Решение по дело №3525/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………………../…….09.2022г., гр.София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:   

                                                   

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

      ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

НЕЛИ МАРИНОВА

  

при участието на секретаря Капка Лозева, като  разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело № 3525 по описа за 2021 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №20022753/25.01.2021г., постановено по гр.д. №10075/2019г. по описа на СРС, 26 състав, е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, че Й.Н.Й. дължи на „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо чрез „БНП П.П.Ф.С.А.“, клон България сумата от 2491,64 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски паричен кредит от 23.06.2016г., сключен между ответника и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, както и сумата от 319,07 лева лихва за забава за периода от 05.02.2017г. – 11.05.2018г., ведно със законната лихва от 27.04.2018г. до окончателното плащане, като са отхвърлени исковете до пълните предявени размери. Осъден е Й.Н.Й. да заплати на „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо чрез „БНП П.П.Ф.С.А.“, клон България сумата от 794,91 лева разноски в исковото производство и разноски в заповедното производство по гр.д. №35682/2018г. на СРС, 26 състав.

Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ответника Й.Н.Й., чрез адв. П.К., назначена за особен представител на основание чл.47, ал.6 от ГПК. Излагат се оплаквания, че липсват данни относно активната легитимация на ищеца за сключването на договора за потребителски паричен кредит и за предявяването на иска. Поддържа, че ищецът не е уведомил редовно ответника за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита. Представените писмени доказателства към исковата молба не установявали да са настъпили предпоставките на претендираната предсрочна изискуемост предвид уговорените условия в договора, сключен между страните. Не било установено да е изпратена покана за доброволно изпълнение до ответника, нито изявление, с което да е обявено вземането за предсрочно изискуемо. При това положение не бил завършен фактическият състав на обявяване на предсрочната изискуемост. Неоснователно ответникът бил осъден да заплати лихва за забава за периода от 05.02.2017г. до 11.05.2018г. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо чрез „БНП П.П.Ф.С.А.“, клон България, чрез пълномощника юрисконсулт Н.М.. Въззиваемата страна излага доводи, че е настъпила последната падежна дата по договора за кредит, поради което вземането било изискуемо в пълен размер. Моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна и решението да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с положителни установителни искове с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземания по договор за потребителски заем PLUS-13487858/23.06.2016г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №35682/2018г. по описа на СРС, 50 състав, както следва: 3013,65 лева – главница, ведно със законната лихва, считано от 31.05.2018г. до изплащане на вземането, 831,38 лева – възнаградителна лихва, 386,62 лева – мораторна лихва.

Установява се от събраните по делото доказателства, че на ответника е предоставена сумата в размер на 2895 лева по сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД договор за потребителски заем PLUS-13487858/23.06.2016г. Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че предявеният иск е неоснователен, тъй като предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит не е надлежно съобщена на длъжника. Съобразно становището, възприето в т.1 от ТР №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В случая падежът на последната вноска по договора за потребителски кредит е на 05.07.2018г., т.е. крайният падеж по договора е определен и е настъпил, поради което с настъпване на крайния падеж са станали изискуеми задълженията по договора.

В случая съдът намира, че следва да бъде извършена служебна проверка за нищожност на клаузи от сключения между страните договор, с оглед становището, възприето в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В този смисъл, следва да се приеме, че въззивният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП.

Съдът приема, че клаузата в процесния договор относно уговорената възнаградителна лихва е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. В трайно установената практика на ВКС (в този смисъл Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС,  Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС) е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. В цитираните по-горе съдебни актове е прието, че максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9, касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в размер 34,58% и надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което противоречи на добрите нрави и се явява нищожна.

Предвид извода за нищожност на клаузата относно възнаградителната лихва вноските, направени от ответника и отнесени от кредитора за погасяване на това задължение, следва да се зачетат като вноски по кредита, при спазване правилото на поредност на погасяванията, установено в чл. 76, ал. 2 от ЗЗД.

Поради изложеното и с оглед съдържащото се в исковата молба признание от ищеца за извършени от кредитополучателя плащания в размер на 1023,11 лева, установени и от кредитираното заключение на ССчЕ, съдът приема, че с посочената сума е погасена част от главницата по договора, като е останала непогасена част в размер на 1871,89 лева, до който размер предявеният иск се явява основателен и доказан.  

Поради изложеното и предвид частичното несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която предявеният иск за установяване дължимостта на вземането за главница е уважен за разликата над сумата от 1871,89 лева до 2491,64 лева, както и в частта относно присъдените разноски за исковото и заповедното производство за разликата над сумата от 526,58 лева до присъдения размер от 794,91 лева, а в останалата част решението следва да бъде потвърдено.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав

 

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение №20022753/25.01.2021г., постановено по гр.д. №10075/2019г. по описа на СРС, 26 състав, В ЧАСТТА, с която е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, че Й.Н.Й. дължи на „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо чрез „БНП П.П.Ф.С.А.“, клон България сумата над 1871,89 лева до 2491,64 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски паричен кредит от 23.06.2016г., сключен между ответника и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, както и в частта, с която Й.Н.Й. е осъден да заплати на „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо чрез „БНП П.П.Ф.С.А.“, клон България, разноски по исковото и заповедното производство за разликата над сумата от 526,58 лева до присъдения размер от 794,91 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо чрез „БНП П.П.Ф.С.А.“, клон България, срещу Й.Н.Й. положителен установителен иск с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК за установяване дължимостта на вземането за главница по договор за потребителски заем PLUS-13487858/23.06.2016г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №35682/2018г. по описа на СРС, 50 състав, за разликата над сумата от 1871,89 лева до сумата от 2491,64 лева.

ПОТВЪРЖДАВА решение №20022753/25.01.2021г., постановено по гр.д. №10075/2019г. по описа на СРС, 26 състав, в останалата обжалвана част.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       

 

ЧЛЕНОВЕ : 1.                         

 

   2.