РЕШЕНИЕ №33
гр. Пазарджик, 19.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско отделение, на двадесет и четвърти
януари през две хиляди и двадесета година в публично съдебно заседание в
състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Катя
Кентова
като разгледа
докладваното от съдията т. д. № 103/2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по предявен иск
от Й.В.Б., ЕГН **********,***, чрез адв. Г. от АК – П. и адв. П. от САК, срещу „ДЗИ – Общо застраховане“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
Триадица, бул. „Витоша“ № 89Б, за заплащане
на обезщетение от 150 000 лева
за претърпени неимуществени вреди, настъпили от смъртта на брат му Н. В.Б.,
причинена вследствие на пътнотранспортно произшествие (ПТП) от ****** г., по твърдение за застрахована
гражданска отговорност на делинквента при ответника, ведно със законната лихва за забава от 10.05.2016 г. до окончателното
изплащане на главницата, на осн.
чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) вр. § 22 ПЗР на КЗ (в сила от 01.01.2016 г.).
Предявеният иск се основава на следните фактически
твърдения:
На ***** г., около ***** ч., на второкласен път ****, свързващ гр. П.със село Р., настъпило ПТП между л. а. „****“
рег. № ****, управляван
от С.И.Т. и пешеходеца Н. В.Б., брат на ищеца. Времето било лошо, валяло дъжд,
съответно пътната настилка била мокра. Автомобилът се движел със скорост около
45-50 км/ч., като навлизайки в с. Р., по същото време, по ул. „****“ отдясно на
ул. „Г. А.“ спрямо посоката на движение на Т., към кръстовището, образувано от
двете улици, приближавал пешеходеца Н. Б.. Достигайки до улицата, същият
предприел пресичане, навлизайки отдясно в пътното платно, при което Т.
отклонила автомобила наляво, съчетано със спиране, но не успяла да избегне
навлизащия към средата на платното пешеходец и го блъснала с предната дясна
част на автомобила. Тялото на пострадалия било отхвърлено напред и наляво,
където останало. В резултат на удара пострадалият получил тежки несъвместими с
живота увреждания, от които починал на *** г., въпреки своевременно проведеното лечение в МБАЛ П.. С присъда № 49/05.11.2015 г.
по НОХД № 258/2015 г. ОС – Пазарджик признал С.Т. за виновна за процесното ПТП и
затова, че по непредпазливост причинила смъртта на брата на ищеца. Излага се,
че ищецът продължава да преживява тежко смъртта на брат си, тъй като са имало
силна духовна и емоционална връзка приживе, градена от раждането им до деня на
пътния инцидент. Привързаността между двамата била рядко срещана в днешно време
и е изключителна като отношения помежду им. Поддържа се, че водачът на
увреждащото МПС притежава сключена задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, действаща към датата на инцидента. В
уточнителна молба от 31.05.2019 г. ищецът, обосновавайки размера на
претенцията, изрично се позовава на Директива 2009/103/ЕО, както и на отговора
на съда на ЕС по отправено преюдициално запитване – Решение на СЕС от
24.10.2013 г. по дело С-227. Моли се за уважаване на иска.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът ЗАД „ДЗИ - ОЗ“
ЕАД е подал отговор на исковата молба. Не се оспорва наличието и валидността на
застрахователно правоотношение между делинквента и ответника към момента на
настъпване на деянието. Излага съображения за неоснователност на иска, тъй като
правото на ищеца да получи обезщетение не е безусловно съгласно ТР № 1/2016 г.
на ОСНГТК на ВКС. Необходимо е да се установи дълбоката и трайна емоционална
връзка между братята, като не е достатъчно единствено родствената връзка. Не
счита, че са доказани изключителните обстоятелства, които да обусловят правото
за присъждане на обезщетение. Излага, че размерът на претенцията е прекомерно
завишен. В тази връзка твърди, че с ДВ, бр. 101 е прието въвеждане на лимит на
застрахователните обезщетения за т. нар. разширен кръг роднини в размер на
5 000 лева – чл. 493, ал. 4 от КЗ. Посочената норма има обратно действие -
§ 96, ал. 3 от КЗ. Навежда се възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия, а именно нарушаване на правилата за движение по
пътищата, т. к. пострадалият е предприел пресичане извън определените за това
места и без да се убеди, че няма опасност, при това в тъмната част на
денонощието, при валеж от дъжд. При условие на евентуалност моли съда да присъди
по-малко обезщетение. Неоснователността на главния иск води до извод за
неоснователност и на акцесорния за лихва.
Няма
постъпила допълнителна искова молба.
По допустимостта на производството:
Легитимацията
на страните съответства на твърденията за претърпени вреди от деликт и
застрахована гражданска отговорност на делинквента при
ответника-застрахователно дружество.
Сезиран
е родовокомпетентният съд – чл. 104, т. 4 от ГПК.
Съдът
счита, че в случая претенцията на ищеца за присъждане на законната лихва за
забава представлява последица от евентуалното уважаване на главния иск – за
обезщетение и не се предявява като самостоятелен иск по чл. 86 от ЗЗД и затова
ищецът не е длъжен да сочи размер на търсената лихва – вж. Решение № 193 от 26.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 611/2011 г., I г.
о., Определение № 406 от
15.07.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 300/2009
г., I т. о.
Съдът приема от фактическа страна следното:
На
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК съдът е приел за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между ответника и делинквента С.И.Т.
е сключена застрахователна полица за застраховка „ГО на автомобилистите“, валидна към датата на процесното ПТП от ***** г.
Видно
от удостоверение за родствени връзки, издадено от Община П.ищецът е брат на
починалия Н. В.Б..
По
делото е приложено като писмено доказателство НОХД № 258/2015 г. по описа на ОС – Пазарджик,
от което се установява, че с
влязла в сила на 21.11.2015 г. присъда № 49 от 05.11.2015 г. С.И.Т. е призната
за виновна в това, че на ****** г., около ***** ч., на второкласен път *****, свързващ гр. П.със село Р., при управление на л. а. „****“,
рег. № ****, вследствие
нарушаване на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, по непредпазливост е причинила смъртта на Н.
В.Б., ЕГН **********, настъпила на ***** г. – престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 343,
ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК.
От събраните гласни доказателства се установи следното:
Свидетелят В. Й. Б., син на ищеца, дава показания, че е
запознат с инцидента от **** г. Една вечер баща му се обадил, за да му каже, че чичо
му пострадал от ПТП на главната улица, близо до къщата където живеел, бил много разтревожен, което проличало от това, че постоянно
повтарял едно и също нещо по телефона. Баща му не отишъл с линейката в
болницата, само свидетелят присъствал при приемането на чичо му в спешното. Независимо
от това баща му постоянно му звънял по телефона, за да го пита как е брат му, в
какво състояние е. Счита, че ищецът е бил доста стресиран. Чичо му бил изписан от
болницата в задоволително състояние, но въпреки това след около 20 дни починал
от травмите си. Сочи, че той и баща му присъствали в мига, когато Н. Б.
починал. Първата реакция на ищеца била да излезе от стаята, разстроил се доста,
разплакал се. Свидетелят разказва, че чичо му не е имал друго семейство, не е
бил женен, няма деца, няма жена, не е живял на семейни начала с жена, те са
били неговото семейство. Излага, че ищецът се преместил да живее при брат си
около година или две, след като майката на свидетеля и съпруга на ищеца починала
през **** г. Двамата заживели заедно за постоянно, в едно домакинство,
като взаимно се подпомагали. Няколко години преди това чичо му
живеел с майка си, бабата на свидетеля. След смъртта на родителите си, двамата
братя били много сплотени, заедно преживявали всичко. Свидетелят разказва, че
баща му посещавал гроба на брат си ежеседмично. След смъртта на Н. Б. ищецът
останал да живее сам в къщата на село. Споделял на сина си, че се чувства
самотен, брат му му липсвал. Излага, че след изписването от болницата, ищецът
се грижел за брат си, имал надеждата, че всичко ще се оправи, ще премине, че брат
му ще се възстанови. Лекарите не давали прогноза за възстановяването, тъй като
травмите били доста тежки – счупвания по крака, по ръката. Грижите на ищеца към
брат си били постоянни – той го хранел, сменял му памперсите, готвел, чистел. Ръката
на пострадалия била счупена по начин, че пластините нямало къде да се захванат и не можел сам да се храни. Ищецът го къпел, като го обтривал с
мокри кърпи. До последно ищецът се надявал брат му да се възстанови, дори
възложил на сина си да намери ортопедичен матрак, количка, за да може да води брат
си на прегледи. Свидетелят разказва, че след смъртта на чичо му, усещал тъгата,
която изпитвал баща му, тъй като по принципно ищецът бил много контактен,
обичал да споделя, но се усещало, че вече бил друг човек – стоял замислен
продължително време, споменавал че самотата му тежи, целият му свят се обърнал
наопаки.
Св. С.И.С. дава показания относно обстоятелства за механизма
на процесното ПТП. Излага, че на ***** г. пътувала с колата си от гр. П.където
работела, като на влизане в с. Р. само чула удар, помислила, че е ударила
животно. Като слязла от колата, видяла човек на земята и веднага спряла
движението, като се обадила на 112. Човекът на земята бил в съзнание, казал: „Искам да си ходя“. Не видяла нараняванията по него
понеже било тъмно. Тялото било напречно на пътя, по средата на лентата, между
двете пътни платна. Забелязала черен чадър до него, явно пострадалия го е носил
заради дъжда. Твърди, че през цялото време се е движела в нейната пътна лента,
тъй като времето не позволявало изпреварване. Движела се с около 40 км/ч.
Нямало пешеходна пътека. Било около ****** ч., ***, ***** период.
От изслушаното заключение по допуснатата по делото САвТЕ,
изготвена от вещо лице автоексперт, неоспорено от страните, приета от съда като компетентно
изготвена, се установява следното:
Процесното пътнотранспортно произшествие е настъпило на ****** г. в тъмната част на денонощието,
около ****** часа, на второкласен път ******* в участъка на кръстовището,
образувано от ул. „Г.А.“ – главна улица и отдясно разположената в посока ****на с. Р. ул.
„****“, при прав участък от пътя. По това
време МПС са се движели с включени светлини на фаровете. Движението на
автомобила и пешеходеца се извършвало по участък от пътя при намалена видимост
при нощни условия, ограничена от светлините на фаровете на лекия автомобил. Асфалтовата
настилка била едрозърнеста, без неравности или замърсявания и мокра понеже валяло дъжд. Уличното
осветление работело. Пътното платно е с хоризонтална маркировка и единична
непрекъсната линия. Пътни знаци или указателни табели в района няма. В близост
до ПТП няма и пешеходна пътека. Тротоарите от двете страни са с ширина 4 метра
и са покрити с трева. Експертът сочи, че водачът С.Т. е имала техническата
възможност да забележи пешеходеца, който се е намирал във фронта на късите
светлини пред автомобила и отдясно на разстояние от около 34 – 40 метра. В
случая скоростта на движение на автомобила била около 56 км/ч., като максималната
скорост, при която водачът на лекия автомобил би имал техническата възможност да
реагира, като задейства спирачната система и спре е следвало да бъде около 42 км/ч. В
случая в момента, когато водачът е забелязал пешеходеца, същият вече се е
намирал на около 30 – 40 см. извън десния бордюр на тротоара и навлизащ в
лентата за движение на автомобила. Експертът е категоричен, че пострадалият пешеходец е предприел
пресичане на пътното платно в момент и на място, когато не е било безопасно,
като с оглед тъмнината и метеорологичните условия не е преценил добре скоростта
и дистанцията на приближаващия се автомобил, преди да навлезе в платното на ул.
„Г. А.“.
Правни
изводи:
Предявен
е иск с правно основание чл. 226,
ал. 1 от КЗ (отм.) вр. § 22 от ПЗР на КЗ (в сила от 01.01.2016 г.). За да
възникне отговорността на застрахователя, следва да са налице следните
кумулативно дадени предпоставки: 1/ противоправно поведения от страна на
делинквента; 2/ вреда (в случая неимуществена); 3/ причинна
връзка между деяниято и вредата; 4/ вина, която се
презумира; 5/ наличие на валидно застрахователно правоотношение между
делинквента и ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите; 6/ настъпване на застрахователното събитие като юридически
факт, пораждащ отговорността на застрахователя.
Съгласно
чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от
деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. Установеното в наказателното производство обвързва и
гражданския съд със задължителна сила само ако е елемент от фактическия състав
на престъплението – така Решение № 178
от 22.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3690/2016 г., IV г. о. С оглед на изложеното,
следва да се приеме, че обвързващото действие на влязлата в сила на 21.11.2015
г. присъда по НОХД № 258/2015 г. по описа на ОС – Пазарджик се проявява по
отношение на настъпилата на 23.12.2014 г. смърт на пострадалия Н. В.Б., която е
в причинно-следствена връзка с противоправното деяние на виновния за ПТП от *******
г. делинквент С.Т..
Отговорността
на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди произтича от сключения
застрахователен договор, а не от непозволено увреждане. Тази гражданска
отговорност е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на
застрахователното събитие, обстоятелство което обуславя отговорност на
застрахователя за всички причинени от него вреди и при същите условия, при
които отговаря самият причинител на вредите. По делото безспорно се установи
наличието към датата на процесното ПТП от ****** г. на
валидно застрахователно правоотношение между причинителя на вредата и ответното
застрахователно дружество по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите.
С оглед на
горното, съдът приема, че по делото безспорно са установени противоправното
поведения от страна на делинквента (С.И.Т.),
вината на дееца, наличието на валидно
застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователя по
застраховка „ГО на автомобилистите”, респ. настъпването на застрахователното
събитие като юридически факт, пораждащ неговата отговорност.
Вредата
(имуществена
или неимуществена) е елемент от фактическия състав на непозволеното
увреждане. Вредите са не само основание за отговорността при непозволено
увреждане, но и определят размера на обезщетението.
В тази връзка, с
ТР № 1/2016 г. от 21 юни 2018 г. на ОСНГТК
на ВКС е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на
Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да
бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при
доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта
му вреди. Предвид на това, следва да се приеме,
че като брат на починалия Н. Б., ищецът по делото е активно
легитимиран да предяви иск за обезщетяване на неимуществени вреди, произтекли
от настъпилата смърт. Основателността на претенцията
с оглед другите релевантни обстоятелства – наличието на емоционална връзка,
естеството и продължителността на търпените болки и страдания, и справедливият
размер на обезщетяването им е въпрос по същество.
В задължителната съдебна практика (т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968
г.) са определени критериите за "справедливост", като е прието, че
справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Доколкото неимуществените вреди се
отнасят до емоционалния живот на ищеца, причиняват
физически и морални страдания, накърняват душевното спокойствие и равновесие,
преживяването им за всеки индивид е индивидуално. Предвид спецификата
на съдържанието на неимуществените вреди, при едно и също или приблизително по
характер увреждане, може да има разлика в размера на
обезщетението, която ще се дължи на разликата в обстоятелствата, които са от
значение за определяне на справедливо обезщетение. В
Раздел ІІІ на ППВС № 4/1961 г.
ясно е посочено, че не се присъжда обезщетение за неимуществени вреди на близки
от кръга от лицата, които имат право на обезщетение, когато са в лоши отношения
с пострадалия, защото е явно, че те не понасят никакви неимуществени вреди. От
изложеното следва, че съдът не може да си служи с „предположения” и да прилага
като критерий „обичайните отношения” между родственици, при преценката дължи ли
се обезщетение и какъв е неговия размер.
В
процесния случай обаче, съдът приема, че по несъмнен
начин е установена чрез събраните по делото гласни доказателства силната и
трайна близост и обич между двамата братя. До смъртта си Н. Б. е обитавал един дом с
брат си Й. Б., като те са поддържали едно домакинство, подпомагайки се един
друг. Ищецът е бил един от най-близките на починалия, който е нямал свое
семейство, и между него и брат му са поддържани отношения на взаимна обич,
материална и морална подкрепа, емоционална близост, сочещи на силна
привързаност и хармония, надвишаващи по интензитет и времетраене нормално
присъщите за родствената връзка болки и страдания, поради което ищецът следва
да бъде обезщетен за действително претърпените от него неимуществени вреди от
смъртта на брат си. Загубата на по-големия от двамата братя се оказва трагедия, отразила се тежко
и негативно на
поведението на ищеца и на начина му на възприемане
на света. Съдът намира, че
е проведено пълно и главно доказване на факти, от които може да се
изведе съществуването на особено близка привързаност, в резултат на която
смъртта на единия родственик причинява морални страдания с интензитет, надхвърлящ
обичайния. Настоящият състав намира, че при цялостна преценка и анализ
на относимите за прилагане на критерия за справедливост обстоятелства, паричният еквивалент на
понесените неимуществени вреди, причинени от смъртта на брата на ищеца, при съобразяване на възрастта на починалия Н. Б. (*** г.), неговата жизнеспособност, обстоятелството, че починалият е бил несемеен, живял
е в едно домакинство с брат си,
както и предвид обществените отношения, вкл. и застрахователните лимити към
момента на увреждането – *** г., възлиза на сумата от 60 000 лева.
По възражението за съпричиняване:
В
решение № 67 по т. д. № 1873/2013 г., I т. о., касационният съд отрича
възможността изводът за съпричиняване на вредоносния резултат да може да се
основава единствено на мотивите на наказателния съд. Фактът на
съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и
за него гражданският съд не може да формира изводите си въз основа на интерпретацията
на доказателствата от
наказателния съд в мотивите на присъдата – Решение № 168 по т. д. № 509/2009 г.,
II т. о.
В тази връзка настоящият съдебен
състав съобразява следното:
Според
постоянната съдебна практика за определяне наличието и степента на
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от
значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и
противоправното поведение на водача на увреждащото МПС, въз основа на която
съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното
ПТП. При съобразяване на
това обстоятелство следва да се има предвид, че пешеходецът има задължението
дори при пресичане на платното за движение по пешеходна пътека да се съобрази с
приближаващите се пътни превозни средства – с разстоянието до тях и с тяхната
скорост на движение, като светлините на превозните средства (задължителни за
използване според чл. 70, ал. 1 и 3 от ЗДвП) служат не само в помощ на
водача, но и в помощ на останалите участници в движението, с оглед
възприемането от страна на последните на приближаващото се пътно превозно
средство.
От събраните по делото доказателства се установява, че
произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието, при осигурено улично
осветление и мокра асфалтова настилка. Пострадалият Н. Б. е пресичал на необозначено място, като с оглед тъмнината и метеорологичните условия не е
преценил правилно скоростта и дистанцията на приближаващия се лек автомобил, поради което следва да се приеме, че е предприел
пресичане на пътното платно в нарушение на чл. 113, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 1 от ЗДвП – при пресичане на пешеходци по двулентовите двупосочни пътища в населените места,
когато в близост няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за
движение и извън определените за това места, но са длъжни
преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с разстоянията до
приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение, с което пострадалият
реално е допринесъл за настъпване на
произшествието.
Обстоятелството, че делинквентът е
можел да възприеме пострадалия от дистанция около 34-40 м., както и че ударът е
бил предотвратим при своевременно възприемане на пешеходеца или ако автомобилът
се е движел преди произшествието със скорост от около 40 км/ч или по-ниска, не
освобождава пешеходците от задължението им да спазват правилата за движение по
пътищата (в този см. Решение № 50 от 18.05.2017 г. на
ВКС по т. д. № 598/2016 г., II т. о.).
С оглед изложеното, съобразявайки
поведението на пешеходеца и на виновния водач, както и че съгласно постоянната
съдебна практика разпоредбата на чл. 20 от ЗДвП предвижда значително по-голяма
отговорност на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението,
настоящият съдебен състав намира, че водачът на лекия автомобил е допринесъл в
по-голяма степен за настъпване на увреждането. По изложените съображения
приносът на пострадалия за настъпването на ПТП следва да бъде определен на 1/3,
каквато е съдебната практика в подобни случаи (вж. Решение № 95
от 27.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 817/2016 г., II т. о., Решение № 50 от 18.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 598/2016 г.,
II т. о., Решение № 94 от 23.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 2711/2018 г. на І т. о.).
При изложените
по-горе съображения, настоящият съдебен състав намира, че са
доказани всички изискуеми кумулативно дадени предпоставки от фактическия
състав, пораждащ отговорността на застрахователя по чл. 226, ал. 1 от КЗ
(отм.), като приетият за справедлив размер на обезщетението от 60 000 лева
следва да бъде намален с приетата 1/3 съпричиняване от
пострадалия, от което следва, че искът за
неимуществени вреди се явява основателен за сумата от 40 000
лева.
По направеното
от ответника възражение за въвеждането на лимит на застрахователните обезщетения за т. нар. „разширен кръг роднини“ в размер на 5 000 лева, съгласно § 96, ал. 3
от ПЗ на ЗИДКЗ, съдебната практика приема, че тази разпоредба е неприложима
(вж.
Определение № 701 от 9.12.2019 г.
на ВКС по т. д. № 681/2019 г., II т. о., Решение №
194 от 14.06.2019 г. по в. т. д. № 231/2019 г. на Пловдивския апелативен
съд, Решение № 344 от 25.11.2019 г. по в. т. д. № 574/2019 г. на Пловдивския
апелативен съд и др.).
Законната лихва
принципно се дължи от датата на непозволеното увреждане – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД,
но с оглед заявения петитум и диспозитивното начало в процеса, същата
следва да бъде присъдена върху определената главница от поисканата по-късна
дата 10.05.2016 г.
По
разноските:
Ищецът е освободен
от задължението
за внасяне на държ. такса и разноски – чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК. В пледоарията по същество процесуалният
представител претендира разноски. Ищецът е представляван от двама адвокати. При липса на разграничение на
възнагражденията на всеки един от двамата упълномощени адвокати, следва да се
приеме, че договореното възнаграждение на всеки един от тях е равно (Определение № 1811 от 13.11.2012 г. на Пловдивския
апелативен съд по ч. гр. д. № 1393/2012 г.). Или, за адвокатско
възнаграждение в хипотеза на безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 1, т.
2 от ЗАДв (отразено единствено в пълномощното), ответникът следва да заплати на двамата
адвокати
възнаграждение, съразмерно на уважената част на иска, общо в размер на
1 730 лв., съгласно чл. 7, т. 4 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните адв. възнаграждения.
Ответникът
претендира разноски за
юриск. възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл.
25, ал. 2 вр. ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, в размер на
200 лева, като в тежест на ищеца, съразмерно на отхвърлената част от иска,
следва да се възложи сумата от 146.67 лева, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Когато делото е решено в полза на лице, освободено от
държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да
заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в
полза на съда – чл. 78, ал. 6 от ГПК. Съдебната практика приема, че
и в случаите по чл. 78, ал. 6 от ГПК осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, но
съразмерно с уважената част от исковете (така Решение № 311/08.01.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 1144/2018 г., ІV г. о., Решение № 321/30.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1159/2017 г., IV г. о.). Следователно ответникът следва да
бъде осъден да заплати в полза на съда и сумата от 146.67 лева разноски за производството /депозит/.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо
застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н Триадица, бул. „Витоша“ № 89Б, да заплати на Й.В.Б., ЕГН **********,***, сумата в размер на 40 000 (четиридесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от смъртта на брат му Н. В.Б.,
поч. на ****** г.,
причинена вследствие на пътнотранспортно произшествие от ***** г., с делинквент С.И.Т.,
управлявала л. а. „****“, рег. № *****,
застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва за забава от 10.05.2016 г. до
окончателното изплащане на главницата, на осн. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) вр.
§ 22 ПЗР на КЗ (в сила от 01.01.2016 г.)., като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
уважените 40 000 (четиридесет хиляди) лева до
претендираните 150 000 (сто и петдесет хиляди) лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо
застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н Триадица, бул. „Витоша“ № 89Б, да заплати на адв.
Л.Г.Г. от АК – П. и адв. Р.К.П. от САК сума в размер на 1 730 (хиляда седемстотин и тридесет)
лева, представляваща адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска,
на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАДв.
ОСЪЖДА Й.В.Б., ЕГН **********,***, да
заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н Триадица, бул. „Витоша“ № 89Б, сумата от 146.67 лева (сто
четиридесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки), представляващи разноски – юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно
на отхвърлената част от иска, на осн. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП.
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо
застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н Триадица, бул. „Витоша“ № 89Б, да заплати по сметка на Окръжен съд – Пазарджик
сумата от 146.67 лева (сто
четиридесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки) - разноски за производството /депозит/, съразмерно
на уважената част от иска, на осн. чл. 78, ал. 6
от ГПК, както и 5 (пет) лева – за служебно издаване на изпълнителен лист при
неплащане на сумата в срока за доброволно изпълнение.
Решението може
да бъде обжалвано пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: