Определение по дело №47/2024 на Административен съд - Хасково

Съдебноадминистративното производство е образувано по жалба на П.Т.З. ***, подадена чрез пълномощника му адв.Б. Г. Б., против Заповед №I 172/24.03.2023 г., издадена от Директора на Национален археологически институт с музей (НАИМ) – Българска академия на науките (БАН), в частта й: „2. Считано от 01.04.2023 г. входната такса да бъде: Вход за възрастни – 12 лв.“

В жалбата са развити подробни съображения относно правния интерес на жалбоподателя да оспорва посочената част от заповедта. Твърди се, че оспорената част била с характер на вътрешноведомствен акт по чл.2, ал.2, т.3 от АПК, чието оспорване било допустимо съгласно Решение №21 от 26.10.1995 г. по к.д. №18/1995 г. на Конституционния съд на Р.България, като обжалването не било забранено изрично от закона, нито било ограничено със срок. Излагат се съображения за наличие на отменителни основания по смисъла на чл.146, т.т. 1 – 5 от АПК. Сочи се, че ответникът имал законово правомощие да определи цената за входен билет в музея, съгласувано с финансиращия музея орган, по аргумент от чл.187, ал.2 от Закона за културното наследство (ЗКН), но вместо това ответникът не бил съгласувал оспорената част с финансиращия музея орган и еднолично бил определил както размера от 12 лева, така и характера на престацията – такса (а не цена), с което недопустимо бил променил характера на вземането от частно в публично, както и реда за събирането му от публичните изпълнители, вместо по общия ред на ГПК, с аргумент от чл.162 и чл.163 от ДОПК. Определянето на такса без законова опора било немислимо и в разрез с принципа на правовата държава, поради което оспорената част от заповедта била нищожна. Жалбоподателят намирал и определения размер от 12 лева входна такса за неоправдано висок.

Претендира се съдът да постанови решение, с което да прогласи за нищожна оспорената част от заповедта на Директора на НАИМ, гр.София, или да я отмени като незаконосъобразна.

С придружително писмо, с което изпраща в съда административната преписка, Директорът на НАИМ – БАН излага и писмено становище, в което аргументира съображения за недопустимост на оспорването. Моли същото да бъде оставено без разглеждане, поради това, че оспорената част от заповедта не представлява годен за съдебно обжалване административен акт по чл.21, ал.1 – 4; чл.65 и чл.76, ал.1 от АПК; поради липса на правен интерес за оспорващия и поради подаването на жалбата след изтичане на преклузивния срок за обжалване. Алтернативно излага и доводи за неоснователност на жалбата и оставянето й без уважение.

С допълнително подадено писмено становище вх.№855/31.01.2024 г. жалбоподателят, чрез пълномощника си, повдига възражение за родова неподсъдност на спора пред административен съд, като моли делото да бъде изпратено за разглеждане на Върховен административен съд. Излага доводи, че процесната заповед имала многократно правно действие и засягала неограничен и неопределяем брой лица, тоест имала характер на подзаконов нормативен акт и проявявала действие навън, а на административен съд били подсъдни делата по оспорване само на подзаконовите нормативни актове, издавани от общинските съвети.

Административен съд – Хасково, като прецени представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, в хода на проверката относно валидността на упражненото право на оспорване, установи следното:

На съдебен контрол по реда на АПК подлежат индивидуалните, общите и нормативните административни актове, както и изрично посочените в чл.128, ал.1 от АПК актове, действия и бездействия на администрацията.

Оспорената в настоящото производство част от Заповед №I 172/24.03.2023 г., издадена от Директора на НАИМ, не попада в нито една от цитираните лимитативно изброени категории актове на държавните органи.

Същата не притежава белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, съобразно която дефиниция индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт. Заповедта, в оспорената й част, не представлява и волеизявление, с което се декларират или констатират вече възникнали права или задължения, което волеизявление да е от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, по смисъла на чл.21, ал.2 от АПК.

Властническият характер на волеизявлението по смисъла на цитираните разпоредби произтича от това, че то едностранно поражда права и задължения за трети лица, независимо от тяхната воля, както и подлежи на непосредствена принудителна изпълняемост със средствата на държавната принуда.

В процесния случай с т.2, предл.първо от Заповед №I 172/24.03.2023 г., Директорът на НАИМ посочва считано от коя дата входната такса на Музея да бъде в размер на 12 лева вход за възрастни. С това си изявление Директорът на Националния археологически музей изпълнява свое правомощие като директор на държавен музей – да определи цените на входните билети, предоставено му с разпоредбата на чл.187, ал.2 от ЗКН. Това правомощие е свързано с предвиденото в ал.1 на чл.187 от ЗКН, че за индивидуално или групово посещение на музейна експозиция се заплащат входни билети, но по своя характер правомощието на директора не може да се определи като административно правомощие на орган, принадлежащ към системата на изпълнителната власт, или лице, осъществяващо публични функции, или организация, предоставяща обществени услуги, по смисъла на §1, т.1 от ДР на АПК.

Независимо от наименованието „входна такса“, използвано в заповедта, то с т.2 от последната на практика е определена цена на входен билет (вход) за възрастни, което волеизявление не поражда пряко и непосредствено никакви задължения за трети лица. Третите лица, какъвто се явява в случая жалбоподателят, не разполагат със субективно защитено от закона право на вход в музея, а посещават или не посещават музейната експозиция по своя воля. Заповедта, с която се определя цената на вход, не представлява властническо волеизявление, скрепено с възможността за държавна принуда, което едностранно да поражда, или да е в състояние да породи, каквито и да било промени в правната сфера на жалбоподателя. Отделно от това, в оспорената част на заповедта липсва разпоредително изявление, което директно да задължава жалбоподателя, или трети лица, като адресати, да се съобразят с дадени им предписания за поведение, т.е. в случая не става въпрос нито за издаден неблагоприятен за адресата индивидуален административен акт, нито за отказ от издаването на такъв.

По същите съображения оспорената част от заповедта не представлява и общ административен акт по смисъла на чл.65 от АПК, тъй като с нея не се създават права или задължения, и не се засягат непосредствено права, свободи или законни интереси на неопределен брой лица. Тя не представлява и нормативен акт по смисъла на чл.75, ал.1 от АПК, тъй като не съдържа административноправни норми с многократно правно действие и отнасящи се за неопределен и неограничен брой адресати.

Съгласно чл.2, ал.2, т.3 от АПК, разпоредбите на този кодекс са неприложими за актове, с които се създават права или задължения за органи или организации, подчинени на органа, издал акта, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. Изложените съображения за липса на засягане на субективни права и законни интереси на жалбоподателя от оспорената част от заповедта, водят на извода за неприложимост и на цитираното в жалбата Решение №21 от 26.10.1995 г. по к.д. №18/95 г. на Конституционния съд за тълкуване на разпоредбата на чл.120, ал.2 от Конституцията. Възприетото в решението, че на атакуване пред съдилищата подлежат всички административни актове, включително и тези, които по своя характер не са нормативни или индивидуални, касае само случаите, в които тези актове нарушават или застрашават права или законни интереси на гражданите и юридическите лица, какъвто процесният случай не е.

Изложеното в т.1 от жалбата представлява неуместен опит на жалбоподателя да мотивира наличие на пряко и непосредствено засягане от обжалваната заповед, което не се възприема от настоящия съдебен състав. Проявеният от оспорващия интерес към историята, както и желанието му в тази връзка да посещава НАИМ, не са обстоятелства, установяващи нарушаване или застрашаване на негови права от акта, с който се определя цената на вход в музея. Видно е от писмените доказателства, представени от самия жалбоподател (фактура №**********/05.12.2023 г. и фискален бон), че същият е осъществил такова посещение на музея, включително е заплатил единична цена 12.00 лв., което подкрепя извода, че никакви негови права не се засягат негативно от оспорения акт. Отделно от това, по делото е представена разпечатка от интернет страницата на Национален археологически институт с музей към БАН, от която е видно, че са обявени дни на безплатно посещение в музея за всички категории посетители, от които оспорващият би могъл да се възползва, в случай, че не желае да заплаща определената цена за вход.

Налага се извода, че в случая липсва годен за обжалване пред съд административен акт, оспореният акт не подлежи на обжалване, както и липсва правен интерес за жалбоподателя, а се касае за ненадлежно упражняване на правото на съдебно оспорване, което изключва произнасяне по същество.

Подадената жалба се явява процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото следва да бъде прекратено.

С оглед изложеното на основание чл.159, т.1 и т.4 от АПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на П.Т.З. ***, против Заповед №I 172/24.03.2023 г., издадена от Директора на Национален археологически институт с музей – БАН, в частта й: „2. Считано от 01.04.2023 г. входната такса да бъде: Вход за възрастни – 12 лв.“.

ПРЕКРАТЯВА производството по адм.дело №47/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково.

Определението подлежи на обжалване в 7-дневен срок от съобщаването му с частна жалба пред Върховен административен съд.

Съдия: