Решение по дело №586/2018 на Районен съд - Свиленград

Номер на акта: 54
Дата: 7 март 2019 г. (в сила от 24 юли 2019 г.)
Съдия: Живка Димитрова Петрова
Дело: 20185620100586
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 6 август 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер                                           07.03.2019 година                        Град Свиленград

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

РАЙОНЕН СЪД - СВИЛЕНГРАД                                                        І граждански  състав

на седми февруари две хиляди и деветнадесета година,

в публично заседание, в следния състав:

 

                                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ : ЖИВКА ПЕТРОВА

 

При секретаря: Р.И.,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 586/ 2018 година по описа на съда, намери за установено следното:

 

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание  чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.9 от ЗПК, вр. чл.6 от ЗПФУР, във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД, вр. чл.79 от ЗЗД.

Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника Ж.Т.Ш., че последната му дължи парични вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по частно гр. дело № 375/2018г. по описа на РС - Свиленград, както следва: сумата 580,63 лв. – главница по договор за кредит № 378028 от 05.05.2016 г., във вр. с договор за гаранция от 05.05.2016г., сумата 117,98 лв. – договорна лихва за периода 04.06.2016 г. – 30.04.2017 г., сумата 401,39 лв. – такса гаранция по кредитната сделка, ведно със законната лихва върху главницата от 29.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът твърди, че между Ж.Т.Ш. и „Фератум България“ ЕООД е сключен договор за кредит № 378028 от 05.05.2016 г. при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФРУ/. Твърди, че предмет на договора е заемна сума от 600,00 лева, която ответникът се е задължил да върне в срок от 360 дни, ведно с договорна лихва /печалба за кредитора/ от 138,00 лева. Посочва, че с цел да повиши кредитоспособността на заемополучателя и вероятността да бъде одобрен кредита, е предложено обезпечение, предоставено от „Фератум Банк“ ЕООД. Твърди също, че на 05.05.2016 г. е сключен и договор за гаранция № 378028 между ответника и „Фератум Банк“ ЕООД, съгласно който дружеството се задължило да отговаря солидарно с длъжника за изпълнение на паричните задължения по кредита. Съгласно чл.5 от ОУ към договора за гаранция № 378028, кредитополучателят се задължавал да плати на гаранта такса за предоствената гаранция по кредитната сделка, в размер на 462,00 лв. Плащанията по договора за кредит били преустановени, като датата на последната вноска била 30.04.2017г. При това, кредиторът „Фератум България“ ЕООД поискал изпълнение от гаранта, който от своя страна погасил дълга на длъжника по договора за кредит. За дружеството-гарант възникнал правен интерес да търси от длъжника платеното.

Ищецът твърди, че правото на парично вземане на „Фератум Банк“ ЕООД му е прехвърлено с договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 01.12.2017г., ведно с приложение Г-01.12.2017г. Твърди се, че длъжникът е уведомен за цесията по реда на чл.99 от ЗЗД, на 14.12.2017г., чрез писмо с обратна разписка. Уточнява, че погашение по заема е направено само за сумата от 100,00 лв., при което за непогасената част е издадена оспорена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по частно гр. дело № 375/ 2018г. на РС-Свиленград.

Отделно от това, ищецът моли да бъде връчено на ответника уведомление по чл.99 от ЗЗД, приложено към искова молба. Претендира направените разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК отговор на искова молба не е постъпил.

В срока по чл. 414 от ГПК ответникът Ж.Ш. оспорва наличието на сключен договор с „Фератум Банк“ или въобще с друга институция. Посочва, че е ползвала кредит от 350,00 лв., издължен, след което не договаряла заеми.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата, доводите и възраженията на страните, прие следното:

От приложеното частно гр. дело № 375/2018г. по описа на РС-Свиленград се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 167/ 30.05.2018г., с която е разпоредено ответникът да му заплати следните суми: 580,63 лв. – главница по договор за кредит № 378028 от 05.05.2016 г., 117,98 лв. – договорна лихва за периода 04.06.2016 г. – 30.04.2017 г., 40,00 лв. – такси за събиране на вземането, 401,39 лв. – гаранция по кредитната сделка, 28,90 лв. – мораторна лихва за периода 01.05.2017 г. – 17.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането. Срещу заповедта е подадено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК, а в изпълнение на указанията на Съда заявителят е предявил искове за установяване на вземянията си в срока по чл.415 от ГПК.

С влязло в сила определение № 533 от 11.09.2018г., постановено по настоящото дело, производството е прекратено, на основание чл.232 от ГПК, по отношение на първоначално предявените искове за установяване на съществуването на парично вземане за сумата 40,00 лв. - такси по договора за кредит и сумата 28,90 лева -мораторна лихва за периода 01.05.2017г. - 17.05.2018г., удостоверени в Заповед № 167/ 30.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 375/2018 г. по описа на РС – Свиленград, като последната е частично обезсилена.

Видно от представения Договор за придобиване/ покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити от 01.12.2017г., сключен между Фератум Банк“ ЕООД, като продавач /цедент/, и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, като купувач /цесионер/, и приложението към него, ищецът е легитимиран да предяви претенции за твърдяните вземания, произтичащи от сочените в заявлението и в исковата молба договор за кредит и договор за гаранция.

            С оглед събраните по делото доказателства, съдът счита, че прехвърлянето на процесните вземания следва да се счита за надлежно съобщено на длъжника на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, респ. че цесията е породила действие за ответника. Прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД, едва когато изходящото от цедента съобщаване за цесията достигне до длъжника. От ищеца като доказателство е представено Уведомително писмо за извършената цесия, в което се съдържан данни, че същото изхожда от цесионера, по пълномощно от цедента. Представеният договор за цесия от 01.12.2017г., инкорпорира и сделка /т.3.2 от договора/, по силата на която ищецът-цесионер е упълномощен да извърши съобщението за цесията на длъжника вместо цедента, а писменото уведомление е сред приложените към исковата молба и връчени съдебни книжа. Т.е., конкретният случай, уведомяването за цесията е извършено с връчването на преписа от исковата молба и доказателствата към нея на ответника, доколкото уведомителното писмо се съдържа в тези доказателства и има данни за упълномощаване на цесионера от страна на цедента за извършване на уведомлението за цесията. В този смисъл, съдебната практика е последователна в разбирането си, че това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на  чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД и при него цесията поражда действие спрямо ответника.

След полученото/ връчено със съдебните книжа уведомление по  чл.99, ал.4 ЗЗД ответникът дължи изпълнението по прехвърлените вземания на ищеца-цесионер.  Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването от длъжника-ответник на уведомлението за цесия, макар и като приложение към исковата молба, следва да бъде съобразено при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 от ГПК / Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК/.

            В конкретният случай обаче не може да се приеме, че предмет на цесията са действителни вземания. Това е така, тъй като с оглед събраните по делото доказателства не може да се приеме за доказано, че между Ж.Т.Ш. и „Фератум България“ ЕООД е възникнало действително облигационно правоотношение въз основа на сключен договор за кредит № 378028 от 05.05.2016 г. при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, с параметрите, посочени в исковата молба.

Действително, от заключението на назначената съдебно - икономическа експертиза се установява, че на 05.05.2016 г. ответникът е получила от „Фератум България“ ЕООД сумата 600,00 лв., посредством Easy Pay. Видно от заключението, в срока за връщане на кредита /360 дни/ полза на кредитора е постъпило плащане от 100 лв. на датата 04.07.2016г., а след датата на завеждане на заявлението в съда /29.05.2018г./ - още три плащания  в общ размер от 500 лв.

Процесният договор за кредит № 378028 от 05.05.2016 г. представлява договор за потребителски кредит, уреден в разпоредбите на чл.9 от ЗПК, съгласно който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Съгласно чл.6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно чл. 7 от ЗПФУР страни по договора са доставчикът и потребителят, а в ал.2 на същия член е разписано, че потребител е всяко физическо лице, което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. С оглед изложеното, правоотношението между страните попада изцяло в обхвата на ЗПФУР.

Разпоредбата на чл.18 от ЗПФУР предвижда, че при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл.8 от същия закон на потребителя, както и че е получил неговото съгласие за сключване на договора. За доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл.293 от Търговския закон, а в случаите с електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и електронен подпис (сега Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги).

При твърдени от ищеца облигационно правоотношение, възникнало от вид договор за заем, в който случай потребителят на този кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а кредиторът пък действа по занятие, т.е. предоставянето на кредити е основният му предмет на търговска дейност, следва да се прилагат изискванията на ЗПК.

Съгласно чл.10 от ЗПК договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг носител. Разглежданият договор се твърди, че е сключен от разстояние, което според настоящият съдебен състав е допустимо съгласно ЗПФУР.

По делото липсват електронни записи, от които да се установява по безспорен и категоричен начин, че волеизявленията на страните са насочени към сключване на договор, чието изпълнение се претендира от ищеца. Съгласно чл.2 и чл.3 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги/ ЗЕДЕУУ/, електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията. Електронен документ е електронен документ по смисъла на чл.3, т.35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък Регламент (ЕС) № 910/2014. Посочения регламент определя електронният документ като всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление.

Съгласно Решение № 70/19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, електронното изявление, се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ - електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл.3, т.10 от Регламент (ЕС) № 910/2014г. Според посочената разпоредба „електронен подпис“ означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва.

Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК).

Във връзка с изложеното дотук, съобразявайки се и с практиката на ВКС по този въпрос, Съдът намира, че не е налице валидно сключен договор за заем.

В действителност представеният договор № 378028 от 05.05.2016 г. не носи подписа на ответника, но доколкото същият се твърди да е сключен от разстояние и в този случай изявленията на страните са разменени чрез средства за комуникация от разстояние, като същите са записани на технически носител, позволяващ възпроизвеждането им, то макар и неподписани тези електронни документи съставляват доказателства по смисъла на чл.184, ал.1 ГПК. Същите, обаче, не са достатъчни, за да се приеме възникването на облигационна връзка между страните, за което, както се посочи по-горе в настоящото изложение, в тежест на ищеца бе да установи и получаването на съгласието на потребителя за сключване на договора.

Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът не доказа при условията на пълно главно доказване сключването на процесния договор, с оглед на което не би могъл да се направи обоснован и категоричен извод, че в правната сфера на ответника са възникнали претендираните с исковата молба задължения, поради което установителните искове за същите следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Мотивиран от изложеното, съдът:

 

Р Е Ш И:

 

            ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, срещу Ж.Т.Ш., с ЕГН: **********, с адрес: ***, искове за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца паричните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по частно гр. дело № 375/2018г. по описа на РС - Свиленград, както следва: сумата 580,63 лв. – главница по договор за кредит № 378028 от 05.05.2016 г., във вр. с договор за гаранция от 05.05.2016г., сумата 117,98 лв. – договорна лихва за периода 04.06.2016 г. – 30.04.2017 г., сумата 401,39 лв. – такса гаранция по кредитната сделка, ведно със законната лихва върху главницата от 29.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.

Решението подлежи на обжалване пред ОС - Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: