№ 3563
гр. София, 04.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря ЙОРДАН С. ДЕЛИЙСКИ
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20241110104488 по описа за 2024 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ от
П. И. И. срещу Д. С. А. за признаване за установено, че Д. С. А. дължи сумата от 3200 лева,
представляваща задължение по Запис на заповед от 28.06.2018г. с падеж 28.12.2018г., ведно
със законната лихва от 17.06.2020г. до изплащане на вземането, за която сума е била
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
ГПК от 25.06.2020г. по ч.гр. дело № 25007/2020г. по описа на СРС, 25-ти състав, както и
осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 477,34 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 29.12.2018г. до 16.06.2020г.
Ищецът П. И. И. твърди, че били налице неуредени отношения с ответника,
произтичащи от редовно издаден в негова полза запис на заповед от 28.06.2018г. Поддържа,
че и към настоящия момент ответникът не бил заплатил дължимата сума по процесната
запис на заповед, поради което за него бил налице правен интерес от предявяване на
установителен иск за сумата от 3200 лева, за която бил издаден записът, както и осъдителен
иск за сумата от 477,34 лева, лихва за забава, за която сума заявлението било отхвърлено.
Поддържа, че страните работили заедно в гр. Созопол през летния сезон на 2018г. В
началото на месец юни 2018г. Д. А. го помолил да му предостави личния си автомобил -
„Фолксваген пасат“, рег. № ВР6049ВР за пътуване от Созопол до София. Сочи, че му дал
автомобила, тъй като ответникът заявил, че пътуването било породено от спешна и
неотложна причина. По време на пътуването, ответникът бил реализирал ПТП на
автомагистрала „Тракия“ около гр. Стара Загора. На следващия ден, около 08:00 часа бил
информиран от служител на ОД на МВР - гр. Стара Загора за настъпилото ПТП, както и че
автомобилът му е бил управляван от ответника. След като се прибрал в гр. Созопол, се били
1
срещнали и обсъдили състоянието на автомобила, за който била настъпила тотална щета и
същият бил бракуван и снет от отчет. Ответникът се бил съгласил да поеме стойността на
автомобила, която и двете страни определили на 3200 лева. Тъй като А. не разполагал с тази
сума, се съгласил да издаде запис на заповед. Сочи, че записът бил издаден от ответника
пред свидетели, които присъствали на разговора между тях. Искането към съда е да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Д. С. А., с
който се оспорва допустимостта на претенцията за 477,34 лева. Поддържа, че сумата от
477,34 лева е била извън предмета на производството по ч.гр. дело № 25007/2020г. по описа
на СРС. Твърди, че процесният запис на заповед не е издаван и не е подписван от Д. А. и
нямало как да бъде издаден от него. Сочи, че на 28.06.2018г. се намирал в гр. София.
Оспорва подписа, положен за издател в съставения запис на заповед, както и твърдението на
ищеца, че записът бил издаден пред свидетели. Поддържа, че за периода от 06.06.2018г. до
28.06.2018г. е бил нает по трудово правоотношение в „Нимуей“ ЕООД в гр. Созопол, като
правоотношението му било прекратено на 28.06.2018г., на която дата вече не бил в гр.
Созопол. Твърди, че в началото на м.06.2018г. не е имал правоспособност да управлява МПС
и не бил предприемал пътуване с чуждо МПС от гр. Созопол до гр. София. Към м.06.2018г.
не бил преминал и дори не бил започнал задължителното си обучение за издаване на
СУМПС и не се бил явил за издаване на СУМПС. Твърди, че първата и единствената му към
момента шофьорска книжка била издадена на 21.09.2018г. До издаване на шофьорската му
книжка не бил управлявал чуждо МПС и не бил участвал в ПТП, за което да му е наложено
административно или друг вид наказание за извършено нарушение по ЗДвП. Поради което
намира, че не било осъществено твърдяното от ищеца каузално правоотношение, като не
бил повреждал собствен на ищеца автомобил. Поддържа, че в настоящия случай липсвало
каузално правоотношение по причина на която да е издаден запис на заповед в полза на
ищеца по делото. Оспорва акцесорната претенция като неоснователна. Релевира възражение
за изтекла погасителна давност, както и оспорва да е изпаднал в забава. Искането към съда е
да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът като взе предвид становищата на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства, намери за установено следното от фактическа и правна страна.
По така предявения иск, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на
валиден от външна страна запис на заповед. С оглед релевираните от ответника релативни
възражения, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на каузално
правоотношение между страните по записа на заповед, в частност, че Д. С. А. му е причинил
имуществени вреди, изразяващи се в стойността на собствения му лек автомобил -
„Фолксваген пасат“, причинени вследствие на настъпило ПТП през месец юни 2018г., при
което Д. А. е управлявал автомобила и е станал причина за настъпване на произшествие, при
което автомобилът е бил увреден до степен тотална щета, както и факти и обстоятелства, с
които законът свързва спиране или прекъсване на давността.
По отношение на валидността на процесния запис на заповед, съдът намира
2
следното:
За да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа предписаните в
разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя
действителността на менителничния ефект. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2004г. по т.
д. № 1/2004г. на ВКС ОСТК, за да е редовен записът на заповед от външна страна, е
необходимо самият документ да е назован „запис на заповед“, както и в самия текст на
същия да е изписан изразът „запис на заповед“, както предписва правната норма,
регламентирана в чл. 535, т. 1 ТЗ. В представената ценна книга се съдържа наименованието
„запис на заповед“, както в заглавието на документа, така и в неговия текст. Налице е
безусловно обещание за заплащане на определена парична сума от издателя в размер на
3200 лева, като уговореният от страните падеж - 28.12.2018г., е настъпил. В менителничния
ефект се съдържа посочване на мястото на издаване - гр. Созопол, както и мястото на
плащане - гр. Бяла Слатина.
С оглед оспорването на авторството на процесния запис на заповед, с определението
от 29.06.2024г. съдът е открил на основание чл. 193, ал. 1 ГПК производство по оспорване на
автентичността на запис на заповед, издаден на 28.06.2018г. в частта на подписа, положен за
Д. С. А.. От приетата по делото съдебно-почеркова експертиза, която съдът кредитира като
пълно и компетентно изготвена на основание чл. 202 ГПК, се установява, че не са налице
признаци за техническа подправка на подписа, както и че при сравняване на подписа с
образците от почерка и подписа на Д. А. са установени съвпадения по общи признаци
/транскрипцията, степен на обработеност, размер и наклон/ и частни признаци /количество
на движение при изписване на началния елемент на буква „Д“, форма на движение при
свързване на буква „Д“ и „М“, форма на движение при изписване на буква „Д“, относително
местоположение на точката за начало на движение при изписване на първия елемент на „М“,
форма на движение при свързване на последния елемент на „М“, форма на движение при
изписване на завършващата част, направление на движение при изписване на завършващата
част/. Експертът е посочил, че установените съвпадения са устойчиви, съществени и
образуват индивидуална съвкупност, достатъчна за извод, че подписът е положен от Д. С.
А.. В проведеното съдебно заседание на 12.12.2024г. експертът е уточнил, че в записа на
заповед няма буква „Ес“, като съвпадението се явява изписването на буква „Д“. Вещото лице
е посочил, че подписът е положен с водещата ръка, както и че обстоятелството с коя ръка
пише ответникът не се отразява на подписването. Експертът е уточнил, че разликата в
размерите на буква „М“ не е определяща. Съдът намира, че заключението на вещото лице е
пълно и компетентно изготвено и следва да бъде кредитирано, доколкото са установени
съвпадения в общите и частните графически признаци. Предвид което съдът приема, че
ответникът при разпределена му доказателствена тежест на основание чл. 193, ал. 3 ГПК не
е доказал при условията на пълно и главно доказване неистинността на оспорения документ.
С оглед на обстоятелството, че авторството на подписа върху процесния запис на заповед е
установено с приетата по делото експертиза, съдът намира, че процесният запис на заповед е
редовен от външна страна с всички предвидени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити.
3
На следващо място, съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 17 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по т.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет
на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК /сега т. 10/ е съществуване на
вземането, основано на записа на заповед. Предметът на делото по иска по чл. 422 ГПК се
определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на
подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение на
основание запис на заповед. В производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът - кредитор
доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуване на редовен от
външна страна и действителен запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени
твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което ценната книга е издадена, всяка от страните доказва фактите, на които са
основани твърденията и възраженията си. Според мотивите на тълкувателното решение,
тежестта се разпределя по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК. Ако страните спорят
относно конкретното каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, като
сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка, с които е издаден
менителничният ефект, съдът е длъжен да ги обсъди в мотивите си и при доказана връзка
между него и конкретното каузалното правоотношение, независимо коя от страните го е
въвела, съдът е длъжен да разгледа и заявените от длъжника релативни възражения,
относими към погасяване на вземането по издадения като гаранция запис на заповед.
В конкретния случай по отношение на въведеното от ищеца каузално
правоотношение са събрани следните доказателства:
Приета е справка за актуално състояние на трудови договори към 19.02.2024г.,
издадена от НАП по отношение на Д. С. А., видно от която ответникът е имал сключен
трудов договор с „Нимуей“ ЕООД /със седалище и адрес на управление: гр. Созопол, ул.
Девети май № 4/ от 06.06.2018г. до 28.06.2018г. като е заемал длъжността „работник
паркинг“.
Прието е удостоверение серия А № 1010176 за завършен курс по първа долекарска
помощ при пътно-транспортни произшествия за водачи на МПС, издаден от Български
червен кръст на Д. С. А. на 17.08.2018г., както и свидетелство за управление на МПС,
издадено на Д. А. на 21.09.2018г.
От представената по делото справка от СДВР, отдел „Пътна полиция“ от 17.07.2024г.,
към която е представена справка „Картон на водача“ за извършени нарушения по ЗДвП от Д.
С. А. се установява, че за периода от 01.06.2018г. до 31.12.2018г. на ответника не са налагани
административни наказания за нарушения по ЗДвП. В картона е посочено, че с Наказателно
постановление № П1137 от 25.02.2013г. на ответника е била наложена глоба за нарушение на
чл. 177, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗДвП, чл. 185, т. „б“ от ЗДвП и чл. 175, ал. 1, т. 4, б. „б“ ЗДвП.
От приетото писмо от МВР- гр. Враца, към което са приложени екранни справки с
история на регистрацията и данни на лек автомобил „Фолксваген Пасат“, рег. № ВР6049ВР,
се установява, че собственик на автомобила от 03.01.2018г. е П. И. И., както и че на
4
14.09.2023г. е подадено заявление за прекратяване на регистрация на МПС.
От писмо от Районно управление- гр. Чирпан, Областна дирекция на МВР- Стара
Загора се установява, че при извършена справка в масивите на АИС „Пътна полиция“ е
установено, че е настъпило ПТП с участието на лек автомобил „Фолксваген“, модел
„Пасат“, рег. № ВР6049ВР на 05.06.2018г. около 09:00 часа на АМ- Тракия, км 192+500 в
посока към гр. Бургас. Посочено е, че в Протокол за ПТП с материални щети №
1693132/05.06.2018г. водач на лекия автобил бил лицето Светлин С. А., ЕГН **********, на
който бил съставен АУАН серия „Д“ № 453899 за нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Било
издадено НП № 18-0375-000606/17.07.2018г., връчено на 08.04.2020г., което било обжалвано
в срок и било отменено с Решение № 260035/17.02.2021г., постановено по АНД № 136/2020г.
по описа на РС- гр. Чирпан.
По делото е приет Протокол за ПТП № 1693132 от 05.06.2018г., в който е посочено, че
участник № 1- Светлин А., се е движил с несъобразена скорост спрямо пътната обстановка
при управляването на МПС, губи управление над МПС, напуска от дясно по посока на
движението си пътното платно, преобръща се и се блъска в оградна предпазна мрежа, с
което реализира ПТП с материални щети. Посочено е, че водачът не носи СУМПС и
контролен талон към него. В протокола е посочено, че е налице цялостна деформация на
МПС, както и са настъпили материални щети- нарушена оградна мрежа и бетонови колове.
Приета е справка за съдимост от 23.10.2024г., издадена на Д. С. А..
Прието е удостоверение за семейно положение, съпруга и деца на Д. А., както и
удостоверение за съпруга и родствени връзки на Д. С., в което е посочено, че същият има
брат- Светлин С. А., ЕГН **********.
Свидетелят П.А. твърди, че към 2018г. П. притежавал лек автомобил „Фолксваген
пасат“, син на цвят. Сочи, че работил заедно с него на паркинг в гр. Созопол, където
ответникът Д. А. бил управител. Описва го като човек със слабо телосложение, гола глава,
леко мургав. Сочи, че задълженията на Д. били да посещава паркингите, да прави проверки
и събира парите и оборота. Сочи, че пред него П. бил получил обаждане от Д., да му даде
автомобила, както и че пак пред него Д. се обадил, че бил обърнал колата. След това П. му
бил показал снимки на колата, която била смачката отвсякъде и не ставала за нищо. Не
ставала за отремонтиране, била бракувана. Присъствал, когато П. и Д. направили запис на
заповед на паркинга в гр. Созопол. Д. нямал възможност да заплати автомобила и затова
направили този документ. След случката, Д. не се върнал в Созопол, прибрал се и вече не
работел там. Сочи, че видял Д. на паркинга, когато правили записа на заповед. Те си
говорели за ПТП-то и за това, че Д. нямал финансова възможност да изплати щетите.
Двамата подписали пред него записа на заповед като не знаел за какви пари се били
разбрали. Твърди, че знаел, че МПС-то било управлявано от Д., тъй като бил свидетел на
разговора, при който го поискал от П.. Не знаел дали Д. имал шофьорска книжка, бил го
виждал да шофира скутер, не и синия пасат.
Св. В.М. е посочила, че се познават с Д. от над 20 години, били учили заедно, като
5
имал брат близнак- Светлин. Сочи, че Д. бил работил в Созопол през 2018г., началото на
месец юни, за около 20 дни. Твърди, че синът й се родил в края на юни и била помолила Д. и
друг неин приятел да я придружават на тоновете й. Сочи, че й се обадил около 20 юни да й
каже, че може да разчита на него да я придружава по лекари. Работата му била свързана с
това да взима пари от помещенията, където работят и да се отчитат с колегата му на
шефовете им. Твърди, че на 28.06.2018г. Д. бил с нея през целия ден в болница Шейново, а
на 29.06 се родил синът й. След това започнал курсове за шофьор. Сочи, че през зимата на
2013г. в Студентски град бил карал без книжа и го хванали полицаите, имало полицейско
насилие и тормоз и след това не бил карал, докато не изкарал книжка, което било октомври-
ноември 2018г. От и до Созопол бил пътувал с автобус, като Божидар го бил закарал до
автогарата. Не знаела дали Д. бил реализирал ПТП на автомагистрала „Тракия“. Сочи, че не
знаела от 2013г. до 2018г. да е шофирал, както и дали е работил в Созопол и през друга
година.
Св. Ц.А. твърди, че познава страните, П. бил негов приятел от детството. С Д.
работили по морето, през 2017г. Заминал от Англия за морето и сменил П., Д. бил управител
и отчитал парите. Събирали таксите на платените паркинги. Сочи, че се засякал с П. за 3-4
дни и застъпил неговото място. Твърди, че през 2017г. бил давал на Д. личната му кола да
шофира, пътувал с нея до София, за да се вижда с приятелката си. Бил взимал неговата кола,
както и тази на Тодор Петров. Знаел от П. и от другите две момчета, че Д. през 2018г. бил
обърнал колата на П.. Знаел, че бил подписал пред тях документ, че ще върне тези пари. За
ситуацията му били разказали Николай Томов и П.А.. През 2018г. не бил на работа в
Созопол, бил на почивка там около август. Не знаел дали Д. бил платил стойността на
колата. Бил завършил академията на МВР, след 2018г. не бил виждал Д.. Сочи, че не знаел от
кога имал книжка. Като цяло бил невнимателен шофьор, давал много газ на неговата кола.
Не бил виждал Д. да шофира през 2018г., не знаел някой да е бил очевидец на ПТП-то, по
скоро на даването на колата.
Св. Б.Б. твърди, че се познавал с Д. повече от 20 години, били учили заедно и били в
добри приятелски отношения. Сочи, че Д. бил работил в Созопол през 2017г. и през 2018г.
През 2017г. и той бил работил там, работели на едно и също място, правели отчети на
паркинги. Преди първия работен ден през 2018г. го помолил да го закара до автогарата.
Върнал се около 20-ти юни като му казал, че бил приключил работа. След 20-ти юни не
знаел дали се бил връщал в Созопол. Не го бил виждал и не знаел да е шофирал през 2017г.
и през 2018г. Не знаел дали бил участвал в ПТП през 2018г. Бил шофирал 2012г.- 2013г. като
го били хванали полицаи, имало тормоз и се бил наплашил. Имал желание и си позволявал
да кара и през тези години. Не се бил качвал да кара, докато не изкарал книжка. Сочи, че
имал двама братя, единият брат- близнак. През 2018г. пътувал от и до Созопол с автобус.
Споделял му, че бил заплашван да подпише запис на заповед и да даде дадена сума на някой
от Созопол. От него знаел, че бил дал 1500 лева в началото на 2019г. Сочи, че през 2017г.
имал приятелка, бил го карал лично до Банско, за да се виждат. Не му бил споделял да е
взимал автомобили от приятели, за да се връща до София. Не му бил споделял да е шофирал
6
преди книжката и не го бил виждал да управлява други МПС-та в Созопол. Бил му казал, че
се опитват да го съдят и му искат 1500 лева и той бил подписал запис на заповед.
В конкретния случай възраженията на ответника са свързани с оспорването на
въведеното каузално правоотношение, в частност, че не е предприемал пътуване с лек
автомобил „Фолксваген пасат“, рег. № ВР6049ВР през 2018г., респ. не е участвал и не
реализирал ПТП с гореописания автомобил, доколкото не е притежавал свидетелство за
управление на МПС към 05.06.2018г.
Съгласно константната практика на ВКС, формирана след приемане на
горецитираното тълкувателно решение, намерила отражение в Решение № 15/16.06.2017г. по
т. д. № 1484/2015г. на ВКС, І ТО, Решение № 87/11.07.2016г. по т. д. № 1093/2015г. на ВКС, II
ТО, Решение № 66/30.06.2016г. по т. д. № 3803/2014г. на ВКС, II ТО, Решение №
69/09.05.2016г. по т. д. № 1185/2015г. на ВКС, II ТО, Решение № 18/18.12.2015г. по т. д. №
535/2014г. на ВКС, I ТО, Решение № 17/16.02.2015г. по т. д. № 116/2014г. на ВКС, II ТО,
Решение № 179/04.03.2015г. по т. д. № 3747/2013г. на ВКС, II ТО, Решение № 27/07.07.2015г.
по т. д. № 1384/2013г. на ВКС, I ТО, Решение № 26/15.04.2015г. по т. д. № 2205/2013г. на
ВКС, II ТО, Решение № 24/29.05.2015г. по т. д. № 2328/2013г. на ВКС, I ТО, Решение №
12/30.01.2015г. по т. д. № 2714/2013г. на ВКС, I ТО, Решение № 213/22.12.2014г. по т. д. №
2700/2013г. на ВКС, II ТО, Определение № 3007 от 19.11.2024г. на ВКС по т. д. №
1222/2024г., I ТО, Определение № 2457 от 25.09.2024г., постановено по т.дело № 86/2024г. по
описа на ВКС, II ТО, общо оспорване от ответника по менителничния иск е налице, когато
той не сочи конкретни факти за причината за издаване на записа на заповед. Прието е, че
проява на общо оспорване, при което липсва относително възражение, са примерно
твърдения за: липса на каквото и да е каузално отношение с ищеца, във връзка с което да е
издаден записа на заповед; че записът на заповед е безпаричен, тъй като срещу обещаната с
него парична сума ответникът не е получил насрещна престация от ищеца; че не съществува
посоченото в исковата молба от ищеца каузално правоотношение, без ответникът да сочи
такова и други.
По своята правна същност инвокираните от ответника доводи в обсъжданата насока
попадат в кръга на разглежданото понятие. Същите са свързани с оспорването на въведената
от ищеца кауза, без да се въвеждат други твърдения, обуславящи сключването на
абстрактната сделка, която безспорно се установява от приетата експертиза. Т.е. ответникът
не е въвел твърдения за причината за издаване на процесния запис на заповед.
Предвид гореизложеното и предвид наличието на редовен от външна страна запис на
заповед следва да се уважи предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, без да е възникнало
задължение за ищеца- поемател да доказва при условията на пълно и главно доказване
съществуване на вземане по каузално правоотношение между него и издателя на ценната
книга по повод или във връзка с която е издадена същата. В този смисъл е и Определение №
3173 от 28.11.2024г. на ВКС по т. д. № 1592/2024г., в което са възпроизведени изводите в
Решение № 20 от 19.06.2018г., постановено по т. дело № 1157/2017г. по описа на ВКС, ТО, а
именно: "С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за
7
наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден
редовният запис на заповед, се разкрива основанието на ценната книга... В този случай
всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си,
обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
Съгласно Решение № 248/23.01.2015г. по т. д. № 3437/2013г. на ВКС, I ТО в производството
по чл. 422 ГПК ищецът носи тежестта да установи редовен от външна страна запис на
заповед. Интерес, но не и задължение за установяване на каузална причина на издаване на
запис на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника. За
посочването на кауза и недоказването й ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърляне
на иска, освен ако ответникът не докаже въведените от него възражения... Недоказването и
от двете страни на поддържаните от тях конкретни каузални правоотношения, съответно на
връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване/несъществуване на
вземането по менителничния ефект, тъй като при неоснователност на релативното
възражение на ответника ищецът не дължи доказване на възникване/съществуване на
каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи
установяването му в хипотеза на липса на относително възражение на длъжника".
Предвид гореизложеното и с оглед на обстоятелството, че съдът прие, че процесният
запис на заповед е редовен от външна страна, предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
535 ТЗ е основателен.
В допълнение следва да бъде посочено, че при съвкупна преценка на събраните по
делото доказателства съдът намира, че се установява обстоятелството, че ответникът е заел
за послужване притежавания от ищеца лек автомобил – „Фолксваген пасат“, рег. №
ВР6049ВР, през юни 2018г., както и е реализирал със същия ПТП. На първо място, всички
разпитани по делото свидетели установяват обстоятелството, че ответникът през 2017г. и
през 2018г. е работил в гр. Созопол, както и че през юни 2018г. е упражнявал трудова
дейност като „работник паркинг“ в продължение на 20 дни. Горното обстоятелство
кореспондира с приетата справка за актуално състояние от НАП /л. 31 от делото/. На
следващо място, от показанията на св. П.А. и св. Ц.А. се установява, че ответникът е
подписал документ през юни месец 2018г. в гр. Созопол във връзка с настъпили щети върху
автомобила, собствен на ищеца. Съдът кредитира показанията на св. П.А., доколкото същият
е имал непосредствени впечатления, както върху първоначалния разговор, по време на който
Д. е поискал автомобила на П., така и върху последващия разговор, по време на който
ответникът е уведомил ищеца за настъпилото ПТП. Св. П.А. изрично е посочил, че Д. и П. са
говорили пред него за ПТП и за това, че Д. нямал възможност да заплати щетите.
Обстоятелството, че ответникът не е притежавал СУМПС към датата на настъпване на ПТП,
е неотносимо към ангажиране на отговорността на ответника в настоящия процес, доколкото
същото представлява единствено административно нарушение. Още повече, от
свидетелските показания на св. М., св. Б. и св. Цв. А. се установява, че Д. А. е управлявал
МПС и преди процесното събитие преди да придобие СУМПС, в който смисъл е и приетата
справка картон водач, издадена от СДВР – л. 56 от делото.
8
Действително, в протокола за ПТП са посочени имената на трето неучастващо по
делото лице като водач на процесния автомобил, но това не би могло да обуслови друг
извод, доколкото са посочени имената и ЕГН на брата-близнак на ответника Светлин А.,
както и че водачът не притежава СУМПС. В този смисъл самоличността на водача не е била
установена с представяне на документ за самоличност пред ограните на МВР, а чрез
посочване на ЕГН. Същевременно, издаденото на Светлин А. наказателно постановление е
било отменено с влязло в сила Решение № 260035 от 17.02.2021г., постановено по АНД №
136/2020г. на РС- гр. Чирпан, поради обстоятелството, че по делото не е било доказано, че
именно Светлин А. е бил лицето, на което е била извършена проверка. С оглед на което
съдът намира, че по делото не се установява от страна на ответника, че друго лице е
управлявало процесното МПС при настъпване на пътното произшествие.
По отношение на изложените съображения в писмените бележки, че записът на
заповед не е бил издаден на посоченото в него място, съдът намира същите за недоказани.
Както беше посочено правоотношението на ответника е било прекратено на 28.06.2018г.,
именно датата на издаване на процесния запис на заповед. В този смисъл житейски логично
и обосновано е записът да е бил подписан именно в последния работен ден на ответника в
гр. Созопол, след което същият да е заминал за гр. София и да е отишъл при св. М.. Освен
това мястото на издаване се установява от показанията на св. П.А., който както беше
посочено е присъствал на издаването му.
Така при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства- в частност
датата, на която е бил издаден записът на заповед /28.06.2018г./, обстоятелството, че
страните са работили заедно в гр. Созопол към тази дата; свидетелски показания на св. П.А.
и св. Ц.А., както и от приетия Протокол за ПТП от 05.06.2018г., съдът намира, че се
установява, че именно ответникът е бил заел за послужване собствения на ищеца лек
автомобил „Фолксваген пасат“ и е реализирал с него ПТП. Следва да бъде посочено, че
стойността на уврежданията върху процесния автомобил, респ. дали същият е бил тотална
щета, не е била спорна между страните.
На последно място, следва да бъде посочено, че ответникът не е въвел друго казуално
правоотношение, което да е обуслови сключването на абстрактната сделка, както и не е
въвел в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК твърдения да е извършил плащане по процесната запис
на заповед.
По предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД съдът намира следното:
От приетия запис на заповед се установява, че уговореният между страните падеж е
28.12.2018г., в този смисъл ответникът е изпаднал в забава на деня, следващ падежа-
29.12.2018г. В конкретния случай заповедният съд е отхвърлил заявлението в частта за
мораторна лихва, като разпореждането по чл. 413, ал. 2 ГПК е обективирано в самата
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
25.06.2020г. Вследствие на което с определението от 24.11.2023г. съдът е дал указания на
основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК за предявяване на осъдителен иск за претенцията за
мораторна лихва. Предвид гореизложеното предявеният осъдителен иск е допустим и
9
своевременно заявен. С оглед на уговорения в записа на заповед падеж, същият е и
основателен. Съдът изчисли размера на лихвата за забава на основание чл. 162 ГПК,
използвайки лихвен калкулатор, на сумата от 477,34 лева.
С оглед основателността на предявения иск следва да бъде разгледано своевременно
въведеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност.
Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, съгласно която искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, касае единствено
установителния иск за съществуване на вземането в хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 и т. 2
вр. чл. 415, ал. 3, пр. 1 и пр. 2 ГПК. Нормата въвежда правна фикция и поради тази причина
не може да бъде тълкувана разширително. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, тъй като не поставя началото на исков процес, в който участват и двете страни
по смисъла на чл. 116, б. "б. " ЗЗД, само по себе си не прекъсва давността. Тя се прекъсва с
предявяването на иск за съществуване на вземането, за което е издадена заповедта /чл. 422,
ал. 1 ГПК/, като прекъсването се счита за настъпило от датата на подаването на заявлението,
в случай, че е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, в който смисъл е и възприетото в т. 14 от
ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Установеният с разпоредбата
на чл. 422, ал. 1 ГПК принцип не следва да бъде приложен към настоящата хипотеза. От
съдържанието на текста на тази разпоредба е видно, че обратното действие, относимо към
определяне момента на прекъсване на давността за вземането, е предвидено изрично само
по отношение на установителните искове по чл. 415 ГПК, т.е. за случаите, в които
заявлението е уважено и съдът е издал заповед за изпълнение за претендираното с него
вземане, но съществуването му е оспорено с възражение по чл. 414 ГПК или е налице
връчване по реда на чл. 47 ГПК и длъжникът е напуснал своя адрес. С изменението на чл.
415 ГПК от 27.10.2017г. /ДВ бр. 86/2017г./ законодателят е разширил кръга на служебните
задължения на съда при произнасянето по подадено заявление като е дал указания на
заявителя да защити правата си чрез иск и когато отхвърли заявлението /чл. 415, ал. 1, т. 3
ГПК/. Съгласно разпоредбата на чл. 415, ал. 3, пр. 3 ГПК искът не е установителен, за
разлика от другите два, а осъдителен и следователно не е такъв за "съществуване на
вземането" по смисъла, вложен в чл. 422, ал. 1 ГПК. Както беше посочено, нормите,
въвеждащи правни фикции, каквото е обратното действие на предявения иск, не могат да
бъдат тълкувани разширително, а ако волята на законодателя е била искът по чл. 415, ал. 1, т.
3 ГПК да намира основанието си в чл. 422, ал. 1 ГПК, при изменението с ДВ бр. 86/2017г.,
щеше да бъде изменен и текстът на чл. 422, ал. 1 ГПК като отпадне конкретизацията на иска
до такъв за съществуване на вземането и вместо това се препрати към всички искове по чл.
415 ГПК. Освен това разширителното тълкуване би било в разрез със смисъла на закона:
провеждайки исково производство като продължение на заповедното, с което съдът вече се е
произнесъл положително относно вземането, носителят му се ползва от по-ранната дата,
прекъсваща давността, като защити в състезателното производство действителното му
съществуване, доказвайки, че оспорването му от длъжника е било неоснователно.
10
Единствено в този случай исковото производство би могло да се счита за естествено
продължение на заповедното, но не и когато връзката между двете е прекъсната с
отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В последния случай
заповедният съд е отрекъл да са налице предпоставките за уважаване на искането, като
указанията му за предявяване на осъдителен иск за вземането, които заявителят получава,
целят само да го информират, че отказът да бъде издадена заповед за това вземане не
преклудира със сила на пресъдено нещо правата му да го търси по реда на исковото
производство, като ползва вече внесената държавна такса /в този смисъл Определение № 49
от 25.01.2021г. по т.д. № 1139/2020г. на ВКС, I ТО.
Ето защо съдът намира, че указанията на съда за предявяване на осъдителен иск в
хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК целят единствено запазване на последиците от
заявлението, изразяващи се в платена държавна такса, но фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК не
намира приложение към този вид искове. Съгласно общото правило чл. 125 ГПК, искът се
счита предявен с постъпването на исковата молба в съда и от този момент настъпват
последиците по чл. 116, б. „б“ и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД /прекъсване и спиране на давността/,
както и по чл. 214, ал. 2 ГПК /събиране на изтекли лихви след датата на исковата молба/.
Също така, съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г., и за
преодоляване на последиците /ЗМДВИП/, за срока от 13 март 2020г. до отмяната на
извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се
погасяват или придобиват права от частноправните субекти /каквито са страните по делото/.
Възобновяването на течението на спрените срокове е извършено с пар. 13 от ПЗР на Закона
за изменение и допълнение на Закона за здравето /ДВ, бр. 44 от 2020г., в сила от
14.05.2020г./, според който сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение
по ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон
в "Държавен вестник". Законът е обнародван на 13.05.2020г., поради което течението на
давностният срок е възобновено на 21.05.2020г. Следователно процесният давностен срок е
бил спрян за период от два месеца и седем дни считано от 13.03.2020г. до 20.05.2020г.
Съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземането за лихви се погасява с тригодишна давност,
предвид което към датата на предявяване на исковата молба -24.01.2024г., вземането е
погасено по давност. Това е така, доколкото давностният срок е изтекъл преди датата на
подаване на исковата молба, поради което предявеният осъдителен иск за мораторна лихва
следва да бъде отхвърлен изцяло.
По разноските.
При този изход на спора, право на разноски в заповедното производство има
единствено заявителят /сега ищец/, доколкото искът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ е
уважен изцяло. Същият е сторил разноски за държавна такса в размер на 64 лева и
адвокатско възнаграждение в размер на 477,06 лева, като са представени и доказателства за
сторените разноски, а именно Договор за правна защита и съдействие от 11.06.2020г.,
фактура № ********** от 11.06.2020г. и платежно нареждане.
11
С оглед изхода от спора в исковото производство право на разноски имат и двете
страни. Ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 86 лева и претендира
адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева като са представени доказателства за
сторените разноски, а именно Договор за правна защита и съдействие от 15.01.2024г.,
фактура № ********** от 15.01.2024г., платежни нареждания от 26.01.2024г. и 11.12.2024г. В
проведеното съдебно заседание на 12.12.2024г. процесуалният представител на ответника е
релевирал възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в
исковото и в заповедното производство, което съдът намира за неоснователно с оглед цената
на исковете, както и фактическата и правна сложност на делото, в частност обстоятелството,
че по делото са проведени две съдебни заседания, изслушани са четирима свидетели и е
приета една експертиза. Предвид което на ищеца следва да се присъдят разноски в
заповедното производство в размер от 541,06 лева, а в исковото производство с оглед
уважената част от исковете следва да му се присъдят разноски в размер от 858,01 лева.
Ответникът е сторил разноски за депозит за съдебно- почеркова експертиза в размер
на 500 лева и претендира адвокатско възнаграждение в размер на 768 лева. Претендират се и
сторените разноски в производството по чл. 423 ГПК, изразяващи се в заплатена държавна
такса в размер на 25 лева и адвокатски хонорар в размер на 240 лева с ДДС. Представени са
и доказателства за сторените разноски, а именно Договор за правна помощ от 18.03.2024г.,
фактура № 101 от 19.03.2024г., платежно нареждане от 19.03.2024г., Договор за правна
помощ от 03.05.2023г., фактура № 70 от 04.05.2023г. и платежно нареждане от 09.05.2023г.
Т.е. общо 1533 лева. С оглед отхвърлената част от исковете на ответника следва да се
присъдят разноски в размер от 198, 99 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ, че Д. С. А., ЕГН **********, с адрес: ***,
дължи на П. И. И., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 3200 лева, представляваща
задължение по Запис на заповед, издаден на 28.06.2018г. с падеж 28.12.2018г., ведно със
законната лихва от 17.06.2020г. до изплащане на вземането, за която сума е била издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
25.06.2020г. по ч.гр. дело № 25007/2020г. по описа на СРС, 25-ти състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. И. И. срещу Д. С. А. осъдителен иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 477,34 лева, представляваща лихва за
забава за периода от 29.12.2018г. до 16.06.2020г. поради изтекла погасителна давност.
ОСЪЖДА Д. С. А., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на П. И. И., ЕГН
**********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 541,06 лева,
представляваща сторените разноски в заповедното производство, както и сумата от 858,01
12
лева, представляваща сторените разноски в исковото производство съразмерно уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА П. И. И., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Д. С. А., ЕГН
**********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 198, 99 лева,
представляваща сторените по делото разноски съразмерно отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13