РЕШЕНИЕ
гр. София, 23.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 14925 по описа за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Инициирано е по въззивна жалба
на „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 457496 от 24.07.2018 г., постановено по гр. д. № 78478/2017
г. по описа на СРС, ГО, 29 състав, в частта, с която са отхвърлени претенциите
на ищеца Т.срещу ответниците Т.И.И. и И.С.И. с правно основание чл. 86 ЗЗД за
признаване за установено по отношение на ответниците, че всеки от тях дължи на Т.С.
ЕАД следните суми: сумата от 49,30 лева, представляваща обезщетение за забава
върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 15.09.2015 г. –
04.05.2017 г. и сумата от 4,22 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната върху възнаграждението за предоставена услуга дялово
разпределение за периода 15.09.2015 г. – 04.05.2017 г.
С обжалвания съдебен акт е
прието за установено, че всеки от ответниците Т.И.И. и И.С.И. дължи на ищеца
следните суми: сумата от по 358,86 лева за всеки от ответниците, представляваща
стойност за доставена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г.
и сумата от по 23,14 лева за всеки от ответниците, представляваща
възнаграждение за предоставяне на услуга дялово разпределение за същия период,
ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 02.06.2017 г. до
окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 36323/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 29 състав, като са отхвърлени претенциите на ищеца Т.срещу ответниците Т.И.И.
и И.С.И. с правно основание чл. 86 ЗЗД за признаване за установено по отношение
на последните, че всеки от тях дължи на Т.С. ЕАД следните суми: сумата от 49,30
лева за всеки от ответниците, представляваща обезщетение за забава върху
задължението за доставена топлинна енергия за периода 15.09.2015 г. –
04.05.2017 г. и сумата от 4,22 лева за всеки от ответниците, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната върху възнаграждението за
предоставена услуга дялово разпределение за периода 15.09.2015 г. – 04.05.2017
г.
С решението си районният съд
се е произнесъл и по отношение разпределението на отговорността за разноските в
първоинстанционното производство, съобразно изхода на спора.
Във въззивната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД са наведени
доводи за неправилност на атакувания съдебен акт в частта, с която са
отхвърлени претенциите на ищеца Т.срещу ответниците Т.И.И. и И.С.И. с правно
основание чл. 86 ЗЗД за признаване за установено по отношение на последните, че
всеки от тях дължи на Т.С. ЕАД следните суми: сумата от 49,30 лева за всеки от
ответниците, представляваща обезщетение за забава върху задължението за
доставена топлинна енергия за периода 15.09.2015 г. – 04.05.2017 г. и сумата от
4,22 лева за всеки от ответниците, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната върху възнаграждението за предоставена услуга дялово разпределение
за периода 15.09.2015 г. – 04.05.2017 г. Поддържа се, че страните по спора са
били обвързани от влезли в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия,
както следва: Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители
за битови нужди в гр. София одобрени с Решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение
№ ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Новинар и в-к Демокрация
на 23.05.2002 г., в сила от 22.06.2002 г.; Общи условия за продажба на топлинна
енергия, както следва: Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“
ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София одобрени с Решение №
ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Пари на 23.12.2005 г., в
сила от 22.01.2005 г.; Общи условия за продажба на топлинна енергия, както
следва: Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008
г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Дневник на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008
г., както и че с разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от раздел VII от Общите
условия – „Заплащане на топлинна енергия“ е определен реда и срока, по който
купувачите на топлинна енергия следва да
заплащат дължимите суми за топлинна енергия, а именно в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. В тази връзка се поддържа, че
задължението на ответниците за заплащане на дължимите от тях суми в размера,
посочен в ежемесечно получаваните фактури е най-късно до края на текущия месец,
следващ месеца на доставка на топлинна енергия, както и че с изтичането на
последния ден от месеца същите са изпаднали в забава за тази сума. Поддържа се
още, че сумата за дялово разпределение е фактурирана в съответствие с
договорните задължения между Т.С. ЕАД и фирмата за дялово разпределение, като в
тази връзка се сочи, че самото издаване на фактура за предоставената услуга
дялово разпределение, както и качването ѝ в сайта на ищцовото дружество
представлява покана до длъжниците за заплащане на задължението, а оттам и до
дължимост на начислената лихва за забава върху главницата за възнаграждение за
дялово разпределение.
Моли се за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част. Претендират се разноски във въззивното производство.
В законоустановения срок е постъпил общ отговор на
въззивната жалба от ответниците по делото. В същия се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба и за правилност и законосъобразност на
обжалваното първоинстанционно решение. Моли се за оставяне на въззивната жалба
без уважение и за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваните му
части.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Предявени са установителен иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е бил сезиран на 02.06.2017 г. със
заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е поискано длъжниците Т.И.И. и И.С.И.
да бъде разпоредено да му заплатят разделно следните суми: 1/ сумата от 761,90
лева, представляваща доставена от дружеството топлинна енергия през периода
01.05.2014 г. – 30.04.2016 г.; 2/ сумата
от 107,03 лева, представляваща лихва за забава, начислена върху главницата за
периода 15.09.2015 г. – 04.05.2017 г.
На 09.06.2017 г. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението
ч.гр.д. № 36323/2017 г., по описа на СРС, 29 състав, с която е разпоредено длъжниците
да заплатят на кредитора „Т.С.“ ЕАД посочените в заявлението суми, както и
разноските по делото.
Срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок. Във връзка с горното на
заявителя „Т.С.“ ЕАД е указано, че в едномесечен срок от получаване на
съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията си. В указания
срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът
е предявил иск срещу Т.И.И. и И.С.И. за претендираните в заявлението суми.
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирани лица, поради което се явява
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът
следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни
отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това
число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално
доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната
стойност възлиза именно на претендираната сума.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за
енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор,
сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл.
150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а
форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения
на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които
регламентират и страните по договора при публично известни общи условия.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така
и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138,
ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването)
със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и
дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за
редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния период – в този смисъл
са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по
тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/,
в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна
енергия, и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140,
ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна
енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота - собственост или вещно право на ползване.
От събраните по делото писмени доказателства се
установява, че през процесния период ответниците Т.И.И. и И.С.И. са били
потребители на топлинна енергия за топлоснабден имот - ап. 11, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******. За установяване на това обстоятелство по делото са
събрани писмени доказателства, а именно: договор за продажба на недвижим имот
от военно-жилищния фонд по реда на Наредба за държавните имоти от 16.12.1993 г.,
от който се установява, че на 16.12.1993 г. ответниците са придобили от МНО –
София, собствеността върху процесния недвижим имот, представляващ ап. 11,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******.
В контекста на изложеното въззивният съд приема, че като
собственици на процесния имот ответниците са имали качеството потребител на
топлинна енергия по договорно правоотношение с ищеца за исковия период, без да
е необходимо сключването на договор в писмена форма /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/.
Следователно те са задължени лица за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия за битови нужди. Допълнителен източник на отношенията между
главните страни са публично известни Общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди на „Т.С.” ЕАД, действали през исковия период /чл. 150
ЗЕ/.
Стойността на доставената и незаплатена топлинна енергия
през процесния период за имота на ответниците се установява от заключението на
вещото лице по изготвената и приета в хода на производството пред районния съд
съдебно-техническа експертиза, от която се установява, че през процесния период
в имота е доставена топлинна енергия на обща стойност 717,73 лева, до който
размер и предявената главна претенция се явява основателна. От заключението на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза се установява още, че
ответниците дължат и такса за отчитане на уреди и разпределение в общ размер на
46,28 лева.
Основния предмет на въззивна проверка е
първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени претенциите на
ищеца Т.срещу ответниците Т.И.И. и И.С.И. с правно основание чл. 86 ЗЗД за
признаване за установено по отношение на ответниците, че всеки от тях дължи на Т.С.
ЕАД следните суми: сумата от 49,30 лева, представляваща обезщетение за забава
върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 15.09.2015 г. –
04.05.2017 г. и сумата от 4,22 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната върху възнаграждението за предоставена услуга дялово
разпределение за периода 15.09.2015 г. – 04.05.2017 г. Съгласно чл. 86, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение
в размер на законната лихва от деня на забавата.
За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация
чл. 86 ЗЗД следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване
наличието на главен дълг, както и забава на ответника.
От приобщените по делото доказателства се установява, че
страните в настоящото производство са обвързани от валидно облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Установява се също, че през процесния период страните са
били обвързани от влезли в сила Общи условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с
Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“
ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В тази връзка
неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателят, изложени в жалбата, че
за процесния период страните по спора са били обвързани от влезли в сила Общи
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови
нужди в гр. София одобрени с Решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение №
ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Новинар и в-к Демокрация на
23.05.2002 г., в сила от 22.06.2002 г.; Общи условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София одобрени с
Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Пари на 23.12.2005
г., в сила от 22.01.2005 г.; Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“
ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София одобрени с Решение №
ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Дневник на 14.01.2008 г., в
сила от 13.02.2008 г, като въззивният съдебен състав намира, че в отношенията
между страните в настоящото производство приложение намират именно Общи условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с
Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“
ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР.
В раздел IX от горепосочените Общи условия са уредени
въпросите свързани със заплащането на топлинната енергия и услугата за дялово
разпределение. Съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителни сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2
от Общите условия клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по
чл. 33, ал. 2 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в
30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
В разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от Общите условия е предвидено, че продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва, само за задължения по чл.
32, ал. 2 и то само в случай, че същите не са заплатени в срока по чл. 33, ал.
2, т.е. с цитираната разпоредба възникването на задължения за обезщетение за
забава върху вземането за потребено количество топлинна енергия е поставено под
условия, доказването на сбъдването на което е в тежест на продавача – ищец в
настоящото производство. По делото не са представени доказателства за сбъдване
на условието по чл. 33, ал. 4 от обвързващите страните по спора Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с
Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“
ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, поради което и
предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване на установено, че всеки от ответниците дължи в полза на ищеца сума от по 49,30 лева, представляваща обезщетение за
забава върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 15.09.2015
г. – 04.05.2017 г. следва да бъдат отхвърлени като недоказани.
По отношение на претенциите с правно основание чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че всеки от
ответниците дължи в полза на ищеца сума от по сумата от 4,22 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната върху
възнаграждението за предоставена услуга дялово разпределение за периода
15.09.2015 г. – 04.05.2017 г. съдът намира следното:
По отношение на цената за услугата дялово разпределение
липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя, поради което
длъжникът изпада в забава след покана по арг. от разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В тази връзка неоснователни се явяват възраженията изложени във въззивната
жалба, че самото издаване на фактура за предоставената услуга дялово
разпределение, както и качването ѝ в сайта на ищцовото дружество
представлява покана до длъжниците за заплащане на задължението, а оттам и до
дължимост на начислената лихва за забава върху главницата за възнаграждение за
дялово разпределение. Това е така, тъй като от ищцовото дружество не са
представени доказателства, както за качването на издадена фактура, касаеща
процесния период, на сайта на дружеството, така и за отправена и получена, под
каквато и да е форма, покана за изпълнение на задължението за заплащане на
възнаграждение за предоставената услуга дялово разпределение.
По изложените съображения, доколкото други доводи за
неправилност на първоинстанционния съдебен акт не са наведени, следва да се
приеме, че решението на Софийския районен съд е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено в оспорените му части, а подадената срещу него жалба –
оставена без уважение.
Решението в необжалваните части е влязло в сила.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат
въззиваемите, които са претендирали такива и са представили доказателства за
тяхното извършване. Предвид горното Т.С. ЕАД следва да бъде осъдено да заплати
на Т.И.И. и И.С.И. сумата от по 300 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
457496 от 24.07.2018 г., постановено по гр. д. № 78478/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 29 състав, в частта, с която са отхвърлени претенциите на ищеца Т.срещу
ответниците Т.И.И. и И.С.И. с правно основание чл. 86 ЗЗД за признаване за
установено по отношение на ответниците, че всеки от тях дължи на Т.С. ЕАД
следните суми: сумата от по 49,30 лева за всеки от ответниците, представляваща
обезщетение за забава върху задължението за доставена топлинна енергия за
периода 15.09.2015 г. – 04.05.2017 г. и сумата от по 4,22 лева за всеки от
ответниците, представляваща обезщетение за забава в размер на законната върху
възнаграждението за предоставена услуга дялово разпределение за периода
15.09.2015 г. – 04.05.2017 г.
ОСЪЖДА Т.С. ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** Б да заплати на Т.И.И., ЕГН **********
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА Т.С. ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление:*** Б да заплати на И.С.И., ЕГН **********
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решение
№ 457496 от 24.07.2018 г., постановено по гр. д. № 78478/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 29 състав в останалите му части не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.