Решение по дело №1094/2018 на Районен съд - Стара Загора

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

           Номер   43                     Година   10.01.2020                Град   Стара Загора

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД                                   XII  ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На шести ноември                                                                                              Година 2019 

в публично съдебно заседание в следния състав:

                                                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:  И. Р.

Секретар: В.П.                

Прокурор:                                  

като разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 1094 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:

 

          Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

 

Ищецът К. твърди в исковата си и уточняващата я молба, че на 14.09.2017 г. негов служител извършил по грешка банков превод по сметката на ответника в У. - -, в размер на 2000 евро. Ответникът бил бивш служител на ищеца, като трудовият му договор бил прекратен на 11.08.2017 г. При извършването на банковите преводи, служителят на ищеца, който се занимавал с онлайн разплащанията, погрешно наредил в онлайн банкирането сумата от 2000 евро (3911.66 лева) на ответника. Видно било и от платежното нареждане, в което пишело като основание за този превод, че се заплащало трудово възнаграждение за седмици 33, 34, 35, 36 на 2017 г., което се падал периода от 14.08.2017 г. до 03.09.2017 г., през който ответникът не бил на работа при ищеца. Същият бил освободен от длъжността „ш.” на 11.08.2017 г., със заповед № 129 от същата дата. Била му изпратена покана да върне парите обратно по сметката на ищеца, но и до момента не го бил направил, откъдето и възникнал правен за ищеца да заведял настоящото дело. Ответникът неоснователно се бил обогатил за негова сметка, поради допуснатата грешка в банковите нареждания, а който бил получил нещо без основание, бил длъжен да го върне. Искането по същество е да се осъди ответника да върне на ищеца сумата от 2000 евро, която е получил без основание и законна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба в съда до изплащането й, както и сторените по делото разноски.

 

Ответникът Г.Х.Д., редовно призован, не е подал писмен отговор, не се явява, не изпраща представител и не взема становище по предявения иск.

 

          Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

 

На 10.03.2017 г. страните са сключили представения по делото от ищеца трудов договор за неопределено време по смисъла на чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, с уговорен в него 6-месечен срок на изпитване в полза на работодателя (л. 8). По силата му ответникът приел да изпълнява при ищеца длъжността „шофьор, тов.автомобил“, с основно месечно трудово възнаграждение от 463 лева, с 0.6 % допълнително трудово възнаграждение за всяка година придобит трудов стаж и професионален опит, с периодичност на изплащането му до 30-то число на следващият отработен месец. С договора ответникът се задължил и постъпил на работа на 13.03.2017 г. (л. 8-9).

 

На 11.08.2017 г. управителят на ищеца издал представената по делото заповед № 129/11.08.2017 г., с която на основание чл. 71 КТ прекратил без предизвестие трудовото правоотношение с ответника, считано от 11.08.2017 г. и на същата дата изпратил за това по електронен път справка по чл. 62, ал. 5 КТ до НАП (л. 10). По делото обаче няма данни тази заповед да е връчвана на ответника до приключване на съдебното дирене. А при разпореденото с нея основание за прекратяване на трудовия му договор без предизвестие по чл. 71 КТ, същият се прекратява от момента на получаване от него на същата (чл. 335, ал. 1 и ал. 2, т. 3 КТ). Поради това съдът намери, че ищецът, чиято е тук доказателствената тежест, не доказа пълно и главно, тоест несъмнено по делото, да е прекратен с тази му заповед трудовия договор между страните, защото по делото няма данни същата да е била връчвана на ответника до приключване на съдебното дирене (чл. 154, ал. 1 ГПК).

 

На 14.09.2017 г. служител на ищеца е превел по банковата сметка на ответника сумата от 2000 евро, като вписал за основание на този превод „седмица 33+34+35+36“ (л. 11 - 12).

 

Това се установява и от т. 1 на заключението на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства (л. 88). От т. 3 на същото ЗСИЕ е видно още, че банковата сметка на ответника е била заверена с левовата равностойност от 3900 лева на този превод на 15.09.2017 г. (л. 88). А ищецът е осчетоводил същия превод в счетоводството си на датата на извършването му на 14.09.2017 г., по дебита на своя счетоводна сметка 422 „Подотчетни лица шофьори“, по партидата на ответника, с цялата стойност на същия превод от 2000 евро/3911.66 лева и до приключване на съдебното дирене не е преосчетоводявал този превод (т. 4 и 5 ЗСИЕ, л. 88). С това си действие обаче, ищецът още веднъж сам е признал извънсъдебно неизгодния за него факт, че този превод е извършен от него не без основание/погрешка, както твърди в исковата си молба, а на посоченото и в преводното му нареждане, и при това му осчетоводяване, основание - за трудово възнаграждение на ответника за периода от 33-та до 36-та седмица на 2017 г. (чл. 175 ГПК). Ако бе иначе, ищецът неминуемо щеше да преосчетоводи в счетоводството си този превод, като получен от ответника без основание, което обаче очевидно не е сторил до приключване на съдебното дирене (т. 5 ЗСИЕ, л. 88). До този момент и ответникът не върнал сумата по този превод на ищеца (т. 6 ЗСИЕ, л. 88). Други релевантни доказателства няма представени по делото.

 

          При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е неоснователен. Още с ТР № 135/1965 г. на ОСГК на ВС е изяснено, че плащането на недължимо възнаграждение по трудов договор е такова при начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. С т. 1 на ППВС № 1/1979 г. обаче, е прието още, че то не подлежи на връщане в случая на чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ 1951 г. (отм.), сега - чл. 271, ал. 1 КТ. Според тази норма, работникът или служителят не е длъжен да връща и сумите за трудово възнаграждение по трудово правоотношение, които е получил добросъвестно (чл. 271, ал. 1 КТ). С ТР № 79/1965 г. на ОСГК на ВС се прие, че тази разпоредба има предвид такива суми, които работникът или служителят не е имал право да получи по трудовия си договор. Според същата разпоредба обаче, с факта на добросъвестното им получаване, той получава право върху тях и се освобождава от задължението да ги върне. Това освобождаване се обуславя само и единствено от субективното му отношение към основанието за получаването им. Достатъчно е към момента на получаването им той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи, за да отпадне задължението му по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да ги върне. А щом като единствено меродавно за освобождаване от задължението да се върнат неправилно получените суми е само съзнанието за наличност на правото да се получат същите към момента на получаването им, извън обсега на чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ (отм.), сега чл. 271, ал. 1 КТ, остават въпросите за основанието на добросъвестността/грешката на получателя относно правото да получи сумите. Без значение е следователно дали грешката му се дължи на неправилна преценка на фактите или на правото. И в двата случая той не е длъжен да връща добросъвестно получените от него трудови възнаграждения и обезщетения. Това освобождаване се налага от особения им характер, предназначен да задоволи ежедневните нужди на работника или служителя (ТР № 79/1965 г. на ОСГК на ВС). Такава е и понастоящем задължителната практика на ВКС по този въпрос (така Р 791-2011-III г.о.КС).

 

В случая ищецът, чиято е тук доказателствената тежест, не доказа от една страна по делото да е бил прекратен към датата на процесния превод на 14.09.2017 г. сключения между страните на 10.03.2017 г. трудов договор, нито този превод да е бил извършен от него без основание, респективно погрешка, а не на посоченото от него самия в преводното му нареждане, и при последващото му осчетоводяване, основание – за погасяване на задълженията му към ответника за трудово възнаграждение по непрекратения им трудов договор за периода от 33-та до 36-та седмица от 2017 г. От друга страна, дори и ищецът да бе доказал по делото, че този договор е бил прекратен преди този превод и със същия той е превел на ответника без основание/погрешка исковата сума от 2000 евро за трудово възнаграждение за посочените седмици, то и тогава иска му по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщането й би се явил неоснователен, защото, според презумпцията на чл. 8, ал. 2 КТ, до доказване на противното съдът е длъжен да приеме, че тази сума ответникът е получил добросъвестно. Или казано иначе. Той не носи по делото тежестта да доказва, че е получил същата със съзнанието, че за него съществува правото да я получи. Защото това му съзнание се предполага от чл. 8, ал. 2 КТ до несъмненото доказване на противното от ищеца (чл. 154, ал. 2, изр. 1 ГПК, във вр. с чл. 8, ал. 2 КТ). Достатъчна е добросъвестността на ответника към момента на получаване на тази сума, което според чл. 75, ал. 3 ЗЗД е настъпило в случая със заверяването на банковата му сметка с левовата й равностойност на 15.09.2017 г., което се установява от т. 3 на ЗСИЕ (л. 88). Тежестта да обори при това положение тази презумпцията на чл. 8, ал. 2 КТ за добросъвестност на ответника при получаването й, се носи по делото от ищеца (чл. 154, ал. 1 и ал. 2, изр. 2 ГПК). Той обаче въобще не доказа пълно и главно по делото (защото само с такова доказване може да се обори установеното в чл. 8, ал. 2 КТ предположение), ответникът да е получил тази сума недобросъвестно или със съзнанието, че няма правото да я получи. Въпреки дадената му с определението по чл. 140 ГПК възможност да води свидетели, пълномощникът на ищеца оттегли това си искане в съдебно заседание и не ангажира други доказателства, от които да се установява, ответникът да е имал съзнанието към момента на получаване по банковата му сметка на левовата равностойност от 3900 лева на процесната сума на 15.09.2017 г., че няма правото да я получи (чл. 154 ГПК). Без правно значение при това положение за изхода на делото е дали същият е имал към тази дата неплатени му от ищеца трудови възнаграждения за периода от 33-та до 36-та седмица на 2017 г., за погасяване на които му е преведена същата сума, нито дали същият е продължил да бъде добросъвестен и след заверяване на 15.09.2017 г. на банковата му сметка със същата, защото с факта на добросъвестното й получаване на тази дата по същата сметка, той е получил основанието/правото по чл. 271, ал. 1 КТ да я получи, което го освобождава от задължението му по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да я връща на ищеца (така и ТР № 79/1965 г. на ОСГК на ВС). А след като е така и по делото няма несъмнени данни, които да оборват презумпцията на чл. 8, ал. 2 КТ за добросъвестност на ответника при получаване на тази сума за трудово възнаграждение за посочения период, то по правилото на чл. 154 ГПК за разпределение на доказателствената тежест съдът е длъжен да приеме за установено по делото, с оглед необорената от ищеца презумпция на чл. 8, ал. 2 КТ, че ответникът е получил добросъвестно същата сума за такова възнаграждение. Поради това не дължи връщането й на ищеца съгласно чл. 271, ал. 1 КТ, което обуславя извода, че за него не е възниквало и процесното вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да му бъде върната от ответника (т. 1 от ППВС № 1/1979 г.). Ето защо съдът намери, че предявеният иск за осъждането на ответника да му я върне, се явява неоснователен и като такъв следва да се отхвърли, заедно с акцесорните искания за присъждане на законна лихва и разноски по делото.

 

При този изход на делото, само ответникът има право да му се присъдят сторените по делото разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК). По делото обаче няма данни същият да е сторил такива, нито е налице негово искане за присъждането им, поради което такива не му се и присъждат с настоящото решение (чл. 6, ал. 2 и чл. 78, ал. 3 ГПК).

 

Воден от горните мотиви, Старозагорският районен съд

 

Р   Е   Ш   И:

 

          ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от К., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на Г.Х.Д., с ЕГН **********, с настоящ адрес ***, да му върне по банкова сметка ***, сумата от 2000 евро, която без основание е получил в левовата й равностойност от 3911.66 лева на 15.09.2017 г. по банковата си сметка с IBAN: ***, за трудово възнаграждение за 33-та, 34-та, 35-та и 36-та седмица на 2017 г., и законна лихва върху същата сума от 01.03.2018 г. до изплащането й, както и разноските по делото.

 

          РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: