Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 17.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, VI ТО, 5 състав, в публично съдебно заседание на девети ноември две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ РАЙКИНСКА
при участието на
секретаря Антоанета Стефанова, като разгледа докладваното от съдията т. д. № 2068
по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно
съединени искове с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът „Л.Е." ЕАД твърди, че между
него и ответника „Ч.Р.Б.” АД бил сключен договор № **********/04.12.2014 г. за
достъп до електроразпределителната мрежа и договор за изкупуване на
електрическа Е. № 52/01.12.2010 г. за срок до 31.03.2024 г. по определена от
ДКЕВР преференциална цена за обект МВЕЦ „Л.“ находящ се в с. Пирин, общ. Сандански. Сочи, че преференциалните цени, които били
приложими спрямо произведената от МВЕЦ „Л.“ електрическа Е., били определени с
т. 7 на Решение № Ц-010 от 30.03.2011 г., а именно 112,48 лв./МВтч, отнасяща се до водноелектрически централи под 10 МВт, въведени в търговска експлоатация преди 19 юни 2007 г.
Твърди, че на 14.09.2012 г. Държавната комисия за енергийно и водно регулиране
приела Решение Ц-33/14.09.2012 г. с което определила временни цени за достъп до
преносната и разпределителните мрежи за производителите на електрическа Е. от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени,
съгласно което „Л.е.“ ЕАД дължали цена за достъп по пункт XI, т. 7 от същото, а
именно 5,62 лв. за МВтч върху произведената от
централата електрическа енергия, считано от 18.09.2012 година. Срещу това
Решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР в частта по раздел XI, т. 7 била подадена
жалба до Върховния административен съд, въз основа на която било образувано адм. д. № 12855/2012 г. по описа на съда. С Решение № 6145
от 08.05.2013 г. по адм. д. № 12855/2012 г.
Върховният административен съд, Четвърто отделение отменил Решение
Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР в частта по раздел XI, т. 7. С Решение № 13230 от 14.10.2013
г. по адм. д. № 9429/2013 г. по описа на Върховен
административен съд, Петчленен състав - I колегия било оставено в сила Решение
№ 6145 от 08.05.2013 г. по адм. д. № 12855/2012 г. по
описа на Върховния административен съд, Четвърто отделение.
Твърди,
че е заплащал цена за достъп до електроразпределителната мрежа, определена в
Раздел III, т. 12 от Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР (Решението) съгласно
следните издадени от ответника фактури: по фактура № **********/30.09.2012
г. - сума в размер на 1 258,21 лева,
платени на 15.11.2012 г.с банков превод, по фактура №**********/31.10.2012 г. - сума
в размер на 2 815, 78 лева, платени на 15.11.2012 г.с банков превод; по фактура
№ **********/30.11.2012 г. - сума в размер на 5 199, 57 лева, платени на
14.12.2012г.с банков превод; по фактура №**********/31.12.2012
г. - сума в размер на 4 490, 57 лева, платени на 17.01.2013 г. с банков превод; по
фактура № **********/31.01.2013 г. - сума в размер на 2 897, 45 лева, платени на
15.02.2013г. с банков превод; по фактура №**********/28.02.2013
г. - сума в размер на 2 380, 44 лева, платени на 14.03.2013 г. с банков
превод; по фактура №
**********/31.03.2013 г. - сума в размер на 2 988, 80 лева, платени на 12.04.2013г. с банков превод; по
фактура № **********/30.04.2013 г. - сума в размер на 8 007, 86 лева - платени на
14.05.2013г. с банков превод; по фактура №
**********/31.05.2013 г. - сума в
размер на 14 515, 61 лева, платени на 17.06.2013г. с банков превод; по фактура № **********/30.06.2013 г. - сума в
размер на 13 295, 42 лева, платени на 15.07.2013г. с банков превод; по фактура № **********/31.07.2013 г. - сума в размер на 6 953, 96 лева, платени на
14.08.2013г. с
банков превод; по фактура №
**********/31.08.2013 г. - сума в
размер на 3 545, 20 лева, платени на 13.09.2013 г. с банков превод; по фактура № **********/30.09.2013 г. - сума в размер на 2 487, 48 лева, платени на 14.10.2013 г. с банков превод, като
общият размер на платената цена за достъп била 70 836.35 лева с ДДС.
Ищецът
сочи, че съгласно чл. 177, ал 1 АПК, ако оспорваният административен акт бъде
отменен, съдебното решение има действие по отношение на всички. По силата на
цитираната норма конститутивното действие на
решението за отмяна на административния акт се разпростирара
не само по отношение на страните по делото, а важи за всички, включително и за
„Л.ЕНЕРГИЯ“ ЕАД. С отмяната на Решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за ищеца се
породил правен интерес да иска връщане на всички платени по посочените фактури суми,
тъй като отмяната на решението на ДКЕВР водела до отмяна на основанието за
плащане. Платените суми още не му били възстановени.
С
оглед на изложеното „Л.Е.“ ЕАД моли съда да постанови решение, с което
ответникът да бъде осъден да му заплати сума в размер на 70 836.35 лева с ДДС, представляваща платена цена за достъп на
основание отмененото Решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, както и законната
лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното плащане на сумата.
Ответникът „Ч.Р.Б.“ АД е депозирал
отговор на исковата молба, в който излага доводи, че процесните
суми са заплатени въз основа на договора за използване на разпределителната
мрежа от производител, представен от ищеца. Според него основанието за
заплащане на сумите е посочения договор, а не решение на ДКЕВР. Допълва, че е
налице нормативно задължение за заплащане на услугата достъп до
разпределителната мрежа, регламентирано в чл. 84, ал. 2 и чл. 104 ЗЕ, както и в
ПТЕЕ, което не е отпаднало. Сочи, че Договорът не е развален или прекратен,
следователно не е налице неоснователно обогатяване, тъй като договорната
обвързаност между страните изключва приложението на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Счита,
че ако се приеме, че източник на задължението за заплащане цена за достъп е
решението на ДКЕВР, то искът е недопустим, тъй като на основание чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ, ЧЕЗ РБ не е пасивно легитимиран по ЗОДОВ субект.
Поддържа,
че Договорът е действащ и е обвързва страните през целия спорен период. Счита,
че не са налице основания за прекратяването му, както и че липсват пороци,
водещи до пълна или частична недействителност. Според него, между търговци –
каквито са страните, цена се дължи на общо основание, дори да не е уговорена,
тъй като в търговското право няма безвъзмездни сделки. Счита, че е изправна
страна по валиден договор за услуга като е изпълнявал точно своите задължения,
за което му се дължи заплащане на възнаграждение и ищецът е следвало да го
заплати. Допълва, че ищецът е получавал услугата достъп и между страните
доброволно е възприета цена от 5.62 лева за 1 Мвтч.
Пояснява, че съгласно § 1, т. 15 от ДР на ЗЕ "достъп" е правото на
ползване на преносната и/или разпределителната мрежи за пренос на електрическа
енергия срещу заплащане на цена. Съгласно т. 41а ползвател на тези мрежи е
физическо или юридическо лице, което доставя електрическа енергия в мрежата или
се снабдява от нея, т.е. ползватели на мрежата са както потребителите, така и
производителите на електрическа енергия и като такива те дължат цена за достъп
до нея, а цената отразява разходите, които се генерират във връзка с управление
на мрежата и се отнасят към дейността по цялостно управление и администриране
на електроенергийната система, в т.ч. разходи свързани с диспечиране,
подстанции, средства за търговско измерване, както и всички други
административни разходи за съответната мрежа. Допълва, че тези разходи са вече
направени и в случай, че ги върне, това ще представлява загуба за ЧЕЗ РБ и
неоснователно обогатяване на ищеца. Също така, дори да се приеме, че Договорът
е прекратен или развален, счита че същият е с периодично и продължително
изпълнение, поради което даденото не подлежи на реституция. Отново подчертава,
че основанието за плащане на процесните суми е именно
Договора, сключен между страните, факта, че ищецът е получавал услугата достъп
и нормативно установеното в ЗЕ и ПТЕЕ, като сочи съдебна практика в своя
подкрепа.
Позовава
се на конкретни нормативни разпоредби, съгласно които услугата „достъп“ подлежи
на заплащане на преносното предприятие. Излага доводи, че цената за достъп,
макар да не е била изрично договорена, е била прието от ищеца по аналогия от
чл. 326, ал. 2 ТЗ, тъй като е била редовно заплащана. Допълва, че доколкото
липсват доказателства, а и твърдения от страна на ищеца за неизпълнение и виновно
негово поведение, то Договорът между страните не е развален и следователно не
би могло да се търси възстановяване на платеното на отпаднало основание.
Намира,
че ищецът може да търси обезщетение за понесените вреди от ДКЕВР по реда на чл.
301 АПК или пък от държавата по реда на ЗОДОВ, а при наличие на договорна
обвързаност не може да търси обезщетение за неоснователно обогатяване.
Счита
също, че исковете противоречат и на разпоредбите на чл. 81 и чл. 82 ЗЗД.
Позовава се на съдебна практика, съгласно която коригирането на сметките на
потребители без да е доказано виновно поведение на потребителя е недопустимо,
тъй като нарушава принципа за равнопоставеност на
страните в договорното правоотношение и установения в чл. 81 ЗЗД принцип за
виновния характер на договорната отговорност.
Прави
възражение, че независимо от обратното действия на отмяната на решението на
ДКЕВР, тя няма пряко и достатъчно действие върху договорни отношения, което да
има ефекта на задължение за предоставилия услугата за връщане на даденото
възнаграждение за същата при възмездна облигационни връзка.
На
отделно основание оспорва размера на иска в частта на начисления ДДС. Излага
доводи, че ищецът е използвал правото си на приспадане на данъчен кредит за
размера на начисления по процесиите фактури ДДС в размер на 20 %, или 11 806.06
лева и че той е получил тази сума обратно срещу платените по процесиите фактури
суми. В случай, че искът му бъде изцяло уважен, това би довело до двойно
възстановяване на посочената сума. Счита за неоснователна и претенция за
присъждане на законна лихва поради акцесорния ѝ
характер.
Прави
възражение за погасяване вземанията на ищеца с тригодишна погасителна давност.
С
оглед на изложеното, моли съда да остави без разглеждане предявения иск и да
прекрати производството, алтернативно да го отхвърли като неоснователен.
Претендира разноски.
В законоустановения
срок е постъпила допълнителна искова молба. В нея ищецът заявява, че поддържа
исковата молба. Оспорва доводите на ответника за недопустимост и
неоснователност на предявените искове. Излагат се подробни доводи срещу
доводите на ответника.
Ответникът е депозирал допълнителен
отговор, в който поддържа направените възражения, обективирани
в отговора на исковата молба.
Съдът като обсъди събраните по делото
доказателства в тяхната съвкупност и доводите на страните, намира за установено
от фактическа страна следното:
Между страните по делото е сключен договор за достъп до
електроразпределителната мрежа на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници при общи условия №
**********/04.12.2014 г., с който се регулират взаимоотношенията им по повод
предоставяне на достъп до разпределителната мрежа след присъединяване. Страните
са се съгласили, че производителят ще използва електроразпределителната мрежа
при Общи услови. Представени са и Общите условия, като в чл. 9 на същите е
посочено, че производителят ежемесечно заплаща на „Ч.Р.Б.“ АД цена за
предоставения достъп до електроразпределителната мрежа по цена, утвърдена от
ДКЕВР.
Ищецът е сключил договор за изкупуване на електрическа енергия № 52/01.12.2010
г. с „ЧЕЗ Е.Б.“ АД при преференциални цени.
Представено
е разрешение за ползване № СТ-12-525/14.10.2015 г., с което е разрешено
ползването на строеж „МВЕЦ - Л.“, с възложители „Ф.“ ООД и „Л. енергия“ АД
От представените по делото и посочени в исковата молба фактури се
установява, че в периода от септември 2012 г. до септември 2013 г,
ответникът е начислил на ищеца цена за достъп до електроразпределителната
мрежа общо в размер на 70 836.35 лева с ДДС.
Между страните не е спорно, че ищецът е заплатил на ответника начислените
му суми – цена за достъп, а и по делото са представени извлечения от сметката
на ищеца в „СИ Б.“ АД, от която са нареждани плащанията в полза на ответника по
всяка една от издадените фактури.
Видно от Решение № Ц-010/30.03.2011 г. на ДКЕВР с него са определени,
считано от 01.04.2011 г. преференциални цени за продажба на електрическа
енергия от възобновяеми енергийни източници и
водноелектрически централи с мощност до 10 МВт без
ДДС, като по т. 7 от решението е определена цена за водноелектрически
централи под 10 МВт, въведени в търговска
експлоатация преди 19.06.2007 г. – 112.48 лв./ МВтч.
Видно от представеното решение на ДКЕВР № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г., с него,
считано от 18.09.2012 г., са определени временни цени без ДДС за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа на
"Електроенергийния системен оператор" ЕАД, "ЕВН Б.Е." АД,
"Е.П.М.." АД, "Ч.Р.Б." АД, които да бъдат заплащани
ежемесечно в зависимост от присъединяването към съответната мрежа от
производителите на електрическата енергия от възобновяеми
източници, ползващи преференциални цени, за количествата продадена електрическа
енергия. В решението е посочено, че се издава на основание чл. 197, ал.2 от
ЗИД на Закона за енергетиката (ДВ бр. 54/17.07.2014 г.), като цените
за водноелектрически
централи под 10 МВт, въведени в търговска
експлоатация преди 19.06.2007 г. са определени в т. ХІ т.
7 от решението, за които цена е била определена с Решение № Ц-010/30.03.2011 г.
на ДКЕВР.
Представено е Решение № КМ-1/13.03.2014 г. на ДКЕВР, с което се определят
компенсаторни цени между временно определените цени за достъп и окончателно
определени такива, но изрично е посочено, че тези компенсаторни мерки не се
прилагат за производителите, които са обжалвали Решение Ц-33/14.09.2012 г. или
по чиито жалби вече има отменително съдебно решение,
а операторът на мрежата следва да им върне всички събрани суми при действието
на отмененото решение.
С Решение № Ц-6/13.03.2014 г. на ДКЕВР, считано от 13.03.2014 г. на „Ч.Р.Б.“
АД е определена цена за достъп 0.00 лева/МВтч.
С
Решение № 6145 от 08.05.2013 г. по адм. д. №
12855/2012 г. Върховният административен съд, Четвърто отделение е отменил
Решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР в частта по раздел XI, т. 7. С Решение №
13230 от 14.10.2013 г. по адм. д. № 9429/2013 г. по
описа на Върховен административен съд, Петчленен състав - I колегия е оставено
в сила Решение № 6145 от 08.05.2013 г. по адм. д. №
12855/2012 г. по описа на Върховния административен съд, Четвърто отделение.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
Неоснователни са възраженията на ответника, че предявеният иск за връщане
на дадено на отпаднало основание е недопустим, поради наличието на специален
ред за защита на ответника – този, установен със ЗОДОВ за вреди от
административен акт. Предмет на делото не са вреди от административен акт, в
който случай би бил евентуално приложим ЗОДОВ, а твърдяно от ищеца
неоснователно обогатяване на ответника, който иск се разглежда по общия ред. Дали
е налице такова неоснователно обогатяване е въпрос по съществото на спора.
Неприложима в случая е и хипотезата по чл. 301 АПК - тази хипотеза е приложима само когато от
отменения административен акт пряко са произтекли вреди за неговия адресат. В
настоящия случай при съобразяване постановеното решение на ДКЕВР ищецът е
платил на трето лице, поради което няма пряко засягане от акта и не е в
правомощията на КЕВР да възстанови платените на „Ч.Р.Б.“ АД суми.
Предвид изложеното, искът е допустим.
По основателността на иска.
Ищецът е дружество, производител на електрическа енергия от възобновяем източник (малка ВЕЦ), а ответникът e лицензиант за дейността електроразпределение.
В процесния период между страните са действали
валидно сключени договори за присъединяване към електроразпределителната мрежа.
Ищецът е имал договор за изкупуване на електрическа енергия, произвеждана от две
малки ВЕЦ с крайния снабдител „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, по който последното дружество е
купувач, поради което ищецът ползва електроразпределителната мрежа в качеството
му на производител на електрическа енергия.
За
периода от септември 2012 г. до септември 2013 г., ответникът е начислил на ищеца цена за достъп до електроразпределителната
мрежа, определена в Решение Ц-33 общо в размер на 70 836.35
лева с ДДС.
Безспорно е между страните, че срещу тези плащания ищецът е получил
насрещна услуга, а именно - достъп до електроразпределителната мрежа. Не се
установи от събраните доказателства между страните да е имало сключен отделен
договор за регламентиране на отношенията във връзка с достъпа до
електроразпределителната мрежа, включително да е определяна цена за тази
услуга.
Между страните е спорно дали заплащаната от ищеца цена за достъп до
електроразпределителната мрежа е била дължима по договора за използване на
електроразпределителната мрежа, или пък основанието за плащането й е било само
отмененото решение на ДКЕВР, което я определя.
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 15 от ДР
на ЗЕ достъп е правото на ползване на преносната мрежа за пренос на
електрическа енергия срещу заплащане на цената, а по силата на т. 41 от ДР
ползвател на тази мрежа е физическо или юридическо лице, което доставя
електрическа енергия в мрежата или се снабдява от нея. Следователно, ползватели
на мрежата са както потребители, така и производители на електрическа енергия,
в това число и от възобновяеми източници какъвто
производител е ищецът. Съгласно ал. 1 на § 197 от
ПЗР към ЗИДЗЕ (обн. ДВ бр. 54, в сила от
17.07.2012 г.) производителите на електрическа енергия, които при влизането в
сила на този закон не са сключили договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на
електроразпределителна мрежа, изпълняват изискванията на чл. 84, ал. 2 в срок
до два месеца от влизането в сила на закона. При неизпълнение по ал. 1
операторът на електропреносната мрежа и/или
операторът на електроразпределителна мрежа сезира комисията, която определя
условията за достъп до сключването на договор. Съгласно чл. 84, ал. 2 от
ЗЕ / нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
производителите на електрическа енергия са длъжни да сключат договори за достъп
с оператора на електропреносната мрежа и/или с
оператора на електроразпределителна мрежа, в които се уреждат правата и
задълженията на страните във връзка с диспечирането,
предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. Аналогична е и
разпоредбата на чл. 30 от Закона
за енергията от възобновяеми източници,
съгласно която производителите на електрическа енергия от възобновяеми
източници, чиито енергийни обекти са с обща инсталирана мощност над 30 kW, сключват договор за достъп с оператора на преносната
или на разпределителната мрежа при общи условия, одобрени от ДКЕВР и обявени на
интернет страницата на оператора на съответната разпределителна мрежа.
В своята практика, създадена по реда на чл. 290 ГПК, ВКС приема, че
чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012 г. предвиждат задължение
за сключване на договор за достъп, но дължимите цени за предоставените от
електроснабдителното дружество услуги подлежат на административно регулиране
единствено от ДКЕВР, съобразно чл. 30, ал. 1, т. 10 и т. 13 ЗЕ. Доколкото
електроразпределителните дружества в страната ни представляват естествени
монополи на съответния регионален пазар, не съществува правна възможност за
свободно договаряне на цените при пазарни условия за осъществяваната от тях
специфична дейност в отрасъла „Енергетика”. Затова определянето на цените за предоставяне
на услугите „достъп” до електроразпределителната мрежа и „пренос” на
произведена от възобновяеми източници ел. енергия по
същата представлява изключително правомощие на регулаторния колективен
административен орган ДКЕВР - чл. 30, ал. 1, т.т. 10
и 13 ЗЕ. Определената от регулаторния орган цена за достъп става част от
същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо
на договорно основание. Този елемент /клауза/ от договорното отношение обаче не
е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на принудително
административно регулиране от държавния енергиен регулатор. Правното действие
на този административен акт обуславя и правното действие на клаузата за цената,
като елемент от съдържанието на всеки конкретен договор от подобен вид.
Следователно, задължението на производителите на електрическа енергия за
заплащане на цена за достъп на оператора на електропрепосната
или електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ
частноправен елемент - сключен договор за достъп (такъв е налице и при липса на
писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата
на оператора) и административно-правен - решение на ДКЕВР за определяне на цена
за достъп, временна или окончателна. С отмяната на решението на ДКЕВР отпадат с
обратна сила и правните му последици, за което действие мотиви са изложени
по-долу, което води до липса на предвидения в ЗЕ административноправен
елемент от сложния смесен фактически състав, пораждащ правото на заплащане на
цена за достъп до електроразпределителната и електропреносна
мрежа. ВКС приема, че това е достатъчно, за да се приеме за основателен
предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1,предл.3
ЗЗД (така напр. Решение № 212/23.12.2015 г. по т.д. № 2956/2014 г. на І т.о.;
Решение № 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/2014 г. на ІІ т.о., Решение №
157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/2014 г. на ІІ т.о., Решение № 28/28.04.2016 г. по т.д. № 353/2015 г. на II т.о.,
Решение № 104/27.06.2016 г. по т.д. № 1610/2015 г. на II т.о., Решение № 162/04.10.2016 г.
по т.д. № 3245/2015 г. на I
т.о. и много други).
От друга страна, пак според практиката на
ВКС, за процесната
"цена за достъп" не могат да се приложат критериите по чл. 326, ал. 2 ТЗ, както смята ответника, тъй като тази цена подлежи на определяне само по
административен ред. Не би и могъл да бъде приложен този ред, тъй като на
територията, на която ответникът осъществява дейността си, липсва друг оператор
на разпределителна мрежа, за да се определи обичайната цена за тази услуга.
Както се приема и в посочените решения на ВКС, отмяната на решение на
ДКЕВР, с което се определят временни цени за достъп, е с обратна сила, предвид
следното: Съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 2 и чл. 183 АПК отменителното съдебно решение има действие спрямо всички
лица, независимо дали те са участвали в съдебното производство по оспорване на
акта. С разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК е предвидено действие занапред само
на съдебно решение, с което се отменя подзаконов нормативен акт. Процесното решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 г. на ДКЕВР няма такъв
характер, и по аргумент за противното от чл. 195, ал. 1 АПК, който урежда
действието на отмяната на подзаконов нормативен акт, влезлият в сила съдебен
акт за отмяната му като индивидуален административен акт има обратно действие и
отменя и последиците от решението на ДКЕВР. Действително с разпоредбата на чл.
32, ал.4 ЗЕ регулаторният орган е оправомощен да
вземе подходящи мерки за компенсация, но логическото й тълкуване налага извода,
че това правомощие е предоставено само при отклонение на окончателните цени за
достъп от прилаганите на законово основание до този момент временни цени -
влязло в сила решение за тяхното определяне. При отмяна на решението на ДКЕВР с
оглед действието на съдебния акт във времето следва да се счита, че временни
цени за достъп не са били определяни, а плащането им – за лишено от основание,
което изключва законовата възможност за енергийния регулатор да приема
компенсаторни мерки по чл.32, ал.4 ЗЕ. Именно затова, с представеното от ищеца
Решение КМ-1/13.03.2014 г. на ДКЕВР е отказано
определянето на компенсаторни мерки по отношение на случаите, при които
временните цени за достъп са отменени от ВАС.
Предвид
изложеното се налага извода, че към настоящия момент
е налице нормативно установено задължение за сключване на договор за достъп до
мрежата от производители, но не и точно определен размер на цената за достъп за
исковия период, определен с влязъл в сила акт на ДКЕВР. При
тази законова уредба и при съобразяване на посочената задължителна съдебна
практика следва да се приеме, че липсата на административно-правния елемент от
сложния фактически състав по предоставяне услугата „достъп“ означава и липса на
основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като съдържанието на
договорната клауза за цената, дължима на ответника, подлежи на определяне само
по административно-правен ред. Липсата на основание на плащането, което е
отпаднало, предвид отмяната на решението на ДКЕВР, с което цената за достъп е
била утвърдена, влече след себе си задължение на ответника за реституция на
получените при действието на отмененото решение суми.
С оглед изложеното, задължението на ищеца за заплащане на цената за достъп
за процесния период, основано на решение №
Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР (съгласно чл. 13, ал. 7 ЗЕ)
е отпаднало най-късно с влизане в сила на решенията на ВАС, с които е отменено
посоченото решение по т. ХІ, т. 7, което е станало през октомври 2013 г. От този
момент за ответното дружество е отпаднало основанието да задържи полученото
плащане и съответно е възникнало задължението за връщане на платеното.
Такова задължение е възникнало и относно начисления върху цената за достъп
ДДС, във връзка с който ищецът изрично е признал, че е ползвал данъчен кредит.
Предявен е иск за връщане на дадено при отпаднало основание. Получилият нещо
без основание дължи да го върне изцяло, без значение как впоследствие се е разпоредил с получената сума и какви
отношения с трети лица са възникнали във връзка с плащането. Само по иск с
правно основание чл. 59 ЗЗД съдът би бил задължен да изследва обедняването на
ищеца във връзка с обогатяването на
ответника, а такъв иск не е предявен в
настоящото производство. Ето защо, дали и за какъв размер ищецът е ползвал
право на приспадане на данъчен кредит по процесните
фактури е ирелевантен въпрос, тъй като касае неговите
отношения с данъчната администрация. Възникналите до сега отношения във връзка
с ДДС и тези, които ще възникнат след постановяване на решението по повод процесните фактури и евентуално издадени данъчни кредитни
известия (чл. 72 ЗДДС) са административноправни
отношения, които стоят извън процесния спор. Ето
защо, ответникът дължи да върне полученото в цялост.
Вземането за връщане на платено при отпаднало основание възниква от момент,
в който основанието отпадне, но ответникът е изпада в забава след покана. По
делото не се събраха доказателства ищецът да е канил ответника да му върне
недължимо платеното преди депозиране на исковата молба, поради което ответникът
е изпаднал в забава за плащане от деня следващ този, в който е получил исковата
молба, а именно - 05.07.2017 г., като законна лихва се дължи от този момент
насетне.
Следва да бъде отбелязано, че е неоснователно възражението на ответника за
погасяване на исковете по давност при изтичане на кратката тригодишна давност.
Както бе посочено по-горе, искът е за връщане на недължимо платени суми, а
тяхното плащане не може да се категоризира като периодично плащане, на каквото
се позовава ответника. Приложим е общият 5-годишен давностен
срок по чл. 110 ЗЗД, като в случая той би изтекъл през октомври 2018 г.
Исковата молба е депозирана на 21.06.2017 г., с което течението на давностния срок е прекъснато и той не е изтекъл.
По
разноските: С оглед изхода на спора и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК и тъй като искът е изцяло основателен, на ищеца се следват разноски в
пълен размер. Той е доказал такива в
размер на заплатената и дължима държавна такса по делото в размер на 2 833.45
лева и адвокатски хонорар в размер на 3 696.50 лева, или общо сумата от 6 529.95
лева.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА "Ч.Р.Б." АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление *** Б.М. Б. Ц., да заплати на „Л.Е.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление *** следните суми: 1. Сумата 70 836.35 лева
(седемдесет хиляди осемстотин тридесет и шест лева и тридесет и пет
стотинки) - платена на отпаднало
основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа по 13 фактури,
издадени в периода от септември 2012 г. до септември 2013 г.
и описани в мотивите на решението, на основание чл. 55,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД, ведно със законната лихва за
забава от 05.07.2017 г. до окончателното погасяване на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ акцесорната
претенция за периода от 21.06.2017 г. до 04.07.2017 г. включително, като
неоснователна и 2. Сумата 6 529.95
лева (шест хиляди петстотин двадесет
и девет лева и деветдесет и пет стотинки) - съдебни разноски, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: