Решение по дело №347/2020 на Административен съд - Стара Загора

          

                        Р Е Ш Е Н И Е   № 332

                    

                                     26.08.2020 г., гр. Стара Загора

                  

                    В   И  М  Е  Т  О   Н  А   Н  А  Р  О  Д  А

 

Административен съд- Стара Загора, в открито съдебно заседание на двадесет и седми юли през две хиляди и двадесета година в състав:

                                                          

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА

 

при секретаря Албена Ангелова

            като изслуша докладваното от съдия КОСТОВА-ГРОЗЕВА адм. д. №347 по описа на съда за 2020 г.

 

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 171, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/.

Образувано е по жалба на Б.В.М. с посочен адрес ***, чрез адв. А.Т. от САК против заповед №ВП-2404 от 05.05.2020 г. на Директор служба „Военна полиция, гр. София, с която на основание чл. 146, т. 3, чл. 161, т. 3, чл. 162, т. 1а и чл. 170, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ и чл. 75, т. 1 и т. 2 от ПП на ЗОВСРБ е разпоредено прекратяване на договора за военна служба за жалбоподателя, освобождаването му от длъжност, от военна служба и зачисляването му в запаса, считано от 26.05.2020 г.

Жалбоподателят твърди, че процесната заповед била незаконосъобразна, издадена в нарушение на административно-производствените правила и в несъответствие с материалния закон. Излага съображения, че административният акт бил немотивиран, необоснован и издаден от некомпетентен орган, при липса на посочените от закона реквизити, присъщи за подобен тип заповеди. Аргументира се извод за неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.66, ал. 1 и чл. 66, ал. 4 от ППЗОВСРБ с оглед законово предвидените правомощия на длъжностните лица по чл. 66, ал. 1, т. 2 от ППЗОВСРБ, които изключвали възможността при подаден рапорт от страна на военнослужещия за удължаване срока на договора за военна служба, последният да бъде прекратен в хипотезата на чл. 162, т. 1а във връзка с чл. 170, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ и чл.75, т. 1 и т. 2 от ППЗОВСРБ. Твърди, че при подаден рапорт и на основание чл. 65, ал. 3 от ППЗОВСРБ органът по назначаване бил длъжен да продължи срока на договора за военна служба с оглед факта, че процедурата по чл. 66 от ППЗОВСРБ била в полза на военнослужещия, като при своевременно подаден рапорт било задължително сключването на допълнително споразумение. В подкрепа на изложените съждения, жалбоподателят се позовава на извършени промени в ППЗОВСРБ, прецизиращи според него правомощията на компетентните органи в посока липса на нормативна възможност за прекратяване на договора при отправено от военнослужещия предложения за неговото удължаване. От съда се иска отмяна на атакуваната заповед и присъждане на сторените по делото разноски вкл. и платеното адвокатско възнаграждение.

Ответникът - Директор служба „Военна полиция, гр. София, чрез представен писмен отговор, оспорва жалбата като неоснователна, а наведените с нея твърдения, счита за недоказани. Сочи, че при правилно приложение на материалния закон и в рамките на оперативната си самостоятелност административният орган, чиято заповед се оспорва, извършил необходимата преценка, след проведена процедура по смисъла на чл. 66 от ППЗОВСРБ, като обосновано с оглед предоставените му от закона и Министъра на отбраната правомощия прекратил договора за военна служба на Б.М.. Твърди, че противно на аргументите на жалбоподателя, за сключването на допълнително споразумение било необходимо не само писмено изразеното желание на военнослужещия, а и наличието на съгласие от другата страна – органът, оправомощен да сключва договори за назначаване на военна служба, като в противен случай би било налице неравнопоставеност между субектите, което от  своя страна изключвало смисъла на процедурата по чл. 66 от правилника на закона. Излагат се съображения, че при наличието на предпоставките по чл. 162, т. 1а от ЗОВСРБ и липсата на допълнително споразумение за удължаване срока на службата, договорът следвало да бъде прекратен, като това по никакъв начин не нарушавало правата и законите интереси на М. с оглед изискванията на закона.     

Жалбоподателят, редовно и своевременно призован за открито съдебно заседание, се явява лично и чрез пълномощника си по делото, като се поддържа изцяло депозираната жалба и направените с нея искания.

Ответникът, редовно и своевременно призован за съдебно заседание не се явява лично, а се представлява от капитан М.П. – старши инспектор в сектор „Правно осигуряване“ в служба „Военна полиция“ – служител с юридическо образование. Същият оспорва жалбата и отправя молба за отхвърлянето й. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. 

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

На основание чл. 66, ал. 1, т. 2 от ППЗОВСРБ старшина Б.М., на длъжност „старши специалист“ в ТВПГ – Казанлък, в трети териториален сектор в отдел „Контрол и охрана“ в РС „Военна полиция“ – Пловдив подал писмен рапорт /л.13/ за удължаване на срока на договора за военна служба с пет години, считано до 26.05.2025 г., тъй като същият, съобразно договор №4-382 от 26.05.2010 г. /л. 15 и сл./ и сключено допълнително споразумение към него №4-62 от 18.03.2015 г. /л. 18/, изтичал на 26.05.2020 г. Рапортът бил подаден на 29.01.2020 г. под рег. №ПД-616 от същата дата до Директора на РС „Военна полиция“, гр. Пловдив, който ведно с изразеното си писмено становище, кадрова справка на военнослужещия и проект на споразумение, подписано от М., го представил на Директора на служба „Военна полиция“, гр. София на 31.01.2020 г. /л. 11/ .

Съгласно т. 3.1.1 от Заповед №ОХ -1252/07.12.2017 г. на Министъра на отбраната на Р.България, Директорът на служба „Военна полиция“ бил оправомощен да приема на военна служба, да сключва договори за военна служба и допълнителни споразумения към тях, да назначава, преназначава и освобождава от длъжност, да освобождава от военна служба и да прекратява договорите за военна служба на военнослужещите от службата до военно звание "подполковник" /"капитан ІІ ранг"/ включително. /л.29 и сл./. Видно от рапорта, били дадени становища „не съм съгласен“ от Началник отдел „Контрол и охрана“ и от Директора на РС „Военна полиция“, гр. Пловдив. С писмо рег. №ВП-1031 от 20.02.2020 г. на Н-к отдел „Човешки ресурси“ при Служба „Военна полиция“, гр. София, ръководителят на РС „Военна полиция“, гр. Пловдив бил уведомен за изразено отрицателно становище на Директора на „Военна полиция“, гр. София за удължаване срока на договора за военна служба на Б.М..

По делото се представя жалба на военнослужещия до Министъра на отбраната на Р.България, с която се изразява несъгласие с така развилата се ситуация и се отправя молба за положителен резултат по отношение подадения рапорт, като се излагат подробни съображения, аналогични на тези, съдържащи се в понастоящем разглежданата жалба. Със становище на Директора на „Военна полиция“, гр. София, изпратено до Началника на политическия кабинет на Министъра на отбраната на Р.България се посочва, че в рамките на проведена процедура по реда на чл. 66 от ППЗОВСРБ в правомощията на директора на службата било да преценява дали да се удължи срока на договора за военна служба или да се прекрати същия на основание чл.162, т. 1а във връзка с чл. 170, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ и чл. 75, т. 1 и т. 2 от ППЗОВСРБ.

С оспорената заповед, считано от 26.05.2020 г., се разпорежда прекратяване на договора за военна служба на Б.М., освобождаването му от длъжност, от военна служба и зачисляването му в запаса. Жалбата е подадена чрез органа на 01.06.2020г.

При така установеното от фактическа страна, от правна Съдът установява следното:

По допустимостта – жалбата следва да се счита за процесуално допустима, като подадена от активно легитимирано лице, против годен за съдебен контрол административен акт, в установения за това преклузивен 14-дневен срок и пред местно компетентния административен съд, като липсват други основания по смисъла на чл.159 от АПК. Между страните не се повдига спор относно допустимостта на оспорването.

Разгледана по съществото, Съдът я намира за неоснователна.

На основание чл.168, ал. 1 от АПК, Съдът е длъжен служебно да осъществи цялостен контрол за законосъобразност на жаления индивидуален административен акт.

Съгласно чл.162, т. 1а от ЗОВСРБ, правна норма, посочена като основание за издаване на оспорената заповед, договорът за военна служба се прекратява и военнослужещият се освобождава от военна служба, без която и да е от страните да дължи предизвестие. Военната служба е държавна служба, но назначаването/постъпването на съответната военна длъжност е в изпълнение на съществуващо договорно правоотношение между страните за изпълнение на военна служба, съгласно особените изисквания на специалния ЗОВСРБ –чл.134а. Правоотношението по изпълнение на военна служба възниква въз основа на договор за военна служба, като с него задължително се определят наименованието на длъжността, на която военнослужещият се назначава, съответстващото й военно звание, срокът на службата, условията за обучение и повишаване на квалификацията му, условията и редът за кариерното му развитие, правата, задълженията и отговорностите на страните по договора. Военната служба в мирно време се изпълнява като професия в Министерство на отбраната, в Българската армия, в структурите на пряко подчинение на Министъра на отбраната, както и в други държавни органи и ведомства при условия и по ред, определени с този закон, с правилника за прилагането му, с уставите на въоръжените сили и съответно със сключения договор. Ето защо договорът за военна служба, който се сключва при условията на взаимно съгласие между страните по него не може да бъде разглеждан като акт за назначаване на определена длъжност в структурите на държавната администрация, и при прилагане на правилата на Закона за държавния служител и Кодекса на труда с оглед правилото, че при изтичане срока на правоотношението и ако страната, в чиято полза е уговорен не възрази, то същото се превръща в безсрочно, като ЗОВСРБ се явява специален закон по отношение изброените нормативни актове, уреждащи и регулиращи отношенията по повод престирането на работна сила в полза на държавата.

Видно, от описаната по-горе фактическа обстановка, че рапортът на М. е подаден до орган по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 2 от ППЗОВСРБ - директора на РС „Военна полиция“, гр. Пловдив, в рамките на представляваната от когото структура попада и заеманата длъжност от жалбоподателя. Съгласно чл. 66, ал. 2, т. 1 от ППЗОВСРБ ръководителят на съответната структура дава мотивирано становище по рапорта и го изпраща в 3-дневен срок, придружен с кадрова справка и проект на допълнително споразумение, подписано от страна на военнослужещия, по команден ред до длъжностното лице, което има право да удължи срока на договора за военна служба. Това процесуално е сторено. По аргумент от  чл. 66, ал. 2, т. 1 от ППЗОВСРБ мотивирано становище по рапорта се изисква от ръководителя на съответната структура – в случая РС "Военна полиция" Пловдив, което, видно от доказателствата по делото е с резолюция "не съм съгласен". Рапортът е заведен в деловодството на Служба "Военна полиция" при Министерство на отбраната, както се изисква по чл. 66, ал. 2, т. 2 от ППЗОВСРБ. С оглед разпоредбите на чл. 66, ал. 1, т. 2, чл. 66, ал. 2, т. 2 и чл. 73, ал. 1 от ППЗОВСРБ и вземайки предвид съдържанието на т. 3.1.1 от Заповед №ОХ -1252/07.12.2017 г. на Министъра на отбраната на Р.България, Директорът на служба „Военна полиция“, гр. София се явява материално и териториално компетентното длъжностно лице, на което са предоставени правомощията да извърши окончателна преценка по подадените рапорти за удължаване на договорите за военна служба, като респективно или може да одобри допълнително споразумение по смисъла на чл. 65, ал. 3, т. 7 от правилника или да прекрати съответния договор на основание чл. 73, ал. 1 от същия правилник.

По горните съображения следва извода, че е налице валиден административен акт и възраженията на жалбоподателя, в частност тези, свързани с липсата на компетентност при постановяване на процесната заповед се явяват неоснователни, каквито Съдът намира е тези относно наличието на допуснати нарушения на административно-производствените правила.

Процесната заповед не страда от съществени пороци, свързани с въведените от 73, ал. 2 от ППЗОВСРБ специфични изисквания за форма и съдържание на акта. Съдът приема, че заповедта съдържа, както конкретни фактически основания, така и правни, като фактите изцяло се субсумират в посочените от органа правни норми. Осъщественият юридически факт, който служи и се ангажиран като основание за прекратяване на договора - е изтичане на уговорения срок на договора за военна служба. Проявлението на този факт е достатъчен, като в случая не е необходимо допълнително фактическо обосноваване с оглед безспорния, прекратителен ефект на уговорения и изтекъл срок. Заповедта съдържа изрично посочване на органа, който я издава и който орган се явява компетентен, досежно по-горе изложените аргументи. Заповедта съдържа и прилежащата й се разпоредителна част вкл. информация за реда и срока на обжалването й, както и следващите се от нея правни последици за военнослужещия.

В настоящият случай същността на повдигнатия правен спор се свежда по-скоро до това, дали разпоредбата на чл. 162, т. 1а от ЗОВСРБ не се дерогира от тази на чл. 66, ал. 4 от ППЗОВСРБ с предвиждането, че ако нито една от двете страни не отправи предложение до другата за удължаване срока на договора, той се прекратява с изтичане на уговорения срок.

Процедурата по изменение на договора за военна служба, чрез удължаване на предвидения срок започва по инициатива на страните, не по-късно от три месеца преди да настъпи прекратяващият юридическия факт, предвиден в чл. 162, т. 1а от ЗОВСРБ и има за цел да измени, като продължи срока на действие на договора, т.е. да определи друг момент за неговото прекратяване, т. е. чл. 162, т. 1а от ЗОВСРБ  не се изключва, като предвиденият момент на прекратяване просто се отлага във времето. При изтичане срока на договора за военна служба, неговото действие се прекратява, това настъпва с факта на изтичане на уговорения между страните срок. Допустимо е изменение на договора по отношение на срока, условията за неговото изпълнение, правата и задълженията на страните, но това може да става само докато съществува съответната правна връзка, като при това следва тя да се измени по същия писмен начин, посочен в чл. 65, ал. 3, т. 7 от ППЗОВСРБ, по който е сключена.

Според съда, разпоредбата на чл. 66, ал. 4 вр. с чл. 65, ал. 3, т. 7 от ППЗОВСРБ гласи точно обратното на тезата, която развива жалбоподателя, а именно: с изтичане срока на договора за военна служба, неговото действие се прекратява, освен ако преди да се сбъдне този факт, договорът бъде изменен, чрез сключване на допълнително споразумение за продължаване неговото действие. Фактическият мотив за издаване на процесната заповед е посоченото в чл.162, т. 1а от ЗОВСРБ основание – изтичане на неговия срок, който юридически факт има за последица прекратяване на договора. Нито логичното, нито систематичното тълкуване на сочените норми води до извод, че при инициирана процедура от страна на военнослужещия за удължаване срока на договора за военна служба, чрез подаден до компетентния орган рапорт, за последния е налице единствено и само правната възможност да продължи действието на договора. Процедурата по удължаване на срока е предвидена, като самостоятелно основание за изменение на вече възникналите отношения по престиране на работна сила и то само във връзка с тяхното запазване занапред. Законодателят е предвидил, че съответното изявление може да бъде отправено от всяка една от страните до другата, като съответно, за да бъде налице крайният, целен резултат, е необходимо постигането на съгласие между страните. Не е достатъчно да е налице заявяване на желание от едната страна, а е необходимо и отсрещно одобрение, което одобрение идва след извършване на преценка на другата страна, била тя  органа, съотв. военнослужещия. В противен случай ще се стига до едностранно изменение на договор, което е в противоречие с основни принципи в договорното право и в частност тези, свързани с полагането на труд. Възможността за избор на всяка страна по договорната връзка следва да е налице, защото в противен случай предложението за удължаване ще бъде лишено изцяло от правен смисъл. Фактът на вече сключен и изпълняван договор не изисква от никоя от страните да се съгласи да продължи неговото действие. Аргумент за това е разпоредбата на чл.75, очертаваща процедурата по прекратяване на договора в хипотезата на чл. 162, т. 1а от ЗОВСРБ. За първи етап от тази процедура изрично се соче, че е необходимо „по реда на чл. 66 да се вземе решение за прекратяване на договора“, т.е. процедурата по удължаване срока на договора не изисква и не предполага само една единствена възможност, свързана винаги с подписването на допълнително споразумение, а предполага извършването на обективна преценка на всички факти и обстоятелства, свързани с личността на военнослужещия и положената от него служба.

Въз основа извършената преценка на събраните доказателства и относимите правни норми Съдът намира, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при липса на допуснати съществени нарушения на общи и специални административно-производствени правила. Заповедта е издадена при доказаност на сочените в нея фактически основания и е съответна на приложения закон, вкл. е съответна на предвидената в закона цел – прекратяване на срочен договор за военна служба при липса на предпоставки за неговото удължаване. Същата се явява законосъобразна и по отношение на нея не са налице основания по чл. 146, т. 1 - 5 от АПК за отмяната й. Жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на делото и своевременно направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение от страна на ответника, Съдът счита, че същото следва да бъде уважено, като на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във връзка с чл. 143, ал. 3 от АПК Б.В.М. следва да бъде осъден да заплати на Служба „Военна полиция“, гр. София сумата в размер на 100.00 лв.  

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2, предложение последно от АПК и чл. 143, ла. 3 от АПК Административен съд, гр. Стара Загора,

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ оспорването на Б.В.М. *** против Заповед №ВП-2404 от 05.05.2020 г. на Директор служба „Военна полиция, гр. София, с която на основание чл. 146, т. 3, чл. 161, т. 3, чл. 162, т. 1а и чл. 170, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ и чл. 75, т. 1 и т. 2 от ППЗОВСРБ е разпоредено прекратяване на договора за военна служба на М., освобождаването му от длъжност, от военна служба и зачисляването му в запаса, считано от 26.05.2020 г.

ОСЪЖДА Б.В.М. ***, ЕГН-********** да заплати на Служба „Военна полиция“, гр. София разноски в размер на 100.00 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.

 

 Решението подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14-дневен срок от връчването му на страните.

 

 

Административен съдия :