РЕШЕНИЕ
№ 200
гр. гр.Мадан, 04.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на четвърти декември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20255430100257 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД от Н. Р.
Д. против С. К. ООД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата
от 845 лева /след допуснато изменение на иска в с.з./, представляваща
недължимо платени суми по Договор за паричен заем Кредирект № * от
09.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
предявяване на иска до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 09.08.2021 година между страните по
делото е сключен Договор за паричен заем Кредирект № *, при следните
параметри: 1. Размер на отпуснатия заем: 600 лева; 2. Размер на погасителната
вноска: 3 х 20,03 лв. и 7 х 97,53 лв.; 3. Ден на плащане: четвъртък; 4. Вид
вноска: месечна; 5. Годишен процент на разходите на заема: 48.11%; 6. Брой
вноски: 10; 7. Фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %; 8. Дата на първо
плащане: 09/09/2021 г.; 9. Дата на последно плащане: 09/06/2022 г. 10. Обща
сума за плащане: 742,80 лева.
Сочи се, че на основание чл. 6.2. от договора на кредитополучателя е
начислена неустойка в размер на 657,20 лева за неизпълнение на
задължението му по чл.6.1. от договора за заем в тридневен срок от
сключването му да предоставя обезпечение, отговарящо на условията на чл.33
ал.1 на Общите условия. Ищецът счита, че така уговорената неустойка е
нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД. Клаузата е нищожна и на друго
основание - чл.146 ал.1 от Закона за защита на потребителите във вр. чл.143
т.5 от ЗЗП, тъй като чл.11 ал.1 във вр. чл.5 от договора е неравноправна клауза,
която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая в чл.6.2.
от договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение
1
на кредитополучателя, но фактически се дължи не неустойка, а договорна
лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Основното
задължение на кредитополучателя по договор за паричен заем е да върне на
падежа заетата сума ведно с уговорената възнаградителна лихва, което
съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и
възнаграждението за предоставения заем. С клаузата на чл.6.2. от процесния
договор за паричен заем обаче е предвидена неустойка за неизпълнение, но не
на главното задължение на кредитополучателя - да върне заетата сума на
падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора, да
представи обезпечение за кредитора. Предназначението на обезпеченията към
един договор за кредит е да гарантират изпълнението на задължението на
кредитополучателя да върне заетата сума и дължимите лихви. При липса на
такова обезпечение кредиторът има право на преценка дали въобще да сключи
договора за заем, като тази преценка предхожда сключването на договора.
Фактът, че договорът за кредит се сключва, без да бъде предоставено нужното
според кредитора обезпечение, потвърждава тезата им, че сумата, формално
наречена „неустойка" е всъщност скрита възнаградителна лихва.
Ищецът сочи, че при преценка на тези обстоятелства и съобразно
критериите на TP № 1 от 15.06.2010 г. на БКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК,
така уговорената неустойка излиза извън придадените й санкционна,
обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане на
задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на
неоснователно обогатяване. Уговорена е компенсаторна неустойка за
неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът, по който е
уговорена сочи, че кредитополучателят всякога ще дължи неустойка в размер,
надвишаващ заетата сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на
договора не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си задължение - да върне на падежа главницата
ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на
кредитора по договора за заем да е удовлетворен - той в срок да получава
главницата и възнаградителната лихва, той ще има право да получи и
допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото
задължение по договора за заем. Обезпечението в случая има цел, различна от
тази на неустойката. Ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то
обезщетението в различните му форми защитава кредитора срещу
неизпълнението и подготвя неговото изпълнение. От неизпълнението на
задължение за представяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора,
размера на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този
случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума
и възнаграждение за ползването й кредитора ще се удовлетвори от
имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение, с оглед
правилото на чл. 133 ЗЗД. Ето защо уговорката между страните за заплащане
на неустойка, тъй като не преследва заложените й функции, е нищожна
поради противоречие с добрите нрави.
Твърди, че клаузата на чл.6.2. от процесния договор е и неравноправна
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което и нищожна и на основание чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя и цели единствено
обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане за
2
неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема. Този извод се
подкрепя от обстоятелството, че е изначално предвидено неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, като се разсрочи изпълнението й.
Поради това следва да се приеме, че уговорената неустойка не отговаря на
изискването за добросъвестност в гражданските отношения и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитополучателя и заемодателя. Налице е и неравноправност по чл. 143, т. 5
ЗЗП, според която разпоредба е неравноправна клауза, която задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Същата е уговорена с цел
да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от Закона за
потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на
разходите, поради което на основание чл. 21 ЗПК е нищожна и плащане по нея
не се дължи. След като това е така, то договорът за потребителски кредит
противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да
се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за
кредитора. Следователно ГПР няма да е 48,11%, както е записано, а следва да
е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 657,20 лева, формално
уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е
посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това, доколкото лихвата е
част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. В този размер следва да участва и сумата от 657,20 лева, изразена
като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
По този начин не става и ясно дали ГПР не надвишава пет пъти размера на
законна лихва (чл.19, ал.4 ЗПК). Процесният договор за заем попада в обсега
на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на
този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа
договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията
на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и
нарушението им влече нищожност на сключения договор. В случая има
нарушение на т.9 и т.10 от посочената разпоредба. В т.9 е записано, че
договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти; в т.10 е записано, че договорът следва да
съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Процесният договор за заем попада в обсега на ЗПК,
поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон.
3
Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът
за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията
на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и
нарушението им влече нищожност на сключения договор. В случая има
нарушение на т.9 и т.10 от посочената разпоредба. В т.9 е записано, че
договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти; в т.10 е записано, че договорът следва да
съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
Сочи, че по изложените съображения, доколкото са налице нарушения
на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за
недействителен - чл.22 ЗПК. Последиците от тази недействителност са
посочени в чл. 23 от ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита. В изпълнение на задълженията
си по договора Н. Д. е заплатила на ответното дружество сумата от общо
1305,00 лева, като на 09.09.2021г. - 140,00 лева, на 10.11.2021- 140,00 лева,
10.12.2021г. - 140,00 лева и на 24.01.2021г. - 155,00 лева. Отделно от тези
плащания сума в размер на 730,00 лева е била удържана при отпускането на
кредита по Договор за паричен заем Кредирект № 629027/31.01.2022г. По
изложените съображения моли за уважаване на иска. Моли да бъде осъден
ответникът да заплати на ищеца направените по делото разноски, както и
адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца на
основание чл.38 ал.2 във връзка с чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който взема становище за неоснователност на предявения иск.
Ответникът твърди, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.
Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му
параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона
форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с
тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
по реда на който е сключен процесния договор. В доказателство на
твърденията си ответникът прилага Лог файл по договор за паричен заем № *,
който проследява в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното
правоотношение. Заедно с лог файла прилага и попълненото от
кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и
изпратения на посочения от него имейл адрес *********@***.** Стандартен
европейски формуляр (СЕФ). Общите условия на „СИТИ КЕШ” ООД за заеми
4
„КРЕДИРЕКТ” са публично достъпни на https://credirect.bg/obshti-uslovia, но
също са били разгледани от ищеца при кандидатстването му за кредит,
респективно приети, както е видно от лог файла. С гореописаните документи
ответникът изцяло опровергава твърдението, че клаузите в договора са в
противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно
добрите нрави. Видно от лог файла още преди подписване на договора за заем
кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е
избрал параметрите и условията му. Така ответникът доказва, че договорът е
сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и
при спазване на изискванията на ЗПК.
Сочи, че клаузата, с която е определена приложимата лихва по кредита,
е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. С нея
страните са договорили фиксиран лихвен процент, което напълно изключва
възможността потребителят да не е бил наясно с размера на задължението си
за плащане на възнаградителна лихва. При договаряне на фиксирана лихва за
целия период, в договора не се посочва референтен лихвен процент, тъй като
същият е относим при уговорена променлива лихва. Същото се отнася за
процедури, периоди и условия за промяна на лихвата. Предвид това
ответникът счита, че изложените аргументи за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК са напълно несъстоятелни, тъй като касаят наличие на уговорка за
променлива лихва.
Ответникът твърди, че с клаузата за неустойка не се заобикаля нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на годишния процент на
разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК
изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв
начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-
висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно
определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 50% и ГПР
определен в процесния договор в размер на 48.11%, е видно, че в случая
годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната
лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР е
сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на
потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
5
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на
договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че
неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни
са били напълно наясно със стойността още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното,
разходите по кредита и неустойката не бива да се смесват като понятия, те
нямат обща, дори близка правна характеристика и функция. Разходите, които
се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на
сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално
договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема –
такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към
датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне
основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката е уговорена като
фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски,
които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на
всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в
погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка
за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е посочено
изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и
съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат дължими
само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по
кредита. Ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка,
каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж.
Смисълът да бъдат посочени сумите е именно пълна и изчерпателна
информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко
възможно развитие на правоотношението им.
Ответникът оспорва твърденията, че неустойката представлява
„възнаградителна лихва“. Лихвата по кредита е възнаграждение за кредитора,
като цена на предоставения финансов ресурс. Същата представлява
задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и
страните я уговарят още преди сключването на договора за кредит.
Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде
изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на
падежите по договора, не води до превръщането й в лихва. Тази уговорка е
изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението му във времето с
падежни дати същите като за главница и лихва. Предвид изложеното с
неустойката не се нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. При така формулираните
клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към момента на
6
сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с
които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни
хипотези на развитие на отношенията им. Това е постигнато с индивидуално
уговорени параметри на договора, за които потребителят е бил наясно
предварително, като е имал възможността да се откаже от договора без
каквито и да било последици при сключването му, както и след това.
Оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: ответното дружество е предоставило паричен заем
срещу обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума
и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит е
сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на
договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него
кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал
пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от
договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация
за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е
обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както
и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения или
такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантират в най-
пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е
сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга
възможност за кредитополучателя е било удължаването на срока за
предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една от
договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата
обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че
потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо
обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни
искове срещу своя кредитор. Очевидно е, че същият е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния
принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си
поведение. Няма как в случая да се твърди противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави, поради изброените по-горе причини и
възможността кредитополучателят да може да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването , респективно върху цялостното
отпадане. На следващо място неустойката е имала предварително
определен начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри
7
за срока на договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на
това основание се прави за всеки конкретен случай, както задължава
Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС;
Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IVг. о., ГК,
ответникът смята, че в разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не е
налице, още повече, доколкото при изследването на този въпрос се прави
проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също отсъстват, като
например този дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи като поръчителство, залог или ипотека, както и дали
неустойката е в прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението
вреди. При сключване на процесния договор кредитополучателят не е
предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от
връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липсата на
такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в договорната неустойка, като е дал възможност и
допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно
да не плаща неустойката. Следва да се вземе предвид също, че в практиката на
ВКС се приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице
формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. В
този смисъл, когато договорената неустойка е компенсаторна, в единовластна
преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално
изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената
за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка /Решение № 26 ОТ
26.04.2017 Г. ПО т.д. № 50246/2016 г., III Г. О. на ВКС, Решение № 123 от
17.11.2010 г. по гр.д. № 698/2009 г., II ГО. НА ВКС и др/.
Твърди също, че всички доводи за нищожност на процесната клауза за
неустойка, изложени в исковата молба, са неоснователни. Клаузите на
договора, включително оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят
на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не е
налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това
клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно
описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти
на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била
налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. В
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити са посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. В Погасителния план към договора са
изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както
при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. В
самия договор са посочени условията за предоставяне на обезпечение и
сроковете за това. И лихвата и неустойката са фиксирани и ясно описани в
договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел
потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава.
Стойността на неустойката е посочена в общ конкретен размер чрез цифрова
стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи са точно и
8
изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко
едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Така
кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на продукта
на търговеца предварително – да върне главницата и лихвата, да представи
обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го
направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен
размер. Предвид това е изключено ищецът да не е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно
да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП.
Ответникът счита, че всички твърдения за липса на информация за
разходите по връщане на предоставения кредит са неоснователни предвид
факта, че клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по
смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях са
недвусмислено посочени в договора, който съдържа и погасителен план на
вноските за целия период на кредита. Изложеното изключва възможността
потребителят да не е бил предварително наясно с икономическите последици
от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Предвид това твърди, че процесните клаузи напълно
отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните
клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на
СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е
налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването
договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е
прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на
заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така
Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13
ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 – т.
75.
Сочи, че на самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че в
периода 2021 г. – 2022 г. ищецът е сключил с ответното дружество общо два
договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение по кредита. Наличието на два договора за
идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа оспорената в
настоящото производство уговорка, опровергава твърденията на ищеца в
следния смисъл: По отношение на твърденията за липса на достатъчно
информация за това какъв би бил крайният размер на задължението на
потребителя към кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави. В случая
вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права още
при сключване на първия договор - да прекрати договора, да поиска
удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с
друг вид, кредитополучателят по своя инициатива е сключил още два
договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични
условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ договор
9
потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за
плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но
въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази
фактическа постановка става ясно, че ищецът е сключил договорите с
единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите,
а след това заведе искове за връщане на платените суми. Това е в пряко
противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в
преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой
не може да черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта не е била
такава, то потребителят е щял да се откаже още от първия договор или просто
не би сключил два при същите условия, в който случай е щял да върне само
чистата стойност на кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го е
сторил, а впоследствие е образувал съдебно дело, води до пълна
неоснователност на претенциите за връщане на недължимо платени суми.
Счита, че отделно от недобросъвестността на кредитополучателя,
гореизложените факти водят и до явния извод, че е налице индивидуално
договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в
продължение на една година ищецът е ползвал многократно един вид
кредитен продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му,
като по всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е
избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за
икономическите последици на тези уговорки. В същия смисъл е и съдебна
практика, постановена при идентична фактическа обстановка, в която
потребител оспорва клауза, с която се е задължил повече от един път. Това
опровергава твърденията за недобросъвестност, нарушение на принципа за
справедливост и добрите нрави от страна на кредитодателя. Настоящият
договор следва да се тълкува в контекста на трайните отношения между
страните, създадени на база двата договора за кредит, които съдържат една и
съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични
условия. Това е необходимо, тъй като преценката за неравноправност на
клаузи, сключени с потребител на първо място винаги започва от въпроса
налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това
дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и
точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си
задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази
основа СЕС прави преценка за равноправност на клаузите от потребителските
договори, тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността. В
случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на
процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и
последиците от тях, доколкото потребителят се е запознавал с тях
многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам е
избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор
потребителят е бил информиран за условията за ползване на продукта
предварително – да връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи
обезпечение в уговорения срок, като има право на избор какво да бъде то, а в
случай че не го направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално
определен размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези
условия, потребителят отново е избрал същите условия и повторно се е
задължил с тях, като това поведение е повтаряно до сключването на два
10
идентични договора. От тук е явно, че в случая е налице индивидуално
договаряне, което изключва неравноправността на оспорените клаузи и
липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се
поемат с тях. Така Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. №
2301/2022 г.; Решение № 265416 от 13.08.2021 г. на СГС по гр. д. №
13847/2018 г. и цитираната в него т. 57 от Решение на Съда (втори състав) от
20 септември 2017 година по дело C-186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др.
срещу Banca Romвneasca SA).
Ответникът сочи, че от неоснователността на твърденията за
недействителност на договора в цялост и на доводите за недействителност на
неустоечната клауза следва и неоснователност на иска за връщане на даденото
по договора, респективно клаузата за неустойка. В случая договорът и
отделните му клаузи са действителни по изложените в настоящия отговор
съображения, поради което в полза на кредитодателя е налице валидно правно
основание да получава и задържа плащания по договора. Едновременно с
това, към исковата молба не са представени никакви доказателства за плащане
на процесните суми. По отношение на иска за неоснователно обогатяване,
съдебната практика е константна по въпросите за доказателствената тежест и
фактическият състав, че ищецът следва да докаже при условията на пълно и
главно доказване фактът на плащане на сумата, която претендира да му се
върне, а ответникът единствено основание за нейното получаване. Така
Определение № 90 от 19.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4302/2019 г., IV г. о.,
ГК; Решение № 189 от 4.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 141/2012 г., I т. о., ТК;
Решение № 21 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1456/2011 г., IV г. о., ГК
Решение № 721 от 3.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 401/2009 г., IV г. о., ГК;
Определение № 426 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4575/2019 г., III г. о.,
ГК и много др. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и
поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира следното от
фактическа и правна страна:
Между страните не е спорно, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че между Н. Р. Д. и „С. К.“ ООД е сключен Договор за паричен
заем Кредирект № * от 09.08.2021 г., по силата на който ищцата получила в
заем сумата от 600 лева, при следните параметри: Размер на погасителната
вноска: 3 х 20,03 лв. и 7 х 97,53 лв.; 3. Ден на плащане: четвъртък; 4. Вид
вноска: месечна; 5. Годишен процент на разходите на заема: 48.11%; 6. Брой
вноски: 10; 7. Фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %; 8. Дата на първо
плащане: 09/09/2021 г.; 9. Дата на последно плащане: 09/06/2022 г. 10. Обща
сума за плащане: 742,80 лева. Съгласно т. 6, ал. 1 от договора заемателят се
задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да
предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл.
33, ал. 1 от ОУ на „С. К.” ООД ЗА ЗАЕМИ „КРЕДИРЕКТ” (съдържащи се в
приложените материали по гр. д. № 461/2023 г. на РС Мадан), а именно:
поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ обезпечението
може да бъде: поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход в
размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната; При двама поръчители: размерът на осигурителния доход на всеки
11
един от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти минималната
работна заплата за страната; Да не са поръчители по други договори за кредит,
сключени от Заемодателя; Да не са кредитополучатели по сключени и
непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; Да нямат кредити
към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”,
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни
на ЦКР към БНБ; Да представят служебна бележка от работодателя си или
друг съответен документ; удостоверяващ размера на получавания от тях
доход. Банковата гаранция следва да е безусловна, издадена от лицензирана в
БНБ търговска банка за период, включващ от сключване на договора за заем
до изтичане на 6 месеца преди падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем вкл. договорената главница и лихва.
Според т. 6.2 от договора при неизпълнение на задължението на заемателя за
предоставяне на обезпечение, последният дължи неустойка в размер на 657,20
лева, която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен
план. Видно от погасителния план към договора размерът на дължимата
месечна вноска с неустойка възлиза на 140 лева. По делото е изготвено и
прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която Н. Р. Д.
е получила от заемодателя „Сити кеш“ ООД по Договор за паричен заем
Кредирект № */09.08.2021 г. сумата от 600 лв. /шестстотин лева/. Н. Р. Д. е
заплатила на заемодателя „Сити кеш“ ООД по Договор за паричен заем
Кредирект № */09.08.2021 г. сумата от 1445,00 лева. С внесената сума -
1445,00 лева са погасени : главница - 600,00 лв.; договорна лихва - 142,80 лв.,
неустойка - 657,20 лв., такса - 45 лв. В с. з. вещото лице е уточнило, че
размерът на Годишния процент на разходите /ГПР/ по договора, като се вземат
предвид всички подлежащи на връщане суми, включително неустойката и
като се вземат предвид следните допускания: заемна сума - 600 лв., фиксиран
годишен лихвен процент - 40.05 %, лихва - 142,80 лв., размер на погасителна
вноска - 3x20,03 лв. и 7x97,53 лв., неустойка - 657,20 лв., разпределена
3х119,97лв, 7х 42,47 лв., брой вноски - 10 по 140 лв., общо дължима сума -
1400,00 лв. годишния процент на разходите /ГПР/ би бил 735,92 %.
Съдът кредитира заключението на изготвената съдебно-счетоводна
експертиза като обективно, компетентно, а и неоспорено от страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя,
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Ответникът- кредитодател е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК.
Сключеният договор между страните по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон
12
ЗПК. Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба са релевирани основания за недействителност на
договора заем свързани с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва
да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в
договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. В процесния случай, твърденията за
недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са
неразривно свързани с клаузата от т.6.2 от договора, предвиждаща
заплащането на неустойка поради неизпълнение на задължението на
заемополучателя за предоставяне на обезпечение по т.6.1 от договора.
Прочитът на съдържанието на посочената неустоечна клауза и съпоставянето
й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че
по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Така въведените изисквания в чл. 33, ал.1 от ОУ от договора за вида
обезпечение по избор на кредитополучателя, създават значителни затруднения
на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за
потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора за заем, включваща главница и лихва, до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване
на заема, или физически лица-поръчители, отговарящ на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към тях, при положение, че кандидатства
за отпускане на кредит в неголям размер от 600 лева. Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. От друга страна непредставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска
при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита.
13
Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към
договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин
да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. С това допълнително плащане се покриват разходи,
които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би бил
735,92 %, видно от направените уточнения от вещото лице във връзка със
заключението по изготвената експертиза. Предвидено е неустойката да се
разсрочи съобразно погасителния план по договора, като по този начин на
практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя. Именно предвид гореизложеното, то съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено,
както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на
разходите. Ето защо процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11
ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като посочения в договора лихвен процент и ГПР
не отговаря на реално прилаганият между страните, което води до
недействителността на договора съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Тази норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В
случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК
вр. чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, без да е необходимо да се обсъждат
останалите аргументи на ищеца.
На осн. чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая чистата
стойност на кредита възлиза на 600 лева. От заключението на изготвената по
делото съдебно-счетоводна експертиза изготвената се установява, че ищецът е
заплатил в полза на ответника сумата от 1445 лева, поради което разликата
между подлежащата сума на връщане на основание чл. 23 от ГПК и общо
заплатената от заемополучателя сума възлиза на 845 лева, която сума се явява
недължимо платена при начална липса на основание и подлежи на връщане. С
оглед изложеното предявеният иск е доказан по основание и размер и следва
да бъде уважен изцяло.
По отношение на разноските:
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищцата следва да бъде присъдена
сумата от 50 лева - представляваща заплатена държавна такса в
производството и 300 лева - депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна
експертиза. В производството ищцата е била представлявана от адвокат, който
е поискал присъждане на възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от
14
Закона за адвокатурата, поради което на адв. М. О., следва да се присъди
сумата от 400 лева, доколкото делото е с ниска фактическа и правна сложност,
събраните доказателства и извършените от страните процесуални действия са
в малък обем, делото е с нисък материален интерес, а основния подлежащ на
доказване факт по делото е обявен за безспорен. С оглед изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА С. К. ООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *, да
заплати на Н. Р. Д., ЕГН **********, с адрес: * сумата от 845 лева
(осемстотин четиридесет и пет лева) - главница, представляваща недължимо
платени суми по Договор за паричен заем Кредирект № * от 09.08.2021 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска -
24.06.2025 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА С. К. ООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *, да
заплати на Н. Р. Д., ЕГН **********, с адрес: *, сумата от 350 лева (триста и
петдесет лева) - направени по делото разноски за заплатена държавна такса и
депозит за съдебно-счетоводна експертиза.
ОСЪЖДА С.К. ООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *, да
заплати на адв. М. М. О., АК Смолян, служебен адрес *, Булстат * сумата от
400 лева (четиристотин лева) - адвокатско възнаграждение, определено по
реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Смолян в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
15