Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 17.01.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Нина
Светославова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 5536 по
описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20249397 от 11.11.2020
г., постановено по гр.д. № 4801 по описа за 2020 г. на СРС, II ГО, 79-ти състав, съдът е
отхвърлил предявения от ищеца „Е.и.1” ЕООД срещу ответника А.И.П. установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 535 от ТЗ за признаване за установено съществуването на парично
задължение в размер на сумата от 707,00 лева, дължимо по запис на заповед,
издаден на 18.06.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК – 20.04.2016 г. до окончателното плащане, за
която сума по ч.гр.д. № 21766/2016 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 26.06.2016 г., поправена с
разпореждане от 06.01.2020 г. На основание чл. 77 от ГПК ответникът е бил
осъден да заплати по сметка на СРС сумата в размер на 260,00 лева, представляваща
депозит за съдебно-графическа експертиза.
Решението е било обжалвано от ищеца.
В жалбата са били направени оплаквания, че съдебното решение на районния съд е
неправилно и незаконосъобразно. Посочено е, че заповедното производство било
образувано и водено по реда на чл. 410 от ГПК, а не по реда на чл. 417, т. 9 от ГПК. В заявлението било посочено, че срокът за предявяване на длъжника за
плащане на процесния запис на заповед бил изтекъл на 18.06.2015 г., поради
което било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл. 410 от ГПК. Исковете по менителница срещу платеца се погасявали с
тригодишна давност от падежа. Заявлението било подадено на 20.04.2016 г. –
десет месеца след падежа (18.06.2015 г.). Посочва се, че искът бил предявен в
приклузивните срокове по ТЗ. Неправилен бил изводът на районния съд, че
допуснатата техническа грешка при изписването на наименованието на кредитора в
записа на заповед засягала материалноправната легитимация на ищеца, тъй като
физическите и юридическите лица не се легитимирали само с име, а и с ЕГН, ЕИК,
адрес. В записа на заповед било вписано „Е.и.” ЕООД, но към наименованието били
посочени ЕИК и седалище и адрес на управление, съвпадащи с данните на ищеца „Е.И.1”
ЕООД. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и уважаване на
исковата претенция. Направено е искане за присъждане на сторените по делото
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното
производство.
В открито съдебно заседание страните,
редовно призовани, не са се явили лично и не са били представлявани.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Със заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК „Е.и.1” ЕООД е поискало издаване заповед за
изпълнение на парично задължение срещу А.И.П. за сумата в размер на 707,00 лева
по запис на заповед. В заявлението е било посочено, че падежът в записа на
заповед е 18.04.2015 г. и че в предходно образувано ч.гр.д. № 1506/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 67 състав съдът бил отхвърлил заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК поради нечетливост на датата
на падежа. На 26.06.2016 г. била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение срещу длъжника, поправена на основание чл. 247 от ГПК с Разпореждане
№ 2429 от 06.10.2020 г.
С Определение № 30012 от 18.12.2019 г.,
постановено по ч.гр.д. № 14168 по описа за 2019 г. на СГС, ТО, VI състав, на основание чл. 423, ал.
1, т. 1 от ГПК било прието възражението на
длъжника срещу издадената заповед за изпълнение.
На 27.01.2020 г. заявителят е получил
указанията, че може в едномесечен срок да предяви иск за вземането си. С искова
молба от 30.01.2020 г. в указания срок заявителят е предявил положителен
установителен иск за процесната сума по записа на заповед. Ищецът е посочил, че
падежа по заповедта е на 18.04.2015 г.
В отговора на исковата молба ответникът
е оспорил, че записът на заповед не изхожда от него. Ответникът е възразил, че
записът не му е бил предявяван за плащане и че същият е нередовен от външна
страна предвид наименованието на кредитора w него. Страната е изложила
твърдения, че записът на заповед е следвало саморъчно да се изготви от
издателя. Направено било възражение за погасяване по давност на вземането.
По делото е бил представен процесния
запис на заповед в оригинал. Видно от съдържанието му същият е издаден от А.И.П.,
с посочени индивидуализиращи данни, за плащане без протест срещу представянето
на записа на „Е.и.” ЕООД, с ЕИК ******и седалище и адрес на управление:***,
сумата в размер на 707,00 лева. Като място на плащане е обозначен адреса гр.
София, ж.к. „******. В записа е вписано, че датата на издаване е 18.06.2014 г.,
а мястото – гр. София, и е бил положен подпис на обозначението за издател. В
записа в графата за падеж е била вписана нечетлива дата. Видно от ръкописно
положените цифри става въпрос за 18-ти април, но годината е нечетлива.
От изготвеното по делото заключение по
назначената съдебна-графическа експертиза, която настоящият съдебен състав
кредитира като компетентно изготвена от лице със знания в съответната област и
след запознаване с материалите по делото, подписът, положен в мястото „издател”
в заповедта, е изпълнен от ответника.
От приложените по делото справки от
Търговски регистър се установява, че дружество „Е.и.” ЕООД с посочените в
заповедта индивидуализиращи данни не съществува. Не съществува и дружество с
тази фирма и правноорганизационна форма. Посочените ЕИК и седалище и адрес на
управление са вписаните в регистъра данни за дружеството-ищец.
С оглед приетите фактически положения
въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
Районният съд е бил сезиран с иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 535 от ТЗ.
В атакуваното съдебно решение районният
съд е приел, че не е налице редовен от външна страна менителничен ефект. Видно от приетия по делото документ, озаглавен „запис на заповед“, същият не
отговаря на изискванията на закона и по – специално на това по чл. 535, т. 3 от ТЗ. Вписаната дата в записа като падеж е нечетлива. В производството по
установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал.
1 от ГПК, ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на
менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на
заповед, подлежащ на изпълнение. В настоящия случай ищецът само е изложил твърдения,
че падежът на записа е бил на 18.04.2015 г., но от самия запис на заповед не
може да се приеме това за доказано. Следва да се отбележи, че константната
съдебна практика е подходила с чисто формален режим при преценка за редовността
от външна страна на менителничните ефекти, поради което нечетливата дата не
подлежи на тълкуване – същата следва да е ясно и недвусмислено вписана, от
която да може да се съди волята на издателя.
При непълнота на съдържанието
законодателят е предвидил в разпоредбата на чл. 536, ал. 2 от ТЗ, че запис
на заповед, в който не е посочен падежът, се смята платим на предявяване. Както
обаче районният съд е отбелязал, по делото няма данни за предхождащо предявяване
на менителничния ефект. По делото в действителност не са налице и
доказателства, че записът е бил предявен и в едногодишния срок от издаването му
– 18.06.2015 г. (чл. 537, вр. чл. 487, ал. 1, изр. 2 от ТЗ).
В Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005
г. на ВКС по т. д. № 1/2004 г., ОСТК на ВКС, върховната инстанция е приела, че
за да е налице подлежащо на изпълнение вземане, не е необходимо записът на
заповед да е бил предявен за плащане. По своята правна същност предявяването на
записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на
менителничното задължение. Не съществува като правно задължение изискване за
предявяване на записа на заповед за плащане. Предявяването за плащане се явява
предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява
необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението.
Непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на
правата по него по отношение на регресно отговорните лица-джирантите и техните
авалисти. Това не се отнася за издателя на записа на заповед и неговия авалист.
С настъпването на конкретно определения падеж вземането става изискуемо
автоматично.
Строго формалният режим за валидност на
записа на заповед, установен от закона, включително за определяне на падежа,
съгласно чл. 535, т. 3, вр. чл. 486, ал. 1, вр. чл. 537 ТЗ, обаче налага извод,
че в записа на заповед падежът следва да бъде посочен ясно и по начин, който не
буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване, какъвто е настоящият
случай. Издателят, като се е задължил да плати посочената сума
на определена дата, която дата е нечетлива, е поел задължение с неясно
определен падеж, а направената формулировка не дава и възможност за неговото
определяне. Вписаното в записа на заповед не позволява извличането на
конкретна воля по отношение на падежа и представлява липса на валидно
определен падеж, което е в нарушение на императивното
изискване на чл. 486, ал. 1 от ТЗ и това съгласно ал. 2 е основание за
нищожност на ценната книга. Не може в случая да се приложи разпоредбата на чл.
536, ал. 2 от ГПК, тъй като посочената разпоредба има
предвид хипотезите на пълна липса на падеж в записа на заповед,
какъвто не е разглеждания случай. В случая падеж е посочен, но
не е четлив и оттам е неопределяем за издателя и платеца, поради
което съдът счита, че не е налице редовен от външна страна запис на заповед, на
който ищецът основава вземането си.
Предвид това ирелевантни се явяват
доводите са подаване на заявлението десет месеца след изтичате на падежа, който
така или иначе остава недоказан, и неизтичането на предвидените в закона
срокове за предявяване на менителничните искове. В случая макар да не е била
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, а по чл. 410 от ГПК, доколкото ищецът основава иска си на редовен менителничен ефект, същият е
следвало в исковия процес да докаже съществуването на същия. Както беше
посочено, по делото не се установява наличието на валиден от външна страна
запис на заповед, предвид което искът на ищеца се явява неоснователен и подлежи
на отхвърляне.
В допълнение и предвид възраженията в
жалбата следва да се отбележи, че най-вероятно в записа на заповед е била допусната
техническа грешка при изписване на наименованието на дружеството, доколкото в
него е изпусната цифрата „1”. Кредиторът по записа на заповед е бил
индивидуализиран обаче и със седалище и адрес на управление и единен
идентификационен код, последният от които съобразно нормите на чл. 23, ал.
1 и 2 от ЗТРРЮЛНЦ, се определя при първоначалното вписване в търговския
регистър и остава непроменен до заличаване на дружеството.
Водим от гореизложеното въззивният съд
счита, че районният съд правилно е отхвърлил исковата претенция и
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход от спора на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия се дължат разноски. Същият обаче не е направил
искане в тази насока и не е представил доказателства да е сторил такива във
връзка с въззивното производство, поради което разноски не следва да му се
присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20249397 от
11.11.2020 г., постановено по гр.д. № 4801 по описа за 2020 г. на СРС, II ГО, 79-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.