№ 115
гр. Сливен, 11.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20222200500159 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №260438/31.08.2021г. по гр.д.
№4787/2020г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено, че КР. ЕНЧ.
Л. дължи на М. Д. Б., на основание запис на заповед, издаден на 18.07.2018г. и с падеж
на 10.11.2018г., сумата от 5000лв., ведно със законната лихва, считано от 04.02.2020г.
до окончателното й изплащане, за която сума е издадена от СлРС в производството по
ч.гр.д. №393/2020г. заповед №115/06.02.2020г. за незабавно изпълнение. С Решението
са присъдени разноски на ищцата за заповедното и за исковото производство.
Въззивната жалба е подадена от ответницата в първоинстанционното
производство КР. ЕНЧ. Л., като се обжалва първоинстанционното решение изцяло.
Въззивницата КР. ЕНЧ. Л. чрез пълномощника адв. Д. А. от АК – П. обжалва
посоченото решение като неправилно и незаконосъобразно. Посочва, че районният съд
се е произнесъл по спорния въпрос едностранчиво, необосновано и единствено в
подкрепа на тезата на ищцата. На първо място посочва, че са допуснати процесуални
нарушения, изразяващи се в това, че ответницата не е била уведомявана и не е
получавала книжа от съда по ч.гр.д. №393/2020г. на СлРС. Твърди, че съдебният
изпълнител не изпълнил задължението си и не й е връчил заповедта за незабавно
1
изпълнение. Въззивницата посочва, че винаги е живяла на посочения в исковата молба
адрес и няма пречка да бъде намерена на него или да намери залепено на входа на
адреса съобщения. Нарушен бил реда на чл.47, ал.5 от ГПК и тя била лишена от
възможност да възрази по реда на чл.414 от ГПК и да упражни правата си по чл.419 от
ГПК или чл.420 от ГПК. Поради това счита, че заповедният съд не е разполагал с
процесуална възможност да даде указания на заявителя за предявяване на
установителен иск и същият се явява недопустим. На следващо място въззивницата
възразява срещу основателността на иска, като твърди, че не дължи суми по записа на
заповед, тъй кат е изплатила дължимите по него суми на ищцата. С оглед изложеното,
въззивницата моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да
постанови ново, с което да отхвърли предявения против нея установителен иск като
неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на разноски за въззивната
инстанция.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза
на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна.
В с.з., въззивницата КР. ЕНЧ. Л., редовно призована, не се явява и не се
представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният й
представител по пълномощие адв. Д. А. от АК – П., който посочва, че поддържа
подадената въззивна жалба по изложените в нея съображения. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение изцяло и да постанови ново, с което отхвърли
предявения иск.
В с.з. въззиваемата М. Д. Б., редовно призована, не се явява и не се представлява.
По делото е постъпило писмено становище от процесуалният й представител по
пълномощие адв. М.Р. от АК – Сливен, която оспорва подадената въззивна жалба.
Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция
разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния
обхват на обжалването – и допустимо.
Във връзка с изложените във въззивната жалба възражения за недопустимост на
предявения иск, оттам и за недопустимост на обжалваното решение, следва да се
2
посочи, че въззивната инстанция намира същите за неоснователни.
Твърдението на въззивницата е за неспазване на реда по чл.47, ал.5 от ГПК при
връчване на заповедта за незабавно изпълнение от съдебния изпълнител, лишаването й
от възможност да възрази по реда на чл.414 от ГПК и липсата на процесуална
възможност за заповедния съд да даде указания на заявителя за предявяване на иск по
чл.415, ал.1 от ГПК.
След като се запозна подробно с приетото и приложено като доказателство по
делото заповедно производство по ч.гр.д. №393/2020г. по описа на СлРС, въззивният
състав констатира, че длъжностното лице по връчванията към ЧСИ П.Г., извършващ
връчването на заповедта за незабавно изпълнение на основание чл. 418, ал.5 от ГПК, е
действал съгласно законовите изисквания на чл.47, ал.1 от ГПК и поради наличие на
предпоставките в посочената разпоредба е залепил и уведомление, тъй като в
продължение на един месец при три посещения в различно време и в неприсъствен ден
и часове след 17,00 часа не е открил адресата КР. ЕНЧ. Л. на адреса, който е постоянен
и настоящ и според твърденията на въззивницата – длъжник. Поради това, правилно и
законосъобразно заповедният съд е приел връчването на съобщението, ведно със
заповедта за незабавно изпълнение за редовно. Именно поради връчването по реда на
чл.47, ал.5 от ГПК, което е напълно редовно, заповедният съд е дал указания за
заявителя – ищцата Б. за предявяване на иск за установяване съществуването на
вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение и е спрял принудителното
изпълнение по същата. Така са спазени изискванията на чл.415, ал.1, т.2 и ал.2 от ГПК.
Тези законови изисквания са въведени от законодателя да гарантират спазване
процесуалните права на длъжника, на когото не е връчена лично заповедта за
изпълнение и да се осигури установяване съществуване на вземането по съдебен ред,
тъй като длъжникът не е могъл да оспори по реда на чл.414 от ГПК вземането.
Разпоредбата на чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК приравнява връчването на заповедта за
изпълнение по реда на чл.47, ал.5 от ГПК с подаването на възражение по чл.414 от
ГПК като правни последици и така са гарантирани и защитени максимално правата на
длъжника, на който връчването на заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл.47,
ал.5 от ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че процедирането на съдебния
изпълнител и на заповедния съд е правилно и законосъобразно, като не са допуснати
нарушения на процесуалния закон, дадените указания за предявяване на иск по чл.422
от ГПК са законосъобразно дадени на заявителя. Искът по чл.422 от ГПК е предявен в
указания и законоустановен едномесечен срок, поради което е допустим. С оглед
допустимостта на иска, се явява допустимо и образуваното въз основа на него исково
производство и постановеното съдебно решение. Съдът не констатира други пороци в
обжалвания съдебен акт, водещи до неговата недопустимост.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
3
върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния и въззивния съд
доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради
което следва да бъде потвърдено.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно и правните изводи на районния съд,
които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към
настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се
основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал
съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на
предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили
възражения.
Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното
решение са неоснователни. Същите се изразяват единствено и само в твърдението, че
ответницата – въззивник не дължи сумата по процесния запис на заповед, въз основа
на който е издадена заповедта за незабавно изпълнение, тъй като дължимите по записа
суми били изплатени.
Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен положителен установителен
иск за установяване дължимостта на вземане по Запис на заповед, издаден на
18.07.2018г., за което вземане на ищцата в първоинстанционното производство М.Б. е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, намиращ правното си основание в
чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1, т.2, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.
Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на
съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за които е била
издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК против длъжника. По този иск
следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи
по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо
ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването
на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно
твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват
вземането.
Тъй като в случая се цели установяване съществуването на вземане,
обективирано в запис на заповед, представляващ от една страна абстрактна сделка, а от
друга – частен писмен документ, вид ценна книга, то съдът трябва да направи проверка
4
дали са спазени изискванията на закона относно формалните реквизити на записа на
заповед, т.е редовността му от външна страна, но и трябва да обсъди всички наведени
доводи за недължимост на оспорената от длъжника в заповедното производство сума.
На първо място, при извършване на проверка относно наличието на формалните
реквизити на записа на заповед, които са съществено условие за неговата
действителност, съдът констатира, че същият е редовен от външна страна, т.е. налице
са всички изискуеми съгл. разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити. Ответникът –
длъжник /издател/ не оспорва подписа си, положен върху записа на заповед, нито
издаването му на посочената дата 18.07.2018г., с посочения падеж – 10.11.2018г.
На следващо място, следва да се посочи, че нито с исковата молба, нито с
отговора на същата са въведени от страните в производството твърдения за наличие на
каузално отношение, обезпечено със записа на заповед, поради което съдът не
изследва въпроси, свързани с каузално правоотношение.
Единственото възражение на ответницата в първоинстанционното производство,
поддържано и с въззивната жалба е за заплащане на сумата, за която е издала
процесния запис на заповед. Районният съд е указал надлежно с доклада си по чл.146
от ГПК доказателствената тежест за установяване на твърдяното обстоятелство –
заплащане на сумата от 5000лв. Тежестта на доказване на този правопогасяващ
вземането на ищеца факт – плащане за сумата от 5000лв., се носи от ответницата, която
по пътя на пълното, главно и пряко доказване следваше да установи този факт.
Доказателства в тази насока не са ангажирани от ответницата, нито са направени
каквито и да е доказателствени искания. Налице е само едно голословно твърдение за
плащане, останало неподкрепено с никакви доказателства. Поради това ответницата –
въззивник следва да понесе своеобразната санкция от неизпълнение на основаното си
процесуално задължение и съдът следва да приеме за ненастъпили обстоятелствата,
които не са установени по надлежния процесуален ред, а именно да приеме, че сумата
по записа на заповед, издаден от ответница Л. не е заплатена на поемателя на падежа,
посочен в записа на заповед, нито след това до приключване на съдебното дирене в
настоящото производство.
С оглед изложеното, съдът намира, че по категоричен начин се установи
съществуването на задължението на ответницата К.Л. по абстрактната сделка и
предявеният по отношение на нея положителен установителен иск е основателен и
следва да се уважи.
Главницата се дължи, ведно със законната лихва з забава, считано от подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, съгласно
разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД, както е сторил и
първоинстанционният съд.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че
5
липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и
законосъобразен.
Правилно и законосъобразно районният съд е определил дължимите на ищцата
разноски в исковото и заповедното производство, възложени върху ответника, с оглед
основателността на исковата претенция.
Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на
процеса, следва да се възложи на въззивницата, като тя следва да понесе своите така,
както са направени и да заплати на въззиваемата направените от нея разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в доказания размер
от 357,50лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №260438/31.08.2021г.,
постановено по гр.д.№4787/2020г. на Сливенски районен съд.
ОСЪЖДА КР. ЕНЧ. Л. с ЕГН ********** от гр. *** да заплати на М. Д. Б. с
ЕГН ********** от гр. *** сумата от 357,50лв., представляваща направени във
въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6