СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Б" въззивен
състав, в публично съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
при участието на
секретаря Антоанета Петрова, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 9418 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение
№ 386708 от17.04.2018 г., постановено по гр.д. № 60310/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 25 състав, частично са уважени предявените кумулативно обективно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл.
79, ал.1 ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1, ЗЗД, че Т.И.А. и Д.И.А. дължат на „Т.С.”
ЕАД разделно (всеки по 1/2) сумата от 5251,53 лв. – главница, представляваща
неизплатена стойност на доставена топлинна енергия и сума за дялово
разпределение за периода от м.05.2014 год. до м.04.2016 год. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ведно със законната лихва, считано
от 14.06.2017 год. до окончателното плащане и сумата от 741,03 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за
периода от 15.09.2015 год. до 08.06.2017 год., като е отхвърлен главният иск до
пълния предявен размер от 5288,79 лв. като неоснователен. Ответниците Т.И.А. и Д.И.А. са осъдени да заплатят
на ищеца „Т.С.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в заповедното производство в размер на 676,74
лв. и направените разноски в исковото
производство в размер на 169,54 лв. Ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на
ответниците Т.И.А. и Д.И.А. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 29,66 лв., представляваща
разноски.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.” ЕАД.
Подадена е въззивна жалба в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответниците Т.И.А. и Д.И.А., с
която обжалват решението в частта, в която исковете са уважени. Във въззивната
жалба се излагат доводи, че не е доказано по делото въззивниците да се намират
в облигационна връзка с ищеца. Релевират се доводи, че общата фактура от 31.07.2016
г. не касае процесния период, тъй като същата е издадена след процесния период
и тогава вземането е станало изискуемо. Аргументира, че съобразно приетото по
делото заключение на СТЕ последната метереологична проверка на топломера е
извършена на 08.11.2016 г., повече от един месец след законовия срок, което
вещото лице е посочило като нормативно нарушение. Считат, че не е доказано
топломерът да е годно средство за търговско измерване за процесния период. Претендира
разноски.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД в
законоустановения срок не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба. С
молба от 08.10.2018 г. претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и
прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано
от насрещната страна.
Третото лице-помагач „Н.” ЕАД не
изразява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86,
ал. 1 ГПК.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената
защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.
За уважаване на предявения иск по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за
ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен
начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и
ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза
именно на претендираната сума.
По общите правила за разпределение на
доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти,
на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да
установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти,
а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая
това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения
между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника
на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника
топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно
на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното
парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и
че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може
да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.
Решението на СРС е правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна
по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно
право на ползване.
Установено е от доказателствата по делото,
че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира процесния имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа. От приетия
по делото договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за
държавните имоти, се установява, че ответниците са собственици на процесния
имот.
При така установените факти и при липсата
на данни за учредено вещно право на ползване, следва да се приеме, че въззивниците
се явяват потребители на енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен
състав приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения.
Релевираното във въззивната жалба
възражение, че общата фактура от 31.07.2016 г. не касае процесния период, тъй
като същата е издадена след процесния период и тогава вземането е станало
изискуемо, е неоснователно. От приетата по делото фактура от 31.07.2016 г. се
установява, че същата съдържа информация за задължение за периода 01.05.2015 г.
– 30.04.2016 г., който влиза в процесния период. СГС не споделя правния извод
на въззивниците, че вземането следва да е изискуемо към периода, за който се
претендира обезщетение за ползвана топлинна енергия. Изискуемостта е от
значение за установяване дължимост на вземането и момента, от който ще се дължи
законна лихва. Видно от заявлението по чл. 410, ГПК, същото е депозирано в съда
след като вземането по фактура от 31.07.2016 г. е станало изискуемо. По
изложените съображения, съдът намира, че възражението на ответниците е
неосноватвлно.
Съдът не споделя довода на ответниците, че не е
доказано топломерът да е годно средство за търговско измерване за процесния
период. От заключението на вещото лице по приетата по делото СТЕ, на която се
позовават въззивниците, се установява, че проверката за 2016 г. на топломера е
направена повече от един месец след законовия срок, което обстоятелство от
техническа гледна точка е без значение. Вещото лице е дало заключение, че за
този период топломерът е бил годно средство за търговско измерване, позовавайки
се на заключението от проверката „Съответства“. Пропускането на 24-месечния
срок за метрологична проверка е обстоятелство, неотносимо към правния спор.
Въззивният съд намира, че извършването на периодичен метрологичен контрол на
абонатната станция на всеки 2 години установено със заповед А-412/16.08.2004 г.
и А-102/05.03.2010 г. на ДАМТН, макар да представлява условие за ползването й,
няма характера на материалноправна предпоставка за уважаване на иска за
заплащане на продажна цена на доставена топлинна енергия. По тези съображения,
възражението на въззивниците, е неоснователно.
Съобразно обстоятелството, че правните
съждения, до които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на
крайните правни изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на
основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната
жалба – оставена без уважение.
По разноските.
При този изход на правния спор, предмет на
настоящото съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.
273 ГПК разноски по принцип се дължат на въззиваемата страна, която обаче не е
подала отговор на въззивната жалба и не е представлявана процесуално в
проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради което съдът
намира, че разноски не следва да й се присъждат.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА № 386708 от17.04.2018 г., постановено по гр.д. № 60310/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 25 състав в обжалваната уважена част.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в останалата отхвърлителна част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.