Р Е Ш Е Н И Е
№1605 07.10.2019г. гр.Бургас,
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд – гр.Бургас VІІ-ми
състав
на първи октомври две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в следния състав:
Председател:Румен
Йосифов
Секретар: Сийка Хардалова
Прокурор: Андрей Червеняков
като разгледа докладваното от Румен Йосифов
административно дело № 1146 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.284 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража (ЗИНЗС), във връзка с чл.203 от Административнопроцесуалния кодекс
(АПК).
Образувано е по искова молба на И.Л.Г., ЕГН-**********,
адрес: гр.Бургас, ж.к.Зорница, бл.39, ет.15, ап.5, чрез пълномощник адвокат Георги
Митев от САК, с посочен съдебен адрес:***, против Министерство на правосъдието,
гр.София 1000, ул.Славянска №1 и Министерство на вътрешните работи, гр.София
1000, ул.Шести септември №29.
Исковата молба е изпратена на Административен съд -
Бургас от Апелативен съд - Бургас, след като с решение № 22/04.04.2019г. по
гр.д.№ 8/2019г. на същия, постановено след дадени задължителни указания на ВКС
в решение № 183/09.01.2019г. по гр.д.№ 4086/2017г., е било обезсилено предходно решение на
Окръжен съд - Бургас против Прокуратурата на Република България с правно
основание чл.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за вреди от нечовешки и
унизителни условия в ареста, прекратено е производството по този иск пред
общите съдилища и е постановено изпращането му на Административен съд - Бургас
по компетентност.
След направените уточнения на исковата претенция съдът
прие, че е сезиран с предявени субективно съединени искове против Министерство
на правосъдието за сумата от 164`000 лева и Министерство на вътрешните работи
за сумата от 164`000 лева, за претърпени неимуществени вреди при задържането й
под стража от 28.12.1994г. до 06.06.1995г. в Следствения арест в гр.Бургас и от
06.06.1995г. до 22.03.1996г. в Сливенския затвор, както и изпълнение на
наказание лишаване от свобода от 22.03.1996г. до 26.07.1996г. в същия затвор,
вследствие на нечовешки и лоши битови условия и неосигурено медицинско
обслужване и лекарства, ведно със законната лихва от датата на задържането –
28.12.1994г. до предявяването на иска на 01.11.2014г., в размер на по 803`790
лева за всеки един от двамата ответници, както и законната лихва от предявяването
на иска до окончателното плащане.
Ищецата Г. твърди във връзка с
уточнената искова претенция, предмет на настоящото производство, че спрямо
нея е осъществено изтезание или нечовешко и нехуманно отношение, изразяващо
се в липсата в следствения арест на елементарни условия за съществуване. Същият
бил изключително тясно и влажно помещение, в което липсвала дневна светлина.
Нямало условия за лична хигиена. Преди задържането й, на ищцата била извършена
операция, поради което следвало да приема определени лекарства. Същите обаче са
й били отказани в следствения арест, като в продължение на един месец не е
вземала лекарствата, което довело до рязко влошаване на здравословното й
състояние и превръщане на заболяването й в хронично. В следствие на преживения
стрес в следствения арест към настоящия момент тя страда от диабет и
хипертонична болест на сърцето.
В съдебно заседание ищцата, лично и
чрез редовно упълномощения адвокат Георги Митев, поддържа исковата молба. Пледира за
уважаването на исковете, тъй като от представените доказателства се установява,
че е изтърпяла нечовешко отношение и условия в следствения арест и Затвора в
гр.Сливен. Условията са били крайно лоши и неприемливи в тези институции.
Отказани са й били лекарства. Тя е изпитвала душевни болки и страдания, имала е
малки деца – ученици, като нейните преживявания са се отразили не само на нея,
но и на съпруга и децата й.
Представя писмена защита в която
счита, че погасителната давност на исковата претенция е започнала да тече от
датата на прекратяване на наказателното производство през 2011г., поради което
при предявяването на иска през 2014г. не е била изтекла.
Ответникът – Министерство на правосъдието, редовно уведомен, не изпраща
представител. В писмен
отговор от 17.07.2019г., чрез процесуалния си представител юрисконсулт Тодор Чанев,
изразява становище за допустимост на исковата молба, тъй като през процесния
период, на основание чл.19, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията (отм.),
общото ръководство върху местата за лишаване от свобода и контролът върху
тяхната дейност са били осъществяване от Министерство на правосъдието. По
отношение основателността на предявения срещу него иск прави възражение за
погасяването му по давност. Счита, че за вземанията по Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) приложение намира петгодишната давност
по чл.110 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД). Началният момент е
преустановяването на незаконните действия, който е освобождаването на ищцата от
Затвора в гр.Сливен на 26.07.1996г. и искът е погасен по давност до
предявяването му през 2014г. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Ответникът – Министерство на вътрешните работи, редовно
уведомен, не изпраща представител. В писмен отговор от 06.08.2019г., чрез
процесуалния си представител юрисконсулт Таня Цонева, изразява становище за
нередовност на исковата молба, тъй като счита нейния предмет за неясен. Счита
освен това, че Министерство на вътрешните работи не е пасивно легитимирано да
отговаря по предявения иск, а по него следва да отговаря Областната дирекция на
това министерство в гр.Бургас (ОДМВР-Бургас). По съществото на претенцията
прави възражение за изтекла погасителна давност, като намира, че в случая е
приложима нормата на чл.111 от ЗЗД и давността е изтекла на 28.12.1997г. Прави
множество възражения и за недоказаност на исковете. Претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, определен в съответствие с чл.7, ал.2, т.4 от
Наредба № 1/19.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Представителят
на Окръжна прокуратура - Бургас дава заключение за погасяване на исковата
претенция по давност, което изключва възможността да се разглежда иска по
същество.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и
представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа
страна следното:
Видно от приложените множество дела на различни
съдилища във връзка с водено дългогодишно наказателно преследване на ищцата Г.,
че на 19.12.1994г. следовател при Окръжна следствена служба (ОСлС) - гр.Бургас
е образувал срещу нея следствено дело № 1219/1994г. за престъпление по служба,
от което са настъпили значителни вредни последици за банката, в която тя
работила в размер на 3`000`000 лева, представляващо особено тежък случай,
извършено при условията на продължавано престъпление. С присъда № 73 от
14.12.1995г. по НОХД № 75/1995г. Районен съд - Поморие признал Г. за виновна в
извършване на посоченото по-горе длъжностно престъпление, за което й наложил
наказание лишаване от свобода за срок от
4 години при първоначален общ режим и лишаване от право да заема длъжността
директор на банка за срок от 3 години. С решение №16 от 19.02.1996 г. по ВНОХД
№24 от 1996г. Окръжен съд - Бургас изменил присъдата, като я оправдал по
повдигнатото обвинение по чл.282 ал.3 вр. ал.1 и ал.2 от НК, а в останалата
част оставил жалбата без уважение. В изпълнение на влязлата в сила осъдителна
присъда, ищцата изтърпяла наложеното наказание лишаване от свобода за времето
от 20.02.1996г. до 26.07.1996г. Впоследствие
по предложение на окръжен прокурор при Окръжна прокуратура - Бургас
наказателното дело било възобновено, като ВКС отменил актовете на Районен съд -
Поморие и Окръжен съд - Бургас и върнал делото за ново разглеждане от стадия на
предварителното разследване. На ищцата били повдигнати обвинения със същата
квалификация за извършено престъпление по служба, за което и последната е била
призната отново за виновна с присъда № 61 от 17.06.2006г. на Окръжен съд -
Бургас. За извършеното престъпление било определено наказание лишаване от
свобода за срок от 3 години, а предявения граждански иск уважен за сумата от 8`809,55
деноминирани лева, причинени имуществени вреди. Тази присъда била отменена от
Апелативен съд - Бургас с присъда №2 45 от 12.12.2006г., като бил отхвърлен гражданския
иск. ВКС с решение № 379 от 10.07.2007г. по КНД №29/2007г. отменил в
наказателната част присъдата на Апелативен съд - Бургас, с която ищцата Г. била
призната за невиновна и оправдана по предявеното й обвинение, като делото било
за разглеждане от друг състав на въззивния съд. С решение №190 от 03.11.2007г.
Апелативен съд - Бургас отменил изцяло присъда №61 от 17.04.2006г. и е върнал
делото за доразследване на Прокуратурата, която е повдигнала ново обвинение за
умишлена безстопанственост в особено големи размери, при условията на
продължавано престъпление. С решение №121 от 04.07.2011г. постановено по ВНОХД
№ 151/2011г. Апелативен съд - Бургас признал за виновна ищцата за това, че в
качеството си на длъжностно лице, при условията на продължавано престъпление
умишлено не е положила достатъчно грижи за ръководенето, управлението и
запазването на повереното й в това качество имущество и от това е последвала
щета в общ размер на 41`193,73 лв., поради което наложил наказание лишаване от
свобода за срок от една година и десет месеца, като е определил да бъде
приспаднато времето, през което Г. била задържана под стража – от 28.12.1994г.
до 19.02.1996г. и е изтърпявала наказание лишаване от свобода, считано от
20.02.1996г. до 26.07.1996г.
Окончателният съдебен акт е решение № 466 от
02.11.2011г. по КНД № 2344/2011г. на ВКС, с който съдът е отменил присъдата в
частта с наложеното наказание „лишаване от свобода“, защото е отчел изтеклата
междувременно абсолютна давност за съответното престъпление.
Съгласно представеното писмо изх.№ 90/95 от
12.07.2019г. на началника на Затвора - Сливен, И.Г. е постъпила в този затвор
на 08.06.1995г. в качеството на обвиняема, с взета мярка за неотклонение
задържане под стража, съгласно постановление по следствено
дело № 1219/1994г. на ОСлС-Бургас. На 21.03.1995г. била получена за изпълнение
присъда на Районен съд - Поморие, с който й е наложено наказание лишаване от
свобода по чл.282, ал.3 от НК, с начало на наказанието – 28.12.1994г.
Наказанието е било изтърпявано при първоначално определен общ режим.
Изпълнението му е било прекъсвано с акт на Окръжна прокуратура - Сливен за срок
общо от 2 месеца и 2 дни. Ищцата била освободена от затвора на 26.07.1996г. на
основание определение 25.07.1996г. по н.д.№ 199/1996г. на Върховен съд на РБ, с
което е постановено спиране изпълнението на наказанието. Фактически времето на
нейния престой в Затвора - Сливен се равнява на 11 месеца и 16 дни. Със заповед
на началника на затвора от 22.03.1995г. била настанена в група за обвиняеми и
подсъдими, считано от 10.06.1995г., а със заповед от 22.03.1996г., считано от
следващия ден била настанена в заведение от полуоткрит тип. Съгласно
действалата към тогавашния момент правна уредба, лицата изтърпяващи наказание
при общ режим са били настанявани в помещения, които през нощта се заключвали,
а през останалото време достъпът до санитарен възел бил неограничен. Затвора -
Сливен не разполага с данни за помещенията в които е пребивавала ищцата, площта
на същите и броя на настанените.
Съгласно представения препис от писмо изх.№ УРИ-251р-21953/25.07.2019г.
на директора на ОДМВР-Бургас, съгласно извършената проверка по твърденията на
ищцата за изтърпени нечовешки условия при задържането й при задържането й под
стража в ареста на ОСлС-Бургас през 1994-1995г. когато следствената служба в
това число и следствения арест са били в системата на МВР, било установено, че
в ОДМВР-Бургас не се съхраняват архивни документи, свързани с дейността на
следствения арест към ОСлС-Бургас. Не са
били установени данни след отделянето на Следствието през 1996г. в
самостоятелна институция в рамките на Съдебната власт, ведно със следствения
арест, да са предавани документи от дейността на тази институция в
ОДМВР-Бургас. При действащите норми относно съхранението на архивни документи в
МВР, заповеди за задържане се съхраняват в срок от 5 години.
При
така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
По допустимостта на исковата претенция:
Предявените от И.Г. искове следва да бъдат квалифицирани
по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, съгласно която разпоредба държавата отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3 от ЗИНЗС, включително за поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Искът за присъждане на обезщетение е
предявен от лице което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат
на неблагоприятните условия, при които е било поставено при изпълнението на
наложена му мярка за неотклонение задържане под стража и изтърпяването на
наложено наказание лишаване от свобода, причинени от специализираните органи по
провеждане на разследването в Следствения арест на ОСлС-Бургас, която през
претенсирания период е била на подчинение на Министерство на вътрешните работи
и органите по изпълнение на наказанията в Затвора - Сливен, подчинен тогава
пряко на Министъра на правосъдието, т.е. исковата молба е подадена от лице с
правен интерес и срещу пасивно легитимирани ответници, по аргумент от чл.205 от АПК във чл.284, ал.1, във вр. с чл.285, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС.
Ето защо съдът приема, че предявените от И.Г. срещу Министерство
на правосъдието и Министерство на вътрешните работи искове с правно основание
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди,
настъпването на които вреди се обосновава от фактическа страна с допуснати от
специализираните органи по задържането под стража и изпълнение на наказанията
нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС и претърпяно увреждане
вследствие на условията, при които е изтърпявана мярката за неотклонение
задържане под стража и наказанието лишаване от свобода в Следствения арест на
ОСлС-Бургас и Затвора - Сливен, са допустими и подлежат на разглеждане в
производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК.
Съгласно разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3, т.е. на нарушения на забраната осъдените, респ. задържаните, да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, вкл.
нарушения по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС - поставянето на посочените лица в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или
пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Следователно
отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС възниква при наличието на
няколко предпоставки, а именно: 1.Допуснати от специализираните органи по
изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС; 2. Нарушението на чл.3 от ЗИНЗС да е при или по повод изпълнение на наказание лишаване от свобода или на
мярка задържане под стража; 3.Претърпяна вреда – имуществена и/или
неимуществена и 4.Причинна връзка между допуснатите от специали-зираните органи
по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен
резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице
кумулативно, като липсата на който и да е от елементите от правопораждащия
фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди,
възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата в исково
производство по чл.203 и сл. от АПК.
В конкретния случай с предявените искове се претендира
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като съгласно обстоятелствената
част и петитума на подадената от И.Г. искова молба, релевираното като
основание на исковата претенция нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, се изразява в поставянето й в неблагоприятни условия при изпълнение на
наложена й мярка за неотклонение задържане под стража и наложеното наказание
лишаване от свобода в Следствения арест на ОСлС-Бургас и Затвора - Сливен, в
т.ч. неосигуряване на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна
площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива
в спалното помещение, в което е бил настанена; неосигуряване на здравни грижи и
препятстване на провеждано лечение след извършена оперативна интервенция.
Въпросът, който се поставя в случая, е дали конкретните
битови и санитарно-хигиенни условия, при които ищцата е била поставена за
времето на пребиваването й в Следствения арест на ОСлС-Бургас и
Затвора - Сливен, при изпълнение на наложените й мярка за неотклонение
задържане под стража и наказание лишаване от свобода, релевират нарушение на
чл.3 от ЗИНЗС и нарушаване на забраната по чл. 3 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ).
В чл.3 от ЕКПЧ е прокламирано, че никой не може да бъде
подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Във
вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с
нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените и задържаните под
стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение вкл. и да бъдат поставяни в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража /чл.
3, ал. 2 от ЗИНЗС/. На това право на лишените от свобода респ. на задържаните
лица, съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на
наказанието лишаване от свобода и на мярката задържане под стража, да бъдат
осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото
и психическото здраве на осъдените и задържаните лица и зачитане на правата и
достойнството им /чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС/.
Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека
във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България,
относно заявени нарушения на чл.3 от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата
за лишаване от свобода и задържането под стража, е установила общи принципи и
стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на
прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право - решение от 02.02.2006г. по делото
Й. срещу България, решение от 24.05.2007г. по делото Н. срещу България, решение
от 28.06.2007г. по делото М. срещу България, решение от 27.11.2008г. по делото
С.К. срещу България, решение от 08.07.2014г. по делото Х. и Т. срещу България, решението
на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Н. и други срещу България и др. В тези
решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за
изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в
нарушение на чл.3 от ЕКПЧ. В контекста на тази съдебна практика, по см. на чл.
3 от ЕКПЧ, безчовечно или унижаващо отношение предполага страдание или
унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с
дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно мотивите на
посочените решения на ЕСПЧ, мерките за лишаване от свобода могат често да
съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на лишеното от свобода
лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така
че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и
трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието,
свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на
лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени.
Понастоящем в действащото законодателство е въведена
оборимата презумпция с чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която неимуществена вреда се предполага до
доказване на противното. Съдът отбелязва, че с оглед доказателствената тежест в
процеса, ответниците не са представили никакви доказателства за осигуряване на
нормални битови условия на местата за
задържане под стража и за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода ОСлС-Бургас
и Затвора - Сливен, за процесния времеви период от 28.12.1994г. до 26.07.1996г.
Представеното становище на началника на Затвора - Сливен и описаната в него
фактическа обстановка само доказва, че за претендирания периоди ответникът не е
бил в състояние да осигури на Г. нормални битови условия на пребиваване. Ответниците
не са ангажирали доказателства, че са осигурили на ищцтаа условия на
пребиваване според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода,
приети от Първият конгрес на Организацията на обединените нации по
предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в
Женева в 1955г., и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции
663C(XXIV)/31.07.1957г. и 2076(LXII)/13.05.1977г., които нямат задължителна
сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и
демократичния характер на държавите (т.10 – т.13, относно помещенията, в които
затворниците са настанени, санитарните възли и къпалните помещения). Предвид това
се налага извод, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на
служителите на ответниците, защото като органи и служители, на които е
възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по задържането
под стража и изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода, те не са
изпълнили задълженията си да осигурят на ищцата такива условия на живот,
съобразени с уважение към човешкото й достойнство, а именно: необходимата
жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода както през
деня, така и през нощта и адекватно на нейното състояние медицинско обслужване.
С оглед изложеното съдът приема, че поставянето на ищцата
в гореописаните неблагоприятни материални условия в в Следствения арест на
ОСлС-Бургас и Затвора - Сливен за процесния период съставлява нечовешко,
унизително отношение спрямо него по смисъла на чл.3 от ЕКЗПЧОС, способно да
породи стрес, емоционално и морално страдание, от степен над неизбежното ниво
на страдание, присъщо на лишаването от свобода.
Независимо, че по предявените искове от И.Г. против
Министерство на правосъдието и Министерство на вътрешните работи, е установено
и доказано наличието елементите от правопораждащия фактически състав за
отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС за претърпени неимуществени
вреди, причинени от специализираните органи в резултат на нарушения на чл.3,
ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, исковата претенция за присъждане на обезщетение
се явява погасена по давност, за което и двамата ответници направиха надлежни
възражения. Съображенията за това са следните:
Погасителната давност се свързва с изтичането на предвиден
в закона период от време, през който субектът на правото бездейства и не го
упражнява. Предвид липсата на специална правна уредба в ЗИНЗС относно
погасителната давност, на основание както на § 1 от ЗР на ЗОДОВ във вр. с
чл.203, ал.2 от АПК във вр. с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, така и в съответствие с
регламентираното в чл.46 от Закона за нормативните актове, следва да намерят
приложение правилата на чл.110 – чл.120 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД),
уреждащи института на погасителната давност. Съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД с изтичането на петгодишен давностен срок се погасяват всички вземания, за
които законът не предвижда друг срок. Давността започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо – чл.114, ал.1 от ЗЗД. В случаи на
непозволено увреждане, какъвто е настоящия, това е момента на прекратяване на
увреждащите действия или от момента на прекратяване на фактическото състояние,
когато увреждането е следствие от бездействие.
В тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по
т.гр.д.№ 3/2004г. ОСГК, са обсъдени противоречията в практиката на съдилищата
относно началния момент на погасителната давност на иска за обезщетение за
вреди на пострадали лица, като в т.4 от тълкувателното решение е прието, че
обезщетение за вреди от незаконни административни актове, може да се иска след
тяхната отмяна с решение на съда, като унищожаеми, а при нищожните – с
констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите. Когато
вредите произтичат от фактически действия или бездействия на администрацията,
обезщетението за тях може да се иска след признаването им за незаконни, което
се установява в производството по обезщетяването – чл.1, ал.2 ЗОДВПГ
(загл.изм.). В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо
от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконния
административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт – от
момента на неговото издаване. При незаконни фактически действия на
администрацията този момент е тяхното преустановяване. От така определените
моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи
мораторна лихва.
Това тълкувателно решение е задължително за съдилищата на
основание чл.130, ал.2 от Закона за съдебната власт и въз основа на него следва
да се приеме за безспорно, че погасителната давност в случая започва да тече от
момента на преустановяване на незаконосъобразните действия (бездействия) на
администрацията да поставят ищцата в благоприятни условия на задържане и
лишаване от свобода, а именно от 26.07.1996г. – датата, на която тя е била
освободена от затвора. Давностният срок, включително за непозволено увреждане,
регламентиран с чл.110 от ЗЗД като петгодишен и с изтичането му се погасяват
всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В конкретния случай
от ответниците са направени изрични възражения за погасяване по давност на
исковата претенция, в съответствие с разпоредбата на чл.120 от ЗЗД, поради
което съдът приема, че след като от 26.07.1996г. до датата на предявяване на
иска – 28.10.2014г., е изтекла петгодишна давност, то вземането следва да се
счита погасено и исковете подлежат на отхвърляне.
По отношение претендираните от ответниците разноски съдът
взе предвид, че в производството от характера на настоящото съгласно чл.286,
ал.2 от ЗИНЗС ищецът дължи заплащане на разноските по производството, ако искът
бъде отхвърлен изцяло; при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска
изцяло. В ал.3 на чл.286 от ЗИНЗС е предвидено, че ако искът бъде уважен изцяло
или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството,
както и да заплати на ищеца внесената държавна такса и възнаграждение за един
адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Законодателното
разрешение на въпроса относно отговорността за разноски в съдебния исков процес
по чл.203 и сл. от АПК във вр. с чл.285, ал.1 във вр. с чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
представлява отклонение от общите правила по ГПК. При прилагането на тази
нормативна регламентация от една страна следва извода, че хипотезите, при които
ищецът дължи разноски, са изброени изрично и изчерпателно в чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, а от друга, че отговорността за разноски на загубилия делото ищец, се
ограничава само до разноските по производството. Разноските по производството,
по аргумент от чл.75 и чл.76 от ГПК, са средствата за възнаграждение за
свидетели и вещи лица, т.е. разноските, направени по процесуалните действия,
които страната е искала да бъдат извършени. Разпоредбите на чл.286, ал.2 и ал.3
от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на
общите разпоредби на чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.144 от АПК и чл.143 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца
за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или
частично отхвърляне на иска, обуславя извод, че в производството по чл.203 и
сл. от АПК във вр. с чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, ищецът не дължи на ответника
заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Ето защо независимо от изхода на
делото, предвид специалните разпоредби на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, не се
следва присъждането на юрисконсултски възнаграждения в полза на Министерство на
правосъдието и Министерство на вътрешните работи, поради което и исканията на
процесуалните им представители за присъждане на такова възнаграждение, не могат
да бъдат уважени.
Мотивиран от това Административен съд - Бургас, седми
състав
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените
искове от И.Л.Г., ЕГН-**********, адрес: гр.Бургас, ж.к.Зорница, бл.39, ет.15,
ап.5, против Министерство на
правосъдието за сумата от 164`000 лева и Министерство на вътрешните работи за
сумата от 164`000 лева, за претърпени неимуществени вреди при задържането й под
стража от 28.12.1994г. до 06.06.1995г. в Следствения арест в гр.Бургас и от
06.06.1995г. до 22.03.1996г. в Сливенския затвор, както и изпълнение на
наказание лишаване от свобода от 22.03.1996г. до 26.07.1996г. в същия затвор,
вследствие на нечовешки и лоши битови условия и неосигурено медицинско
обслужване и лекарства, ведно със законната лихва от датата на задържането –
28.12.1994г. до предявяването на иска на 01.11.2014г., в размер на по 803`790
лева за всеки един от двамата ответници, както и законната лихва от
предявяването на иска до окончателното плащане.
Решението може да се обжалва пред Върховния
административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: