№ 2525
гр. Бургас, 27.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Д. П. С.
при участието на секретаря АНАСТАСИЯ ЯНЧ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от Д. П. С. Гражданско дело № 20242120102448
по описа за 2024 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.344,
ал.1, т.1 от Кодекса на труда, чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 225 от Кодекса на
труда, чл. 226, ал.1, във вр. с ал.2 и ал.3 от Кодекса на труда, чл.224, ал.1 от
Кодекса на труда и по чл.128, т.2 от Кодекса на труда.
Производството е образувано по подадена искова молба от П. С. К. с
ЕГН **********, срещу „Ноториъс 94“ ЕООД с ЕИК *********, с която са
предявени искове по чл.344, ал.1, т.1 от Кодекса на труда, чл. 344, ал. 1, т. 3 във
вр. чл. 225 от Кодекса на труда, чл. 226, ал.1, във вр. с ал.2 и ал.3 от Кодекса на
труда, чл.224, ал.1 от Кодекса на труда и по чл.128, т.2 от Кодекса на труда.
В исковата молба се твърди, че по силата на безсрочен трудов договор
№54/13.02.2023 г. ищцата изпълнявала длъжността „***“ с място на работа гр.
Бургас, заведение за бързо хранене „***“, при работодателя „Ноториъс 94“
ЕООД. Работното й време било определено като пълно – 8 часа при 5 - дневна
работна седмица, трудовото й възнаграждение първоначално било в размер на
800 лв. месечно, а впоследствие от 02.01.2024 г. на 933 лв., както и 0, 6 %
възнаграждение за прослужено време, платимо до 25-то число на месеца
следващ този, за който се отнася. Полагащият се платен годишен отпуск бил в
размер от 20 дни.
Твърди, че на 29.01.2024 г. след ползван от 12.01.2024 г. до 24.01.2024 г.
отпуск по болест, ищцата подала молба до работодателя си за прекратяване на
трудовото й правоотношение по взаимно съгласие. В молбата посочила, че ако
предложението за прекратяване на правоотношението не бъде прието, същата
следвало да се счита за предизвестие в този смисъл. На молбата била
1
поставена резолюция „Да“ от работодателя на същата дата – 29.01.2024 г. На
29.01.2024 г. и 30.01.2024 г. ищцата полагала труд на работното си място без
възражение или други реакции от страна на работодателя. Едва на 08.02.2024
г. работодателят й поискал да подпише заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение. Забелязала, че в заповедта била посочена дата на
прекратяване на трудовото правоотношение 29.01.2024 г., въпреки че ищцата
продължила да полага труд и след този ден. В заповедта било посочено, че й се
дължи обезщетение за неползван платен годишен отпуск единствено за януари
2024 г., въпреки че за целия период на трудовото правоотношение тя изобщо
не ползвала такъв. Друга, коригирана заповед за прекратяване не й била
връчвана, нито й е връчена оформената й трудова книжка, която също се
намирала у работодателя. Не й било изплатено и частично трудово
възнаграждение от 150 лв. за месец януари 2024 г. След 30.01.2024 г.
работодателят не я включвал в работния график и не била допускана до
работа.
Ищцата сочи, че на 19.02.2024 г. подала сигнал до ДИТ – гр. Бургас за
горепосочените обстоятелства, както и за други нарушения, извършени от
работодателя. На 26.02.2024 г. до нея бил изпратен отговор на инспекцията,
вкойто се сочило, че при извършена проверка на работодателя не били
констатирани нарушения, а нейни подписи били положени върху заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение, така и върху молби за ползване
на платен годишен отпуск. С уведомление с изх.№62/14.02.2024 г.
работодателят я поканил да се яви на работното си място на 19.02.2024 г., за да
подпише документи за прекратяване на трудовото й правоотношение, което тя
не сторила, предвид несъгласието й със съдържанието на уведомлението.
Излага доводи, че в случая не било ясно дали поставената от
работодателя на 29.01.2024 г. резолюция „Да“, изразявала съгласието му за
прекратяване на трудовото правоотношение или че приема отправеното в
противен случай предизвестие. Издадената от него прекратителна заповед не
носила подписа й. Поради това не можело да се приеме, че е осъществен
фактическият състав на чл.325, ал.1, т.1 от КТ. Липсата на заповед за
прекратяване на правоотношението, както и неоформянето и задържането на
трудовата й книжка от друга страна я препятствали да извърши регистрация
като безработно лице и да получава обезщетение за оставане без работа.
Моли се за признаване за незаконно уволнението, извършено на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ - по взаимно съгласие, със Заповед №
00000062/29.01.2024 год., считано от 29.01.2024 г. и отмяна на посочената
заповед; за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата в
размер на 2447, 50 лв. /две хиляди четиристотин четиридесет и седем лева и
петдесет стотинки/, представляващо обезщетение за оставане без работа на
основание чл.225, ал.1 от КТ, формирано по следния начин: по 979 лв.
месечно за периода от 01.02.2024 г. до 15.04.2024 г.; иск за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 150 /сто и петдесет/ лева,
представляващо остатъка от дължимото и неизплатено трудово
2
възнаграждение за месец януари 2024 г.; при условията на евентуалност и в
случай, че съдът отхвърли иска за признаване на уволнението за незаконно: за
осъждане на ответника да заплати сумата от 979 /деветстотин седемдесет и
девет/ лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата; иск за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата в размер на 2759 /две хиляди седемстотин петдесет и девет/
лв., представляваща обезщетение за задържане на трудовата книжка за
периода от 01.02.2024 г. до 18.04.2024 г., формирано за всеки месец задържане
от сумата от 979 лв. Представят се доказателства. Претендират се разноските.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответното
дружество, с който се излага становище за неоснователност на предявените
искове.
Не оспорва обстоятелствата, че между него и ищеца е възнакнало на
посочените дата и основание трудово правоотношение с твърдяното
съдържание. Не оспорва и, че през месец януари 2024 г. ищцата била в
болнични.
Твърди, че след като се върнала на работа, в първия си работен ден на
29.01.2024 г. тя влязла в заведението и хвърлила на една от масите в
ресторанта молбата си за напускане на работа, като тя веднага била одобрена с
полагането на „да“ и подпис, след което ищцата реагирала остро и си тръгнала
от ресторанта. С положената резолюция работодателят си дал съгласието за
прекратяване на трудовото правоотношение.
Твърди, че от 29.01.2024 г. ищцата не е полагала труд в заведението,
защото по нейно желание прекратили трудовия договор на основание чл.325,
ал.1 от КТ. Информирано било счетоводството за прекратяване на договора на
основание чл.325, ал.1 от КТ и били своевременно изготвени всички нужни
документи за прекратяване на трудовото правоотношение, включително и
трудовата й книжка била надлежно оформена. Съобразно изготвения график
ищцата трябвало да почива на 30.01.2024 г.
Твърди, че няколко пъти й звънял на телефона, за да дойде да подпише
документите си, както и да й бъде върната трудовата книжка. Ищцата дошла в
началото на месец февруари в заведението, била й предоставена трудовата
книжка и останалата документация за прекратяване на трудовия й договор.
Била поканена да вземе трудовата си книжка, но тя отказала. На 12.02.2024 г.
получил на адреса на дружеството покана за заплащане на платен годишен
отпуск. В отговор на молбата на 14.02.2024 г. изпратил на ищцата покана по
куриер да се яви на 19.02.2024 г. на работното място, където да подпише
всички документи за прекратяване на трудовото й правоотношение, както и да
й бъде върната трудовата й книжка. На 19.02.2024 г. всички документи били в
заведението, като управителката на заведението била инструктирана да бъдат
разписани, защото представляващия работодателя е следвало да отсъства.
Ищцата е дошла в заведението, разписала е документите, като практика в
дружеството било да се разписват и декларация, че лицето няма финансови
3
претенции към дружеството, както и декларация за връщане на трудовата й
книжка. След прочита на декларациите, ищцата направила скандал, че няма да
я разпише, започнала да заплашва, че ще подаде жалба в Инспекция по труда и
ядосана си тръгнала от ресторанта, като е отказала да вземе трудовата си
книжка. Била извършена проверка от Инспекция по труда, като същата не
констатирала нарушения, касаещи трудовоправното отношение между
страните.
Оспорва претенцията за неизползван платен годишен отпуск, като счита
същата за неоснователна, тъй като ищцата е ползвала полагаемият си платен
годишен отпуск. Оспорва претенцията за обезщетение за задържане на
трудовата книжка като неоснователна. Нямало е отказ от връщане на
трудовата книжка, както и възпрепятстване на ищцата да си я получи.
Моли се исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло като
неоснователни и недоказани. Представят се писмени доказателства.
Претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото не е спорно, че страните са били обвързани от трудово
правоотношение, по силата на което ищцата е полагала трудово
правоотношение в предприятието на ответното дружество. Това е видно и от
представения по делото трудов договор №***/13.02.2023 г., сключен между
страните. Заеманата от ищцата длъжност била „***“, а работното й място
било в гр. Бургас – заведение „***“. Било уговорено основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 800лв., както и начисляване на клас прослужено
време в размер на 0, 6 % годишно.
Видно от приложеното по делото допълнително споразумение
№00000040/02.01.2024 г., е изменено трудовото правоотношение в частта му
относно дължимото от работодателя трудово възнаграждение, като същото
било приведено в съответствие с Постановление № 359 от 23 октомври 2024 г.
за определяне размера на минималната работна заплата за страната.
По делото е приложена молба за напускане по взаимно съгласие и
предизвестие, подадена от П. С. К. от 29.01.2024 г. до управителя на ответното
дружество, с която отправя волеизявление за прекратяване на трудовото
правоотношение, като моли за съгласие за прекратяването му, тоест на
основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ. В случай че молбата й не бъде приета,
заявява, че същата следва да се счита за предизвестие по чл.326, ал.1 от КТ.
Молбата е резолирана с „Да/29.01.2024 г.“.
Със Заповед № 00000062 от 29.01.2024 г. от управителя на „НОТОРИЪС
94“ ЕООД е прекратено трудовото правоотношение на П. С. К. на основание
чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Заповедта е връчена на 29.01.2024 г. /л.69/.
Уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение до НАП е
подадено на 01.02.2024 г. /л.70/.
По делото са приложени разчетно – платежни ведомости, изготвени от
4
ответното дружество за месеците от 01.2024 г. до м.12.2024 г., подписани от
всеки един от служителите на ответното дружество.
По делото е представено копие от молба до управителя на ответното
дружество, подадена от ищцата от 09.02.2024г., с която същата моли да й бъде
начислено и изплатено дължимото обезщетение за неползван платен годишен
отпуск за 2023 г., предвид неговата Заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение от 29.01.2024 г.
Приложено е уведомление, изпратено до ищцата от управителя на
ответното дружество, в което същият посочва, че съгласно разписаните
разчетно – платежни ведомости, ищцата е ползвала полагаемия й се платен
годишен отпуск за 2023 г. Посочил е, че очаква ищцата на 19.02.2024 г. да се
яви в ресторант „***“ в 10, 00 часа сутринта, за да си подпише документите за
прекратяване на трудовото й правоотношение, съгласно нейната молба за
напускане и да получи възнаграждението си за м.01.2024 г. Представена е
разписка от Еконт, видно от която ищцата е получила посоченото
уведомление на 15.02.2024 г.
По делото са приети заверени копия на цялата преписка по подадения от
П. С. К. сигнал с вх.№24017157 от 19.02.2024 г. до Дирекция „Инспекция по
труда“, гр. Бургас. В същата преписка са приложени молби за ползван
годишен отпуск от П. К. за 2023 г. от 01.04.2023 г., от 18.04.2023 г., 03.05.2023
г., 08.05.2023 г., 06.06.2023 г., 19.06.2023 г., 02.09.2023 г., 11.10.2023 г.,
01.11.2023 г., 07.11.2023 г., 14.11.2023 г., 06.12.2023 г., 13.12.2023 г. и
21.12.2023 г., графика за разпределение на смените/работно време за януари
месец 2024 г. и месец февруари 2024 г., таблица за отчитане
явяването/неявяването на работа през месец декември 2023 г., както и януари
и февруари 2024 г. и копие на разчетно – платежните ведомости за същия
период.
Видно от представена справка за актуално състояние на действащите
трудови договори на ищцата П. С. К. за периода от 13.02.2023 г. до 05.07.2024
г., същата е полагала труд при ответника за периода от 13.02.2023 г. до
29.01.2024 г. Считано от 12.04.2024 г. същата полага труд при друг
работодател – „Ореха“ ООД. В тази връзка е представено и копие от трудов
договор №349/12.04.2024 г., сключен между ищцата и „Ореха“ ООД, по силата
на който е учредено трудово правоотношение между тях.
По делото са представени извадки от електронна кореспонденция чрез
електронно приложение „Вайбър“, като изявленията в същата се твърди, че
изхождат от ищцата.
По делото е изискано и приложена преписка, заведена по жалба от П. К.
под № УРИ 251000-8058/10.04.2024 г. от ОД на МВР, гр. Бургас.
По делото са разпитани свидетели.
В показанията си свидетелят Й.П., без родство и дела със страните,
ангажиран от ищцата, изнася следното:
Работил е заедно с ищцата в ответното дружество в ресторант „***“.
Работили са заедно почти една година в посочения ресторант, като
5
понастоящем са колеги в друг. Свидетелят си спомня, че на 29.01.2024 г.
ищцата му съобщила, че иска да напуска. Казал й, че в същия ден не си носи
молбата и ще я донесе на следващия ден – 30.01.2024 г., когато била отново на
работа. Тези два дни, тоест 29 и 30 януари на 2024 г., тя работила заедно с
него, като била на пълни смени. От 01.02.2024 г. ищцата не била на работа.
Когато напуснал работа, свидетелят поискал да му бъде изплатен отпуска за
2023 г., като работодателят му съобщил, че не изплаща такива обезщетения за
2023 г. Свидетелят посочва, че ищцата не е ползвала отпуск през 2023 г. Той
също не ползвал отпуск, нито повечето от колегите им.
В показанията си свидетелят П. Д., майка на управителя на ответника,
ангажиран от ответното дружество, твърди следното:
Свидетелката си спомня, че януари месец била излязла в болнични
първо за една седмица, а след това в деня, в който трябвало да бъде на работа,
се обадила, че ще си удължи болничния с още една седмица. Дошла на работа
на 29.01.2024 г., като представила молба за напускане, която била приета от
управителя на дружеството. Молбата била одобрена и тя била освободена на
деня от работа. Свидетелката също била на работа тогава. След този ден
ищцата не била на работа, тя пожелала да напусне. Дружеството получило
писмо от нейно име с искане да й бъдат заплатени отпуските през 2023 г.
Твърди, че тези отпуски били ползвани от ищцата. Дружеството написало
обратен отговор до нея с покана да дойде на 19.02.2024 г., за да си получи
заповедта, трудовата книжка, да си разпише ведомостта и да си получи
полагащите й се пари за времето, през което била на работа през януари 2024 г.
Тя дошла, като разписала заповедта за напускане и ведомостта, като си взела
парите. Когато следвало да разпише декларация за отказ от претенции
вдигнала скандал, като изхвърлила всички получени от нея документи и си
тръгнала. Нито един документ не взела от тях.
По делото е приета оспорена от ищцата съдебно – счетоводно
експертиза, която обаче съдът кредитира като пълно, ясно и обосновано,
поради което и не буди съмнение досежно неговата правилност.
От посочената експертиза се установява, че полагащият се платен
отпуск за времето през което ищецът е бил на работа е 19 дни, от които 17 дни
за 2023 г. и 2 дни за 2024 г. Размерът на полагащия се платен отпуск е
изчислен на база последния отработен месец с отработени 11 дни - м.декември
2023 г. Размерът на дължимото обезщетение за 19 дни е 920,44 лв. Вещото
лице посочва, че разликата в начисленото брутно трудово възнаграждение е в
размер на 138,67 лв., а разликата в нетното възнаграждение, ще бъде в размер
на 111,03 лв. Сочи, че размерът на претендираното обезщетение по чл.225,
ал.1 от КТ за периода от 01.02.2024 г. до 15.04.2024 г. е в размер на 2223, 08 лв.
Размерът на обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка за
периода от 01.02.2024 г. до 18.04.2024 г. се явява в размер на 2470, 08 лв.,
изчислено на база среднодневното възнаграждение за м. декември 2023 г.,
съобразно правилото на чл.228, ал.1 от КТ.
По делото е приета повторна съдебно – счетоводна експертиза, съгласно
6
която ако се вземе за база възнаграждението на ищцата, така както би
следвало да бъде получавано от ищцата за м. януари 2024 г., то размерът на
обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ би бил 941, 83 лв. Размерът на
обезщетението за оставане без работа за периода от 01.02.2024 г. до 15.04.2024
г. би бил 2577, 64 лв., а размерът на обезщетението за незаконно задържане на
трудова книжка би бил 2726, 35 лв.
По делото е приета оспорена от страните съдебно – почеркова
експертиза, съгласно която подписите, положени върху молби за ползван
годишен отпуск за 2023 г. от 01.04.2023 г., от 18.04.2023 г., 03.05.2023 г.,
08.05.2023 г., 06.06.2023 г., 19.06.2023 г., 02.09.2023 г., 11.10.2023 г., 01.11.2023
г., 07.11.2023 г., 14.11.2023 г., 06.12.2023 г., 13.12.2023 г. и 21.12.2023 г., са
положени от П. К.. По отношение на подписа, положен върху графика за
разпределение на смените/работно време за януари месец 2024 г., вещото лице
заявява, че не е възможно извършването на идентификация на същия.
По делото е приета повторна съдебно – почеркова експертиза, съгласно
която подписите, положени върху посочените по – горе молби за ползван
годишен отпуск, не са положени от П. С. К.. По отношение на подписа,
положен върху графика за разпределение на смените/работно време за януари
месец 2024 г. и това вещо лице сочи, че не е възможно идентификация на
същия.
По делото е приета тройна съдебно – почеркова експертиза, вещите лица
по която сочат, че подписът, положен върху графика за разпределение на
смените/работно време за януари месец 2024 г., е изпълнен от П. С. К.. Всички
останали подписи /върху молбите, посочени по – горе/ не са изпълнени от
ищцата П. С. К..
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка,
изхождайки от закона, съдът установи от правна страна следното:
По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ:
За да бъде уважен предявения иск, ищецът следва по пътя на пълното и
главно доказване да докаже наличие на трудово правоотношение с ответника
и неговото прекратяване. При доказване на посочените обстоятелства в
тежест на ответника е да докаже законността на основанието за уволнението,
в конкретния случай, че не са налице предпоставките на чл.325, ал.1, т.1 от КТ
за прекратяване на трудовото правоотношение, тоест липсата на взаимно
съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение, постигнато между
работника и работодателя.
Основанието за прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал. 1, т. 1
КТ е взаимно съгласие на страните. Взаимното съгласие означава, че и двете
страни искат сключеният между тях трудов договор да престане да
съществува занапред. Предложение за прекратяване на трудовото
правоотношение може да направи всяка от страните по индивидуалното
трудово правоотношение без да е необходимо да се посочват причини, нито
точното правно основание по КТ. Волеизявлението на страните трябва да бъде
в писмена форма, която форма е за действителност. Страната, към която е
7
направено предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно
съгласие трябва да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в
седемдневен срок от получаването му. Ако са изпълнени изискванията на чл.
325, т. 1 КТ и работодателят е уведомил работника, че приема предложението,
заповедта може да се издаде и по-късно, защото съгласието вече е постигнато,
а заповедта само го констатира /Така Решение № 258 от 23.09.2013 г. на ВКС
по гр. д. № 1231/2012 г., IV г. о., Решение № 525 от 26.04.2006 г. ВКС, III г. о.,
Решение № 1333 от 19.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 704/2005 г., III г. о. /.
Трудовият договор се прекратява в момента на съвпадането на двете
волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, а издаването на
последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно
действие.
Следва да се подчертае, че волеизявлението за съгласие следва да бъде
направено в писмена форма, но разпоредбата на чл. 325, т. 1 от КТ не поставя
изискване за писмено уведомяване за взетото становище. Уведомяването може
да бъде извършено и по друг начин и да бъде доказано с всички
доказателствени средства /Така Решение № 521 от 30.07.2004 г. на ВКС по гр.
д. № 1898/2002 г., III г. о., Решение № 976 от 15.05.2000 г. на ВКС по гр. д. №
1969/99 г., III г. о. /. Доказването може да бъде проведено, включително и с
гласни доказателствени средства, каквито са свидетелските показания. В
случая видно от доказателствата по делото, ищцата е отправила писмена
покана до работодателя за прекратяване на договора, т. е. нейното
волеизявление следва да се квалифицира по чл. 325, ал. 1 КТ, впрочем самата
ищца така е квалифицирала изявлението си. При наличие на посочената
писмена молба от 29.01.2024 г. до работодателя за освобождаване от
заеманата длъжност, чиито авторство ищцата не оспорва като свое, а
напротив последната признава изрично в исковата молба, а и в други,
представени по делото писмени доказателства, то съгласието от страна на
работодателя е изразено с поставената върху самата молба резолюция
„Да/29.01.2024 г.“, като същата е и подписана от последния. Работодателят
доказва и уведомяването на ищцата за прекратяването на трудовото
правоотношение. Това обстоятелство се установява от представените писмени
доказателства, като намира опора и в показанията на разпитаната по делото
свидетелка П. Д.. Следва да се посочи, че ищцата е положила подписа си на
Заповед № 00000062 от 29.01.2024 г. за прекратяване на трудовото й
правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Действително от
посочената по - горе свидетелка се установява, че получаването на въпросната
заповед не се е случило на 29.01.2024 г., но от друга страна подписването й от
ищцата е индиция за постигнатото между страните съгласие за прекратяване
на трудовото правоотношение именно от 29.01.2024 г. Тази заповед има
доказателствено значение за постигнатото на 29.01.2024 г. съгласие между
страните за прекратяване на трудовото правоотношение, като е без значение
конкретния момент на връчване на заповедта на ищцата, след като същата е
знаела за неговото прекратяване от по – ранна дата. Аргумент за това се
8
съдържа и в подадената от ищцата молба от 09.02.2024 г., в която същата
заявява изрично, че моли да й бъде начислено и изплатено дължимото
обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2023 г., предвид неговата
Заповед за прекратяване на трудовото правоотношение от 29.01.2024 г. Това
отново потвърждава факта, че ищцата е знаела за прекратяване на трудовото
правоотношение, включително за датата на прекратяването му, като
постигнатото между страните взаимно съгласие е именно от 29.01.2024 г. Този
извод се потвърждава и от данните, извличащите се от представената справка
от НАП /видно от която е заявено, че трудовото правоотношение е прекратено
именно от 29.01.2024 г./, както и от уведомлението по 62, ал.5 от КТ за
прекратяване на трудовото правоотношение до НАП, като прави впечатление,
че същото е подадено на 01.02.2024 г.
По всички изложени по – горе съображения, съдът кредитира именно
показанията в тази им част /постигнатото взаимно съгласие от 29.01.2024 г. за
прекратяване на трудовото правоотношение/ на свидетелката Д., доколкото те
съответстват на представените по делото и приети писмени доказателства.
Това е така и въпреки евентуално възможната заинтересованост на посочената
свидетелка. Съгласно чл. 172 от ГПК, няма пречка показанията на
свидетелката да бъдат кредитирани, след преценка и съпоставянето им с
останалите, приети по делото доказателства. Именно по тези съображения и в
тази им част, съдът кредитира показанията на свидетелката, което обаче не
означава, че същите се приемат изцяло за достоверни.
От друга страна, съдът не кредитира показанията на свидетеля П. в
частта, в която заявява, че ищцата е донесла молбата си на 30.01.2024 г. за
напускане, както и че двата дни – на 29.01.2024 г. и 30.01.2024 г. е работила на
пълни смени, доколкото показанията на посочения свидетел противоречат на
останалите, приети по делото писмени доказателства в тази им част, както и
на показанията на свидетелката Д., като също така са и вътрешно
противоречиви. От една страна заявеното от свидетеля - „спомня си, че на
29.01.2024 г. П. му съобщила, че иска да напуска работа. Казала му, че в
същия ден не си носи молбата и ще я донесе на следващия ден – 30.01.2024 г.,
когато е на работа отново…“, противоречи на самите твърдения на ищцата,
изложени в исковата молба. Така в последната тя заявява, че „на 29.01.2024
г…., аз подадох молба до работодателя за прекратяване на трудовото ми
правоотношение по взаимно съгласие…“. След това самата ищца заявява, че
на молбата е поставена резолюция „Да“ от работодателя на същата дата. Това
е съществено противоречие от това, което заявява свидетеля П.. Аргумент за
това са и на практика почти всички, приети по делото писмени доказателства,
посочени и обсъдени по – горе. Съдът не намира за нужно да ги изброява и
съпоставя отново.
Друго обаче съществено противоречие се открива в следното.
Свидетелят П. твърди, че „тези два дни – 29.01.2024 г. и 30.01.2024 г. ищцата
работила на пълни смени…“. Видно от представения график за разпределение
на смените/работното време през месец януари 2024 г., утвърден от
9
работодателя /без да се имат предвид извършените от работодателя корекции/
ищцата е следвало да бъде на работа на 29.01.2024 г., но видно от него на
30.01.2024 г. и 31.01.2024 г. ищцата е следвало да бъде в почивни дни. Тоест
така или иначе, дори и да не беше прекратено трудовото правоотношение,
ищцата не е следвало да бъде на работа на 30.01.2024 г. по график, докато
свидетелят П. заявява, че са били заедно на работа на тази дата. Свидетелят П.
действително е бил втора смяна на посочените дни, но това не се установява
от представения график по отношение на ищцата.
Отделно от това е налице и вътрешно противоречие в показания на този
свидетел, доколкото той заявява, че от 01.02.2024 г. ищцата не била на работа,
а впоследствие пък твърди, че всъщност ищцата не е била на работа от
31.01.2024 г. По всички тези съображения, свидетелят не кредитира
показанията му, обсъдени по – горе в съответните части.
Следва да се посочи, че в съдебно заседание ищцата е представила
извадки от електронна кореспонденция. Съдебната практика приема, че
направените изявления в информационна система „Вайбър“ съставляват по
същността си електронни документи, като обстоятелството, че същите не са
подписани с квалифициран електронен подпис не разколебава този извод.
Когато авторството на тези документи не е спорно, то изявленията имат
доказателствена стойност. Въпреки това, следва да се отбележи, че частният
свидетелстващ документ има материална доказателствена сила, когато
издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти. Доколкото
обективираните в документа изявления са с неблагоприятно за ищеца
съдържание, те имат достатъчна доказателствена стойност за установяване на
фактите, т. е. ако обстоятелствата са неизгодни /от тях произтичат
неблагоприятни в спора правни последици/ доказателствената стойност е
висока и има характер на извънсъдебно признание на факт /Така Решение №
116 от 22.02.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 790/2023 г., Решение № 235 от
4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о., ГК и др./. В настоящия
случай, изявленията в представената електронна кореспонденция нито са с
установено авторство, още по – малко могат да се считат за извънсъдебно
признание, предвид направените в тях изявления, поради което и нямат
особена доказателствена стойност. Това е така още повече предвид събраните
към момента по делото доказателства и направения им анализ в тази връзка.
По тези съображения, съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ е неоснователен, доколкото са установени
предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно
съгласие, постигнато от страните, считано от 29.01.2024 г.
По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ:
Предпоставките за уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ са
признаване на прекратяването на трудовото правоотношение за незаконно.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е с обуславящо значение за исковете по чл. 344,
ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Втората предпоставка е наличие на трудово
правоотношение, което би съществувало, ако не беше незаконно прекратено.
10
По изложените по – горе съображения, следва да се посочи, че ищцата е
останала без работа поради изразеното от страните по трудовото
правоотношение взаимно съгласие, а не поради незаконосъобразно
прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя.
Поради това причинно – следствената връзка между оставането без работа и
прекратяването на правоотношението не е налице, а тя е една от
предпоставките за уважаването на този иск. Поради изложеното искът по чл.
344, ал. 1, т. 3 от КТ не следва да бъде уважаван, а следва да се отхвърли.
По иска с правно основание чл.128, т.2 от КТ:
За да бъде уважен предявеният иск, ищцата следва по пътя на пълното и
главно доказване да установи кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1. между страните да е било налице трудово правоотношение,
което да не е прекратено; 2. ищцата да е полагала труд съобразно уговореното
в трудовия договор. При доказване на посочените обстоятелства в тежест на
ответника е да докаже, че е заплатил дължимите трудови възнаграждения.
По отношение на въпроса за разпределение на доказателствената
тежест, в съдебната практика се приема, че когато трудовият договор има за
предмет престиране на работна сила, а не на резултат, работникът или
служителят трябва да докаже, че е предоставил работната си сила, а
работодателят е длъжен да докаже неизпълнението - че работникът не се е
явил, че е напуснал преждевременно и т. н. Тъй като трудовият договор е с
продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил работната си
сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил на
работа. Този извод се извежда и по аргумент от чл. 63, ал. 3 КТ, където
непостъпването на работа е уредено като прекратително условие.
Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите
задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане
или отказ да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те
се доказват от работодателя /Така Решение № 192 от 28.11.2019 г. на ВКС по
гр. д. № 110/2019 г., III г. о., ГК/.
В настоящия случай съдът приема, че ищцата не доказва престирането
на труд, който да не и е бил заплатен през месец януари 2024 г. Видно от
представената по делото разчетно – платежна ведомост, изготвена от
ответното дружество, както и от приетата по делото съдебно – счетоводна
експертиза, на ищцата й била начислено брутно трудово възнаграждение в
размер на 565, 20 лв. за 10 дни, обезщетение за временна неработоспособност
и такова по чл.224 от КТ за два дни, като общо начисленията й били в размер
на 668, 87 лв.
По делото няма спор, че така начисленото възнаграждение е изплатено
на ищцата. Това се установява и от приетата по делото ведомост, като в тази
насока следва да се съобрази и, че същата има доказателствено значение по
отношение на заплащане на дължимите от работодателя суми и основанието
за това, като следва да се цени като извънсъдебно признание, след като е
подписана от страна на работника /В този смисъл Решение № 42 от 30.03.2018
11
г. на ВКС по гр. д. № 434/2017 г., IV г. о., ГК/. Като цяло по този въпрос между
страните не е налице спор.
Спорно е това дали ищцата е полагала труд при работодателя за два дни,
над тези, за които вече и е изплатено трудово възнаграждение, поради което
същата претендира и заплащането на трудово възнаграждение за тези два дни.
Съдът намира, че в случай ищцата не доказва това, че е полагала труд, който
не й е заплатен. Трудовото й правоотношение с ответника е било прекратено
от 29.01.2024 г., като тя не е полагала труд на твърдените от нея дати. В тази
насока са мотивите, изложени по – горе, които няма нужда да бъдат
приповтаряни. Съдът ги прави въз основа на съвкупен анализ на приетите по
делото доказателства, обсъдени в частта по отношение на иска с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ.
По тези съображения, съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл.128, т.2 от КТ е неоснователен и недоказан, поради което
същият следва да бъде отхвърлен.
По делото са предявени и искове с правно основание чл.224, ал.1 и чл.
226, ал.1, във вр. с ал.2 и ал.3 от Кодекса на труда, които са предявени в
условията на евентуалност по отношение на иска с правно основание чл.344,
ал.1, т.1 от КТ. Предвид отхвърляне на посочения иск се е сбъднало вътрешно-
процесуалното условие за разглеждане и на посочените, предявени искове,
които пък от своя страна се намират в отношение на кумулативност един
спрямо друг.
По иска с правно основание чл.224, ал.1 от КТ:
Съгласно чл. 224, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото
правоотношение, работодателят изплаща на работника обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск, изчислено съгласно чл. 224, ал. 2 от КТ
по реда на чл. 117 от КТ към деня на прекратяване на правоотношението,
което е в размер на среднодневно брутно трудово възнаграждение за
последният календарен месец, през който работникът е отработил поне 10
работни дни, а ако такъв няма - от уговорените в трудовия договор основни и
допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер.
Доказването на ползвания платен годишен отпуск като положителен
факт, който изключва вземането по чл. 224 КТ, е в тежест на работодателя, а
той може да я проведе с помощта на всички доказателствени средства /Така
Решение № 247 от 25.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3200/2018 г., III г. о., ГК/.
Прието е също така, че липсата на писмена заповед или разрешение по
смисъла на чл. 173, ал. 1 КТ е в нарушение на Кодекса на труда и евентуално
основание за търсене на дисциплинарна отговорност за неявяване на работа, в
които случаи дори начисляването и получаването на възнаграждение като за
разрешен платен годишен отпуск не заместват разрешението на работодателя
за ползването на отпуска (реш. № 127 от 5.03.2007 г. по гр. д. № 1102/2007 г.
на ВКС, ІІІ г. о., реш. № 325 от 25.06.1998 г. на ВКС по гр. д. № 1254/97 г., III г.
о, реш. № 542 от 23.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1767/2009 г., IV г. о на ВКС,
реш. № 812 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 198/2010 г., IV г. о на ВКС). При липса
12
на писмено разрешение, на недействително ползване на платен годишен
отпуск може да се позове работодателят. При иск за обезщетение по чл. 224,
ал. 1 КТ, основан на отрицателното твърдение за неползван полагаем годишен
отпуск от работника или служителя, възражението че отпуск е ползван е
установим факт в трудовия спор. Доказването, че за времето на отсъствие от
работа работника или служителя е ползвал именно платен годишен отпуск, е в
тежест на работодателя и е допустимо с всички доказателствени средства,
като начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен
платен годишен отпуск също имат доказателствено значение.
Съдът намира, че в случая по делото работодателят не доказва
ползването от страна на работника на платения му годишен отпуск. Следва да
се посочи, че по делото са приобщени молби за ползване на платен годишен
отпуск - от 01.04.2023 г., от 18.04.2023 г., 03.05.2023 г., 08.05.2023 г.,
06.06.2023 г., 19.06.2023 г., 02.09.2023 г., 11.10.2023 г., 01.11.2023 г., 07.11.2023
г., 14.11.2023 г., 06.12.2023 г., 13.12.2023 г. и 21.12.2023 г. Ищцата е оспорила
положените върху молбите подписи, поради което е открито производство по
реда на чл.193 от ГПК за оборване на формалната доказателствена сила на
подписаните документи. По делото са приети три съдебно – почеркови
експертизи – първоначална, повторна и тройна. Вещите лица по повторната и
тройната съдебно – почеркова експертиза с категоричност установяват, че
ищцата не е положила подписа си върху посочените по – горе молби. От това
следва, че същата не се установява да е изявявала воля за ползване на
платения й годишен отпуск през 2023 г.
По тези съображения съдът кредитира и показанията на свидетеля П. в
частта, с която същият заявява, че ищцата не е ползвала платения си годишен
отпуск през 2023 г. Действително начисляването и получаването на
възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск има доказателствено
значение, но това обстоятелство не следва да се абсолютизира, като в тази им
част разчетно – платежните ведомости не притежават материална
доказателствена сила /В този смисъл Решение № 2 от 20.01.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 478/2010 г., III г. о., ГК/. Именно поради това и съдът приема, че
доказването, направено от ищцата, оборва въведените твърдения от ответника
– работодател, че ищцата е ползвала платения си годишен отпуск за 2023 г. Не
са налице доказателства, които да установяват посоченото обстоятелство при
условията на пълно и главно доказване, поради което и в своето основание по
отношение на обезщетението за ползване на платен годишен отпуск за 2023 г.
в размер на 17 дни, искът се явява основателен.
Гореизложените изводи не се разколебават и от представената в
последно съдебно заседание справка за обороти от ресторант ***. Същата
представлява частен документ, като е изготвена и представена от ответното
дружество, поради което следва да се цени през тази призма, както и
съобразно останалите, приети и кредитирани от съда доказателства. Отделно
от изложеното, съпоставяйки посочената справка с представените по делото
графици за разпределение на смените/работното време и таблици за
13
отчитането явяването/неявяването на работа, е видно, че същите не
съответстват, тоест в представения в съдебно заседание документ има дни,
през които не са отразени обороти от страна на ищцата, докато в посочените
по – горе документи е отразено явяването й на работа. Например на 05 и 06
декември, съобразно таблица за отчитане явяването/неявяването на работа
/л.89/ ищцата е била в неработен ден. От друга страна, видно е, че са отчитани
обороти от представената справка, същото на 09 и 10 декември, на 19
декември в таблицата за отчитането явяването/неявяването на работа е
отразено, че ищцата е била в отпуск, като в справката са отчитани обороти и
т.н. Подобни несъответствия има и за други месеци, както и спрямо графиците
за разпределение на смените/работното време. Така или иначе, данните от
посочената справка и отчитането или не на обороти на името на ищцата от
страна на работодателя й, не съставлява доказателство за явяването й на
работа, още по – малко за ползването или не на платения си годишен отпуск.
По тези съображения, съдът не споделя възраженията на ответното дружество,
изложени в рамките на съдебните прения.
Съдът намира, че искът с правно основание чл.224, ал.1 от КТ е
неоснователен като недоказан в частта по отношение на ползвания платен
годишен отпуск за 2024 г. в размер на два дни. Действително толкова е
размерът на полагащият се платен годишен отпуск, съобразно отработеното
време през тази година, но по делото са налице доказателства, от които се
установява, че същият е заплатен на ищцата. Това е така, доколкото видно от
приложената по делото разчетно – платежна ведомост на ищцата за м. януари
2024 г. е начислено и изплатено обезщетение по реда на чл.224 от КТ от
работодателя. Ищцата е положила подписа си върху посочената ведомост,
като съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения
трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово
възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него
лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог
на работника /В този смисъл и Решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. №
558/2012 г., IV г. о., Решение № 746/5.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г., IV г. о.,
Решение № 141/30.11.2010 г. по гр. д. № 2715/2008 г., II г. о. на ВКС, Решение
№ 258/03.11.2017 г. по гр. д. № 1007/2017 г., IV г. о. на ВКС и др./.
В тази насока е и отразеното в Заповед № 00000062 от 29.01.2024 г. от
управителя на „НОТОРИЪС 94“ ЕООД. Видно от последната, също получена
и подписана от ищцата, й е начислено обезщетение по чл.224 от КТ в размер
на 103, 67 лв., тоест с тази сума следва да бъде приспаднато общо дължимото
обезщетение, изчислено от първата, приета по делото, съдебно – счетоводна
експертиза. Съдът намира, че изчислението на размера на обезщетението по
чл.224 от КТ следва да се извърши именно по начина, посочен в тази
експертиза, а не по начина, извършен от вещото лице по повторната съдебно –
счетоводна експертиза. Среднодневното брутно трудово възнаграждение по
чл. 177, ал. 1 от КТ се установява, като начисленото при същия работодател
брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ
14
ползването на отпуска /прекратяването на трудовото правоотношение/, през
който работникът или служителят е отработил наймалко 10 дни, се разделя на
броя на отработените дни през този месец /чл. 18, ал. 1 от Наредба за
структурата и организацията на работната заплата - препращане от чл.224,
ал.2 от КТ/.
Обезщетението за 19 работни дни се явява в размер на 920, 44 лв., видно
и от приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза, като от посочената
сума следва да се извади начислената и изплатена на ищцата в размер на 103,
67 лв., тоест сумата, до която предявеният иск е основателен, е в размер на
816, 77 лв. За разликата до пълния предявен размер искът следва да се
отхвърли като неоснователен.
По иска с правно основание чл.226, ал.1, т.1 вр. ал.3 от КТ:
Съгласно чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ, работодателят и виновните длъжностни
лица отговарят солидарно за вредите, причинени на работника или служителя
поради неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите му
документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение.
Отговорността на работодателя и виновните длъжностни лица по чл. 226, ал. 1
КТ за вредите, причинени на работник или служител поради неиздаване или
несвоевременно издаване на необходимите му документи, удостоверяващи
факти, свързани с трудовото правоотношение, както и за вписване на неверни
данни в издадените документи, обхваща всички вреди, включително и
неимуществените. Следва да се посочи, че съгласно Тълкувателно решение
1/2019 г. по т.д.1/2019 по описа на ВКС при прекратяване на трудовото
правоотношение, съгласно чл. 6, ал. 2 от Наредбата за трудовата книжка и
трудовия стаж, работникът или служителят има задължение да представи
трудовата си книжка, за да бъдат отразени необходимите данни, а за
работодателя възникват задълженията по чл. 350 КТ. Във всички случаи на
неизпълнение от страна на работодателя на посочените в цитираната норма
задължения за вписване на данните, свързани с прекратяване на трудовото
правоотношение и за незабавно предаване на трудовата книжка, която е
надлежно и своевременно оформена, е налице незаконно задържане на
трудовата книжка. Когато трудовата книжка се намира в работодателя, той е
длъжен да създаде необходимата организация, за да я предаде надлежно
оформена, в деня на прекратяване на трудовото правоотношение. Ако в тази
хипотеза, той забави вписването, считано от деня на прекратяване на
трудовото правоотношение, той дължи обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ.
В мотивите на същото тълкувателно решение е налице препращане към
друго тълкувателно решение на върховната съдебна инстанция, като се
посочва, че задържането на трудовата книжка, след като трудовото
правоотношение е било прекратено, е една от формите на нарушение на
задълженията по трудовия договор между страните. Причинените на
работника или служителя вреди, в резултат на това задържане, подлежат на
обезщетяване съгласно чл. 226, ал. 2 КТ, при наличие на следните четири
предпоставки: 1.прекратено трудово правоотношение, 2. незаконно задържане
15
на трудовата книжка на работника или служителя, 3. наличие на причинени
вреди и 4. причинна връзка между незаконното задържане на трудовата
книжка и причинените вреди. Обезщетението е в размер на брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за времето на задържане на
трудовата книжка. Работникът или служителят не е длъжен да доказва размера
на конкретно претърпените от него вреди, защото той е нормативно
определен. Наличието на незаконно задържане на трудовата книжка по чл.
226, ал. 2 КТ не се предпоставя от виновно поведение на длъжностни лица.
От значение е и това дали е налице отправяне на покана за получаване
на изготвената трудовата книжка. Следва да се посочи, че от момента на
предоставяне на възможност на работника да получи трудовата си книжка,
забавата на работодателя следва да се счита за преустановена, доколкото той е
изпълнил задължението си към работника. В тази насока са и мотивите на
цитираното по – горе тълкувателно решение. Там е прието, че за да се
освободи от последиците на забавата си, работодателят следва да изпълни
процедурата по чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж
като съобщи на работника или служителя с писмо с обратна разписка, да се
яви, за да получи лично трудовата си книжка. В този случай обезщетението по
чл. 226 ал. 2 КТ ще се дължи до получаване на поканата от работника или
служителя, удостоверен върху обратната разписка. Ако надлежно поканеният
работник или служител не се яви или не декларира писмено волята си
трудовата книжка да бъде предадена чрез друго лице или по пощата,
отговорността е негова, а не на работодателя, който с изпълнение на
процедурата по чл. 6 ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж
се освобождава от задължението си по чл. 350 ал. 1 КТ. В тази хипотеза и
когато работникът или служителят не е потърсил книжката, която е предал за
оформяне на работодателя, не е налице хипотеза на незаконното й задържане,
която да е в причинна връзка с претърпените вреди.
В тази връзка видно от приложеното към отговора на исковата молба
уведомление, ищцата е била уведомена за това, че същата следва да се яви на
19.02.2024 г. в 10, 00 часа в предходното й работно място, за да подпише
документите си за прекратяване на трудовото й правоотношение. В тази
връзка съдът намира, че това е била и покана до ищцата, с която
работодателят е заявил готовност да предостави трудовата й книжка. Въпреки
че изрично това не е посочено в самото уведомление, в тази връзка са
показанията на свидетелката Д., в която заявява, че трудовата й книжка била
на посоченото място, когато дошла и ищцата на 19.02.2024 г., но същата не си
я получила. В тази им част, съдът кредитира показанията на посочената
свидетелка, доколкото по делото са налице и писмени доказателства, които да
са в подкрепа на заявеното от тази свидетелка по отношение на отправената
покана до ищцата и последващите събития, случили се на 19.02.2024 г. Налице
е и копие от разписката, удостоверяваща получаването на поканата
/наименувана „уведомление“/, което се случило на 15.02.2024 г.
Както се посочи и по – горе, в Тълкувателно решение 1/2019 г. по
16
т.д.1/2019 по описа на ВКС изрично е посочено, че „за да се освободи от
последиците на забавата си, работодателят следва да изпълни
процедурата по чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и
трудовия стаж като съобщи на работника или служителя с писмо с
обратна разписка, да се яви, за да получи лично трудовата си книжка. В
този случай обезщетението по чл. 226 ал. 2 КТ ще се дължи до получаване
на поканата от работника или служителя, удостоверен върху обратната
разписка.“. Именно предвид изложеното, съдът намира, че работодателят е
задържал незаконно трудовата книжка на ищцата за периода от датата на
прекратяване на трудовото й правоотношение – 29.01.2024 г. до момента на
получаване на покана за връщането й от работника, удостоверен върху
обратната разписка, тоест до 15.02.2024 г.
Съгласно чл.228, ал.1 от КТ обезщетенията по раздел III от КТ се
определят в размер на брутното трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното
обезщетение или последното получено от работника или служителя месечно
брутно трудово възнаграждение. Взема се предвид последния календарен
месец, през който работникът или служителят е трудово възнаграждение,
предхождащ датата на прекратяването на трудовото правоотношение.
Съгласно заключението на вещото лице по допусната първоначална
съдебно – счетоводна експертиза, полученото от работника за м. декември
2023 г. трудово възнаграждение като за пълен работен месец се явява в размер
на 889, 23 лв. Това следва да се бъде и дължимото обезщетение ако трудовата
книжка бе задържана през целия м. февруари 2024 г., като в случая при
задържане за периода от 01.02.2024 г. /предявяване на иска/ до 15.02.2024 г.
/получаване на поканата, удостоверено с обратна разписка/, обезщетението е в
размер на 465, 79 лв. За разликата над пълния предявен размер от 2759, 00 лв.
искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищцата
следва да се заплати сумата, направена от нея, за разноски в настоящото
производство. По делото е представен договор за правна защита и съдействие,
от който се установява, че направените от ищцата разноски за адвокатско
възнаграждение са в размер на общо 1400 лв. Съразмерно на уважената част
от исковете /при вземане предвид и на броя на предявените искове – пет/,
дължимите от ответното дружество разноски се явяват в размер на 351, 09 лв.
На ответното дружество на основание чл.78, ал.3 от ГПК следва да се
присъдят разноски в размер на 547, 50 лв., съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
На основание чл. 78, ал. 6 във вр. с чл. 1 и чл. 3 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на съда държавна
такса в общ размер на 100 лева, в размер на по 50, 00 лева за всеки един от
двата иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 225 и чл. 226, ал.1,
17
във вр. с ал.2 и ал.3 от КТ. Отделно от изложеното, ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати и направените разноски за съдебно –
счетоводни и съдебно – почеркови експертизи, съразмерно на уважената част
от исковете, отново на основание чл.78, ал.6 от ГПК, или в размер на общо
1739, 90 лв.
Мотивиран от горното, Районен съд - Бургас
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от П. С. К. с ЕГН **********, срещу
„Ноториъс 94“ ЕООД с ЕИК *********, искове за признаване за незаконно
прекратяването на трудовото правоотношение, извършено на основание чл.
325, ал. 1, т. 1 от КТ - по взаимно съгласие, със Заповед №
00000062/29.01.2024 год., считано от 29.01.2024 г. и отмяна на посочената
заповед; за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата в
размер на 2447, 50 лв. /две хиляди четиристотин четиридесет и седем лева и
петдесет стотинки/, представляващо обезщетение за оставане без работа на
основание чл.225, ал.1 от КТ, формирано по следния начин: по 979 лв.
месечно за периода от 01.02.2024 г. до 15.04.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от П. С. К. с ЕГН **********, иск за
осъждане на „Ноториъс 94“ ЕООД с ЕИК *********, да заплати на ищцата
сумата в размер на 150 /сто и петдесет/ лева, представляващо остатъка от
дължимото и неизплатено трудово възнаграждение за месец януари 2024 г.
ОСЪЖДА „Ноториъс 94“ ЕООД с ЕИК *********, на основание
чл.224, ал.1, вр. ал.2 от КТ, ДА ЗАПЛАТИ на П. С. К. с ЕГН **********,
сумата от 816, 77 /осемстотин и шестнадесет лева и седемдесет и седем
стотинки/ лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба – 18.04.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважената част до пълния предявен размер
от 979, 00 /деветстотин седемдесет и девет/ лв.
ОСЪЖДА „Ноториъс 94“ ЕООД с ЕИК *********, на основание
чл.226, ал.1, т.1 вр. ал.3 от КТ, ДА ЗАПЛАТИ на П. С. К. с ЕГН **********,
сумата от 465, 79 /четиристотин шестдесет и пет лева и седемдесет и девет
стотинки/ лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
причинени от несвоевременно оформяне и предаване на трудовата книжка на
ищцата за периода от 01.02.2024 г. до 15.02.2024 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над уважената част до пълния предявен размер от 2759, 00 /две
хиляди седемстотин петдесет и девет/ лв., представляваща обезщетение за
задържане на трудовата книжка за периода от 16.02.2024 г. до 18.04.2024 г.,
формирано за всеки месец задържане от сумата от 979 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК „Ноториъс 94“ ЕООД с
ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на П. С. К. с ЕГН **********, сумата от 351,
09 /триста петдесет и един лева и девет стотинки/ лв., представляваща
18
направените в исковото производство съдебно – деловодни разноски,
съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, П. С. К. с ЕГН **********,
ДА ЗАПЛАТИ на „Ноториъс 94“ ЕООД с ЕИК *********, сумата от 547, 50
/петстотин четиридесет и седем лева и петдесет стотинки/ лв.,
представляваща направените в исковото производство съдебно – деловодни
разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Ноториъс 94“ ЕООД с ЕИК
*********, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС – Бургас сумата от общо 1839, 90
/хиляда осемстотин тридесет и девет лева и деветдесет стотинки/ лв. – ДТ
и разноски за експертизи.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
19