Присъда по дело №368/2021 на Районен съд - Пазарджик
| Номер на акта: | 51 |
| Дата: | 23 май 2022 г. |
| Съдия: | Димитър Бишуров |
| Дело: | 20215220200368 |
| Тип на делото: | Наказателно от частен характер дело |
| Дата на образуване: | 1 март 2021 г. |
Съдържание на акта
Съдържание на мотивите
НЧХД № 368/2021 год.
МОТИВИ:
Производството по делото е образувано въз основа на постъпила в
Районен съд-гр.Пазарджик на 01.03.2021г. тъжба, с допълнение към нея от
19.03.2021г., подадена от И. Й. Н., ЕГН **********, с която е повдигнато
обвинение против подс. П. Г. С., ЕГН ********** за извършени
престъпления, както следва:
- по чл.182 ал.2 от НК, а именно затова, че в периода 28.10.2020г. -
01.03.2021г., в гр.Пазарджик, при условията на продължено престъпление, в
качеството си на родител на малолетната Г. П. С.а, родена на 29.10.2014г., не
е изпълнил съдебно решение - Определение № 260087/27.10.2020г. по гр.дело
№ 384/2020г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик за определяне на
привременни мерки относно упражняването на родителските права от страна
на майката И. Й. Н. по отношение на детето Г. П. С.а;
- по чл.148 ал.2, вр. с ал.1, т.2, вр. с чл.147 ал.1 и вр. с чл.26 ал.1 от НК, а
именно затова, че в периода от време 08 - 10.02.2021г., в гр.Пазарджик, при
условията на продължавано престъпление, е приписал на И. Й. Н.
престъпление по чл.131, ал.1, т.5а, във вр. с чл.130 от НК, което да е
извършила спрямо детето Г. П. С.а, като клеветата е разпространена по друг
начин - чрез електронно издание на вестник „Марица“, раздел „Пазарджишка
Марица“ в статия, озаглавена „Баща се бори за права над детето си, твърди,
че е бито“ и чрез интервю, излъчено в ефира на „Телемедиа“ гр.Пазарджик, в
журналистически материал, озаглавен „В името на детето - историята на един
баща“.
Във връзка с повдигнатото обвинение от страна на частния тъжител Н.
бяха предявени срещу подс. С. граждански искове, както следва:
- за сума в размер на 3000 лв., представляваща обезщетение за
причинените с престъплението по чл.182 ал.2 от НК неимуществени вреди,
ведно със законната лихва от датата на увреждането - 28.10.2020г. до
окончателното й изплащане;
- за сума в размер на 3000 лв., представляваща обезщетение за
причинените с престъплението по чл.148 ал.2, във вр. с ал.1 т.2, във вр. с
чл.147 ал.1, във вр. с чл.26 ал.1 от НК неимуществени вреди, ведно със
законната лихва от датата на увреждането - 08.02.2021г. до окончателното й
изплащане.
1
Гражданските искове бяха приети за съвместно разглеждане в
наказателния процес, а частният тъжител Н. бе конституирана и като
граждански ищец.
В съдебно заседание частният тъжител се явява лично и се представлява
от повереник, който поддържа изцяло повдигнатите с тъжбата обвинения.
Пледира за постановяването на осъдителна присъда спрямо подсъдимия и
уважаването на предявените граждански искове в пълен размер.
Подсъдимият се явява лично в съдебно заседание и със защитник. Не се
признава за виновен, като дава обяснения по обвиненията. Лично и чрез
защитника си пледира, че е невинен и следва да бъде оправдан.
Районният съд обсъди и прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и след като спази
разпоредбите на чл.301 от НПК, прие за установено от фактическа страна
следното:
Пункт І
Тъжителката И.Н. и подс.П.С. заживели на семейни начала през 2013
год. в дома на последния в с.Казичене, обл. София. От съжителството им се
родило детето Г. П. С.а - род. на 29.10.2014 година.
В началото на мес. април 2019 година тъжителката напуснала
подсъдимия и заедно с детето си заживяла при своите родители в
гр.Пазарджик.
Тя подала искова молба пред PC-Пазарджик за разрешаване на спора
относно упражняването на родителските права, лични контакти и дължимата
издръжка спрямо малолетната им дъщеря. По подадената молба било
образувано гр. д. № 1531/2019г. по описа на ПзРС, по което с Определение №
2134/15.07.2019г. /л.11 от делото/ били определени привременни мерки във
висящия процес по реда на чл.127 ал.3 от СК, като на тъжителката били
предоставени за упражняване родителските права над детето, до приключване
на производството с влязло в сила решение. За подс. С. бил определен режим
на лични отношения с детето и било осъден да плаща издръжка.
В момента на постановяване на съдебното определение детето се
намирало при С., който според договорка с тъжителката, го бил взел при себе
си в края на мес. април 2019г., но след това отказал да го върне при майката.
На 27.06.2019г. подс.С., заедно с дъщеря си, пристигнал в гр.Пазарджик,
като отишъл в ресторант „Чинара“, където в този момент тъжителката
работела като сервитьор. Там имал агресивно поведение спрямо Н., като в
присъствието на нейни колеги, на посетители в заведението и на детето им, я
обиждал с цинизми и заплашвал с физическа саморазправа.
2
По повод на това тъжителката Н. подала в РС-Пазарджик молба за
защита от домашно насилие. Било образувано гр. д. № 2681/19г., по което с
решение от 23.07.2019г. съдът наложил спрямо С. мерки за защита от
домашно насилие, като издал и заповед за защита. Това решение било
обжалвано от С. пред ОС-Пазарджик, който с решение от 09.10.2019г. по
въззивно гр. д. № 622/19г. потвърдил първоинстанционното решение /виж
съдебни решения на л.36-40 от делото/.
Междувременно подс. С., след като узнал за постановеното
определение на ПзРС с № 2134 от 15.07.2019г., с което били определени
привременни мерки във висящия процес по гр. д. № 1531/19г., отказал да го
изпълни. Той изпратил на тъжителката нотариална покана от 16.07.2019г.
/л.15 от делото/, с която я уведомил, че задържа при себе си детето за още 30
дни, през които е в платен годишен отпуск и ще упражни правото си на лични
контакти, определени с посочения по-горе съдебен акт.
След изтичане на посочения 30-дневен срок за упражняване на лични
контакти между бащата и детето, подс. С. не предал последното на майката.
Тъжителката отишла в с.Казичене, където посредством съдействие на
полицейски служители от 8-мо РУ-София и след предварително подадена
жалба в СРП, успяла да вземе дъщеря си обратно при себе си в гр. Пазарджик.
От 19.08.20219г. до 06.09.2019г. детето живяло при тъжителката в
гр.Пазарджик и последната упражнявала родителските права, съгласно
горепосоченото определение.
На 06.09.2019г. /ден петък/, тъжителката предала детето на бащата, за да
може последния да упражни правото си на лични контакти с него, съобразно
съдебното определение. На 08.09.2019г. в 19.00 часа детето следвало да бъде
върнато от бащата на майката, пак съгласно режима установен в
определението на съда, но подс.С. не сторил това.
В един от следващите дни, придружена от свои роднини, сред които и
майка й – св. С. Н., тъжителката отишла в с. Казичене, за да вземе детето си,
но подс. С. отказал да й го предаде. Тогава също били извикани служители на
МВР, но те отказали да се намесят. По тази причина детето останало да живее
при баща си, а не при своята майка, както изисквало съдебното определение.
След това тъжителката подала молба до ДСИ при СРС, към която
приложила издаденият й на 19.09.2019г. изпълнителен лист въз основа на
определението на ПзРС за привременни мерки, като било образувано
изпълнително дело № 1915/2019г. по описа на горния съд, с предмет
предаване на детето на майката.
Междувременно подсъдимия С., в качеството си на баща и законен
представител на малолетната Г. С.а, подал срещу тъжителката Н. молба за
защита от домашно насилие, с твърдения че последната системно
упражнявала домашно насилие над дъщеря им. В частност твърдял, че при
вземането на детето от майката на 06.09.2019г., последното било бито от
тъжителката и от съжителстващия с нея мъж. По тази молба било образувано
3
гр. д. № 3580/2019г. по описа на ПзРС, по което с решение от 04.12.2019г.,
молбата на С. за защита от домашно насилие била отхвърлена с аргумент, че
не са налице доказателства за упражнено насилие от страна на майката
спрямо дъщерята. Това съдебно решение било обжалвано от С., като с
Решение № 150 от 08.06.2020г. по въззивно гр. д. № 209/2020г. на ОС-
Пазарджик, било окончателно потвърдено /виж съдебни актове на л.26-35 от
делото/.
Междувременно, на 06.02.2020г., Пазарджишкият РС, разглеждащ гр. д.
№ 1531/19г., постановил решение по съществото на спора, с което
предоставил на тъжителката Н. упражняването на родителските права над
детето, а на подс. С. бил определен режим на лични отношения, като бил
осъден да заплаща и издръжка за малолетната им дъщеря. Той не бил доволен
от въпросното решение и го обжалвал, а успоредно с това продължавал да не
предава детето на майката, респ. да не изпълнява постановения съдебен акт от
15.07.2019г. по гр. д. № 1531/2019г. на ПзРС за определяне на привременни
мерки относно упражняването на родителските права.
По жалбата на С. против първоинстанционното съдебно решение било
образувано въззивно гр. д. № 384/2020г. по описа на ОС-Пазарджик. На
17.09.2020г. с определение на въззивния съд били променени определените от
първоинстанционния съд привременни мерки за упражняването на
родителските права, като това било предоставено на С.. За да направи това
въззивния съд отчел непрестанните конфликти между родителите и съобразил
най-добрия интерес за детето. На тъжителката Н. бил определен максимално
разширен режим на лични отношения с малолетната й дъщеря, с цел да не се
задълбочи отчуждението на детето към майката и да му се даде възможност
да свикне постепенно с новата семейна обстановка в дома на майката,
доколкото от началото на мес. септември 2019г. то живеело само при баща си.
Гореописаният съдебен акт бил постановен по молба на С., но същият не
изпълнявал коректно и него, т.е. не водил редовно детето при майката в гр.
Пазарджик за осъществяване на лични контакти, както било разписано в
определението.
По тази причина и по молба на тъжителката Н., Пазарджишкият
окръжен съд, с Определение № 260087 от 27.10.2020г. по в. гр. д. №
384/2020г., отново променил постановените привременни мерки от
17.09.2020г., като предоставил упражняването на родителските права над
детето на майката, а на бащата бил определен режим на лични отношения, до
приключване на производството с влязъл в сила съдебен акт. На дата на
постановяване на горното определение въззивния съд постановил и Решение
№ 260072/27.10.2020г. по цитираното въззивно гражданско дело, с което
решил по същество, че упражняването на родителските права над детето ще
се осъществява от майката, а на С. бил определен режим на лични контакти.
Недоволен от това решение, подс. С. го обжалвал пред ВКС, след като
същото му било съобщено. С Определение № 60615 от 03.08.2021г. на ВКС
по гр. д. № 221/2021г., върховният съд отказал да допусне касационно
4
обжалване на въззивното съдебно решение и то влязло в сила /виж съдебни
актове на л. 16-25 и л. 202-207 от делото/.
За разлика от съдебното решение на ПзОС по гр. д. № 384/2020г., което
подлежало на обжалване, то постановеното от същия съд Определение №
260087 от 27.10.2020г. за определяне на привременни мерки било
окончателно съгласно чл.323, ал.3 от ГПК. То не подлежало и на съобщаване
на страните, т.к. според чл.7, ал.2 от ГПК, съдът връчва на страните само
актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване, както е станало и с
постановеното по същество съдебно решение на въззивния съд.
За Определение № 260087 от 27.10.2020г., тъжителката Н. научила още
в деня на постановяването му. След като се запознала с неговото
съдържание, на 28.10.2020г., т.е. в деня след постановяването на
определението, тя се свързала по телефона с подс. С. и го уведомила, че
упражняването на родителските права над дъщеря им отново е предоставено
на на нея. Поискала от С. да й предаде детето доброволно, за да може на
следващия ден, когато то имало рожден ден, двете да го отпразнуват заедно.
Тогава С. отказал категорично да предаде детето на майката, като заявил на
тъжителката Н., че тя повече няма да види дъщеря си.
Впоследствие тъжителката Н. продължила да прави постъпки по
образуваното изпълнително дело при ДСИ в СРС с цел предаването на детето
на майката. От страна на ДСИ били насрочвани множества дати за предаване
на детето, но това така и не станало, включително до деня на постановяването
на присъдата по настоящото дело. Причината детето да не бъде предадено на
майката посредством ДСИ била тази, че длъжникът по изпълнителното дело
и подсъдим по настоящото – П.С., полагал всячески усилия да се укрива, за да
не получава съобщенията за насрочените дати за предаване на детето. Или
пък, когато бивал надлежно уведомяван за конкретни дати, на които следва да
се извърши предаването, той напускал дома си в с.Казичене заедно с детето и
пребивавал на неизвестни места. Имало и случаи, в които казвал, че няма да
предаде детето на конкретни дати, т.к. то било болно.
Пункт ІІ
Както вече бе посочено по-горе, по подадената от подс.С. срещу
тъжителката Н. молба за защита от домашно насилие, по която било
образувано гр. д. № 3580/2019г. по описа на ПзРС, съдът постановил решение
от 04.12.2019г., с което въпросната молба била отхвърлена с аргумент, че не
са налице категорични доказателства за упражнено насилие от страна на
майката спрямо детето. Това съдебно решение влязло в сила след
потвърждаването му с Решение № 150 от 08.06.2020г. по въззивно гр. д. №
209/2020г. на ОС-Пазарджик. С. бил наясно с тези обстоятелства,
включително и със съдържанието на постановените съдебни решения.
Тук си заслужава да бъдат припомнени част от мотивите изложени във
5
въвзивното съдебно решение /л.31-34 от делото/. В него съдът е коментирал
обстоятелството, че между С. и Н. е било налице висящо дело /гр. д. №
1531/19г. на ПзРС/ по правен спор за упражняване на родителските права над
детето им, както и че по това дело са постановени привременни мерки за
упражняване на родителските права от страна на майката с определение от
15.07.2019г., но бащата не се е съобразил с този съдебен акт. По повод на това
въззивния съд е казал почти в края в мотивната част на решението си, че:
„Продължава да се наблюдава тенденция възможностите, предоставени от
ЗЗДН да не се използват според точния смисъл на закона, а за своеобразно
„създаване на доказателства“ за нуждите на други производства.
Използването на дете при такива действия само компрометира родителските
качества, на този, който ги използва“.
Обобщено казано въззивния съд е достигнал до несъмнения извод, че С.
е завел дело против Н. по ЗЗДН, не защото действително тя е упражнила
домашно насилие спрямо детето им, но с надеждата да докаже в процеса
своите неверни твърдения в молбата за защита от домашно насилие. След
това, при постановяване на евентуално осъдително решение спрямо нея в
производството по ЗЗДН, да използва същото в процеса по решаване на спора
кой от тях двамата да упражнява родителските права, с надеждата да бъде
решен в негова полза, нещо което обаче не се е случило.
Пак в мотивите на горецитираното въззивно съдебно решение по ЗЗДН,
по повод твърдяното от С. упражнено домашно насилие от майката над
детето на 06.09.2019г., съдът е казал: „При предаването на детето на бащата
на 06.09.2019г. са присъствали бабата и дядото по бащина линия и двама
полицейски служители, като съдът не намира логично обяснение за
присъствието им. Безспорно е установено, че майката, без каквито и да е
проблеми, въпреки поведението на бащата в предходни периоди, е довела
детето, за да го предаде на бащата. Установява се, че между родителите са
разменени реплики, но не се е касаело за какъвто и да е конфликт. Бащата
настоятелно е приканвал присъстващите полицейски служители, разпитани
като свидетели, да констатират състоянието на детето, но те са му посочили,
че следва да потърси компетентни медицински органи. Полицейските
служители нямат лични впечатления детето да е изглеждало зле, наранено
или притеснено“. В края на решението си въззивният съд е обобщил така:
„Анализирайки доказателствата по делото първоинстанционният съд е приел,
че не е установено поведение на майката, представляващо проявена агресия
или насилие върху детето преди периода на разрива между двамата родители.
Не може да бъде пренебрегнат факта, че е установено упражняване на
домашно насилие върху майката и то в присъствие на детето /несъмнено се
има предвид наложените мерки за защита по ЗЗДН спрямо С. по гр. д. №
2681/19г. на ПзРС, по молбата подадена от Н. – бел. моя/, както и
демонстрирано нежелание за съобразяване със съдебни актове от страна на
бащата. Това всичкото следва да бъде обсъждано, като се има предвид и
целенасоченото поведение на бащата, установено чрез гласни доказателства
6
на 6.09.2019 година. Въззивния съд изцяло споделя изводите на
първоинстанционният съд, че не е установено извършването на домашно
насилие от страна на майката спрямо нейната дъщеря в периода от един
месец преди подаването на молбата за защита“.
Въпреки че е бил наясно с така установените факти и обстоятелства,
както и с постановените съдебни актове по заведеното от него против Н. дело
за защита от домашно насилие, С. решил да злепостави същата в обществото.
Той дал интервю пред репортер на вестник „Марица“, което било
публикувано на 08.02.2021 година в електронното издание на вестника, в
раздел „Пазарджишка Марица“, в статия, озаглавена: „Баща се бори за права
над детето си, твърди, че е бито“. В това интервю подс. С. заявил, че през
есента на 2019г. детето му било бито от нейната майка и от новия приятел на
последната. Очевидно имал предвид същите събития, които преди това
описал в молбата си против Н. за защита от домашно насилие и която с
влязло в сила решение на съда била отхвърлена като неоснователна,
доколкото било установено, че майката не е упражнила домашно насилие над
детето си.
След това подс.С. дал интервю пред репортер на „Телемедиа“ ЕООД-
Пазарджик, което било излъчено в ефира на телевизията на 10.02.2021г. в
журналистически материал, озаглавен: „В името на детето - историята на един
баща“. В това интервю подс. С. отново заявил, че тъжителката Н. е
извършила домашно насилие над детето им, като през есента на 2019г. го е
била по ръчичките и лицето, скубала и щипала, което му било казано от
самото дете. Заявил, че в присъствие на полицаите /очевидно говорил за
датата 06.09.2019г, когато е взел детето в присъствието на двама полицаи –
бел. моя/ било констатирано, че детето имало множество видими
наранявания, на които той направил снимки с телефона си пред самите
полицаи.
Всички тези неверни твърдения направил за пореден път, въпреки че бил
наясно, че с влязъл в сила съдебен акт било установено, че Н. не е упражнила
домашно насилие на детето им. Още повече, че в мотивите на вече
цитираното по-горе съдебно Решение № 150 от 08.06.2020г. по в. гр. д. №
209/2020г. на ОС-Пазарджик имало посветен абзац, касаещ присъствието на
полицаите на събитията от 06.09.2019г. В този абзац съдът посочил: „Бащата
настоятелно е приканвал присъстващите полицейски служители, разпитани
като свидетели, да констатират състоянието на детето, но те са му посочили,
че следва да потърси компетентни медицински органи“. След това съдът е
коментирал и показанията на двамата полицаи, разпитани като свидетели по
делото за защита от домашно насилие, водено против Н., като е казал
недвусмислено: „Полицейските служители нямат лични впечатления детето
да е изглеждало зле, наранено или притеснено“.
Предвид всичко описано до тук, на 01.03.2021г. тъжителката Н. подала
процесната тъжба до съда, с което било отпочнато настоящото наказателно
7
производство. С нея тя повдигнала обвинение против подс.С. първо за
престъпление по чл.182 ал.2 от НК, досежно неизпълнението само на
съдебното решение, обективирано в Определение № 260087 от 27.10.2020г.
по гр. дело № 384/2020г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик. Повдигнала
обвинение и за престъпление клевета по смисъла на чл.148 ал.2 вр. с ал.1, т.2
и вр. с чл.147 ал.1 от НК, досежно двете интервюта, които С. дал в периода от
време 08 - 10.02.2021г., и които били разпространени съответно чрез
електронното издание на вестник „Марица“, раздел „Пазарджишка Марица“ в
статия, озаглавена „Баща се бори за права над детето си, твърди, че е бито“ и
чрез интервю, излъчено в ефира на „Телемедиа“ гр.Пазарджик, в
журналистически материал, озаглавен „В името на детето - историята на един
баща“.
Горната фактическа обстановка съдът възприе частично от обясненията
на подсъдимия, изцяло от показанията на свидетелите С. Н., М. А., В. Н.,
частично от тези на св. Ц.З. и св.В.М., както и от множеството приобщени по
делото писмени доказателства, а също и от вещественото такова – 1 брой
компактдиск, съдържащ видеозапис на интервюто на подсъдимия, излъчено в
ефира на телевизията, стопанисвана от „Телемедиа“ ЕООД.
Първо следва да се каже, че досежно обвинението за престъплението
клевета, подс.С. не отрича, че е дал двете интервюта, които са били
разпространени по посочения по-горе начин и в посочения период. Заявява
обаче, че в тях не е отправял обвинения към Н., че била извършила
престъпление спрямо детето им. В същото време обяснява, че детето било
травмирано от майката, т.к. тя го била и посинила, който факт бил съобщен от
самото дете, както пред него, така и пред социални работници, които работели
след това с детето.
С тези си твърдения очевидно подс.С. се стреми да прокара внушението,
че не е имал умисъл да оклевети тъжителката пред обществото, а е съобщавал
за упражненото от нея домашно насилие над детето им, като е преразказвал
казаното му от самото дете. Тук е мястото да се каже обаче, че дори наистина
детето да е било заявило пред баща си, че е било бито от майка си към
06.09.2019г., факт към който настоящият съдебен състав има дълбоки резерви,
то пак С. не е имал право да прави твърдения в този смисъл пред
журналистите на в-к „Марица“ и „Телемедиа“-Пазарджик. Това е така, защото
към момента, когато е давал въпросните интервюта, той е бил категорично
наясно, че с влязло в сила съдебно решение е установено, че майката не е
извършила домашно насилие над детето им.
Досежно обвинението за неизпълнение на съдебно решение относно
упражняването на родителски права по смисъла на чл.182 ал.2 от НК,
обобщено казано подс.С. твърди, че от негова страна не е било налице
виновно неизпълнение на съдебни актове, според които родителските права е
следвало да се упражняват от Н.. Заявява, че многократно и то още след
определението на районния съд за определяне на привременни мерки, бил
8
правил опити да предаде детето на майката, като я канел в телефонни
разговори и с текстови съобщения да отиде и да го вземе, но тя не се
отзовавала. Сочи, че неколкократно през 2021г. и 2022г. идвал с детето в
гр.Пазарджик, включително придружаван от свои приятели и роднини, за да
го предаде на майката, но не сторил това, т.к. последната била променила
адреса си и отказвала да посочи актуалния си такъв. Твърди, че дори искал
съдействие от полицията, за да предаде детето на майката, т.к. не знаел адреса
й. По повод образуваното пред ДСИ в СРС изпълнително дело заявява, че не
бил уведомяван надлежно за насрочените дати за предаването на детето и
затова не го бил предал. Заявява, че един единствен път бил уведомен от
ДСИ, чрез изпращане на съобщение по местоработата му, че е насрочена дата
за предаване на детето, но не го предал, т.к. било болно. Разказва за случай,
който според него се развил през лятото на 2021г., когато в с.Казичене предал
доброволно детето на майката и те тръгнали за гр.Пазарджик, но на
следващия ден късно вечерта отишъл и отново го взел при себе си, т.к. то му
се било обадило преди това по телефона като заявило, че не иска да стои при
майка си, плачело и било стресирано.
Тези твърдения на подсъдимия са израза на защитна позиция и се
опровергават на първо място от показанията на свидетелите С. Н., В. Н. и М.
А., както и от приобщените като писмени доказателства материали от изп. д.
№ 1915/2019г. по описа на ДСИ при СРС. Съдът даде пълна вяра на
показанията на горните трима свидетели, независимо че първите две са
близки родственици на тъжителката Н., съответно майка и сестра, а третият
съжителства с нея на семейни начала. Всичко това обаче не ги превръща
автоматично в лъжесвидетели, подкрепящи тезата на обвинението. Първата
причината съдът да им се довери е тази, че техните показания са
хронологично точни и обективни, но основната е тази, че показанията им
напълно съответстват на причините за непредаването на детето, констатирани
от ДСИ по образуваното изпълнително дело.
Горните трима свидетели бяха категорични, че подс.С. категорично е
отказвал многократно да предаде детето на майката и то след влизане в сила
още на определението на районния съд за определяне на привременни мерки,
когато упражняването на родителските права било предоставено на майката.
Това поведение на подсъдимия продължило и след постановяването на
определението на окръжния съд от 27.10.2020г., с което отново
упражняването на родителските права било предоставено на майката. Св. С.
Н. и св.М. А. бяха категорични, че в деня след постановяване на въпросното
определение, т.е. на 28.10.2020г., тъжителката, в тяхно присъствие, се
обадила по телефона на подсъдимия и го уведомила, че окръжния съд й е
предоставил правата над детето, като поискала да й го предаде, за да може на
следващия ден, когато малката имала рожден ден, да го празнуват заедно.
Категорични бяха и в това, че тогава подс.С. за пореден път отказал на
майката да й предаде детето и заявил, че повече няма да го види. Фактът на
уведомяването на С. за определението на окръжния съд на 28.10.2020г. по
9
телефона не се отрече практически и от самия него, доколкото в обясненията
си той заяви само, че нямал спомен дали това било станало така. Отделно от
това стана ясно от показанията на гореспоменатите трима свидетели, че С.
никога не е канил тъжителката да се срещнат, за да й предаде детето, а само я
приканвал да отиде и да го види, което в повечето случаи било съпроводено с
отправянето на обиди в смисъл, че не е добра майка. Това, че само е канел Н.
да се види с детето им, а не за да й го предаде и то да заживее при нея, както
и че успоредно с това я е укорявал и обиждал заради липсата на майчински
чувства според него, се установява и от множеството приети по делото
писмени доказателства – заверени копия на кореспонденция с текстови
електронни съобщения между подсъдимия и тъжителката.
Относно заявения случай, в който подс.С. доброволно предал детето на
майката в с.Казичене и то тръгнало с нея за гр.Пазарджик, но на следващия
ден късно вечерта, около 22:30-23:00 часа, бащата пристигнал и си го взел
отново, се установи, че това е станало не през лятото на 2021г., както
твърдеше горния. Това се е случило през мес. август 2020г., както разказа св.
В. Н. и по-точно на 25.08.2020 година, което категорично се изяснява от
материалите по горепосоченото изпълнително дело при ДСИ в СРС. На
посочената дата е било насрочено поредното действие за предаване на детето,
като е било разпоредено и принудителното довеждане на С. пред ДСИ. Той е
бил доведен пред ДСИ от органите на МВР, но без детето, т.к. преди това
представил болничен лист за него. Тогава ДСИ насрочил предварителна
среща на детето с майката на 01.09.2020г., когато задължил С. да доведе
дъщеря си в сградата на съда, както и предишния ден да посети конкретен
социален работник за консултация и осъществяване на предварителна
подготовка с детето за срещата /виж протокол от 25.08.2020г. на ДСИ по
изпълнителното дело на л.160 от същото/. След приключване на срещата при
ДСИ, тъжителката и нейния адвокат отишли в с.Казичене, където в
присъствието на С. детето изразило желание да тръгне с майка си за
гр.Пазарджик. С. тогава се съгласил, но с уговорката, когато пожелае да дойде
и да вземе детето, а на следващия ден, около 22:30 часа, отишъл и го взел
/виж молба от взискателя по изпълнителното дело И.Н. до ДСИ на л.168 от
същото дело/. Така описаният случай от 25.08.2020г. е извън инкриминирания
период на обвинението за извършено престъпление по чл.182 ал.2 от НК,
повдигнато с тъжбата. Този случай обаче е показателен и за това, че дори
извън инкриминирания период и инкриминираното съдебно решение –
определението на окръжния съд от 27.10.2020г. за определяне на
привременни мерки, подс.С. не е изпълнявал действащият към момента друг
съдебен акт – определението на районния съд за определяне на привременни
мерки, което също е възлагало упражняването на родителските права на
майката.
Пак в кориците на цитираното многократно изпълнително дело на ДСИ
при СРС се съдържат множество писмени доказателства, които опровергават
защитната теза на С., че не бил уведомяван за насрочваните дати за
10
предаването на детето на майката и поради това не сторил това. Тези писмени
доказателства също касаят дати и събития, предхождащи или последващи
инкриминирания период на обвинението по чл.182 ал.2 от НК, но следва да се
имат предвид с оглед оценка на цялостното поведение на подсъдимия и
отношението му към това дали е искал да изпълни или не инкриминираното
съдебно решение. Така например на л.17 от изпълнителното дело се съдържа
протокол на ДСИ от 21.11.2019г., от който става ясно, че длъжникът по
делото е бил надлежно уведомен по телефона от съдебния изпълнител за
образуваното изпълнително дело и неговия предмет, както и че на
29.11.2019г. е насрочена дата за доброволно предаване на детето, при което С.
заявил, че ще ангажира адвокат. От протокола на ДСИ от 29.11.2019г. /л.18 от
изп. дело/ пък става ясно, че на посочената дата С. не се явил и не предал
детето, за което пък с постановление на ДСИ /л.20 от изп. дело/ бил глобен.
На л.55 от изп. дело е се съдържа протокол на ДСИ от 26.02.2020г., от който
става ясно, че на 28.02.2020г. е било насрочено поредното предаване на
детето, като книжата предназначени за длъжника са били изпратени за
връчване чрез органите на МВР, но не били връчени, т.к. С. не пребивавал на
адреса си в с.Казичене, а посочил пред тях в телефонен разговор, че е на нов
адрес в гр.Пазарджик. След като разбрал в разговора, че трябва да предаде
дето на 28.02.20г. заявил, че нямало да направи това, т.к. не бил получил
призовка и следвало да му се връчи такава за нова дата. Това е поредното
доказателство, че подс. С. категорично не е желаел да изпълнява, което и да е
съдебно решение, предоставящо упражняването на родителските права на
майката, защото ако не бе така, то нищо не би му попречило да отиде
доброволно на посочената дата и да го предаде, вместо да се позовава на
неизпълнена процедура по връчване на книжата по изпълнителното дело. Пак
в кориците на изпълнителното дело се съдържат множество писмени
доказателства, виж например докладни записки, изготвени от полицейски
служители, натоварени с връчването на призовки на С. по изпълнителното
дело или с неговото принудително довеждане пред ДСИ / л.212, л.230, л.248/,
че последният умишлено се укрива и не получава съобщенията от съда.
Особено показателно за нежеланието на подс.С. да изпълнява, което и да
е съдебно решение относно упражняването на родителските права от страна
на майката на детето, е неговото поведение по изпълнителното дело на датите
09.03.2022г. и 20.04.2022г. Видно от приетия като писмено доказателство по
делото протокол на ДСИ от 09.03.2022г. /л.273 от съдебното дело/ на тази
дата е било насрочено поредното предаване на детето. В същия ден Сточков
депозирал молба, с която поискал отлагането на предаването на детето заради
психическото състояние на последното, предвид настъпилото отчуждаване
спрямо майката. Тогава предаване на детето не било извършено, защото
същото не било доведено при ДСИ от страна на бащата. В този момент
майката на детето, както и съдебният изпълнител се съгласили, че
предаването на детето може да бъде отложено за кратък период от време, през
който да продължат започнали вече социални консултации между страните по
11
делото, респ. за подобряване на психологическия климат и постигането на
подходящи условия за предаването на детето. Страните се съгласили
предаването на детето да се извърши на 20.04.2022г. в 14:00ч., в сградата на
СРС пред приемната на ДСИ. До този момент майката се съгласила да
посещава предписаните на бащата социални услуги, за да може да се работи с
всички заинтересовани в процеса и най-вече с детето. За посочената последна
дата за предаване на детето бащата бил уведомен със съставянето на
протокола, като бил предупреден, че ако не се яви заедно с детето,
предаването ще бъде извършено от дома му в Казичене.
Видно е от протокол на ДСИ от 20.04.2022г. /л.306-307 от съдебното
дело/, че на посочената дата в 14:00 часа С. не завел детето в СРС, за да го
предаде на майката според поетия ангажимент от 09.03.22г. На място не се
явил и пълномощникът на С.. След това съдебния изпълнител, заедно с
взискателя Н. и нейния адвокат посетили адреса на С. в с.Казичене, където ги
чакал кметът на селото и служители на МВР, повикани от ДСИ. Единият от
полицаите уведомил ДСИ, че бил звънял по телефона на адвоката на С., за да
попита дали са уведомени за датата на предаването на детето /20-ти април/, а
последният потвърдил. ДСИ констатирал, че къщата е заключена и никой не
отваря след натискане на звънец или почукване по вратата. ДСИ поискал И.Н.
да се свърже по телефона със С., да разбере къде се намира, тя осъществила
телефонен разговор с него и той казал, че били на село, а не в Казичене.
Тогава ДСИ взел телефона и говорил със С., който заявил, че детето било
болно и затова не го бил довел за предаването. На въпрос на съдебния
изпълнител защо не го е уведомил за това, С. отвърнал, че адвокатът му би
трябвало да е подал молба за отлагане на предаваното, което всъщност не
било така. След това С. не успял да даде смислен отговор на ДСИ защо детето
не си е вкъщи, след като е болно и той знае за насроченото за деня негово
предаване. ДСИ информирал С., че според заключението на социалния
работник детето не е отчуждено от майката, след което го приканил да прояви
здрав разум, да предаде детето и да престане да пречи на майката да
упражнява родителските си права, което продължавало вече три години. В
този момент С. обвинил ДСИ, че го обижда в смисъл, че бил луд, станал
агресивен, а след като бил предупреден, че ще му бъде наложена глоба в най-
високия размер, прекъснал разговора. Веднага след това адвокатът на Н.
провел телефонен разговор с адвоката на С., който заявил, че бил забравил да
уведоми по изпълнителното дело за заболяването на детето.
Всичко казано до тук категорично опровергава защитната теза на
подсъдимия, че не бил изпълнявал съдебното решение относно
упражняването на родителските права над детето от страна на майката, т.к. не
бил уведомяван по надлежния ред за това от страна на ДСИ. Съвсем отделен
стои въпросът, че престъплението по чл.182 ал.2 от НК се осъществява с
простия факт на непредаването на детето на родителя, на когото конкретното
съдебно решение възлага упражняването на родителските права, след като
деецът - другият родител, е имал съзнанието за това, че въпросния съдебен
12
акт е постановен със сила на присъдено нещо за него, влязъл е в сила и
подлежи на изпълнение. Извършването на престъплението в горния смисъл не
предпоставя за изпълнението на съдебното решение да е било образувано
преди това изпълнително производство, още повече, че до образуване на
такава се стига обикновено при неизпълнение на съдебното решение и то
именно с цел неговото принудително изпълнение, когато вече престъплението
по чл.182 ал.2 от НК е факт. В този смисъл е и ТР № 3 от 08.12.1983г. по н.д.
№ 3/83г. на ОСНК на ВС на Р България.
В подкрепа на твърдения на подс. С. – че бил канил тъжителката да се
срещнат и да й предаде детето, но тя отказвала, както и че водил детето в
гр.Пазарджик, за дай й го предаде, но това не станало, т.к. била променила
адресите си и отказвала да съобщи новия такъв, по инициатива на защитата
бяха разпитани свидетелите Ц.З. и В.М..
Св.З. разказа за случай от края на 2020г., когато чул разговор по
телефона между подсъдимия и тъжителката, който бил провеждан на
високоговорител. Заяви, че тогава С. питал Н. кога ще дойде да види детето
им, макар да казал, че то много не искало да я вижда, но имало нужда това да
се случва, при което последната прекъснала връзката. Св.З. разказа за случай
от края на мес. октомври 2021г., т.е. след инкриминирания период на
обвинението по чл.182 ал.2 от НК. Според него тогава той придружил С. с
детето му до гр.Пазарджик, за да търсят майката, но не я открили на адреса й.
Тогава С. написал на Н. текстово съобщение, с което искал да му каже новия
си адрес, за да отидат и тя да види детето, но последната отказала. От така
заявеното от св.З. стана ясно, че подс. С. не е търсил тъжителката, било то по
телефона или на място в гр.Пазарджик, за да й предаде детето, т.е. за да
изпълни съденото решение относно упражняването на родителските права от
страна на майката, а само за да й даде възможност да се види с детето им,
доколкото намирал, че това било нужно за самото дете. Всичко това в
никакъв случай не подкрепя, а напротив – опровергава твърденията на
подсъдимия, че полагал усилия да предаде детето на майката, респ. да
изпълнява съдебните решения относно упражняването от нейна страна на
родителските права, но тя отказвала това да се случи.
По подобие на горния свидетел, показания даде и св.В.М., който посочи,
че през есента на 2021г., т.е. отново след инкриминираните в тъжбата
събития, присъствал по време на два телефонни разговора между подсъдимия
и тъжителката, при което С. й казвал да отиде в с.Казичене, за да види детето,
а тя му отвръщала да не я занимава с глупости. Св. М. изрично подчерта, че
не е чувал С. да казва на Н. да дойде, за да вземе детето, а само да се види с
него.
В заключение може да се каже, че ако действително С. искаше да
изпълни съдебното определение, макар че докато течеше разглеждането на
настоящото дело влезе в сила и съдебното решение, с което окончателно
упражняването на родителските права се предоставя на Н., то същият
13
разполагаше с обективната възможност например да доведе детето си в съда в
ден, в който е насрочено за разглеждане делото. Би могъл да демонстрира,
включително и пред настоящия съдебен състав, че желае да предаде детето на
майката, а тогава щеше да стане категорично ясно дали казва истината, че тя
реално не се интересува от детето си, т.к. имала новородено такова. С. обаче
не предприе никакви действия в описаната насока, именно защото очевидно е
абсолютно наясно, че тъжителката не се е отказала да упражнява
родителските права над детето им. Още повече, че ако това бе така, то едва ли
Н. би продължавала така активно да прави постъпки по образуваното
изпълнително дело пред ДСИ в СРС, респ. регулярно, в един продължителен
период от време от около три години, почти ежемесечно да иска да се
определят дати за предаването на детето.
При така установената и възприета фактическа обстановка съдът намери,
че с поведението си подс. П.С. е осъществил от обективна и субективна
страна престъпните състави, както следва:
по чл.182 ал.2 от НК, защото в периода 28.10.2020г. - 01.03.2021г., в
гр.Пазарджик, при условията на продължено престъпление, в качеството си
на родител на малолетната Г. П. С.а, родена на 29.10.2014г., не е изпълнил
съдебно решение - Определение № 260087/27.10.2020г. по гр.дело №
384/2020г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик за определяне на
привременни мерки относно упражняването на родителските права от страна
на майката И. Й. Н. по отношение на детето Г. П. С.а;
по чл.148 ал.2, вр. с ал.1, т.2, вр. с чл.147 ал.1 и вр. с чл.26 ал.1 от НК,
защото в периода от време 08 - 10.02.2021г., в гр.Пазарджик, при условията
на продължавано престъпление, е приписал на И. Й. Н. престъпление по
чл.131, ал.1, т.5а, във вр. с чл.130 от НК, което да е извършила спрямо детето
Г. П. С.а, като клеветата е разпространена по друг начин - чрез електронно
издание на вестник „Марица“, раздел „Пазарджишка Марица“ в статия,
озаглавена „Баща се бори за права над детето си, твърди, че е бито“ и чрез
интервю, излъчено в ефира на „Телемедиа“ гр.Пазарджик, в журналистически
материал, озаглавен „В името на детето - историята на един баща“.
Относно престъплението по чл.182 ал.2 от НК следва да се каже, че
авторството на деянието в лицето на подсъдимия и другите обстоятелства по
време, място и начин на извършване се доказват по един несъмнен начин.
Подсъдимият е имал представа за всички обективни елементи на състава на
престъплението, доколкото е съзнавал, че дължи изпълнение на съдебно
решение, регламентиращо начина на упражняване на родителските права
спрямо детето Г.. Тук веднага следва да се каже, че съдебният акт, чието
неизпълнение е инкриминирано с тъжбата е многократно посочваното вече
Определение № 260087/27.10.2020г. по гр.дело № 384/2020г. по описа на
Окръжен съд - Пазарджик за определяне на привременни мерки относно
упражняването на родителските права от страна на майката И.Й. Н. по
отношение на детето Г. П. С.а. Върховният съд на България в ТР №
14
22/20.04.1983 г. по н. д. № 23/1983 г. на ОСНК, което не е загубило своята
актуалност и към момента, е дал задължително тълкуване по въпросите за
упражняването на родителските права и за режима на личните контакти
между родителите и децата. Посочено е, че въпросите се разрешават както с
влезлите в сила решения на съда, така и с определенията, постановявани по реда на
чл.261, ал. 2 ГПК /отм./, сега чл.323 от ГПК. Възможността за постановяването на
тези определения, с които се вземат привременни мерки относно грижите за
децата, е предвидена с оглед необходимостта от осигуряване на способ за
бързо и своевременно охраняване на интересите им. Действително
привременните мерки не се ползват със сила на присъдено нещо, казва
върховата съдебна инстанция, като имат действие до постановяване на
окончателно решение, уреждащо отношенията във връзка с упражняването на
родителските права, и могат да бъдат изменявани или отменявани от съда,
който ги е постановил. Но те се ползват с изпълнителна сила и при изпълнението им
също би могло да се осъществи изпълнителното деяние по чл. 182, ал. 2 НК.
Следователно касае се за съдебни актове, с които се разрешава
съществуващият правен спор временно, до приключване на брачния процес,
който може да продължи и дълъг период от време. Затова те са съдебни
решения по смисъла на чл. 182, ал. 2 НК.
Подс.С. е бил страна в производството, в което е било постановено
процесното определение, което пък автоматично го задължава да го
изпълнява, до окончателното решаване на спора със съдебен акт, имащ силата
на присъдено нещо. Не само че подсъдимият е съзнавал, че доброволно не е
пристъпил към изпълнение на процесното определение, като предаде детето
на майката и й даде възможност да започне да упражнява родителските си
права, но е съзнавал и че е било образувано изпълнително дело за предаване
на детето на неговата майка. По него той също е дължал изпълнение, но
умишлено не е престирал. В тази връзка изпълнителното деяние на
престъплението се изразява в бездействието на подсъдимия посредством
неизпълнение на процесното определение. С. е бил длъжен да изпълни
въпросния съдебен акт след постановяването му, доколкото не е подлежал на
обжалване и след узнаването за него. Той е узнал за инкриминираното
определение в деня след постановяването му, а именно на 28.10.2020г., за
което се събраха неопровергани гласни доказателства, коментирани по-горе.
Следователно от тази дата е дължал да изпълни определението, още повече,
че е бил поканен от тъжителката за това, но не го е сторил. По този начин с
бездействието си, което е продължило непрекъснато във времето,
включително и по време на развитието на настоящия процес, той е
осъществил едно продължено престъпление. Очевидно началото на
инкриминирания период е датата, на която подсъдимият е узнал, че дължи
изпълнение по съдебния акт, а края на инкриминирания период по
настоящото дело съвпада с датата, на която тъжителката е депозирала
тъжбата си в съда. Макар че бездействието на подсъдимия продължи и към
момента на постановяване на настоящата присъда, то е недопустимо да се
15
разтегля периода на обвинението до този момент, доколкото същият се
очертава и рамкира с тъжбата. Също така следва да се отбележи, че в
настоящото производство се доказа категорично, че подс.С. не е изпълни не
само инкриминираното съдебно определение, но и това на Районен съд
Пазарджик от 15.07.2019г. по гр. д. № 1531/2019г. също за определяне на
привременни мерки. Неизпълнението на този съдебен акт обаче не е било
инкриминирано в тъжбата и за него не е поискано осъждането на дееца, което
и изключителен прерогатив на частния тъжител, обладаващ обвинителната
функция в процеса, поради което настоящата съдебна инстанция може само
да констатира горното, но не и да се произнесе във вреда на подсъдимия, като
го осъди по непредявено обвинение.
Мястото на извършването на престъплението е в гр.Пазарджик, т.к. в
него е пребивавала тъжителката и в него е следвало да упражнява
родителските си права над детето, а подс.С. е дължал неговото предаване на
майката именно в този град.
Подсъдимият е предвиждал конкретно и е искал настъпването на
общественоопасните последици на деянието си по чл.182 ал.2 от НК, т.е.
действал е с пряк умисъл по смисъла на чл.11 ал.2 от НК.
Настоящия съдебен състав не споделя тезата на повереника на частния
тъжител, че извършеното от подс.С. следва да се квалифицира като “особено
тежък случай” по смисъла на чл.93 т.8 от НК, респ. да се накаже по-тежко от
основния престъпен състав. За да е налице този квалифициращ признак на
първо място следва извършеното престъпление, с оглед на настъпилите
вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства, да разкрива
изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. В
настоящия казус не се събраха доказателства за настъпили такива вредни
последици за детето или майката, които да разкриват изключително висока
степен на обществена опасност на деянието. Не са налице и т. нар. други
отегчаващи обстоятелства, които да разкриват изключително висока степен
на обществена опасност на дееца. Отделно от това, но много важно, в
тъжбата не са описани конкретни факти, които очертават случая като особено
тежък, което значи, че обвинение против подсъдимия по този квалифициращ
признак не е било повдигнато, респ. не се е бранил по такова обвинение и
няма как да бъде осъден по по-тежката правна квалификация.
Относно престъплението по чл.148 ал.2, вр. с ал.1, т.2, вр. с чл.147 ал.1
и вр. с чл.26 ал.1 от НК следва да се каже, че авторството на деянието в
лицето на подсъдимия, както и другите обстоятелства за времето, мястото и
начина на извършване, се доказаха по един несъмнен начин.
Подсъдимият е имал представа за всички обективни елементи от
състава на престъплението, включително и квалифициращите. Съзнавал е, че
давайки двете интервюта, подробно описани по-горе, разпространени в
електронното издание на в-к. „Марица“ и в телевизионен репортаж на
„Телемедиа“-Пазарджик, с твърденията, че тъжителката Н. през есента на
16
2019г. е била тяхното дете, той й приписва извършването на престъпление по
смисъла на чл.131 ал.1, т.5а, във вр. с чл.130 от НК, т.е. причиняване на лека
телесна повреда над детето, извършено в условията на домашно насилие.
Имал е съзнанието и за това, че приписването на престъпление в горния
смисъл е втората форма на изпълнителното деяние на клеветата и с него
безспорно се засяга оценката, която обществото има и е дала за личността на
оклеветената.
На следващо място подс.С. е съзнавал, че клеветата е разпространена по
друг начин, а именно на 08.02.2021г. чрез електронното издание на вестник
„Марица“, раздел „Пазарджишка Марица“ в статия, озаглавена „Баща се бори
за права над детето си, твърди, че е бито“ и на 10.02.2021г. чрез интервю,
излъчено в ефира на „Телемедиа“ гр.Пазарджик, в журналистически
материал, озаглавен „В името на детето - историята на един баща“.
За да е налице състав на престъплението клевета е необходимо
разгласеното позорно обстоятелство или приписанато престъпление да е
неистинско, респ. да не е извършено и тази неистинност да се съзнава от
дееца. В този смисъл тежестта за доказване на истинността на разгласените
обстоятелства за тъжителя или приписаното престъпление, като изключение
от общото правило, се възлага на подсъдимия.
Вече бе посочено и по-горе, че когато е дал интервютата пред
съответните журналисти, подс. С. е имал ясното съзнание, че преди това е
водил дело против Н. за защита от домашно насилие спрямо детето, касаещо
същите събития, за които е говорил и в интервютата, както и че с влязло в
сила решение по гр. д. № 3580/2019г. по описа на ПзРС, след
потвърждаването му с решение по в. гр. д. № 209/2020г. на ПзОС, било
установено, че тъжителката не е извършил акт на домашно насилие над
детето им.
За обективната съставомерност на клеветата чрез приписване на
престъпление е необходимо още твърдяното да се отнася за
общественоопасно деяние, достатъчно конкретно по време, място, начин и
обща характеристика на извършване, дори и без да е напълно конкретизирано,
например относно целта на дееца. Върховният съд на Р България е имал
повод много пъти да изтъкне в свои решения, че приписването на
престъпление като форма на оклеветяване е особен случай на разгласяване на
позорящо обстоятелство и във всички случаи трябва да е направено по начин,
че от съдържанието на клеветническите твърдения да може да се изведат
конкретни съставомерни признаци на инкриминиран в особената част на НК
престъпен състав. В случая от заявеното от подс.С. в интервютата
категорично става ясно, че той съобщава факт на нанесен побой от страна на
майката над детето, което станало през есента на 2019г., с което в достатъчно
степен конкретизира извършено престъпление – причиняване на лека телесна
повреда в условията на домашно насилие.
Деянието клевета е извършено от С. в условията на продължавано
17
престъпление, доколкото включва в себе си две отделни, единични деяния,
осъществяващи поотделно състав на едно и също престъпление, извършени са
през непродължителен период от време, при идентична фактическа
обстановка и еднородност на вината, при което последващото деяние се е
явило продължение на предшестващото.
Подс. С. е предвиждал конкретно и е искал настъпването на
общественоопасните последици на деянето си, т.е. действал е с пряк умисъл
по смисъла на чл.11 ал.2 от НК.
При определяне размера на наказанието, което следва да се наложи на
подсъдимия съдът се ръководи от изискванията на чл.36 от НК - относно
целите на наказанието, както и от разпоредбите на чл.54 и следващите от НК
- относно индивидуализацията на същото.
Самият подсъдим е личност с невисока степен на обществена опасност,
доколкото не е осъждан – реабилитиран по право, липсват данни да е
криминално проявен и не е негативно охарактеризиран.
Конкретно извършените от подсъдимия деяния обаче са с относително
завишена степен на обществена опасност, като се вземе предвид какви са
последиците от извършването на престъплението по чл.182 ал.2 от НК, а
именно съществуващата реална опасност да настъпи отчуждение на детето
към майката, както и това, че клеветата е извършена при условията на
продължавано престъпление, което заслужава по-високата морална, социална
и правна укоримост.
Подбудите за извършване на деянието се коренят в личността на
подсъдимия и в незачитането на установения правов ред. Причината за
извършеното престъпление по чл.182 ал.2 от НК според настоящия съдебен
състав е провокирана от стремежа на С. да лиши на всяка цена бившата си
приятелка и майка на детето му от възможността да отглежда дъщеря си,
което без съмнение е рефлексия от неговото желание по този начин да я
„накаже” заради факта, че е прекратила съвместното им съжителство и
заживяла на семейни начала с друг мъж, от когото понастоящем има второ
дете. Причината за оклеветяването на тъжителката също може да бъде
обяснена с горния стремеж на подсъдимия, както и с желанието да я
дискредитира в обществото по всякакъв начин.
Като смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства съдът
прецени чистото съдебно минало на подсъдимия и добрите характеристични
данни по местоживеене, доколкото за противното не се събраха сведения.
Отегчаващи обстоятелства – фактът, че освен инкриминираното в тъжбата
определение, подсъдимият не е изпълнявал и постановеното преди това
определение на районния съд отново за определяне на привременни мерки /за
което не е било повдигнато обвинение с тъжбата/, а понастоящем не
изпълнява и влязлото в сила решение /след отказа на ВКС да допусне
касационното му обжалвана/ относно упражняването на родителските права
от страна на майката. Отегчаващо е и това, че поради престъпно поведение на
18
С. детето не живяло с майка си вече почти три години, а се намира във
възраст на психо-физическо съзряване, която предполага изключително
присъствие на майката в живота му, още повече, че то е момиченце.
Отегчаващо за престъплението клевета е и това, че по начина на нейното
разпространение същата е станала достояние на изключително широк кръг от
хора.
Предвид това и като отчете смекчаващите и отегчаващи отговорността
обстоятелства, съобразно относителната им тежест, съдът счете, че за
престъплението по чл.182 ал.2 от НК подс. С. следва да бъде осъден на
пробация с пробационни мерки по чл.42а ал.2, т.1, т.2 и т.6 от НК, както
следва: задължителна регистрация по настоящ адрес при честото на явяване и
подписване два пъти седмично за срок от една година; задължителни
периодични срещи с пробационен служител за срок от една година; 120 часа
безвъзмезден труд в полза на обществото за една година, както и на
кумулативно предвиденото наказание - глоба в размер на 2000 лв. За
престъплението по чл.148 ал.2 вр. с ал.1, т.2 и с чл.147 ал.1 вр. с чл.26 ал.1 от
НК съдът счете, че подс.С. следва да бъде осъден на глоба в размер на 6000
лв., както и на кумулативно предвиденото наказание обществено порицание,
което да се изпълни чрез залепване на присъдата на информационното табло
в Кметство - с.Казичене, обл.София за срок от три месеца.
В конкретния казус не са налице основанията за освобождаване на
дееца от наказателна отговорност за извършените от него престъпления,
предвид забраната по чл.78а ал НК, доколкото се касае за „множество
престъпления“.
На основание чл.23 ал.1 от НК съдът определи и наложи на
подс.Соичков едно общо най-тежко наказание, а именно пробация с
пробационни мерки по чл.42а ал.2, т.1, т.2 и т.6 от НК, както следва:
задължителна регистрация по настоящ адрес при честото на явяване и
подписване два пъти седмично за срок от една година; задължителни
периодични срещи с пробационен служител за срок от една година; 120 часа
безвъзмезден труд в полза на обществото за една година, както и глоба в
размер на 2000 лв. Общото най-тежко наказание пробация бе определено
ведно с кумулативното такова, т.к. наказанието по чл.182 ал.2 от НК е единно
– пробация и глоба, като не може да бъде разкъсвано при условията на чл.23
ал.1 от НК.
На основание чл.23 ал.2 от НК, към определеното общо най-тежко
наказание пробация и глоба от 2000 лв., съдът присъедени наказанието
обществено порицание, което да се изпълни чрез залепване на присъдата на
информационното табло в Кметство - с.Казичене, обл.София за срок от три
месеца.
На основание чл.23 ал.3 от НК към определеното общо най-тежко
наказание пробация и глоба от 2000 лв., съдът присъедини изцяло
наказанието глоба в размер на 6000 лв.
19
Именно по този начин на определяне и налагане на наказанието съдът
намери, че се постигнат целите по чл.36 от НК.
При този изход на делото и след преценка на събраните доказателства,
съобразявайки продължителността на престъплението по чл.182 ал.2 от НК,
възрастта на детето и острата необходимост в този етап от живота именно
майката да го отглежда и възпитава активно, съобразявайки също вида,
естеството и смисловото съдържание на клеветническото твърдение, начина
на неговото разпространение, както и създадения в резултата на това
психосоматичен дискомфорт у пострадалата, съдът намери за доказани по
основание и размер на предявените от тъжителката против подсъдимия
граждански искове по чл.45 от ЗЗД. Още повече, че вредните последици при
клеветата съставляват една необорима законова презумпция и не подлежат на
доказване /виж решение №21/95г. по н.д. № 557/94г. на ІІІ н.о. на ВКС/.
С оглед на това и спазвайки правилата на справедливостта съдът осъди
подсъдимия П. Г. С. да заплати на И. Й. Н. парична сума в размер на 3000 лв.,
представляваща обезщетение за причинените с престъплението по чл.182 ал.2
от НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на
увреждането - 28.10.2020г. до окончателното й изплащане. Съдът осъди
подсъдимия С. да заплати на И.Н. и парична сума в размер на 3000 лв.,
представляваща обезщетение за причинените с престъплението по чл.148
ал.2, във вр. с ал.1 т.2, във вр. с чл.147 ал.1, във вр. с чл.26 ал.1 от НК
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането -
10.02.2021г., когато е довършено продължаваното престъпление, до
окончателното й изплащане.
На основание чл. 189, ал.3 от НПК съдът осъди подсъдимия П.С. да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Пазарджик
4% ДТ върху размера на уважените граждански искове, а именно парична
сума в размер на 240 лв., а на гражданския ищец И.Н. да заплати съдебно-
деловодни разноски в размер на 412 лв. - платени адвокатски хонорар и ДТ.
По изложените съображения съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
20