№ 16542
гр. София, 04.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20231110160188 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 и 3 ЗЗД, вр. чл. 22
ЗПК от С. К. Н. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на Договор за
паричен заем № ******** от 30.03.2023г. поради противоречието му със
закона и накърняването на добрите нрави, както и иск с правно основание чл.
55, ал.1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
137 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за паричен заем
№ ******** от 30.03.2023г., ведно със законната лихва от 02.11.2023г. до
окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на 30.03.2023г. е сключен Договор
за паричен заем № ******** за сумата от 2500 лв., при уговорен ГПР от
41,09% и фиксиран лихвен процент от 35 %. В чл. 4 от договора е уговорено,
че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант-две физически
лица, поръчител или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита, като на 30.03.2023г. между ищеца и ЮЛ бил сключен договор за
предоставяне на гаранция № ********. ЮЛ поел задължението да обезпечи
заема срещу възнаграждение в размер на 2245,08 лв., разсрочено на месечни
вноски, като ЮЛ бил овластен да получава възнаграждението за
поръчителството. Поддържа, че двете дружества са свързани. В исковата
молба се твърди, че договорът за заем е недействителен, като в него в
нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК не е посочено кои точно разходи формират
ГПР, като задължение на заемодателя е да посочи същите по ясен и разбираем
за потребителя начин. Възнаграждението за поръчителство е пряко свързано с
договора за заем и невключването на същото в общите разходи по кредита е
заобикаляне на забраната по чл. 19, ал.2 ЗПК. Тази неяснота относно
оскъпяването на кредита ищецът определя като нелоялна и заблуждаваща
1
търговска практика. Навежда аргументи за противоречие на договора с
добрите нрави и принципите на добросъвестност, справедливост и
еквивалентност на престациите. Сочи, че заемополучателят няма възможност
да откаже предоставянето на гаранция, като сключването на договора за
такава е задължително, доколкото другите две възможности за обезпечение са
невъзможни. В исковата молба се твърди, че договорът с поръчителя е лишен
от основание, за което излага подробни аргументи. В исковата молба е
посочено, че финансовата институция е прехвърлила риска от неизпълнение
на задълженията за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник, като е допуснато нарушение на Директива
2008/48. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД е
посочено, че ищецът е заплатил за погасяване на кредита сумата от 2637 лв.,
което надхвърля със 137 лв. чистата стойност на кредита и се претендира
нейното връщане. Последната е заплатена на ответника с оглед овластяването
му да получава плащането по договора за гаранция. Моли съда да уважи
предявения иск. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител
на страната поддържа исковата молба и претендира разноски, за което е
представен списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва осъдителният иск като недопустим, доколкото
възнаграждението по договора за поръчителство е влязло в патримониума на
поръчителя, а не в неговия, поради което не е пасивно процесуално
легитимиран. Оспорва исковете като неоснователни и недоказани. Поддържа,
че ГПР е правилно посочен, договорът за заем е действителен и не
противоречи на ЗПК, в т.ч. на чл. 11, ал.1, т.10 от него. Ответникът сочи, че в
ГПР е включена само лихвата, като това е единственият разход по кредита и
не следва да се включва възнаграждението на поръчителя, което не е част от
заемното правоотношение. Поддържа, че сключването на договора за
гаранция е възможност, а не задължение за ищеца, както и че така
определенията размер на ГПР не противоречи на чл. 19, ал.4 ГПК. Оспорва
договорът за поръчителство да е лишен от основание, както и да е налице
нарушение на Директива 2008/48, за което излага подробни аргументи.
Изцяло от волята на ищеца зависи дали да се сключи договорът за заем и
договорът за гаранция. Поддържа, че няма заблуждаваща търговска практика,
като на заемополучателят е предоставена предварително информация за
условията на договора, с които той се е запознал преди да вземе решение.
Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда страната не
изпраща процесуалния представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Представен е и делото договор за паричен заем № ******** от 30.03.2023
г., сключен между ЮЛ и С. К. Н., по силата на който на С. К. Н. е предоставен
заемна сума в размер на 2500 лв. за срок за погасяване на кредита 12 месеца.
Съгласно договора е уговорено сумата да бъде върната на дванадесет вноски,
като е посочен размерът на фиксирания лихвен процент по кредита в размер
2
на 35 %, като годишния размер на разходите е посочен в размер на 41.09 %. По
делото е предоставен и погасителен към договора за кредит, от който е видно,
че към погасителните вноските е включено и възнаграждението за
предоставяне на гаранция, като е представен и стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит.
Представен е договор за представяне на гаранция № ******** от
30.03.2023 г., сключен между ЮЛ и С. К. Н., съгласно който ответното
дружество се задължавало да издаде гаранция за плащане /изпълнение на
парични задължения/ в полза на ЮЛ, с цел гарантиране за изпълнение на
всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен
заем № ******** от 30.03.2023 г., както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя. Съгласно чл. 3, ал. 1 от
договора е предвидено, че за поемането на задълженията се дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 2245.08 лв., платимо разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 187.09 лв. В чл. 3, ал. 3 от договора е
предвидено, че Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приеме вместо
гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждението по този договор съгласно чл. 3, ал. 1 и всички други
вземания на гаранта по този договор.
От представените шест броя квитанции издадени от ЮЛ се установява, че
С. К. Н. е заплащала на ищеца на основание договор № ******** от
30.03.2023 следните суми: на дата 29.05.2023 г. сума в размер на 437 лв., на
дата 28.06.2023 г. сума в размер на 437 лв., на дата 01.08.2023 г. сума в размер
на 452 лв., на дата 30.08.2023 г. сума в размер на 437 лв., на дата 27.09.2023 г.
сума в размер на 440 лв., както и на дата 27.10.2023 г. сума в размер на 434 лв.
Настоящият състав намира, че договорът за паричен заем № ******** от
30.03.2023 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на §
13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Настоящият състав намира, че за правилното разрешаване на спора
между страните са от значение установените въз основа на събраните по
3
делото доказателства обстоятелства, че двата договора – договорът за кредит
и този за предоставяне на поръчителство са сключени в един и същ ден, че
отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в
полза на търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат
едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането,
представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за
кредит обезпечение да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да
получава и плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с
анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема, че се
касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се
разглежда заедно с другата. Още повече, че за да бъдат осигурени ефективни
средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за
това е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са
сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва и
връзките в отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са
независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива,
трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при
проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона
и добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни
клаузи.
Именно такъв е настоящият случай, доколкото от извършена служебно
справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23,
ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че едноличен собственик на поръчителя ЮЛ, е
кредитодателят ЮЛ, следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че
търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете
дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и
ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в
управлението им, респ. представителство, досежно търговските дела на
другото дружество. Това се потвърждава и от чл. 3, ал. 3 от договора за
предоставяне на поръчителство, ЮЛ е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Договорът за
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който
длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността
между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна алтернатива, чрез
сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за
гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната
уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с
основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора
за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4 от
договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за
обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва
4
да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а
именно да предостави обезпечение, при условия- обективно неизпълними за
посочения срок от всеки средно информиран потребител на финансови
услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед
необходимостта да одобри представеното обезпечение. Възнаграждението на
гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно
задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като
са свързани лица двете дружества и сключването на договора за предоставяне
на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за
заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати
по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му
престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което има характер на
допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да
бъде включена изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан
с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за
паричен заем № ******** от 30.03.2023 г., сключен с ЮЛ е в размер на 2500
лева, а възнаграждението по договора за гаранция, което е в размер на 2245.08
лева, представлява 89 % от сумата по заема, без да се включват останалите
суми, формиращи ГПР. Видно от приетия по делото договор за заем,
останалите суми, формиращи ГПР по договор за паричен заем № ******** от
30.03.2023 г., са в размер на 41.09 %, поради което размерът на ГПР по
договора за паричен заем е 473.27 % при добавяне на възнаграждението по
договора за гаранция. Така уговореното възнаграждение има значението на
скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на
ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния договор за кредит се явява нищожен
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Следва да се посочи, че с оглед на изложените по-горе мотиви
договорите, сключени между потребителя и ЮЛ, и договорът, сключен между
потребителя и ЮЛ, се намират във взаимовръзка помежду си и като система
от правоотношения между страните, поради което последиците от
недействителността на договорите за потребителски кредит неминуемо
рефлектират и по отношение на договорите за предоставяне на гаранция,
поради естеството на правоотношенията. Поради изложеното съдът намира,
че и предявения иск за прогласяване нищожността на процесния договор за
предоставяне на гаранция се явява нищожен, поради заобикаляне на закона и
като такъв следва да бъде уважен. Доколкото в настоящият случай с
предявените искове се претендират различни форми на нищожност, всъщност
се съединяват обективно различни искове, като съединяването е винаги
евентуално, поради което не следва да се разглеждат останалите предявени
основания за нищожност.
5
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за ищецът се позовават на изначална липса на основание на ответника да
получи описаните суми, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при
самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е
получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието
трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при
предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие, че процесният
договор за кредит за нищожен. По делото не се спори, а и от представените
шест броя квитанции издадени от ответника се установява, че ищцата била
извършила плащания към ЮЛ на сума в общ размер на сумата от 2637 лв. В
случая сумата от 137 лв., се явява общия сбор на заплатената сума по
процесния договор над дължимата му чиста стойност, доколкото при
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Поради което този иск се явява основателен за
сумата от 137 лв., като така предявеният иск следва да бъде уважен в пълен
размер.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателността на исковата претенция
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски размер на 260 лв., представляваща платена държавна такса. На
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител на ищеца се
дължат разноски за първата инстанция в размер на 480 лв. с ДДС. Не следва
да се разглежда възражението на ответника за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца, доколкото възнаграждението по чл. 38 от ЗА се
определя от съда. При този изход на спора на ответниците не следва да се
присъждат разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от С. К. Н., ЕГН
**********със съдебен адрес в /административен адрес/, чрез адв. А. Д. срещу
ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление /административен
адрес/, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК,
договор за паричен заем № ******** от 30.03.2023 г., поради противоречието
му със закона, сключен между ЮЛ и С. К. Н..
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, да заплати на С. К. Н., ЕГН ********** със съдебен
адрес в /административен адрес/, чрез адв. А. Д., по предявения иск с правно
6
основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата от 137 лв., представляваща
недължимо платена сума по договор за паричен заем № ******** от
30.03.2023г., ведно със законната лихва от 02.11.2023г. до окончателното
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, да заплати С. К. Н., ЕГН **********със съдебен
адрес в /административен адрес/, чрез адв. А. Д., на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата в размер на 260 лв., представляваща разноски в исковото
производство.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, да заплати на адв. А. З. Д., член на САК, личен
номер **********, с адрес /административен адрес/Б, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата от 480 лв. с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на С. К. Н. пред
СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7