№ 441
гр. София , 12.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на седемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Людмила Цолова
Членове:Светла Станимирова
Женя Димитрова
като разгледа докладваното от Светла Станимирова Въззивно търговско дело
№ 20201001002221 по описа за 2020 година
Производството е образувано по въззивна жалба на „БЪЛГАРИЯ
ЛИЗИНГ“-АД чрез адв.И.В. – ищец в първата инстанция против решение
№316 от 13.02.2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-12 състав, допълнено
в частта за разноските с определение от 22.07.2020 г., постановено по гр.д.
№88/2019 г, в отхвърлителната му част, с която е отхвърлен иска по
чл.422, във вр. с чл.415 ГПК за установяване на вземане за договорна
неустойка в размер на 50 000 евро по чл.20,т.6 от Договор за лизинг от
14.03.2014 г.,по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК
от 20.09.2018 г. на СРС по ч.гр.д.№ 31 387/2018 г.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението
поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че
договорената неустойка по чл.20,т.6 от Договора за лизинг е уговорена в
конкретен размер от 100 000 евро като компенсаторна, обезщетяваща
вредите, настъпили за лизингодателя от прекратяването на договора поради
виновно неизпълнение от страна на лизингополучателя. В заповедното
производство, респ. в исковото по чл.422 ГПК е претендирана част от тази
неустойка в размер на 50 000 евро.Жалбоподателят твърди, че тази неустойка
доброволно е уговорена от страните при сключване на договора за лизинг,
като е взета предвид спецификата на лизинговата вещ и ограничения кръг
лица, ползващи се от нея. Моли съда да отмени решението в обжалваната
част и уважи иска по чл.422 ГПК и за вземането за неустойка в
претендирания размер от 50 000 евро.
1
В отговора си ответникът „ИНВАМЕД ФАРМА“-ЕООД излага
подробни съображения за неоснователност на жалбата с молба за
потвърждаване на решението в обжалваната му част като законосъобразно и
правилно.
Постъпила е и частна жалба от „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ“-АД против
определение №3681 от 22.07.2020 г., постановено по същото дело, с което на
основание чл.248 ГПК е допълнено решението в частта за разноските и
„БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ“-АД е осъдено да заплати на ответника „ИНВАМЕД
ФАРМА“-ЕООД на основание чл.78,ал.3 ГПК сумата 5 594,48 лева
съразмерно с отхвърлената част от иска.
Постъпил е отговор от ответника „ИНВАМЕД ФАРМА“-ЕООД с
развити доводи за неоснователност на частната жалба.Твърди, че по делото са
представени доказателства, че договорения адвокатски хонорар е изцяло
заплатен.
Софийският Апелативен съд, като провери обжалвания съдебен
акт във връзка с оплакванията в жалбата и събраните доказателства,
приема следното:
Въззивната жалба, както и частната жалба са процесуално
допустими като подадени от надлежна страна в законния срок.
По въззивната жалба против решението в отхвърлителната му
част:
Жалбата е неоснователна по следните съображения:
Установено е по делото и няма спор между страните, че същите са били
обвързани от валидно облигационно отношение, породено от Договор финансов лизинг №
BL 32/14.03.2014г., по силата на който лизингодателят „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ“-АД се
задължил да предостави на лизингополучателя „ИНВАМЕД ФАРМА“-ЕООД ползването на
лизингови вещи, представляващи оборудване (компоненти) за фабрично реновиран
позитронно-емисионен томограф - РЕТ-СТ, модел Biograph 6 True Point Eco, подробно
описани в Приложение 1 към Договора за лизинг. Някои от клаузите на договора били
променени със 7 броя Анекси, като към всеки от тях се съдържал нов погасителен план.
Ищецът закупил лизинговата вещ от „Сименс“-ЕООД съгласно Договор за
доставка от 14.03.2014г., сключен между лизингодателя, лизингополучателя и
„Сименс”-ЕООД, като заплатил цената за лизинговата вещ на продавача. Предал
лизинговата вещ на лизингополучателя, за което били подписани между страните приемо-
предавателни протоколи от 26.03.14 г. и от 16.04.14 г. Със закупуването, плащането и
предаването на лизинговата вещ, лизингодателят изпълнил изцяло задълженията си,
произтичащи от Договора за лизинг и Договора за достава.
Лизингополучателят нееднократно изпадал в забава, като през 2017г.
преустановил окончателно плащането на лизинговите вноски. Поради това ищецът му
връчил Покана за доброволно изпълнение изх.№ 085/ 13.09.2017г. /л.37/, получена на
15.09.2017г., като в предоставения 7-дневен срок от получаването й не било извършено
2
плащане на задълженията.
Със Споразумение за прекратяване на Договор за лизинг от 26.09.2017г. /л.40/
същият бил прекратен поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя. В т.1
от споразумението страните са приели, че поради неизпълнение на задълженията на
лизингополучателя всички вземания на лизингодателя по договора се обявяват за
предсрочно изискуеми.
В т.3 от него страните приели, че към датата на прекратяването – 26.09.2017 г.
просрочените задължения на лизингополучателя /лизингови вноски с настъпил
падеж,неустойки за забава, други разходи по процесния договор/ са в размер на 12 076,36
евро. Прието е, че тази сума не включва предвиденото в Договор за лизинг обезщетение
/неустойка/ за неизпълнение в размер на 100 000 евро.
На същата дата, според уговорката в т.4, оборудването /лизиинговата вещ било
предадено на лизингодателя.
Тъй като задълженията на лизингополучателя не били изпълнени,
лиизингодателят „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ“-АД подал заявление по чл.417 ГПК за заплащане
общо на сумата 62 566,59 евро, в която сума била включена и претенция за частично
заплащане на предвиденото в чл.20.6 от Договора за лизинг обезщетение/неустойка/в размер
на 50 000 евро. На 20.09.2018г. СРС издал Заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417,т.3 ГПК и ИЛ, с които ответникът бил осъден да заплати на
ищеца сума в размер на 62 566,59 евро, ведно със законна лихва от 17.05.2018г. до
окончателното изплащане, както и разноски в размер на 2 447,39 лв./л.7 и 8/. Тъй като
длъжникът подал възражение, ищецът предявил настоящия иск за установяване
съществуване на вземането.
С решението по настоящото дело първоинстанционният съд е уважил исковите
претенции за главница /просрочени лизингови вноски в размер на сумата 7 725.04 евро; 3
201.02 евро - просрочена лихва към 26.09.2017 г.; 1090.30 евро - неустойки за забава към
26.09.2017 г.; 60 евро - начислена и неплатена такса за предоговаряне по анекс 7 към
договора за лизинг и 486,26 евро -мораторна лихва за забава за периода 26.09.17г.-
11.05.18г.В осъдителната част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Отхвърлил е иска за установяване на вземането за мораторна лихва над сумата
486,26 евро до 490,23 евро, както и за сумата 50 000 евро - неустойка чл.20, т.6 от
Договора за лизинг. Предмет на делото пред тази инстанция е отхвърлената претенция за
сумата 50000 евро – част от договорената неустойка от 100 000 евро като обезщетение при
прекратяване на договора поради неизпълнение от страна на лизингополучателя.
За да отхвърли този иск, съдът е уважил възражението на ответника за
нищожност на тази неустоечна клауза поради противоречие с добрите нрави.
Въззивната инстанция споделя изцяло изложените съображения.
В чл.20,т.6 от Договора за финансов лизинг /л.13/ страните са уговорили, че при
прекратяване на договора за лизинг поради неизпълнение от страна на лизингополучателя и
обявяването му за предсрочно изискуем, лизингополучателят дължи на лизингодателя
обезщетение, представляващо неустойка в размер на 100 000 евро.
3
Видно от посочената клауза, уговорената неустойка е компенсаторна, т.е.
предвидена е като обезщетение при прекратяване на договора за лизинг поради
неизпълнение от страна на лизингополучателя. Нейната цел е да обезщети лизингодателя за
това, че поради виновното неизпълнение на задълженията на лизингополучателя договора е
прекратен. Тя е уговорена като обезщетение за причинените на лизингодателя вреди вместо
изпълнението.
Прави впечатление, че лизинговата цена по договора е 153 873,20 евро без ДДС
/чл.7/, а договорената неустойка при прекратяване е 100 000 евро, т.е. същата е съизмерима с
цената.
Основателно е възражението на ответника за нищожност на неустойката поради
противоречие с добрите нрави.
Според разрешението, дадено в съобразителната част по т.3 от ТР
№1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, добрите нрави по см. на чл.26,ал.1 ЗЗД са
неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има
същата правна последица като противоречието със закона – нищожност на
договора. Затова при предявен иск за присъждане на неустойка, уговорена по
приватизационните и търговските договори, съдът следи служебно за
съответствието й с добрите нрави като абсолютна предпоставка за
нейната действителност. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес.
Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им
на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават
с неустойката; дали изпълнението е обезпечено с други правни способи; вид
на уговорената неустойка и на неизпълнението; съотношение на размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен
примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно
установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти, като едва
тогава да извърши преценка за основателност на възражението. Т.е. следва да
съобрази всички събрани по делото доказателства и наведени доводи, като ги
съотнесе към разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна
практика на ВКС, предмет по направеното възражение на ответника.
В посоченото ТР№1/2010 г. ВКС е приел, че нищожна поради
4
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
преценени към момента на сключване на договора .
В настоящия случай страните изрично са уговорили неустойка за
прекратяване на договора, съизмерима с лизинговите вноски, които
лизингополучателят няма да получи поради прекратяване на договора, т.е.
компенсаторна неустойка при върната вещ. Такава неустойка излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, тъй като
лизингодателят по разваления договор получава имуществена облага от
насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
развален, но без да предоставя ползването на вещта, което води до
неоснователно обогатяване на бившия лизингодател и нарушава принципа за
справедливост. В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК
Решение №193 от 9.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., I т. о. и Решение №219
от 9.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., I т. о. на ВКС.
С оглед характера на лизинговия договор, при прекратяването на
който лизинговата вещ подлежи на връщане, което позволява последващото й
реализиране на пазара, лизинговата цена по договора в размер на 153 873,20
евро, съотнесена към размера на уговорената неустойка от 100 000 евро,
факта, че вземането на лизингоодателя е достатъчно обезпечено – по договора
наред с лизингополучателя има и солидарен длъжник, издадени са записи на
заповед и са и са учредени ипотеки върху два недвижими имота, то
получаването на неустойка в такъв размер би надхвърлило присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Не на последно място уговорката за неустойка противоречи на
добрите нрави и поради прекомерност на договорения размер от 100 000 евро.
Този размер е значителен и по разбиране на съда, с оглед вида на договора, е
уговорен извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция.Тъй като в исковата молба и в хода на производството ищецът не е
твърдял, че е претърпял вреди, то в конкретния случай неустойката няма
обезщетителен характер, а единствено санкционна функция. Следователно
същата е поради противоречие с добрите нрави, до какъвто извод е достигнал
и първоинстанционният съд.
Доводите на въззивния жалбоподател, че неустойката доброволно е
уговорена между страните при сключване на договора и при определянето й е
взета предвид спецификата на лизинговата вещ и ограничения кръг лица,
ползващи се от нея, не променят направения от съда извод. Наистина,
лизинговата вещ е със специфичен характер, но това не означава, че не може
да бъде реализирана на пазара при спазване на определени предпоставки и
изисквания.Във всяко едно болнично заведение вещта може да бъде
инсталирана и експлоатирана при спазване на условията за извършването на
такава дейност.
5
С оглед изложеното съдът намира, че решението в обжалваната му
част, с която претенцията за заплащане на обезщетение /неустойка/ по
чл.20,т.6 от договора /частично/ в размер на 50 000 евро е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По частната жалба против определение №3681 от 22.07.2020 г.,
постановено в произвоодство по чл.248 ГПК:
С това определение на основание чл.248 ГПК е допълнено
решението в частта за разноските и „БЪЛГАРИЯ ЛИЗИНГ“-АД е осъдено да
заплати на ответника „ИНВАМЕД ФАРМА“-ЕООД на основание чл.78,ал.3
ГПК сумата 5 594,48 лева съразмерно с отхвърлената част от иска.
Съдът е приел, че уговорения адвокатски хонорар от 7 000 лева е
бил заплатен от ответника, за което са представени доказателства на л.114-
117 от делото. Общия размер на всички искове по чл.422 ГПК възлиза на
62 566,59 евро, като са отхвърлени до размер на 50 003,97 евро. Затова
хонорарът е редуциран съобразно размера на отхвърлените искове и е
присъден в посочения по-горе размер.
В частната жалба се прави оплакване, че представянето на списък по
чл.80 ГПК не е единствената предпоставка за присъждане на разноски.Твърди
се, че липсват доказателства за действителното заплащане на
възнаграждението.
Въззивният съд намира частната жалба за неоснователна.
На л.113 от делото ответникът е представил списък по чл.80 ГПК за
разноските, направени в производството.На л.114 е представен Договор за
правна защита и съдействие .В чл.3 от договора е уговорено възнаграждение
в размер на 7 000 лева, което да се изплати на три транша – първоначално
сумата 3 500 лева, а след това на два пъти по 1 750 лева.На л.115-117 са
представени преводни нареждания за платени в полза на процесуалния
представител суми. Изрично е посочено, че се превеждат в изпълнение на
договор за правно обслужване.Затова правилно съдът е приел, че същите са
дължими с оглед изхода на делото на основание чл.78,ал.3 ГПК, като ги е
редуцирал с оглед отхвърлената част от исковете.
Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде
потвърдено като съобразено със закона.Частната жалба срещу него е
неоснователна.
По разноските:
6
Пред настоящата инстанция въззиваемото дружество „ИНВАМЕД
ФАРМА“-ЕООД е претендирало разноски, представяйки списък по чл.80
ГПК. В същия са заявени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
4 000 лева. Приложени са Договор за правна защита и съдействие от който е
видно, че договореното адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лева е
за изготвяне на отговор на въззивната жалба и процесуално представителство
пред САС.В съд.заседание жалбоподателя не е представляван и съответно не
е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Въпреки
липсата на такова възражение съдът намира, че същият не е прекомерен и е
съобразен с чл.7,ал.2 от Наредба №1/2004 г. за размера на адвокатските
възнаграждения. Затова, с оглед изхода на делото в тази инстанция,
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество
сумата 4000 лева разноски за адвокатско възнаграждение за тази инстанция.
Така мотивиран, Софийският Апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №316 от 13.02.2020 г. на Софийски
градски съд, ТО, VI-12 състав, постановено по гр.д.№88/2019г., в
отхвърлителната му част, с която е отхвърлен иска на „България Лизинг“-
АД против „ИНВАМЕД ФАРМА“-ЕООД по чл.422, във вр. с чл.415 ГПК за
установяване на вземане за договорна неустойка в размер на 50 000 евро
по чл.20,т.6 от Договор за финансов лизинг от 14.03.2014 г.,за която сума е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от
20.09.2018 г. на СРС по ч.гр.д.№ 31 387/2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3681 от 22.07.2020 г.,
постановено в производство по чл.248 ГПК.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в законна
сила.
ОСЪЖДА „България Лизинг“-АД, ЕИК-********* да заплати на
„ИНВАМЕД ФАРМА“-ЕООД , ЕИК ********* сумата 4 000 лева разноски
за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8