№ 2358
гр. София, 26.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20211100507805 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 20048395 от 19.02.2021 г., постановено по гр. д. №
61196/2018 г., по описа на СРС, IІ ГО, 71 състав, М. СТ. Н. и С. СТ. Н. са
осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, разделно (по 1/2 всеки), сумата от 414, 30
лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за имот,
находящ се в гр. София, ж. к. *******“, бл******* за периода м.05.2014 г. –
м.04.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба - 17.09.2018 г., до окончателното плащане, сумата
от 107, 79 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия за периода 16.09.2015 г. – 03.08.2018 г., като е отхвърлен искът за
главница над уважения до пълния предявен размер от 431,60 лв. Ответниците
са осъдени да заплатят разделно на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата от 629, 15 лв., представляваща сторени в производството разноски.
Ищецът е осъден да заплати на всеки един от ответниците, на основание
чл.78, ал.3 ГПК, сумата от по 4, 81 лв. – разноски в производството.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната
на ищеца - „Т.С.“ ЕАД.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени
предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответниците М. СТ. Н. и
С. СТ. Н.. Излагат съображения, че решението в обжалваната част е
необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Поддържат, че националният съд е длъжен да прилага
Общностното право, което е с приоритет над националното. Не са спазени
основни изисквания за договорите от разстояние, съдържащи се в чл.2, т.1,
1
чл.6 и чл.7 от Директива 2011/83, приложение А към Директива 2003/54 и
чл.3 от Директива 93/13. Определянето на цената на топлинна енергия
едностранното от ищеца се явява неравноправна клауза по смисъл на
последната Директива. Считат, че чл.150, ал.3 ЗЕ , по силата на който не е
необходимо общите условия да бъдат приети от потребителите, противоречи
на Конституцията на Република България, на Регламент 2006/2004 на
Европейската общност и на ЕКЗПЧОС. Оспорват наличието на валидно
облигационно правоотношение с ищеца при Общи условия за доставка на
топлинна енергия. Считат, че представеното от ищеца писмо от Столична
община не е документ, доказващ правото на собственост. Неправилно са
определени цената на топлинната енергия за сградна инсталация и
технологичните загуби като се излагат подробни доводи в тази насока.
Считат, че не трябва да бъде кредитирана изслушаната по делото съдебно-
техническа експертиза, тъй като е изготвена по отменена като
незаконосъобразна методика. Поддържат, че решаващият съд не е приложил
правилно нормата на чл.86 ЗЗД, тъй като са начислени лихви по прогнозни
сметки. Молят съда да отмени решението в обжалваната част, като отхвърли
изцяло предявените искове. Претендират сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молби от 17.03.2022 г. и 09.06.2022 г. моли
съда да потвърди решението в обжалваната част, като му присъди сторените
по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната
страна.
Третото лице – помагач на ищеца – „Т.С.“ ООД, не е депозирало в
срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е
влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235,
ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150
ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответниците М. СТ. Н. и С. СТ. Н. са
клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 190 от ДР на
ЗЕ по отношение на топлоснабден имот – апартамент 48, находящ се гр.
София, общ. Искър, ж. к. *******“, *******, с абонатен № 043651, като му
дължат разделно сумата от общо 539, 39 лв., от която: 431, 60 лв. - главница,
представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия и дялово
разпределение за периода м.05.2014 г. - м.04.2016 г., отразена в общи фактури
№ ********** от 31.07.2015 г. и № ********** от 31.07.2016 г., както и
сумата от 107, 79 лв. – лихва за забава върху главницата за периода
16.09.2015 г. – 03.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на задължението, при следните квоти: по 1/2 за всеки от
ответниците, а именно: общо по 269,70 лв., от които: по 215, 80 лв. –
главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия и
дялово разпределение за периода м.05.2014 г. - м.04.2016 г., отразена в общи
фактури № ********** от 31.07.2015 г. и № ********** от 31.07.2016 г.,
2
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата от по 53, 90 лв. –
лихва за забава върху главницата за периода 16.09.2015 г. – 03.08.2018 г.
Претендира горепосочените суми, както и сторените по делото разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответниците, с които оспорват предявените искове. Излагат
съображения, че същите са недопустими, а в условията на евентуалност –
неоснователни. Твърдят, че между страните по делото липсват облигационни
отношения. Считат, че чл.153, ал.1 ЗЕ не трябва да се прилага, тъй като
противоречи на чл.17, ал.3 от Конституцията, чл.7 от Директива 2011/83/ЕС –
транспонирана в ЗЗП и др. Общите условия на ищеца съдържат
неравноправни клаузи. Неправилно са определени правомощията на Общото
събрание на етажната собственост. Нормативната уредба регламентирана в
ЗЕ и Наредба № 16-334/06.04-2007 г. на МИЕ са в противоречие с
Конституцията на РБ, Директива ЕС/32/2006, ЕКЗПЧОС. Считат, че начинът
за изчисляване на сградната инсталация и битово горещо водоснабдяване е
неправилен. Оспорват количеството и стойността на доставената топлинна
енергия, както и дължимостта на суми за услугата дялово разпределение.
Правят възражение за изтекла погасителна давност на претендираните
вземания. Молят съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения
иск, като им присъди сторените по делото разноски.
Видно от представения договор за продажба на държавен недвижим
имот по реда на Наредбата за държавни имоти, въз основа на заповед № ДИ –
84-72/15.06.1194 г. на Кметския наместник, на 09.10.1994 г., М. СТ. Н. и С.
СТ. Н. са купили следния недвижим имот, собственост на държавата:
апартамент № 48, находящ се в гр. София, ж. к. *******“, бл.*******
състоящ се от: една стая, дневна, кухня и обслужващи помещения, със
застроена площ от 64, 40 кв. м, заедно с избено помещение № 18 с площ от
7,60 кв. м и 1, 141 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на
строеж върху мястото.
Приложено е и писмо изх.№ П-4438/03.05.2018 г., съгласно което
Столична община, район „Искър“ уведомява „Т.С.“ ЕАД, че на 09.12.1994 г.
М. СТ. Н. и С. СТ. Н. са закупили процесния апартамент № 48.
Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к.
„******* и Д от 12.10.2008 г., етажните собственици са взели решение да се
сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово
разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна
собственост. Протоколът е съставен от представители на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 11.09.2002 г. е сключен договор № 2105 между „Е.К.“ ООД и
етажната собственост с адрес: гр. София, ж.к. „******* и Д, по силата на
който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди
за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да
изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални
изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни
след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера
за отчетния период.
3
Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между
„Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по
чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в
сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията
на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г.,
срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното
възнаграждение.
От заключението на вещото лице инжВ.Т. по изслушаната пред СРС
съдебно - техническа експертиза се установява, че за процесния период
постъпилата в абонатната станция топлинна енергия се измерва посредством
общ топломер, който се отчита по електронен път в началото на всеки месец,
като с помощта на т. нар. „терминал“ се снема показанието на топломера в
0:00 часа на първо число на месеца. Същият е преминал изискуемите
метеорологични проверки през две години, без да са констатирани
отклонения. Технологичните разходи са приспаднати за сметка на доставчика
на топлинната енергия. Те са изчислявани за всеки месец по реда на Наредба
№ 16-334 одобрена от Министерство на енергетиката и обнародвана в ДВ
бр.34 от 24.04.2007 г. За исковия период за процесния имот не е начислявана
топлинна енергия за отопление на имота, тъй като отоплителните тела са били
демонтирани. Такава не е начислявана и за битово горещо водоснабдяване.
Топлинна енергия според вещото лице е начислявана само за сградна
инсталация на база пълната отопляема кубатура от 144 куб.м., което е
извършвано по специални формули в съответствие с нормативната база.
Дяловото разпределение за процесния период е извършено съгласно
нормативните изисквания от фирмата за дялово разпределение „Т.С.“ ЕООД.
Същата е изготвила изравнителни сметки за м.05.2014 г. – м. 04.2016 г., които
са на стойност + 17, 15 лв. за доплащане. Общо дължимата стойност на
потребената топлинна енергия от абоната е установена в размер на 414, 30 лв.
и представлява сбор от фактурираните суми по прогнозни данни в размер на
397, 15 лв. и останалата сума за доплащане от 17, 15 лв. след направеното
изравняване. В тази сума не са включени предишни неплатени и просрочени
суми и лихви за тях.
Пред СРС е изслушана и съдебно - счетоводната експертиза,
изготвена от вещото лице А.Т.. От експертното заключение се установява, че
няма данни за извършени плащания от страна на отразената като дължима
цена на топлинна енергия за исковия период. Отразен е общ размер на
непогасените задължения за процесния период от 431, 57 лв., от които: 414,
30 лв. – стойност на топлинна енергия и 17, 27 лв. – сума за дялово
разпределение на топлинна енергия. Размерът на обезщетението за забавено
плащане върху дължимата главница за топлинна енергия за периода
16.09.2015 г. – 03.08.2018 г. е 103, 62 лв., а за главницата за дялово
разпределение е в размер на 2, 87 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
4
легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
Жалбоподателите поддържат възраженията си, заявени с писмения
отговор на исковата молба, за липсата на облигационна връзка между
страните през исковия период.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е
определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице
– собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на
топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител
на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите
си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият
случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна
по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под
режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител
на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части
на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител
и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
5
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
От представения по делото договор за продажба на държавен
недвижим имот от 09.12.1994 г., обсъден по - горе, се установи, че
ответниците се легитимират като съсобственици на процесния недвижим
имот. Страните не спорят, че притежаваният от тях дял в съсобствеността
възлиза на по 1/2 ид. ч., поради което съображения в тази насока не следва да
се излагат. След като жалбоподателите са съсобственици в посочените
идеални части на процесния имот, същите се явяват и клиенти на топлинна
енергия за битови нужди.
По изложените съображения въззивният съд счита, че обоснован е
изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните в
производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с
предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния
имот.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна
енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна
енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на
договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са
Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите (клиентите), които не са съгласни с
предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в
сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което
да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В случая жалбоподателите не твърдят и не установяват да са
упражнили това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г.,
поради което следва да се приеме, че същите са ги приели.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при
общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя
(клиента), по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично
изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите
условия.
Жалбоподателите поддържат възражението си, направено с
писмения отговор на исковата молба, за неравноправност на общите условия
на ищеца в нарушение изискванията на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г.
Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това
правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин
да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и
продавача или доставчика. В чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено,
6
че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена,
се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя
създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установи
Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови
нужди от „Т.С.” ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП
или цитираната директива. Нужно е да се отбележи също така, че в случая не
се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с
оглед предвидената в чл.150, ал.3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след
влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях,
имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия. Жалбоподателите не са се
възползвали от тази възможност. Ето защо доводите за неравноправност на
общите условия на ищеца се явяват неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна
енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода
между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е
възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от
упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице –
помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения
имот за исковия период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията
между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в
сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената
на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител
дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици
топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и
съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза,
която е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително
изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение
относно потребената от ответниците топлинна енергия отдадена от сградната
инсталация през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел
VІ от глава Х на ЗЕ. Технологичните разходи са били приспаднати за сметка
на доставчика на топлинната енергия като са изчислявани за всеки месец по
реда на Наредба № 16-334, която е одобрена от Министерство на
енергетиката. Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на
топлинната енергия за имота през процесния период е извършено правилно,
съобразно изискванията на действащата през периода нормативна уредба. От
експертното заключение се установи, че за процесния топлоснабден имот е
начислявана само топлинна енергия за сградна инсталация, чиято стойност е
определена съобразно нормативните изисквания. За периода м.05.2014 г. –
7
м.04.2016 г. нейният размер възлиза на сумата от общо 414, 30 лв., формирана
като сбор от прогнозно начислените суми в размер на 397, 15 лв. и
изравнителна сума от + 17,15 лв. установена за доплащане от 17, 15 лв. Съдът
изцяло възприема изводите на вещото лице по изслушаната пред
първоинстанционния съд съдебно - техническа експертиза, тъй като същото е
компетентно и обстойно обосновано, като експертът е определил размера на
реално потребената топлинна енергия, съобразно изискванията на чл.156 ЗЕ.
Неоснователни са релевираните във въззивната жалба оплаквания,
че изслушаната съдебно - техническа експертиза не следва да бъде
кредитирана. Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на
чл.195, ал.1 ГПК, поради необходимост от специални знания. В конкретният
случай вещото лице е топлотехник и притежава необходимите специални
знания, предвид предмета на допуснатата експертиза. Заключението му е ясно
и обстойно обосновано, като същото е дало пълен и точен отговор на
поставените му задачи. Ответниците не са ангажирали пред първата и
настоящата съдебна инстанция доказателства, които да опровергаят или
разколебаят изводите на вещото лице относно доставените количества
топлинна енергия за сградна инсталация до процесния имот през исковия
период, поради което доводите в тази насока се явяват неоснователни. Ето
защо, като е възприел изводите на вещото лице по изслушаната съдебно –
техническа експертиза, решаващият съд не е допуснал соченото от
жалбоподателите процесуално нарушение.
Във въззивната жалба не са релевирани оплаквания във връзка
разделната отговорност на ответниците по 1/2, поради което и на основание
чл.269 ГПК този възпрос стои извън пределите на въззивния контрол.
Неоснователни са и доводите за нарушаване на чл.13 от Директива
2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година.
Директива 2012/27/ЕС, с която е отменена Директива 2006/32/ЕО, е
транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергетиката (§
1а ДР на ЗЕ). Също така посочената Директива съдържа принципа за
реалното отчитане на потребената топлинна енергия и реалното й включване
в сметките, като в конкретния случай принципът за реално заплащане е
спазен, тъй като в ЗЕ е предвидено заплащане на изравнителни сметки, т. е.
налице е механизъм за определяне на стойността на реално потребената
топлинна енергия за съответния отчетен период, който в случая е годишен.
Нужно е да се отбележи също така, че с решение на Съда (четвърти
състав) от 5 декември 2019 г. (преюдициално запитване от Районен съд
Асеновград, Софийски районен съд — България) — „ЕВН Б.Т.“ ЕАД/Н.С.Д.
(C-708/17), „Т.С.“ ЕАД/М.С.Д. (C-725/17), е прието, че член 27 от Директива
2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011
година относно правата на потребителите, за изменение на Директива
93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета, и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
8
парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва
да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която
предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на
отопление и не го използват в своя апартамент. Също така член 13, параграф
2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април
2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и
осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на
Съвета и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната
ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за
отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл,
че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в
режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната
инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата
пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
С решение № 4777 от 13.04.2018 г. по адм. д. № 1372/2016 г. на
ВАС, на което жалбоподателите се позовават, е отменена формулата, приета в
т. 6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в
сгради - етажна собственост в редакцията, приета с Наредбата за изменение и
допълнение на Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването, обн., ДВ,
бр. 94 от 2013 г., представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34/24.04.2007 г. изм. и
доп. ДВ, бр. 42/09.06.2015 г. в сила от 09.06.2015 г. ), издадена от министъра
на икономиката и енергетиката. На основание чл. 195, ал. 1 АПК,
подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в
сила на съдебното решение. В случая обаче процесните вземания са за
периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., поради което решението на ВАС не
поражда действие спрямо тях.
Съгласно решение № 5 от 22 април 2010 г. по конституционно дело
№ 15 от 2009 г. на КС на РБ, обн. ДВ. бр. 34 от 4 май 2010 г., сградната
инсталация е обща част по смисъла на ЗЕ, ЗС и ЗУЕС и всички собственици и
носители на вещни права следва да се считат за потребители и да поемат
ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ. Това е
конституционосъобразно, защитава потребителите и е справедливо.
Същината на защитата е да се закрилят всички потребители на една и съща
услуга, а не те да бъдат противопоставяни помежду им. Законът трябва да
закриля в еднаква степен всички потребители на дадена стока или услуга и да
не създава привилегировано положение на отделни или на група потребители.
Всички собственици и титуляри на вещни права, които имат материални
възможности да притежават и поддържат жилище в сграда - етажна
собственост, присъединена към централно топлоснабдяване, са
предварително известени за общите условия, предлагани от топлопреносните
дружества, и са ги приели. Следователно те са закупили имот, за който
предварително знаят, че включва и общо управление на общите части, в това
число сградните инсталации за отопление и за горещо водоснабдяване на
сградата в режим на етажна собственост. Ето защо и с оглед задължително
9
разрешение, дадено с цитираното решение на КС на РБ, поддържаните от
жалбоподателите доводи относно липсата на основание за заплащане на
сградна инсталация се явява неоснователно.
Задължението на ответниците е парично и за периода на своята
забава същите дължат обезщетение в размер на законната лихва, съгласно
нормата на чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателите са релевирали оплаквания за неправилно
приложение на чл.86 ЗЗД, тъй като е начислена лихва за забава върху
прогнозни сметки.
В случая исковият период обхваща м.05.2014 г. – м.04.2016 г., като
ищецът претендира лихва за забав за периода 16.09.2015 г. – 03.08.2018 г.
Съгласно експертното заключение на вещото лице А.Т. по изслушаната пред
СРС съдебно – счетоводна експертиза лихвата за забава е начислена след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от фирмата за дялово разпределение и издадените
кредитни известия на стойността на фактурите за исковия период, както и
двете общи фактури за реално потребеното количество топлинна енергия,
определено на база на издадените изравнителни сметки. С оглед на това
възражението на жалбоподателите за начисляване на лихва върху прогнозни
сметки се явява неоснователно.
Във въззивната жалба не са изложени оплаквания относно размера и
периода на лихвата за забава, поради което и на основание чл.269 ГПК тези
въпроси стоят извън пределите на въззивния контрол и не следва да се
обсъждат.
Във въззивната жалба са изложени доводи във връзка със
законосъобразността на проведеното заповедно производство. Предвид
обстоятелството, че е предявен осъдителен иск, а не иск по реда на чл.422
ГПК, същите са неотносими към спорния предмет, поради което не следва да
се обсъждат по същество.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Тъй като същият не е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба, не е представляван в проведеното открито
съдебно заседание от юрисконсулт, следва да се приеме, че страната не е
защитавана от юрисконсулт във въззивното производство, поради което не са
налице предпоставките начл.78, ал.3, вр. с ал.8 ГПК и не следва да се
присъжда юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20048395 от 19.02.2021 г.,
постановено по гр. д. № 61196/2018 г., по описа на СРС, IІ ГО, 71 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с която М. СТ. Н. ЕГН ********** и С. СТ. Н.
ЕГН ********** двамата с адрес гр. София, ж. к. *******“, бл*******, са
осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес гр. София, ул.
10
„******* на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ, разделно (по ½ част
всеки), сумата от 414, 30 (четиристотин и четиринадесет лева и тридесет
стотинки) лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за
имот, находящ се в гр. София, ж.к. *******“, бл******* за периода м.05.2014
г. – м.04.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба - 17.09.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата от 107, 79 (сто и седем лева и седемдесет и девет
стотинки) – лихва за забава за периода 16.09.2015 г. – 03.08.2018 г.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е
влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на
ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес гр. София, ул. *******
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11