Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 07.10.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и пети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ Н.
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 13017 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на Част
втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от С.А.Н.,
чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу съдебно решение № 35038
от 14.06.2018г., постановено по гр. дело № 83781/2017г. по описа на Софийския
районен съд (СРС), ГО, 153 състав, в частта, с която е признато за установено
по реда на чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че С.А.Н. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 862.56
лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода от 01.08.2014
г. до 30.04.2015 г. за обект - апартамент № 21, находящ се в гр. София, община
„Слатина“, ж.к. „******, с абонатен № 282842 и сумата от 26.41 лв.,
представляваща цена на услугата за дялово разпределение за периода от
01.05.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от
07.09.2017 г. до плащането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение
по ч. гр. д. № 62242/2017 г. на СРС, 153 състав.
Въззивникът-ответник излага доводи за
неправилност и незаконосъобразност на решението. Твърди, че между страните не е
налице облигационно правоотношение. Сочи, че първоинстанционният съд не се е
произнесъл по всички направени възражения. Възразява, че съдът не е изложил
мотиви при кредитиране на допуснатите по делото експертизи. Искането към
въззивния съд е да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира разноски. С жалбата не са направени
доказателствени искания.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД.
Подадена е и въззивна жалба от „Т.С.“
ЕАД, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу съдебно решение
№ 35038 от 14.06.2018 г., постановено по гр. д. № 83781/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 153 състав, с което е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
че С.А.Н. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 862.56 лв., представляваща цена
за доставена топлинна енергия за периода от 01.08.2014 г. до 30.04.2015 г. за
обект - апартамент № 21, находящ се в гр. София, община „Слатина“, ж.к. „******,
с абонатен № 282842; сумата от 26.41 лв., представляваща дялово разпределение
за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва,
считано от 07.09.2017 г. до плащането, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 62242/2017 г. на СРС, 153 състав, като е отхвърлен
искът за главница за разликата над 1 862.56 лв. до пълния предявен размер от 3 230.32
лв. за периода от 01.05.2013 г. до 30.07.2014 г., както и са отхвърлени
исковете за обезщетение за забава върху главницата за доставена топлинна енергия
за периода от 15.09.2014 г. до 25.08.2017 г. в размер на 760.18 лв. и върху
главницата за дялово разпределение за същия период в размер на 6.62 лв. Във
въззивната жалба е посочено, че се обжалва решението, с което е отхвърлен
изцяло предявеният от „Т.С.“ ЕАД иск за главница и мораторна лихва.
С молба от 27.07.2018г. „Т.С.“ ЕАД,
чрез представителя си по пълномощие, е заявил изрично, че счита за неправилно и
незаконосъобразно решението в цялост, вкл. в частта за разноските.
С определение от
01.11.2018г. възивният съд е върнал въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД в частта, с
която се обжалва иска за сумата от 1 862.56 лв., представляваща цена за
доставена топлинна енергия за периода от 01.08.2014 г. до 30.04.2015 г. за
обект - апартамент № 21, находящ се в гр. София, община „Слатина“, ж.к. „******,
с абонатен № 282842. Определението е влязло в сила, като необжалвано.
С молба от
20.09.2019г., чрез представителя си по пълномощие, въззивникът – ответник,
поддържа въззивната си жалба, по съображенията изложени в нея. Оспорва
въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД и претендира присъждане на разноски, за което
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Третото лице -
помагач „П.И.“ ООД не изразява становище по въззивните жалби. Не сочи
доказателства и не претендира разноски.
В открито
съдебно заседание страните, редовно призовани, не се представляват и не сочат
доказателства.
Пред въззивната
инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си състав, като взе предвид подадените въззивни жалби
и съдържащите се в тях оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби
са депозирани в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, подадени са от легитимирани и с
правен интерес от обжалването страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2
от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността
на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение.
Решението е
допустимо в обжалваните му части, тъй като са били налице положителните
предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се
е произнесъл именно по исковете по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран,
поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По съществото
на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
А. По въззивната
жалба на „Т.С.“ ЕАД.
По делото се
установи, че с разпореждане от 10.10.2018 г. съдията - докладчик е дал указания
на жалбоподателя в едноседмичен срок от получаване на съобщението да уточни в
коя част обжалва решението, като в случай, че обжалва решението в цялост да
обоснове правен интерес от това. Съобщението е изпратено до жалбоподателя на
16.10.2018 г., а срокът за изпълнение на указанията, дадени с разпореждането от
10.10.2018 г., е изтекъл на 23.10.2018 г. без да е извършено конкретизиране от
ищеца-въззивник. С определението си от 01.11.2018г. възивният съд е върнал
въззивната жалба само в частта, с която се обжалва иска за сумата от
1 862.56 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода
от 01.08.2014 г. до 30.04.2015 г. за обект - апартамент № 21, находящ се в гр.
София, община „Слатина“, ж.к. „******, с абонатен № 282842.
По изложените
съображения в цитираното определение от 01.11.2018г., относно връщането на
въззивната жалба, в частта за сумата от 1 862.56 лв., съдът с решението си
следва да върне същата въззивна жалба и в частта, с която се обжалва иска за
сумата от 26.41 лв., представляваща стойността на услугата дялово разпределение
за периода 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. за обект - апартамент № 21, находящ
се в гр. София, община „Слатина“, ж.к. „******, с абонатен № 282842, поради
липсата на правен интерес от обжалване за този въззивник.
Въззивната жалба
на ищеца в останалата й част е неоснователна.
От събраните в
първоинстанционното съдебно производство доказателства се установи, че със
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх. № 3070251/07.09.2017г.
на СРС, „Т.С.“ ЕАД е поискала да бъде издадена заповед за изпълнение срещу С.А.Н.,
като претендира от длъжника сумите: 3230.32 лв. - неплатена главница за
доставена топлинна енергия през периода от м.05.2013г. до м.04.2015г. в
топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, община „Слатина“, ж.к. „******, с
абонатен № 282842; 26.41 лв. - главница за дялово разпределение, ведно със
законна лихва за периода от 07.09.2017 г. до изплащане на вземането, както и 760.18
лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за топлинна енергия и 6.62
лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за дялово разпределение за
периода 15.09.2014 г. до 25.08.2017г. Образувано е ч.гр.д. № 62242/2017г. на
СРС, ГО, 153 състав по
което за посочените суми, както и за разноските по заповедното производство, е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 21.09.2017г., връчена лично
на длъжника на 13.10.2017г. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е подал
възражение от 20.10.2017г., в което е посочено, че не дължи изпълнение за
вземането по издадената заповед за изпълнение. Дружеството е уведомено за
оспорването и възможността да предяви установителен иск на 13.11.2017г. В
изпълнение указанията на съда и в законния срок е депозирана искова молба вх. №
2029981/29.11.2017г. на СРС, като е образувано гр. д. № 83781/2017г. на СРС, 153
състав. От районния съд е поискано да установи с решението си, че С.А.Н., дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите за
които е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение от 21.09.2017г.
по ч.гр.д. № 62242/2017г. на СРС, 153 състав.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК пред
първата инстанция ответника, чрез упълномощения представител, е депозирал
писмен отговор на исковата молба. В хода на съдебното производство районният
съд е събрал писмени доказателства, изслушани са и са приети заключенията на
вещи лица по назначени съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи.
С обжалваното решение съдът е приел
за установено, че ответника С.А.Н. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 862.56 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода от 01.08.2014 г.
до 30.04.2015 г. за обект - апартамент № 21, находящ се в гр. София, община
„Слатина“, ж.к. „******, с абонатен № 282842; сумата от 26.41 лв.,
представляваща дялово разпределение за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015
г., ведно със законната лихва, считано от 07.09.2017 г. до плащането, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 62242/2017 г. на СРС,
153 състав, като е отхвърлен искът за главница за разликата над 1 862.56 лв. до
пълния предявен размер от 3 230.32 лв. за периода от 01.05.2013 г. до
30.07.2014 г., както и са отхвърлени исковете за обезщетение за забава върху
главницата за доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2014 г. до
25.08.2017 г. в размер на 760.18 лв. и върху главницата за дялово разпределение
за същия период в размер на 6.62 лв., като погасени по давност и недоказани.
Със същото решение съдът е осъдил С.А.Н. да заплати на ищеца 315.31 лв. –
разноски, съразмерно с уважената част от исковете, а „Т.С.“ ЕАД да заплати на
ответника сумата 174.39 лв. – разноски, съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
Решението е постановено при участието
на трето лице помагач на страната на ищеца – „П.И.“ ООД.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че не е спорно между страните, че ответницата
е собственик на процесния топлоснабдения имот, като се е позовал на направеното
признание с отговора на исковата молба (лист 38 от делото на СРС), приетите
писмени доказателства за процесния период, както и заключенията на двете
експертизи, които не са оспорени от страните. Формирал е извод, че за процесния
период между страните е възникнало и съществувало облигационно отношение по
договор за продажба на топлинна енергия, който съобразно разпоредбите на чл.
150 от ЗЕ - действали през процесния период, след приемането им се регулира от
Общи условия. Приел е, че договорът е за доставка на топлинна енергия до обект
апартамент № 21, находящ се в гр. София, община „Слатина“, ж.к. „******, с
абонатен № 282842, а имотът е топлофициран и се намира в сграда – в режим на
етажна собственост, която е присъединена към топлопреносната мрежа, за което се
е позовал на приетите по делото писмени доказателства - протокол от 24.02.2012
г. от общото събрание на етажната собственост за избор на топлинен счетоводител
и договор от 14.03.2012 г. за възлагане извършване на индивидуално измерване на
потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за
отопление и топла вода в сградата от страна на „П.И.“ ООД.
За установяване на обема на предоставяната
от ищеца топлинна енергия, съответстващ на претендираната цена, съдът е кредитирал
приетото заключение на съдебно-техническата експертиза, от което е обосновал
извод, че разходът на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, е
изчислен съобразно Наредба 16-334 за топлоснабдяването. Приел е също, че за
имота на ответницата е доставяна от ищеца топлинна енергия съобразно
уговореното, като количеството на доставената енергия е измервано коректно чрез
общия топломер, като за периода м. 05.2013 – м.04.2015 г. на ответницата е
начислявана единствено топлинна енергия от сградна инсталация, за горещо битово
водоснабдяване на база брой 2 лица и за щранг лира, поради липсата на
отоплителни тела (радиатори) в апартамента, респективно на индивидуални
средства за техническо измерване. От представените от помагача доказателства -
протоколи за отчет на уредите за дялово разпределение, е приел за установено,
че е осигурен достъп до имота за извършване на отчитането на уредите през
исковия период. Така е обосновал и извод, че искът е доказан по своето
основание.
Относно дължимата за плащане цена на
ТЕ, районният съд е съобразил своевременно направеното възражение за погасяване
на вземането по давност, като е приел неговата частична основателност. Позовал
се е на чл.111, б. „в” от ЗЗД и приетото с Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГК. Съгласно чл. 33, ал. 1 от
Общите условия купувачите са длъжни да заплащат месечните си задължения за
доставена топлинна енергия в 30 – дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, а според ал. 6 при неизпълнение на задължението в срок дължат
обезщетение за забава в размер на законната лихва. Разпоредбата на чл.114, ал.1
от ЗЗД постановява, че давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните за главница), давността
тече от деня на падежа, тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и
кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение. Така е формирал извод, че
задълженията на ответника за заплащане на стойността на доставената енергия са
възникнали като срочни и са били дължими в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Изискуемостта на процесните вземания за главница е
настъпила преди повече от три години назад, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 07.09.2017 г., с който
момент законът свързва настъпването на последиците на подаване на исковата
молба, т.е. вземанията с настъпила изискуемост от преди 07.09.2014г. са
погасени, а такива са задълженията за заплащане на доставена топлоенергия за
периода м. 05.2013 г. – м.07.2014 г., включително и изравнителна сметка за
периода м. 05.2013 г. – м.04.2014 г., за която от заключението по неоспорената счетоводната
експертиза е установено, че е фактурирана през м.07.2014 г., т.е. в периода,
който обхваща. За задълженията за стойността на реално доставената топлоенергия
за периода м.08.2014 г. – м.04.2015 г. съдът се е позовавал на заключението по техническата
експертиза, като е приел, че възлиза на 1 862.56 лв., в която сума не са
включени изравнявания, корекции и просрочени задължения от предходни периоди.
Така е формирал и извод, че до 1 862.56 лв. и период м.08.2014 г. –
м.04.2015 г. искът следва да се уважи, а за разликата до пълния предявен размер
и за останалия исков период подлежи на отхвърляне, като погасен по давност.
Първостепенният съд е приел за основателна
и претенцията за заплащане на дължимата годишна такса за извършваната услуга за
дялово разпределение в размера 26.41 лв., тъй като съобразно заключението на
съдебно-счетоводната експертиза тя не е включена в стойността на потребената
топлинна енергия. Позовал се е на разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 от
Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите
условия на договорите между „Т.С.“ ЕАД и търговец за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда –
етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото
дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение.
По основателността на подадената
въззивна жалба от ищеца досежно правилността на оспорения съдебен акт, в
отхвърлителната му част, настоящият съдебен състав намира следното:
За уважаване на предявения иск по чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността
на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването
на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна
енергия, в това число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на
реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че
нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
Закон за енергетиката (ЗЕ) като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия (ОУ), предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ). Писмената форма на договора
не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна същност на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и §. 1 от ДР на ЗЕ), които регламентират и страните по
договора при публично известни ОУ. Съгласно чл. 149 и чл. 150 от ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани
жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на
писмен договор (чл. 138, ал. 1 от ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 от Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни ОУ. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените
от КЕВР публично оповестени ОУ на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са и страна по продажбеното правоотношение
с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. В този смисъл са и указанията по тълкуването на закона,
дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Договорът за търговска продажба на
топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен
с конклудентни действия - арг. от чл. 150, ал. 1 от ЗЕ,
а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията
общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 от ЗЕ.
След като съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ „клиенти на топлинна
енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, то купувач (страна) по сключения договор за доставка
на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно тези субекти са и
задължени да заплащат продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. са в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Т.е.
разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява
кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване. В този смисъл при наличие на установено
облигационно правоотношение между страните за исковия период и при съобразяване
на действащата нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, следва, че иска за
главница за топлинна енергия е доказан по основание.
За задълженията за процесния период
са приложими ОУ на ищеца, одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във в-к „Дневник“ на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г. и
решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, съдържанието и публичното оповестяване
на които е служебно известно на съда (представени в препис по лист 30-31 от
делото на СРС). В раздел IX от приложимите ОУ са уредени въпросите свързани със
заплащането на топлинната енергия и услугата за дялово разпределение. Съгласно
чл. 33, ал.1 и ал.2 на ОУ от 07.01.2008г. задължението на длъжника за плащане
на начислените по фактурите суми става изискуемо в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят (от датата на издаване на съобщението за
дължимата сума), а съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2014г. клиентите са длъжни
да заплащат стойността на фактурата по чл. 33, ал. 2 за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването
на интернет страницата на продавача.
Единственото възражение на въззивника
- ищец, касаещо отхвърлителната част от съдебното решение, е във връзка с
приложението на института на погасителната давност, тъй като общата фактура за
периода м. 05.2013г. – м. 04.2014г. е издадена на 15. 09. 2014г., към който
момент не е изтекъл тригодишния срок от подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК.
Това възражение настоящият състав
счита за неоснователно по съображенията, изложени от първоинстационният съд,
към които мотиви въззивния състав препраща на основание чл. 272 от ГПК. За
пълнота следва да се добави, че месечните фактури, които са включени в двете
общи фактури за процесния период имат свой отделен падеж, но той касае срок за
плащане, уговорен в полза на длъжника, като му дава възможност на плати на части,
а не наведнъж задължението си за съответния отоплителен сезон. Т.е.
настъпването на падежа по прогнозните фактури за всеки от двата отоплителни
периода не води до отговорност за неизпълнение на задължението. В този смисъл и
задължението не става изискуемо преди да бъде определено по размер, което в
случая е възможно едва след издаване на изравнителните сметки за съответния
сезон, които са отразени във всяка от двете общи фактури (ОФ). Следва, че
съгласно чл.114, ал.2 от ЗЗД давността започва да тече от деня на възникване на
задължението – в случая от деня на издаването на общата фактура, т.е. от
31.07.2014г. за първата ОФ (лист 24 от делото на СРС). Вземането по първата ОФ
се погасява по давност с изтичане на тригодишен срок от датата на издаването й,
т.е. след изтичане на 31.07.2017г., съответно вземанията по втората ОФ, която е
от 31.07.2015г. се погасяват по давност след 31.07.2018г. Тъй като давността е
прекъсната едва с подаване на заявлението по чл.410 от ГПК от 07.09.2017г., то
вземанията по ОФ от м.07.2014г. са погасени по давност (тригодишният срок е
изтекъл считано от 01.08.2017г.), а вземанията по ОФ от м.07.2015г. не са
погасени по давност, тъй като давностният срок е бил прекъснат от 07.09.2017г.,
т.е. преди да изтече на тригодишния срок. Изискуемостта за вземането на ищеца
за м.07.2014г. настъпва на 30. 08. 2014г., а за м. 08. 2014г. – на 30. 09.
2014г. В този смисъл следва да се приеме, че след като заявлението е подадено
на 07. 09. 2014г. по частно гр. дело № 50875/2016г. на СРС, то погасени по
давност са всички вземания на ищеца за периода от м. 05.2013 г. – м.07.2014 г.,
включително. Съдът приема, че погасена по давност е и сумата по първата изравнителна
сметка, която е за периода м. 05.2013 г. – м.04.2014 г., тъй като с последната,
с оглед нейното предназначение, се изравнява дължимостта на престацията по
договора, но само за конкретния период. След като за същия период вземането на
ищеца е погасено по давност, то и дължимите суми за доплащане по тази
изравнителна сметка също са погасени по давност. Да се приеме за основателно
възражението на въззивника-ищец би означавало в противоречие със закона да бъде
продължен срока по чл. чл.111, б. „в” от ЗЗД. Определеният от ищеца срок за
плащане на изравнителната сметка – 15. 09. 2014г. не променя извода на съда,
тъй като този нов срок не може да заличи или дерогира изтеклия към този момент
срок по чл. 33, ал. 1 от ОУ и настъпилата изискуемост на процесните вземания,
доколкото се установи, че фактурата за изравнителната сметка е издадена в
периода, за който се отнася.
Като е достигнал до същия правен
извод, първостепенният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, в
обжалваната отхвърлителна част. Въззивната жалба на ищеца следва да се отхвърли
като неоснователна, а решението в тази част – потвърдено.
Б. По въззивната жалба на С.А.Н..
Въззивната жалба на ответника е неоснователна.
Настоящият състав препраща на
основание чл. 272 от ГПК към изложените мотиви за основателността на главницата
за 1 862.56 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за
периода от 01.08.2014 г. до 30.04.2015 г. за обект - апартамент № 21, находящ
се в гр. София, община „Слатина“, ж.к. „******, с абонатен № 282842.
Неоснователно е възражението на
въззивника-ответник, че съдът неправилно е приел наличие на валидно
облигационно правоотношение между страните за процесния период. Действително,
съдът не е постановил нарочно определение при докладване на делото, с което да
е приел изрично за безспорно, че ответникът е собственик на топлоснабдения
имот. Това процесуално нарушение настоящият съд приема за несъществено, тъй
като то не е променило крайния извод на съда по съществото на спора. При извода
си, че ответникът е собственик на имота съдът се е позовал както на направеното
от страната неизгодно за нея признание, обективирано в отговора на исковата
молба (лист 38 от делото на СРС), така и на събраните по делото доказателство,
вкл. и заключенията на двете експертизи. Събраните доказателства и направеното
признание, взети в тяхната съвкупност дават основание да се приеме, че през
процесния период именно ответницата е била собственик на топлоснабдения имот.
След като няма доказателства същата да се е разпоредила с правото на
собственост, нито по отношение на имота да е учредено вещно право на ползване
по време или преди процесния период, то следва, че ответникът е този, който е в
облигационни правоотношения с ищеца и дължи заплащане на потребената топлинна
енергия.
Неоснователно е и другото възражение
на въззивника-ответник за необоснованост на съдебното решение в обжалваната
част, тъй като районният съд неправилно е кредитирал заключенията по двете
експертизи, а е следвало да ги обсъди заедно с всички събрани доказателства.
Настоящият състав приема, че първонистанционният съд е обсъдил всички
релевантни за спора доказателства и е достигнал до законосъобразен извод. Видно
от мотивите към обжалваното решение, районният съд е съобразил и представените
от помагача на ищеца доказателства (протоколи за отчет на уреди за дялово
разпределение), които доказателства са били основание за заключенията на приетите
от съда експертизи, т.е. правните изводи на съда почиват на съвкупната преценка
на всички доказателства по делото, поради което съдът приема и това възражение
за неоснователно.
Въззивникът-ответник не е изложил
конкретни оплаквания срещу обжалваното решение в частта за сумата от 26.41 лв.,
представляваща цена на услугата за дялово разпределение за периода от
01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. При обосноваване изводите по този иск съдът не
намира да е нарушена императивна материално правна норма от районния съд,
поради което и при съобразяване на ограниченията по чл. 269 от ГПК съдът приема, че решението
на СРС и в тази час следва да бъде потвърдено.
Поради пълното съвпадане на крайните
правни изводи на въззивния и първоинстанционния съд, въззивната жалба на
ответника е изцяло неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде
потвърдено и в тази част.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
Решението за разпределените в
първоинстанционното производство разноски, също следва да бъде потвърдено.
По разноските във въззивната
инстанция:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е постановен
съдебният акт. Първоинстанционното решение е изцяло потвърдено и при този изход
на спора направените от страните разноските във въззивното производство следва да
останат в тяхна тежест и съдът не дължи произнасяне по разноските.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав
Р Е Ш И:
ВРЪЩА въззивна жалба с вх. № 5115138 от 09.07.2018 г., подадена от „Т.С.“ ЕАД, срещу съдебно решение № 35038 от 14.06.2018 г., постановено по гр. д. № 83781/2017 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 153 състав, в частта, с която се обжалва иска за сумата от 26.41 лв., представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. за обект - апартамент № 21, находящ се в гр. София, община „Слатина“, ж.к. „******, с абонатен № 282842;
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 35038 от 14.06.2018г., постановено по гр. дело № 83781/2017г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 153 състав, в останалата обжалвана част.
Решението е постановено при участието на трето лице – „П.И.“ ООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението, в частта, с която се връща въззивната жалба с вх. № 5115138 от 09.07.2018 г., подадена от „Т.С.“ ЕАД, подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския апелативен съд в едноседмичен срок от връчването му, а в останалата част е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.