Р Е Ш Е Н И Е №2640
гр. Пловдив, 27.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично
заседание на петнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 13641 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр. София, срещу В.В.И.
***, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.
240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
722,76 лева, представляваща дължима
главница по договор за паричен заем № ******от 26.06.2015 г., сключен между
ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени на
ищеца по силата на Приложение № 1 от 01.08.2018 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сумата от 21,09 лева – договорна лихва за периода
от 28.08.2015 г. до 16.10.2015 г., сумата от 263,55 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 04.09.2015 г. до 16.10.2015 г., както и сумата от 264,29 лв. – обезщетение за забава за
периода от 29.08.2015 г. до 02.05.2019 г., ведно
със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 03.05.2019 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена Заповед № 3702/07.05.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6988/2019 г. на ПРС, XVIII гр. с-в.
В исковата молба
ищецът твърди, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД, в качеството на заемодател и
ответникът, в качеството на заемател, бил сключен договор за заем № ******от
26.06.2015 г. за предоставяне на заемна сума в размер на 1500 лв. Посочва, че
редът и условията, при които кредиторът е отпуснал кредита на
кредитополучателя, се уреждали от договора и общите условия, като ответникът
поемал задължението да изплати предоставена сума на 16 равни седмични
погасителни вноски. Последните се формирали от главницата по кредита, ведно с
уговорената договорна лихва в размер на 100 лв. Всяка от вноските била в размер
на 100 лв., като първата погасителна вноска била с падеж – 03.07.2015 г., а
последната – 16.10.2015 г. В договора била уговорена неустойка при
непредоставяне на обезпечения от страна на кредитополучателя и тя възлизала на
602,40 лв. и била разсрочена на 16 равни вноски, всяка в размер на 37,65 лв.
Общият размер на погасителната вноска на ответника възлизал на 137,65 лв. На длъжника
била начислена и лихва за забава за периода от 29.08.2015 г. до датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в
съда, която възлизала на сумата от 264,29 лв. Ответникът не е заплатил изцяло
задълженията си по договора, като погасил сума от 1240 лв., с която били
погасени следните вземания: за неустойка за неизпълнение – 338,85 лв., такса
разходи – 45 лв., договорна лихва – 78,91 лв., главница – 777,24 лв. Срокът на
договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска на 16.10.2015 г. и
не бил обявяван за предсрочно изискуем. Ищецът твърди, че на 01.08.2018 г. било
подписано Приложение № 1 към рамков договор за покупко-продажба на вземания
(цесия) от дата 16.11.2010 г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ищцовото
дружество, по силата на който вземанията на заемодателя по процесния договор
били прехвърлени на ищеца. Цедентът упълномощил цесионера да уведоми длъжника
за извършената цесия, като уведомлението за това било изпратено на 02.08.2016
г., както и повторно било изпратено уведомително писмо от 07.08.2019 г., като и
двете писма са се върнали в цялост. За процесните вземания била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №
6988/2019 г. на ПРС, XVIII гр.с., която била връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 ГПК, поради което и ищецът предявява настоящите искове за
установяване на вземанията си по заповедта. Моли за уважаване на предявените
искове и присъждане на сторените разноски, както в заповедното, така и в
исковото производство.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът В.В.И., чрез назначения особен представител, е депозирал
писмен отговор на исковата молба, със становище за неоснователност на
предявените искове. Оспорва съобщаването на цесията на длъжника, като намира,
че връчването на уведомлението чрез назначения особен представител не поражда
изискуемите от закона последици, поради което и няма задължения към цесионера.
Твърди, че не е налице валидно облигационно правоотношение по договор за заем
между страните. Оспорва получаването на заемната сума. Навежда доводи за
нарушение на разпоредбите на чл.5, ал.1 и ал.2 ЗЗП. Прави възражение за
недействителност на процесния договор, поради противоречие с разпоредбите на
чл.22 ЗПК. Не били спазени изисквания на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като не
била посочена общата дължима сума, както и посоченият ГПР не съответствал на
действителните разходи по кредита. Не била спазена и разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения
процент, както и на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК за съдържанието на погасителния план
и изискването в него да има разбивка на всяка вноска. Навежда възражение за
нищожност на претендираната неустойка. Сочи, че с определяне в договора за
кредит на неустойка за непредставяне на обезпечение се цели заобикаляне на
ограничението на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК. Оспорва дължимостта на уговорената в
договора клауза за такса разходи за събиране, тъй като клаузата, която я
уговаряла била нищожна. Намира, че ответникът следвало да върне само главницата
по договора в размер на 1500 лв., намалена с извършените от него плащания.
Прави възражение за погасителна давност на претендираните суми за лихви и
неустойка. Моли за отхвърляне на предявените искове. Прави възражение за прекомерност
на претендираното от ищеца юрисконсултско възнаграждение.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
По
допустимостта и предмета на производството:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 6988 по описа за 2019 г. на ПРС, XVIII гр.с.,
се установява, че ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми по чл.410 ГПК № 3702/
07.05.2019 г., с която в полза на заявителя са присъдени сумите, предмет на
предявените искове. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК,
поради което с разпореждане на съда от 09.07.2019 г. и на основание чл.415,
ал.1, т.2 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за установяване на
вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия едномесечен срок са
предявени настоящите искове. Налице е пълен идентитет между претенциите, за
които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по
делото. Затова предявените искове са допустими.
По легитимацията на
ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договора за потребителски кредит от „Изи Асет Мениджмънт” АД
съгласно Приложение № 1 от 01.08.2016 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. Затова, за да бъде титуляр на
процесното вземане и кредитор на ответника по процесния договор за
потребителски кредит, в тежест на ищеца е да установи осъществяването на
прехвърлянето на вземането, т.е. наличието на валиден договор за цесия,
уведомяването на длъжника за прехвърлянето, както и наличие на уговорка в
договора за кредит, че кредиторът може да прехвърли вземането си.
Съгласно
чл. 10 от процесния договор заемодателят има право по всяко време да прехвърли
правата си по настоящия договор на трето лице, включително да заложи вземането
си в полза на трето лице, съгласно Закона за особените залози. От така
постигнатата изрична индивидуална уговорка между страните следва, че са спазени
специалните законови изисквания на чл.26 ЗПК, а именно че кредиторът може да
прехвърли вземането си по договора за потребителски кредит на трето лице, само
ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
По
делото се установява, че между кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
ищцовото дружество е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 16.11.2010 г., по силата на който страните се споразумяват,
че продавачът ще прехвърля на купувача станали ликвидни и изискуеми в пълен
размер вземания, произтичащи от договори за потребителски кредити, сключени от
продавача с физически лица, които вземания ще се индивидуализират с приложение
№ 1, което ще бъде неразделна част от договора, считано от датата на неговото
съставяне. По делото е представено приложение № 1 от 01.08.2016 г., видно от
което вземането, предмет на процесния договор за кредит, е прехвърлено на ищеца.
В представеното приложение е посочен ясно номерът на договора за заем, датата,
кредитополучателят, както и заемната сума, от което може да се направи
несъмненият извод, че именно вземането, предмет на настоящото производство, е
било прехвърлено на ищеца.
За да има действие цесията по отношение на
длъжника, а и спрямо третите лица, тя следва да му бъде съобщена надлежно –
чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на
вземанията, за длъжника надлежен кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор да извърши посоченото уведомяване. Затова
съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД
действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщаването до длъжника като негов
пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на разпоредбите на чл.99, ал.3
и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се защити срещу неправомерно изпълнение в
полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на
новия кредитор. В посочения смисъл е съдебната практика на ВКС, обективирана в
решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г.о.
Затова
представеното от ищеца уведомително писмо към исковата молба, изходящо от него,
в качеството му на цесионер, както и в качеството му на пълномощник на цедента „Изи
Асет Мениджмънт” АД съгласно пълномощно (л.19 от делото), е годно да уведоми
длъжника за извършеното прехвърляне на процесното вземане. Съдът не приема
направеното от ответника възражение досежно годността на представеното
пълномощно от 09.09.2015 г. Съгласно последното цедентът е упълномощил
цесионера да уведоми от негово име всички длъжници по договори за кредит,
цедирани съгласно рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010 г. В действителност, вземането по процесния договор е прехвърлено на
ищеца по силата на приложение № 1 от 01.08.2016 г. Съгласно рамковия договор
обаче вземанията, предмет на цесията се индивидуализират с приложение № 1,
което става неразделна част от него. Затова макар и сключено по-късно,
приложението от 01.08.2016 г. се счита за неразделна част от договора за цесия,
като включително и по отношение на него важи представеното пълномощно.
По
делото са представени доказателства, че уведомителното писмо на цесионера от 02.08.2016
г., както и от 07.08.2019 г. до длъжника са изпратени до него. Видно обаче от
представените известия за доставяне, същите не са получени, а са върнати в
цялост с отбелязване „непълен адрес на получателя“, „върната пратка“. Поради
това съдът приема, че ищецът не доказа да е уведомил длъжника за извършената
цесия преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК.
Въпреки
това няма пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като
приложение към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия.
Съгласно решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д.
№ 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II т.о.
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
респективно от упълномощения цесионер, макар и като приложение на исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото,
с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
В случая, ответникът – кредитополучател не е участвал
лично в производството по делото, а е представляван от назначения от съда
особен представител, на който е връчен препис от исковата молба, ведно с приложенията
към нея, в това число и уведомлението за цесията. Съгласно актуалната съдебна
практика на ВКС, обективирана в решение № 198 от 18.01.2019 г., постановено по
т.д. № 193 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о., на въпроса допустимо ли е
предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била
обявена на длъжника с връчване на препис от исковата молба на особения му
представител, назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК, е даден положителен
отговор. Макар настоящият случай да не е точно такъв, с решението на ВКС е
даден принципен отговор, че особеният представител на ответника би могъл
надлежно да получава материалноправни изявления, от името на длъжника, които да
породят правно действие. Затова следва да се приеме, че изходящото от
цесионера, упълномощен от цедента, уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника, чрез особения му представител, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Длъжник
е уведомен за цесията допълнително и на основание чл.47, ал.5 ГПК по силата на
законовата фикция, видно от книжата по делото – л.44 и л.45 от делото.
Поради гореизложеното, ищецът доказа материалноправната
си легитимация като кредитор по договор за паричен заем по силата на договора
за цесия, за който длъжникът е надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване
материалноправните предпоставки за уважаването на всеки един от предявените
установителни искове.
По иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД, следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила изискуемост на
вземането за връщане на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на
плащане от страна на заемателя.
По
силата на договор за паричен заем № ******от 26.06.2015 г., сключен между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, в качеството му на заемодател, и В.В.И., в качеството му
на заемател, на последния е предоставена заемна сума в размер на 1500 лв.,
която следвало да се върне на 16 седмични вноски, първата с падеж – 03.07.2015
г., а последната – 16.10.2015 г. Бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент
от 40 %, а годишният процент на разходите бил 49,14 %. Съгласно чл.3, ал.1 от
договора с подписването на настоящия договор страните се съгласяват да
рефинансират текущия заем на заемателя, като последният заявява, че желае да
погаси изцяло задължението си по договор за паричен заем № 2279801 в размер на
541,47 лв. С ал.2 от чл.3 от договора страните правят изрично възражение за
прихващане на насрещни изискуеми задължения, а именно – заемната сума по този
договор, като заемодателят прихваща задължението на заемателя, посочена в
предходната алинея. След извършеното прихващане, задължението на заемателя се
погасява изцяло, а заемодателят изплаща на заемателя остатъка от заемната сума
по този договор, като същият има силата на разписка. Ответникът не оспорва
извършеното с договора прихващане, а единствено реалното получаване от длъжника
на сумата след рефинансирането на предишното задължение по договор за заем.
Съдът не споделя това възражение. Видно от записаното в договора, който е
подписан от двете страни по спора, същият има силата на разписка за получаване
на заетата сума, поради което ищецът доказа една от посочените по-горе
материалноправни предпоставки.
Ответникът
в писмения отговор прави възражение за недействителност на процесния договор,
поради неизпълнение на специалните изисквания за съдържание на договора по
чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК. Навежда довод за неспазване на чл.5, ал.1 и
ал.2 ЗЗП. Тези възражения е допустимо да бъдат направени по отношение на
цесионера с оглед разпоредбата на чл.26, ал.2 ЗПК, поради което следва да се
обсъдят от съда при решаване на спора.
Съгласно
чл.5, ал.1 ЗЗП търговецът е длъжен да предоставя информацията за стоката или
услугата в писмена форма или по друг подходящ начин, който позволява
възприемането й от потребителя. Когато се предоставя в писмена форма,
информацията следва задължително да е на български език и да е изразена в
единиците на величините от Международната система единици SI, а съгласно ал.2 – информацията трябва да бъде вярна,
пълна, четлива, ясна и разбираема. Съдът намира, че законовите изисквания са
спазени. Видно от представеното предложение за сключване на договор за паричен
заем (л.9 от делото), подписано от ответника, пълно, точно и ясно са посочени по
недвусмислен начин всички параметри, отговарящи на основното съдържание на
договора. Така, правата на кредитополучателя са максимално обезпечени, при
спазване на посочените императивни законови изисквания. Затова възражението на
ответника е неоснователно.
Изискването
по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК е в договора да се съдържа лихвеният процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти. Посоченото изискване е спазено – в чл.2, т.6 от договора е
посочено, че фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40 %, а също и че
при отказ от договора приложимият лихвен процент на ден е 0,11 %.
Съгласно
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК в договора за потребителски кредит
следва да е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Видно от
съдържанието на самия договор ГПР е посочен като процентна величина – 49,14 %.
В достатъчна степен в договора се съдържа изискуемата от закона информация,
като за потребителя се е създала яснота, каквато е целта на закона.
Съгласно
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК част от договорното съдържание на
договора за потребителски кредит, какъвто безспорно е процесният, е наличието
на условия за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. От съдържанието на договора са ясни условията за издължаване на
кредита, а именно посочени са броят на вноските (16 седмични вноски), общият
размер на задълженията, както и размерът на всяка погасителна вноски. Макар да
не е налице погасителен план, съдът намира, че в случая такъв не е необходим
като задължителен реквизит от съдържанието на договора. От текста на законовата
норма на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК става ясно, че погасителен план, който да
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските, се
изисква, когато неизплатените суми са дължими при различни лихвени проценти.
Настоящият случай не е такъв – договореният лихвен процент по кредита е
фиксиран, като дори е фиксирана дължимата сума.
Предвид
изложените по-горе съображения, съдът приема за неоснователни възраженията на
ответника касателно недействителността на процесния договор. Последният е
валиден и е обвързал страните по него с цялото си договорно съдържание.
За
да претендира връщане на предоставената в заем сума, заемодателят следва да е
изпълнил основаното си задължение, а именно – да е предоставил заемната сума на
ответника. Това е сторено, предвид изложеното по-горе. Поради това съдът
приема, че ищецът доказа основанието на иска си. По отношение на размера, по
делото е прието заключение на ССчЕ, което се кредитира от съда като обективни и
компетентно дадело, видно от което остатъкът от задължението за главница
възлиза на сумата от 722,76 лв. Затова предявеният иск за установяване на
дължимостта на главницата следва да се уважи в неговата цялост. Като законна
последица от това е присъждането на законната лихва от датата на подаване
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 03.05.2019 г., до
окончателното изплащане на вземането.
По иска с правна квалификация чл. 240,
ал.2 ЗЗД
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД по договор за паричен заем № ******от 26.06.2015
г., вземанията по който са прехвърлени на ищеца. Между страните е уговорен
фиксиран годишен лихвен процент от 40 %, като размерът на възнаградителната
лихва възлиза на общо 100 лв. Доколкото, както се посочи по-горе, е настъпил
падежът на всички погасителни вноски, в това число и на договорната лихва,
която е за периода от 28.08.2015 г. до 16.10.2015 г., то искът за признаване за
установена дължимостта на това акцесорно вземане, е доказан по своето
основание. По отношение на неговия размер, съдът кредитира заключението на
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което след извършените
погашения, дължимата договорна лихва възлиза на сумата от 21,09 лв. за
процесния период.
Предвид
доказване на основанието на вземането за договорна лихва, съдът дължи да
разгледа наведеното в писмения отговор възражение за погасителна давност. Съгласно
разпоредбата на чл.111, б. „в“ ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се
погасяват вземанията за лихви, каквото е настоящото. Периодът на претенцията
обхваща времето от 28.08.2015 г. до 16.10.2015 г., т.е. падежът на вземанията
за лихви е настъпил в посочения период. С изтичането на тригодишен срок, т.е.
до 16.10.2018 г. е настъпило тяхното погасяване по давност. Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е депозирано на 03.05.2019 г.,
от този момент се счита за предявен и настоящият иск, който би могъл да
прекъсне давността съгласно чл.116, б. „б“ ЗЗД. Доколкото обаче това е след
изтичане на погасителната давност на вземането на лихви, то предявеният иск за
признаване за установена дължимостта на договорната лихва следва да се отхвърли
като погасен по давност.
По иска с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Фактическите
предпоставки за уважаване на иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД са следните:
1. валидно поето задължение от страна на ответника; 2. неизпълнение на това
задължение или наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на
уговорка между страните, че за съответното неизпълнение или неточно или
забавено изпълнение ще се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на
някоя от причините, водещи до отпадане на договорната отговорност на длъжника -
случайно събитие, непреодолима сила и др.
Претендираната
от ищеца неустойка е уговорена в разпоредбата на чл.4 от договора. Съгласно нея
заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора, да предостави на заемателя едно от следните обезпечения: 1)две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания:
да представи бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение;
нетният размер на осигурителния му доход да е в 1000 лв.; да работи по
безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки
за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад
да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; поръчителят подписва договор за
поръчителство; 2)банкова гаранция с бенефециер – заемодателят, за сумата по
чл.2, т.7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за изплащане на
задълженията по настоящия договор. В чл.4, ал.2 е уговорено, че при
неизпълнение на задълженията за предоставяне на обезпечение в срок, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 602,40 лв., която се заплаща
разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
При разпределена с доклада на съда
доказателствена тежест ищецът да докаже наличието на предпоставките за
начисляване на претендираната неустойка, ищцовото дружество не ангажира
доказателства в тази насока. Макар предпоставка за начисляване на неустойката
да е „отрицателен” факт – непредставяне на обезпечение, то именно кредиторът
следва да го установи, доколкото на този факт основава своето искане – чл.154,
ал.1 ГПК. Затова и исковата претенция по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка в
размер на 263,55 лв. за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е неоснователна.
Искът
с правно основание чл. 92 ЗЗД за признаване за установена дължимостта на сумата
в размер на 263,55 лв. е неоснователен и на още едно самостоятелно основание.
Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2009 г. ОСТК съдът следи служебно за
нищожността на клаузи за неустойка. В този смисъл е и трайната практика на ВКС
- така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1057/2011 г., II г. о., ВКС,
решение № 110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о.,
решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение
№ 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.о., ВКС, решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II т.о., ВКС. От систематичното тълкуване на клаузите на
чл. 4, ал.1 и ал.2 от договора за паричен заем, предвидената по договора
неустойка излиза извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, а представлява
скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на
предоставения от него финансов ресурс. Критериите, които следва да се вземат
предвид при преценката дали неустойката излиза от присъщите й три функции, са
естеството на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението
на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи – залог, ипотека, поръчителство и др.; видът
на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение
на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на
задължението вреди.
Съгласно
клаузите, в които е уговорена неустойката, същата се дължи заради
непредоставяне на обезпечение с описаните по-горе параметри в срок от 3 дни от
сключване на договора. От начина, по който е уговорено начисляването на
неустойка е видно, че съществено за кредиторовия интерес в случая е не точното
изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката
гарантира, а получаването на стойността на неустойката, като скрита добавка към
възнаградителната лихва. Затова съдът намира, че неустойката излиза от
присъщите й функции и като такава е недължима.
С
оглед изложените съображения предявеният иск за признаване за установена дължимостта
на неустойката ще се отхвърли като неоснователен.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Ищецът претендира обезщетение за забава в
размер на 264,29 лв. за периода от 29.08.2015 г. до 02.05.2019 г. – датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда. Съдът
намира, че доколкото не е налице изпълнение на задължението на ответника за
заплащане на главницата, то последният е в забава и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД дължи обезщетение. Размерът на обезщетението е определен от вещото лице в
приетото заключение на ССчЕ, съгласно което възлиза на сумата от 264,60 лв.
Предвид доказване основанието на иска,
следва да се разгледа възражението за погасяване по давност на посоченото
вземане. Обезщетението за забава в размер на законната лихва се погасява с
изтичането на тригодишен давностен срок съгласно чл.111, б. „б“ и б. „в“ ЗЗД. Затова
погасени по давност са сумите за периода три години преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, а именно –
преди 02.05.2016 г. Затова искът за обезщетение за забава следва да се уважи
само за периода от 02.05.2016 г. до 02.05.2019 г., като по отношение определяне
на на размера му съдът използва електронен калкулатор - https://www.calculator.bg/. Изчислен по посочения начин, размерът на иска, до
който подлежи на уважаване, е 220,05 лв., като за разликата до пълния предявен
размер от 264,29 лв. и за периода от 29.08.2015 г. до 01.05.2016 г., подлежи на
отхвърляне като погасен по давност.
За пълнота следва да се отбележи
следното: Ответникът в писменият отговор намира, че от дължимата главница
следва да се приспаднат заплатените по договора суми за неустойка и лихва, без обаче да прави изрично възражение
за прихващане с тях. Поради това съдът не би могъл служебно с оглед принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес, без да е въведено в спорния предмет,
да прихване суми, заплатени от ответника преди завеждането на делото. По делото
се взеха предвид наведените от ответника възражение за нищожност на
неустойката, които се уважиха от съда и доведоха до отхвърляне на този иск. Без
изрично заявено възражение за прихващане, съдът не би могъл да приспадне
платените по нищожната клауза суми.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На основание чл.78,
ал.1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно с уважената част от исковете.
Същия е доказал заплащането на ДТ в общ размер на 175 лв., депозит за вещо лице
в размер на 150 лв., както и възнаграждение за особен представител – 300 лв. Претендира
на основание чл. 78, ал.8 ГПК, във вр. НЗПП да му бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350 лева. Съдът намира, че при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото присъденият размер на
юрисконсултското възнаграждение следва да бъде 100 лева. Общият размер на
разноските на ищеца възлиза на сумата от 725 лв., от която съразмерно с
уважената част от исковете следва да се присъди 537,50 лв. За заповедното
производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 75,43 лева, от които
25,43 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение, от които
следва да се присъди сумата от 55,92 лв. Ответникът на основание чл.78, ал.3 ГПК има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете, но не е
доказал да е стори такива.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че В.В.И., ЕГН: **********, адрес: ***, дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, по предявените обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД следните
суми, а именно: сумата от 722,76 лева
(седемстотин двадесет и два лева и седемдесет и шест стотинки), представляваща
дължима главница по договор за паричен заем № ******от 26.06.2015 г., сключен
между ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени
на ищеца по силата на Приложение № 1 от 01.08.2018 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сумата от 220,05 лв. (двеста и двадесет лева и
пет стотинки) – обезщетение за забава за периода от 02.05.2016 г. до 02.05.2019
г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда
– 03.05.2019 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед
№ 3702/07.05.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 6988/2019 г. на ПРС, XVIII гр. с-в, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените искове за признаване за установено по отношение на В.В.И., ЕГН: **********, че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, сумата
от 21,09 лева – договорна лихва за
периода от 28.08.2015 г. до 16.10.2015 г., както и обезщетение за забава за разликата от уважения размер от 220,05
лв. до пълния предявен размер от 264,29 лв., както и за периода от
29.08.2015 г. до 01.05.2016 г., като
погасени по давност, както и искът за сумата от 263,55 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 04.09.2015 г. до 16.10.2015 г. като
неоснователен.
ОСЪЖДА
В.В.И., ЕГН: ********** да заплати на
основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
********* сумата от 537,50 лв. (петстотин тридесет и седем лева и
петдесет стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за исковото
производство съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата от 55,92 лв. (петдесет и пет лева и деветдесет и две стотинки),
представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното производство.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.