноски.
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. ***** ул.
******, да заплати на адвокат Е. И. от Адвокатска колегия – гр. Пловдив, с адрес на
кантората в гр. (адрес), на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в
размер на 200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ на Л. В. С. по първоначалния и насрещния иск.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6