№ 150
гр. Разград, 10.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Рая П. Йончева
Атанас Д. Христов
при участието на секретаря Дияна Р. Георгиева
като разгледа докладваното от Рая П. Йончева Въззивно гражданско дело №
20213300500266 по описа за 2021 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл ГПК.
Делото е образувано по жалба на П. М. М.,ЕГН**********, подадена чрез повереника му –адв.
И.Д. против Решение №399/29.VІІ.2021г. по гр.д.№723/221г. по описа на РРС, с което съдът е отхвърли като
неоснователен и недоказан искът му срещу Т. ХР. К., предявен на осн.ч.45 ЗЗД като частичен до размера на
1250,00лв. от дължимото му се в размер на 3 000,00лв. обезщетение за виновно и противоправно причинени му
от ответника неимуществени вреди- психически и емоционални страдания, чрез действия по набеждаването му
в извършване на престъпление- подадени тъжба и жалба, довели до образувани и водени срещу него нак.
производства.
Изложените в жалбата съображения са следните:
В мотивите на обжалваното решение съдът е приел, че с подадените тъжби и ответникът е упражнил едно
свое гарантирано право на жалба и право на защита. Приел е, че в тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е
знаел, че изложените от него обстоятелства са неверни, но е подал тъжба и жалби, за да увреди умишлено
авторитета и доброто име на ищеца В тази връзка въззивникът намира за неправилен извода на първостепенния
съд за отсъствие на противоправността като елемент от съставомерността на вменяваното в отговорност на
ответника непозволено увреждане, твърдейки, че действията на последния представляват злоупотреба с права .
Като процесуално нарушение, налагащо отмяна на обжалвания съдебен акт, въззивникът твърди, че
несъставомерността на деликта е приета от първоинстанционния съд в нарушение на диспозитивното начало -
при липса на своевременно депозирани от ответника възражения в този смисъл; че при разглеждане на делото и
постановяване на решението си първоинстанционният съд „е нарушил принципа на непосредственост и
презумпцията за невиновност
В с.з, лично и чрез процесуалният си представител заявява , че поддържа жалбата и подробно изложените в
нея аргументи. Моли съда да отмени решението и да постанови ново такова, с което искът му да бъде уважен.
1
Претендира присъждане на сторени за две инстанции разноски.
В срока по чл.263(1 ГПК ответникът се е възползвал от правото си на отговор и е оспорил жалбата като
неоснователна .
При редовност в призоваването въззиваемият не се явява в насроченото по същество на жалбата с.з. Чрез
повереника си- адв. Й. пледира за потвърждаване на обжалваното решение като правилно, обосновано и
законосъобразно постановен съдебен акт. Претендира присъждане на доказано сторен за тази инстанция разноски.
Като подадена в срок и при легитимиращ жалбоподателя интерес, жалбата е допустима.
Разгледана по същество същата се преценява от състава на въззивния съд като неоснователна.
В съответствие с вмененото му по см. на чл.269 ГПК съдът констатира, че атакуваното решение е
валидно, а като постановено по същество на предявената по реда на чл.45 ЗЗД защита и допустимо.
Значимите за изхода на делото факти са установени от първоинстанционния съд с допустими по см. на
ГПК доказателствени средства, при правилно разпределена тежест на доказване и проявена в тази насока
активност на страните. Фактическата обстановка по делото е установена всестранно, с допустими по см. на ГПК
и своевременно депозирани по делото доказателства, и като такава, същата се споделя напълно от настоящата
инстанция. В хода на въззивното производство не се изтъкват нови обстоятелства и не се представят, допустими
по см. на чл.266 ГПК доказателства, от които, относимо на заявената защита, да се следва различна от
установената пред РРС фактическа установка.
След съвкупната преценка на събраните пред първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства,
съдът изцяло споделя възприетата на първоинстанционния съд фактическа обстановка относно развитието на
събитията, както и направения краен правен извод на неоснователност на предявения иск, поради което и на осн.
чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение.
Като въззивна инстанция излага своите собствени съображения, в следната насока:
Поотделно и в съвкупност доказателствата по делото сочат на това, че както въззивникът, така и
въззиваемият са подавали до съответната прокуратура сигнали за деяния, възприети от тях като нарушаващи
обществения ред. В хронология същите сочат на следното:
Въззивникът М. е член на УС на ЗК“Златен клас 95“, гр.Цар Калоян, а въззиваемият К.-председател на
същата кооперация. По подаден на 4.XI.2019г. сигнал от въззивника за извършени от председателя на
кооперацията престъпления по чл.201 НК по чл.21 НК, на производство пред РП-Разград е била образувана
преписка с вх.№1683/2019. Същата е приключила влязло в сила Постановление от 24.VI.2020г. за отказ на
прокуратурата да образува ДП.
По тъжба, подадена от въззиваемия К. на 6.Х.2020г. на производство пред РРС срещу въззивника е било
образувано НЧХД №648/2020г.; Приемайки, че въведените с тъжбата факти сочат на престъпления по чл.28 НК,
чл.219 НК, чл.220НК или чл.217 НК-всички те от общ характер, решаващият в нак. производство съд е прекратил
образуваното по тъжба на въззиваемия НЧХД и е изпратил преписката по компетентност на съответната РП.
Подадената от въззивника жалба срещу определението, преграждащо образуваното срещу него НЧХД е била
оставена без разглеждане като недопустима.
Съдържащите се в н.ч.х.д.№648/2020г. на РРС материали са били изпратени на РП Разград и въз основа
на същите е била образувана преписка №212/2021г. С постановление от 22.II.2021г. на РП Разград, потвърдено с
Постановление от 20.V.2021 на ОП-Разград, по сигнала на въззиваемия е отказано образуване на досъдебно
производство, като е прието, че с подадения през м. ноември 2019г. сигнал ОП Разград въззивникът не е
осъществил състава на престъпление по чл.286 ал.1 НК , тъй като не е посочил конкретно лице, което да е
извършило престъпление и не е заявил категорично, че има извършено престъпление. Преценката за това , е била
предоставена изцяло на сезираната със сигнала прокуратура.
Предявеният на осн. чл. 45 във вр. с чл.52 от ЗЗД иск е обоснован с твърденията на ищеца, че с
образуваното по тъжба на въззиваемия НЧХД№648 по описа на РС-Разград е бил привлечен като подсъдим по
обвинение за престъпление по чл. 14 НК. Твърди, че с това си поведение ответникът го е злепоставил пред
обществото, че за периода на воденото срещу него нак. преследване е преживял много тревоги и притеснения,
силни психически вълнения и неудобства, както лично на него, така и на семейството му, довело до сериозно
2
увреждане на здравословното му състояние и необходимост от допълнителни лекарства за успокоение на нервите,
както и подробно изложени в молбата притеснения и дискомфорт, в това число и в отношенията на ищеца с
близки и приятели.
В хода на делото е поискана и назначена СПЕ, която в заключение , прието от страните и съда като
компетентно и относимо към доказателствата, е констатирала , че при въззивника се наблюдават симптоми на
хронично стресово състояние, което яма характеристиките на патологично болестно състояние и не покрива
критериите за наличие на тревожно-депресивно или друг вид личностно разстройство.
При така установената фактическа обстановка в този си състав от правна страна съдът приема следното:
Предявен по правилото на чл.45 ЗЗД, основателността на иска за ангажиране деликтната отговорност на
въззиваемия , за причинени от действията му неимуществени вреди на въззивника , предполага доказана
кумулативност на изискуемите се по см. на тази разпоредба предпоставки: вина, противоправно поведение,
вреда(имуществена или неимуществена по своя характер), причинна връзка между търпяното от пострадалия
вреди и виновното, респ. противоправно поведение на дееца/деликвента. Единствено при съвкупността на
изброените съставомерни признаци е възможно и основателно ангажирането на деликната отговорност на
ответника. Липсата, на който и да е от тези, съставомерни за деликтната отговорност признаци, от правна страна
налага извод за неоснователност на иска.
В практиката на ВКС е изяснено, че противоправното действие и настъпилите в причинна връзка с него
вреди по иск с пр. осн. чл. 45 ЗЗД следва да се докажат от ищеца, предполага се само вината на ответника на осн.
чл. 45, ал. 2 ЗЗД - ППВС № 7/59 г., р. по гр. д. № 449/12 г. трето г. о. на ВКС и др. Дали елементите от състава на
деликта са установени преценява съдът въз основа на събраните доказателства. В тази връзка, поддържаното от
въззивника твърдение, че като е направил преценката си за отсъствие на един от съставомерните за деликтната
отговорност елементи служебно, при липса на въведено в срок възражение на ответника в този смисъл
първоинстанционният съд е нарушил диспозитивното начало, е правно неиздържано . Тук следва да се
отбележи, че правно неиздържано е и поддържаното с жалбата твърдение за презумирана по см. на чл.45 ЗЗД
невиновност, доколкото по императив на цитираната норма при деликта се презумира вината.
В случая първоинстанционният съд е извършил съвкупна преценка на доказателствата, като е ценил
заключението по СПЕ наред с ангажираните по делото писмени и гласни доказателства. Анализирайки
установените по делото факти , в относимост към съставомерните признаци на търсената с иска защита, РРС
обосновано е прел за недоказана от страна на ищеца една от съществените, кумулативно изискуеми се за
съставомерността на претендираната деликтна отговорност предпоставки. А именно, наличието на
противоправност в поведението на въззиваемия. В мотивите на обжалвания съдебен акт са изложени фактически
и правни изводи, въз основа на които е прието, че ищецът не е доказал противоправно поведение на ответника
при и по повод подадената от него тъжба и жалба срещу преграждащо хода на нак. производство постановление
на съответната прокуратура. Изложените мотиви на атакуваното решение са ясни, последователни и съответни
на постановения диспозитив. Недостатъците на мотивите поради тяхната непълнота поради необсъждане на
всички доводи и възражения на страните и на всички събрани по делото доказателства, въззивният съд, в
съответствие със съдебната практика, намира, че би могло да води до необоснованост поради допуснати
процесуални нарушения, но не и до неговата недопустимост или нищожност. Дали искът е доказан е въпрос на
преценка на правилността на решението, а не въпрос по допустимост на исковете или на решението.
Въззивът изцяло споделя изводите на първоинстанционният съд, че така описаните по-горе елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане не са налице, което води до неоснователност на исковата
претенция.
Като обективен признак от състава на деликтната отговорност, противоправността предполага поведение
в нарушение на правов ред. Самото подаване на жалби и сигнали, сочено от ищеца като обективирано в негова
вреда поведение на ответника, не предпоставя извод за противоправност на това поведение, тъй като правото на
жалби и сигнали е конституционно регламентирано. С отговора си по предявения срещу него иск ответникът е
ангажирал доказателства, от които е видно, че от това си конституционно право срещу него нееднократно се е
възползвал и самият ищец. Обобщавайки изложеното съдът намира тази претенция за неоснователна и
недоказана. Решението на РРС следва да бъде потвърдено като правилно, съответно на приложимия материален
3
закон и обосновано от допустимо събраните по делото доказателства .
Подавайки и тъжбата, и жалбата, ответникът е упражнил свое защитено от конституцията и законите на Р
България право - чл. 45 и чл. 56 от Конституцията. Съгласно коментираните по-горе в мотивите показания на св.
А. и св. С. ответникът е предприел тези действия, с цел да изчисти името си от дадената от ищеца квалификация
"корумпиран служител", а не с цел да навреди на ищеца по делото. Сезирайки съответните компетентни органи –
прокуратурата и съда ответника е поискал от тях проверявайки изложените от него факти и обстоятелства да
предприемат съответните предвидени в закона мерки, съобразно правомощията им.
В тази насока е налице трайно установена съдебна практика на съдилищата в страната, и на ВКС: "Искането
за защита, отправено към държавен орган, е израз на установено в Конституцията на Република България право,
поради което е правомерна дейност. Гражданинът е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не
бъдат установени. Злоупотребата с право /противоправно поведение/ е налице, когато искането не е отправено с
цел да бъдат взети необходимите мерки от страна на държавния орган, а когато молителят знае, че
обстоятелствата са неверни, но подава искането си, за да навреди другиму, или за да накърни друг обществен
интерес" (Решение № 245/05.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1734/2014 г., ІІІ г. о.). "Злоупотребата с право е
противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и
законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на
обществото (чл. 8, ал. 2 от ЗЗД. Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното се естество е
деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестно упражняване на законно признато право, като
доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия" (Решение № 758 от 11.02.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 1243/2009 г., IV г. о., ГК). В тази насока е и постановеното Решение № 53 от 4.04.2018 г. на ВКС по гр. д. №
1913/2017 г., III г. о., ГК, цитиращо горните две решения.
По делото не се установява въззиваемият, упражнявайки тези свои права, да е действал недобросъвестно,
само с цел да накърни интересите на въззивника .
При липсата на противоправно поведение, дори и ищецът да е претърпял вреди, доколкото то не са
вследствие на противоправно поведение на ответника, то между поведението на ответника и вредите на ищеца, не
може да има и не се доказва причинно-следствена връзка – всичко това обуславя неоснователност на предявения
иск.
Предвид всичко изложено по-горе, въззивният съд намира, че като е отхвърлил иска на жалбоподателя
М., РРС е постановил законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
От страна на въззиваемия е направено искане за присъждане на разноски. За производството пред
настоящата инстанция същият е представил доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
300,00 лева.
По изложените мотиви, РОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №399/29.VІІ.2021г. по гр.д.№723/221г. по описа на РРС.
На осн. чл.78 ГПК ОСЪЖДА П. М. М.,ЕГН********** да заплати на Т. ХР. К., ЕГН **********
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300,00лв.
Решението е окончателно и по аргумент на чл.280, ал.3, т.1, предл. I ГПК не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5