РЕШЕНИЕ
№ 155
гр. К., 24.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:С. В. Г.
при участието на секретаря М. Т. М.
като разгледа докладваното от С. В. Г. Гражданско дело № 20215510101437
по описа за 2021 година
В исковата пълномощникът на ищцата адв. Г.-Ч. заявява, че по
образувано ЧГД № 499/2021г. на КРС е издадена на доверителката й Заповед
№ *** от ***г., за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. В
срока по чл. 414а от ГПК, ответникът в настоящото производство подал
възражение, а те депозирали становище, с което оспорили представените с
възражението доказателства - 2бр. разходни касови ордери, тъй като същите
не били в оригинал и ясно се виждало в тях, че срещу израза „Получил
сумата: нямало положен подпис от И. Д., а името и подписът й били под
линията на самия ордер. Твърди, че доверителката й е работила в ответното
дружество, на длъжност „Специалист с контрл. функц. търг.'' от *** г. до ***
г., когато със Заповед № /*** г., на основание чл. 325, ал. 1 от КТ, бил
прекратен трудовият й договор. Сочи, че при прекратяване трудовото
правоотношение на ищцата дружеството ответник не е заплатило дължимото
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019 и 2020 г. - в
размер на общо 5 дни, както и трудовото възнаграждение за м. 02.2020 г., като
сумата за получаване възлиза на обща стойност 433.40 лева. Ищцата
многократно е разговаряла с работодателя да й бъде заплатена посочената по-
горе сума, писала е и имейл до счетоводството на дружеството, но до момента
не е получила трудовото си възнаграждение и обезщетение от „М." ЕООД.
Отбелязва, че след многократни опити да получи възнаграждението си, И. Д.
се обърнала и към Дирекция „Инспекция по труда", гр. С., и след неуспешен
опит за получаване на заплатата й, доверителката й депозирала заявление по
чл. 410 от ГПК пред РС К., с цел удовлетворяване на вземането й. Заявява, че
в заповедното производство по ЧГД № 499/2021г. по описа на КРС - IV-ти
1
състав, освен претендираното трудово възнаграждение и обезщетение,
ищцата е поискала и лихва за забава, върху цялата дължима сума - 433.40
лева, в размер на 41.78 лева за периода 01.03.2020 г. –10.02.2021 г., ведно със
законната лихва, считано от депозиране на заявлението до окончателното
изплащане на сумата, както и направените от нея разноски в размер на 200
лева, представляващи адвокатски хонорар. Спрямо същата заповед
длъжникът е подал възражение. Предвид изложеното моли съда да се
произнесе с решение, с което да признае за установено по отношение на
ответника „М." ЕООД, ЕИК ***, представлявано от Г.М.М., ЕГН **********,
със седалище и адрес управление: гр. К., ж.к. "***, да заплати на И. И. Д., с
ЕГН **********, сумата в общ размер на 475.18 лева разпределена както
следва: - сумата в размер на 433.40 лева, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 2019 и 2020 г. – в размер на общо 5
дни и неизплатено трудово възнаграждение за м. 02.2020 г., както и лихва за
забава в размер на 41.78 лева за периода 01.03.2020 г. – 10.02.2021 г., ведно
със законната лихва, считано от депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, както и направените от доверителката й
разноски по ЧГД № 499/2021 г. по описа на КРС, в размер на 200 лева –
адвокатски хонорар и направените в настоящото производство разноски,
обективирани в договор за правна защита и съдействие и адвокатско
пълномощно. С допълнителна молба вх. №1555/13.06.2021 г. по описа на
Районен съд – К. пълномощникът на ищцата заявява, че претендират
обезщетение за 5 дни неизползван платен годишен отпуск за периода 2019 г.
– 2020 г., в нетен размер на 122,81 лева, както и неизплатено трудово
възнаграждение за м. 02.2020 г. в нетен размер на 310,59 лева. В съдебно
заседание адвокат Г. поддържа предявеният иск. Представя по делото
писмена защита.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответното
дружество, чрез пълномощника му адв. Б. К., с който счита, че не става ясно
точна каква е търсената защита от съда по така предявения иск предвид
заповедното производство по ч.гр.д. № 499/2021 г. и петитума на исковата
молба. При условие, че съдът приеме, че е сезиран с установителен иск по чл.
415, ал. 1, т. 2 от ГПК, завява, че счита предявения иск за неоснователен и
недоказан, поради следните съображения: Между страните няма спор относно
факта, че ищцата е сключила трудов договор № /*** г. с "М." ЕООД, по
силата на който на нея й е възложено да изпълнява длъжността "Специалист с
контролни функции в търговията". Няма спор и че трудовото й
правоотношение с "М." ЕООД е прекратено по нейна молба със Заповед №
/*** г. на работодателя на основание чл. 325, ал. 1 от КТ. В горепосочената
заповед е посочено, че на ищцата следва да бъде изплатено обезщетение за
неползван платен отпуск за 5 дни на основание чл. 224, ал. 1 от КТ,
следователно няма спор и, че към момента на прекратяване на трудовия
договор ищцата е имала право на горепосоченото обезщетение. Няма спор и
по отношение на факта, че през месец февруари 2020 г. ищцата е имала право
на трудово възнаграждение за 16 работни дни за периода от 01.02.2020 г. до
*** г., включително. Видно от ведомостта за начислените и изплатените суми
по трудови договори на "М." ЕООД за месец февруари 2020 г. по партидата
на И. И. Д. ответното дружество е начислило сума за получаване в размер на
433,40 лв., която е формирана след удръжки за данъци и осигуровки и
2
включва, както начислено обезщетение за неползван платен отпуск за 5 дни
на основание чл. 224, ал. 1 от КТ, така и дължимото месечно трудово
възнаграждение за 16 работни дни за периода от 01.02.2020 г. до *** г.
Следователно, безспорно е, че сумата по двете цитирани в исковата молба
основания – обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ, във връзка с
прекратяването на трудовите правоотношения между страните по силата на
Заповед № /*** г. на работодателя и трудовото възнаграждение за месец
февруари 2020 година по трудов договор № /*** г., е в размер общо на 433.40
лв. С възражението по чл. 414а от ГПК срещу Заповед № *** от *** г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ЧГД
499/2021 г. на КРС, са заявили и поддържат, че "М." ЕООД е изпълнило точно
задължението си към ищцата да й заплати претендираните суми, включително
като ги е платило авансово и в размер надвишаващ претенднрания от ищцата
размер, а именно: при претендирани от ищцата общо 433.40 лв. по двете
основания ответното дружество е заплатило авансово общо 539 лв. с разходен
касов ордер с основание "плащане на работна заплата за февруари 2020 г." за
сумата от 179 лв. и разходен касов ордер от *** г. с основание "плащане на
работна заплата за февруари 2020 г." за сумата от 360 лв. Във връзка с
процесните претенции на И. И. Д. по неин сигнал/жалба е образувано
административно производство - проверка на "М." ЕООД от Дирекция
"Инспекция по труда - С., което е приключило с Протокол за извършена
проверка № на г. и г. Видно от съшия протокол в хода на проверката не са
констатирани нарушения от страна на проверяваното дружество по
отношение на ищцата, включително и що се касае до изплащането на всички
дължими й суми, във връзка с трудовото й правоотношение, възникнало по
силата на трудов договор № /*** г. и неговото прекратяване. Считат за
безспорно установено, че към датата на подаване на исковата молба "М."
ЕООД няма незаплатени задължения към И. И. Д., произтичащи от
възникналите между страните трудови правоотношения по силата на трудов
договор № /*** г. С оглед на това, че недоказана и неоснователна се явява
главната претенция на ищцата, счита, че претенцията за установяване
дължимостта на лихва за забава също се явява неоснователна и недоказана
поради своя акцесорен характер. Предвид гореизложеното моли съда да бъде
спряно производството по настоящото дело, като укаже на ищцата, че следва
да отстрани нередностите в подадената от нея искова молба, а именно: да
уточни дали предявява установителен иск за признаване за установено
вземането предмет на заповедно производство по ч.гр.д.№ 499/2021 г. по
описа на Районен съд - К. по отношение на ответното дружество или
предявява осъдителни искове за присъждане на сума в размер общо на 475.18
лв., от които: 122.81 лв., представляващи обезщетение за 5 дни неизползван
платен годишен отпуск за периода 2019г. - 2020г., 310.59 лв., представляващи
неизплатено трудово възнаграждение за м.02.2020г., и лихва за забава в
размер на 41.78 лв. за периода 01.03.2020г. -10.02.2021г. против ответника.
При условие, че съдът приеме, че не са налице основанията за спиране на
делото за отстраняване на посочените по-горе нередности на исковата молба,
и че съдът е сезиран с установителен иск по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК за
признаване на вземането, предмет на заповедно производство по ч.гр.д.№
499/2021 г. по описа на Районен съд - К., моли съда да постанови решение, с
което да го отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан. Претендира
3
присъждането на разноски.В съдебно заседание адвокат Б. К. моли
предявеният иск да бъде отхвърлен. Подробни съображения излага в
писмена защита по делото.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните,
намира за установено следното от фактическа страна:
Установява се от приложеното частно гражданско дело № 499/2021г.
по описа на Районен съд - К., че е издадена заповед за изпълнение № *** от
*** г. по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът „М.“ ЕООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление град К., ж.к. „***, представлявано
от Г.М.М. да заплати на кредитора И. И. Д., ЕГН ********** и адрес град К.,
улица „***, чрез пълномощник адв.С. Г. сумата: 433.40 лева /четиристотин
тридесет и три лв. и 40ст./ - неизплатено трудово възнаграждение за
м.2.2020г.; 41.78 лева- лихва за забава за периода от 01.03.2020г. до
10.02.2021г.; законна лихва от 10.02.2021г. до пълното изплащане на
задължението, както и сумата от 200.00 лв. разноски за адвокатско
възнаграждение. В заповедта за изпълнение е посочено, че вземането
съставлява незаплатено трудово възнаграждение за м.02.2020 г.
В срока по чл. 414 ГПК е постъпило писмено възражение от длъжника,
че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение по частно
гражданско дело № 499/2021 г. по описа на Районен съд – К., което е
обусловило правния интерес на ищеца от завеждане на настоящия специален
установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК.
По делото е представено и прието като доказателство Допълнително
споразумение № *** г. към трудов договор № /*** г., сключен между „М."
ЕООД и И. И. Д. от *** г., от съдържанието на което се установява, че на
ищцата е възложено да изпълнява в ответното дружество длъжността
„Специалист с контрл. функц. търг.'' при договорено месечно възнаграждение
в размер на 615 лв. основно възнаграждение.
От приетата по делото в заверено копие Заповед № /*** г., се
установява, че на основание чл. 325, ал. 1 от КТ, трудовият договор на ищцата
е прекратен на основание чл. 325, ал. 1 от КТ.
От приетите по делото заверени копия на два разходни касови ордера,
се установява, че в процесния период на ищцата срещу подпис, с основание:
,,плащане на работна заплата за месец февруари 2020 г., са преведени
следните суми: на *** г. - 360 (триста и шестдесет) лева и на *** г. - 179 (сто
седемдесет и девет) лева.
В представено по делото заверено копие на цялата преписка за
извършена проверка от Дирекция „Инспекция по труда", гр. С. на „М." ЕООД
с изх. №*** г. е констатирано, че Трудово правоотношение между страните е
възникнало на основание сключен трудов договор № /*** г., в който са
договорили основно възнаграждение в размер на 570 лв. платимо до 30-то
число на месеца, следващ отчетния. С допълнително споразумение от *** г.
са договорили основно възнаграждение в размер на 615 лв. Трудовото
правоотношение е прекратено считано от *** г. по взаимно съгласие въз
основа на молба от името на ищцата от дата *** г. Във ведомостите на „М."
ЕООД за времето от месец август 2019 г. до месец януари 2020 г. са
4
начислени и изплатени срещу подпис трудови възнаграждения, които
кореспондират с уговорените в трудовия договор и в допълнителното
споразумение основни възнаграждения. Във ведомостта на „М." ЕООД за
месец февруари 2020 г. са начислени: брутно възнаграждение за 10
отработени дни - 307,50 лв., допълнително възнаграждение за трудов стаж и
професионален опит - 1,85 лв., обезщетение за временна неработоспособност
за три дни за сметка на работодателя - 64,96 лв. и обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск от пет дни - 154,67 лв. След направените законови
удръжки за данъци и осигуровки за сметка на работника остава чиста сума за
получаване 433,40 лв. Проверката установява налични два разходни касови
ордера за изплащане на работна заплата на ищцата срещу подпис за месец
февруари 2020 г.: на *** г. - 360 (триста и шестдесет) лева и на *** г. - 179
(сто седемдесет и девет) лева т.е. общо 539 лв. Работодателят писмено
декларира, че страните са се уговорили възнаграждението на ищцата за месец
февруари 2020 г. да й бъде изплатено по-рано (през месец февруари), а след
като бъдат изготвени ведомостите за месец февруари 2020 г. (през месец
март) да се изравнят сумите с доплащане или с връщане на изплатените вече
суми. Дадени са указания на ищцата, че е необходимо да има предвид, че
съгласно чл. 128а, ал. 1 от Кодекса на труда: „По писмено искане на
работника или служителя работодателят е длъжен да му издаде и предостави
необходимите документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото
правоотношение, в 14-дневен срок от искането." Указано й е също, че ако
счита, че има нередности в съдържанието на предоставените при проверката
документи, където фигурира подписът й, и той не отговаря на
действителността, то горното представлява престъпление и тя следва да се
обърне по компетентност към органите на досъдебното производство.
За изясняване на обстоятелствата по делото са събрани и гласни
доказателства чрез разпит на свидетелката Т.С.С..
От показанията на свидетелката Т.С.С. се установява, че работела в
ответната фирмата от 2017 г. Помнела когато прекратили трудовото
правоотношение на ищцата. Спомняла си за авария в почивни дни. Имало
,,избил кран‘‘ и всичко в офиса било наводнено. Архива на фирмата се
съхранявал ,,навсякъде в офиса – на бюро, на маса, отстрани - доста пръснати.
Там където беше аварията всичко беше във вода, то като е пръскало двата
дни и всичко беше във вода‘‘. Не и било известно да има служител, който да
не си е получил възнаграждението. Свидетелката заявява, че лично тя нямала
забавяне. Получава си всички заплатите навреме. Първо, в началото заплатите
им ги заплащали в брой. Не можела да си спомни откога започнали да ги
получават ,,по банка. Не е много отдавна времето, в което започнахме, дали
началото на миналата година‘‘. Получавала си възнаграждението веднъж в
месеца по банка. Получавала разходни касови ордери когато ги получавали не
по сметка, а в брой, и се разписвали на разходен касов ордер. ,,На едно
плащане, мисля че подписваме два разходни касови ордера - един за
работодателя и един за мен. Няма ордер, който да съхранявам у нас. В
периода 20-21 г. получавахме фишове‘‘. Разписвали се и на ведомост и на
разходен касов ордер. Не се случвало повече от един път в месеца да им
плащат. И. работела, дори се занимавала в края на месеца с подготовка на
счетоводни документи за счетоводната къща.
5
При така установеното от фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
Искът за установяване съществуването на вземане с правно основание
чл.422 вр. с чл.415, ал.4 от ГПК е предявен в законоустановения едномесечен
срок и е допустим. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от
установяване на вземането му, тъй като срещу заповедта за изпълнение по
чл.410 от ГПК, издадената по частно гражданско дело № 499/2021г. по описа
на Районен съд -К. е подадено възражение.
За да е допустимо производството по чл. 422 ГПК, е необходимо да има
пълно съответствие между страните, основанието и размера на предявените
искове и задълженията, за които е издадена заповед за изпълнение, доколкото
в исковото производство се установява дължимостта именно на тези
вземания, за които е образувано заповедното такова и за които е издадена
заповед за изпълнение.
При преценка допустимостта на предявения от ищцата главния иск по
чл. 422 ГПК във вр. чл. 245, ал. 1 от КТ се налага извод за наличието на
съществено разминаване между основанието и размера на вземането по
издадената заповед за изпълнение и това, на което се претендира сумата в
настоящото производство. В последното за първи път се въвеждат
твърденията за претенция за изплащане на сума, представляваща обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск в размер на 5 дни за периода 2019 г. –
2020 г., неспоменат в заявлението и заповедта. Това е недопустимо, тъй като
се цели подмяна на основанието на иска едва в настоящия установителен
процес. Следователно съответствие между заповедното и настоящото
производство липсва. Предвид конкретните обстоятелства, на които ищецът
основава възникването, съществуването и размера на вземането си, съдът
приема, че е налице разминаване с това по издадената заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК.
Производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК е специално и е
пряко обвързано със заповедното по чл. 410 и сл. ГПК. Тази пряка
обвързаност е свързана с обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК се счита
за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
като целта на исковото производство е да се установи вземането на ищеца от
ответника - длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и съответно
в издадената заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 ГПК трябва да има за
предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в
заповедното производство дълг. Тази идентичност е процесуална
предпоставка за допустимост, за наличието на която съдът следи служебно.
В настоящия случай, подобен идентитет не е налице. Едно от
фактическите основания, заявено с исковата молба е ново, различно
основание, което обосновава установяването на съвсем различни факти в
исковото производство – дължимост на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск. Посочването и на друго основание, от което произтича
вземането, различно от твърдяното в заявлението, за което е издадена заповед
за изпълнение, съставляваща изпълнително основание по смисъла на чл. 404,
т. 1, предл. 4 ГПК, обуславя недопустимостта на установителния иск по чл.
415, ал. 1 ГПК /Решение № 169/04.01.216 г. по т. д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.
о., пост. по реда на чл. 290 ГПК/ в тази част.
6
Поради изложеното, съдът приема, че производството по делото в тази
му част следва да бъде прекратено /в т. см. и за необходимостта от пълен
идентитет на вземанията в настоящото и заповедното производство –
Решение № 18/16.02.2016 г. по т. д. № 1880/2014 г., I т. о., на ВКС, Решение
№ 152/28.04.2014 г. по гр. д. № 7541/2013 г., IV г. о. на ВКС, Решение №
412/05.02.2014 г. по гр. д. № 2190/2013 г., IV г. о. на ВКС/.
Представени са заверени копия на два разходни касови ордера, видно от
които в процесния период на ищцата срещу подпис, с основание: ,,плащане на
работна заплата за месец февруари 2020 г., са преведени следните суми: на
*** г. - 360 (триста и шестдесет) лева и на *** г. - 179 (сто седемдесет и девет)
лева. Спазени са всички изисквания за редовността на двата разходни касови
ордера от външна страна. В конкретния случай обаче по делото не са
представени оригиналите им, въпреки предупреждението за правните
последици на разпоредбата на чл. 161 от ГПК. По реда на чл.165, ал.1 ГПК е
допуснат и разпитан св. Т.С.С. от показанията на която не се установи
категорично нито съществуването на оригиналите на тези документи, нито
мястото на съхранението им. Съгласно решение № 91/01.04.2015г. по гр.дело
№ 5960/2014г. на IV г.о. на ВКС, а така също и решение № 53/12.09.2013г. по
т.дело № 74/2011г. на второ т.о. на ВКС, постановени по чл.290 ГПК,
съгласно разпоредбата на чл.193, ал.3, изр. първо ГПК, тежестта за оспорване
на частен документ се носи от страната, която го оспорва, когато документът
от външна страна е подписан от нея и като такъв разполага с формална
доказателствена сила по смисъла на чл.180 ГПК. Това правило обаче е
неприложимо тогава, когато оригиналът на документа не може да бъде
представен от страната, която се позовава на него, по извинителни за нея по
смисъла на чл.165, ал.1 ГПК причини. При оспорване автентичността на
частен диспозитивен документ, чийто оригинал е загубен или унищожен,
доказателствената тежест да установи съдържащите с в него благоприятни
факти се носи от страната, която се е лишила от него. Основанието за
мълчаливо извършеното от законодателя разместване на установените в
чл.193, ал.3 ГПК правила за разпределение на доказателствената тежест
произтича от обективната невъзможност за установяване авторството на
подпис чрез графологическо изследване на копие от документа, върху който
подписът е положен. Това е така, тъй като заключението на съдебно-
графологичната експертиза, изследвала не оригинала, а негово копие, винаги
ще е основано на вероятни предположения, но не и на категорична
констатация за авторството на оспорения документ. Наличието на обективни
пречки за провеждане на пълно и главно доказване на оспорената
автентичност на представения в заверен препис документ подкрепя извода
относно доказателствената тежест, възложена с чл.165, ал.1 ГПК върху
ползващата се от него страна при положение, че оригиналът му липсва по
причини, които законът признава за извинителни. Горното разрешение на
правния въпрос е възприето със задължителна съдебна практика, отразена в
Решение № 79/ 10.09.2010 г., постановено по т.д. № 628/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.
В конкретния случай ответникът въпреки възложената доказателствена
тежест, не успя да проведе пълно доказване по отношение истинността на
процесното копие на разходните касови ордери. Това мотивира съда да
приеме, че те не са подписани от ищцата.
7
Предвид гореизложеното съдът намира, че предявения иск с правно
основание чл. 422 ГПК следва да бъде уважен до размера на присъдените със
Заповед № ***/*** г. постановена по частно гражданско дело № 499/2021 г.
на Районен съд - К. сума в размер на 310.59 лева, представляваща
неизплатено трудово възнаграждение, 29.94 лева лихва за забава за периода
от 01.03.2020г. до 10.02.2021г., а производството по отношение на иска за
заплащане на неизползван платен годишен отпуск за 2019 и 2020 г. - в размер
на 122,81 лева и лихва за забава за периода от 01.03.2020г. до 10.02.2021г. в
размер на 11.84 лева, следва да бъде прекратено.
По отношение на претендираните от ищеца разноски, съдът възприема
следното:
В разпоредбата на чл.236, ал.1, т.6 от ГПК е предвидено задължение за
съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските.
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
дело № 4/2013 г., на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на
ВКС на РБ, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производства,
включително и когато не изменя разноските по издадена заповед за
изпълнение. Принудителното събиране на разноските се извършва, въз основа
на издаден, след влизане в сила на решението по установителния иск,
изпълнителен лист по чл.404, т.1 от ГПК от съда в исковото производство.
Съдът намира за основателно искането на ищеца за присъждане на
разноски, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК
заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за
един адвокат, ако е имало такъв, се заплащат от ответника съразмерно с
уважената част от иска, както следва: в заповедното производство - в размер
на 143.33 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат, както и в
настоящото производство - в размер на 214.99 лева, представляващи
адвокатско възнаграждение.
При този изход на делото ответникът също има право да му се присъдят
сторените по делото разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете
(чл. 78, ал. 3 от ГПК) в размер на 85 лева.
Тъй като ищецът е освободен от заплащането на държавна такса и
разноски за производството (чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК), при този изход на
делото, дължимата се за същото държавна такса следва да бъде възложена в
тежест на ответника съразмерно с уважената част от исковете или сумата от
35.83 лева.
Съгласно чл.80 от ГПК страната, която е поискала присъждане на
разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до приключване
на последното заседание в съответната инстанция. В противен случай тя няма
право до обжалва решението в частта му за разноските. В настоящия случай
ищецът е представил списък на разноските.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК по
8
отношение на „М.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
град К., ж.к. „***, представлявано от Г.М.М. съществуването на вземането на
И. И. Д., ЕГН **********, с адрес град К., улица „*** за сумата 310.59 лева
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. 02.2020 г., 29.84
лева лихва за забава за периода от 01.03.2020 г. до 10.02.2021 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 10.02.2021 г. до изплащане на
вземането, за изпълнението, за което задължение е издадена заповед №
***/*** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, постановена
по частно гражданско дело № 499/2021 г. по описа на Районен съд – К..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявеният от И. И. Д., ЕГН
********** адрес град К., улица „*** против „М.“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление град К., ж.к. „***, представлявано от
Г.М.М. иск с правно основание чл. 422 от ГПК, в частта относно
установяване съществуване на вземане представляващо неизползван платен
годишен отпуск за 2019 и 2020 г. в размер на 122,81 лева, както и за сумата
11.84 лихва за забава за периода от 01.03.2020 г. до 10.02.2021 г, като
недопустим.
ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от И. И. Д., ЕГН
**********, с адрес град К., улица „*** против „М.“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление град К., ж.к. „***, представлявано от Г.М.М.
иск с правно основание чл. 422 от ГПК, в частта относно установяване
съществуване на вземане представляващо неизползван платен годишен
отпуск за 2019 и 2020 г. в размер на 122,81 лева, както и за сумата 11.84
лихва за забава за периода от 01.03.2020 г. до 10.02.2021 г., като недопустимо.
ОСЪЖДА „М.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
град К., ж.к. „***, представлявано от Г.М.М. да заплати на И. И. Д., ЕГН
**********, с адрес град К., улица „***, сумата от 143.33 лева,
представляваща направени по частно гражданско дело № 499/2021 г. по
описа на Районен съд – К..
ОСЪЖДА „М.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
град К., ж.к. „***, представлявано от Г.М.М. да заплати на И. И. Д., ЕГН
********** адрес град К., улица „***, сумата от 214.99 лева, представляващи
направени по настоящото делото разноски.
ОСЪЖДА И. И. Д., ЕГН ********** адрес град К., улица „*** да
заплати на „М.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град
К., ж.к. „***, представлявано от Г.М.М., сумата от 85 лева, представляващи
направени по настоящото делото разноски.
ОСЪЖДА „М.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
град К., ж.к. „***, представлявано от Г.М.М. да заплати да заплати в полза на
съдебната власт, по сметка на Районен съд – К., сумата от 35.83 лева,
представляваща дължима държавна такса, съразмерно уважената част от
иска.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С. с въззивна
жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
9
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
10