РЕШЕНИЕ
№ 975
гр. Пловдив, 06.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно
гражданско дело № 20235300501116 по описа за 2023 година
Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба от „Мъниплюс мениджмънт“ АД, ЕИК:*********,
представлявано от заедно от *** Р.Д. и Т.Ч., чрез адв.М. И.Й., САК против Решение № 58/
27.02.2023г. по гр.д.№ 1213/ 2022г. по описа на АРС – ІІ гр.с. с доводи за неправилност и
незаконосъобразност с поддържаните съображенията по ОИМ: оспорва се извода на съда, че
уговорената неустойка представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включена в ГПР с възражението, че същата е уговорена при отлагателно
условие, като погасителният план към договора за заем между страните е приложим само
при сбъдване на отлагателното условие; оспорва се обстоятелството, че неустойката е
включена изначално в ПП и е добавък към анюитетните вноски, в каквато насока се
извършва позоваване по ССчЕ по делото, че неустойката не е била начислена и заплатена от
ищеца. Оспорва се необходимостта неустойката да бъде включена в ГПР както и поддържа
се при условията на евентуалност възражението договорът за заем да се явява като цяло
недействителен на основание чл.22 ЗПК. Прави се довод, че ако клаузата за неустойката се
явява нищожна като неравноправна и в противоречие с добрите нрави, то същата не влече
недействителност на целия договор, извършва се позоваване на съдебна практика. Моли се
да се уважи жалбата чрез отмяна на обжалваното решение и се присъдят направените
разноски за настоящата инстанция.
Постъпил е писмен отговор от адв. Е. И., АК-***, като пълномощник на въззиваемия В.
1
С.И., оспорва се въззивната жалба като неоснователна, по изложени съображения в
отговора, извършва се позоваване на съдебна практика, иска се потвърждаване на
обжалваното решение, претендира се присъждане на разноски по делото.
Предявен е иск за прогласяване нищожност на сключен на ***г. индивидуален договор за
заем от ***г. от ищеца В. С. И. с ответното дружество, по силата на който на ищеца е бил
предоставен заем в размер на 306,78 Евро, със срок на заема 26 седмици на 13 погасителни
вноски, при посочен общ размер на всички плащания 340,32 Евро, ЛП по заема 39,42% и
ГПР – 41,37 %. С чл.12, ал.1 от договора е уговорено задължение за заемателя за
осигуряване на действие от страна на трето физическо лице/ поръчител, солидарен
длъжник/ за поемане солидарност на поетите от заемателя задължения по договора, като
чл.12, ал.4 от същия договор съставлява клауза за дължима неустойка при неизпълнение но
посоченото задължение от заемателя в тридневен срок от сключването на договора в размер
на 209,97 Евро, която неустойка видно от инкорпорирания в договора Погасителен план е
включена като елемент от месечната вноска по кредита.
С ИМ основанията за исканото прогласяване на нищожността / недействителността / на
договора се основава на възражението, уговореният фиксиран ЛП в размер на 39,42 % не
отговоря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка
представлява добавък към договорната лихва, поради което при по-висок лихвен процент
нараства и стойността на ГПР, което не е посочено в договора / чл.3 / и води до нарушение
на чл.5 и чл.10, т.10 ЗПК, както и до скрита печалба, с която кредиторът се обогатява в
разрез с изискванията за добросъвестност, нарушение на добрите нрави и при
неравноправие между правата и задълженията на потребителя в негов ущърб. В тази насока
се обосновава тезата за заобикаляне на материално-правните изисквания, регламентирани в
чл.19, ал.4 ЗПК, а преценката за нейната недействителност по критериите на т.3 от ТР на
ОСГК на ВКС по т.д. №1/ 2009г., в каквато насока е извършена подробно обосновка, вкл. от
гледна точка наличие на нарушение на целта на Директива 2008/ 48, транспонирана в ЗПК,
чл.8, пар.1 от нея. По отношение на възнаградителната лихва е направен анализ за
противоречието й с добрите нрави, прилагайки обективния критерий за добросъвестното й
определяне при сравнение с размера на законната лихва, при което трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорката, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва в каквато насока е цитирана съдебна
практика. С оглед на това поради нарушение на изискванията на чл.11, ал.1 ,т.9 и т.10 ЗПК
на основание чл.22 ЗПК договорът като недействителен не поражда права и задължения
между страните , а по чл.23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва и други разходи по кредита.
Ангажирана е ССчЕ , по която е установено включването единствено като разход –
възнаградителна лихва в размер на 65.60 лв, при изчисляване на ГПР са взети предвид
единствено срокът и фиксирани лихвен процент, а в посочения в чл.3/8/ от договора за заем
не е включен размерът на неустойката. Изчисленията в таблицата в раздел трети ,
евентуалното оскъпяване на кредита с включена неустойка за целия срок на договора и със
2
среден процент на оскъпяване възлиза на 68,45 %.
С обжалваното решение във връзка с доводите за недействителност на процесния договор е
приета необходимостта от произнасяне относно наличието на нарушение на императивните
норми на чл.11, ал.1, т.9, 10 и т.11 ЗПК , както и противоречие с чл.19, ал.4 ЗПК, свързани с
посочване на ЛП по кредита и условията за неговото прилагане, както и други
обстоятелства, както и относно задължителното съдържание на договора да включва ГПР и
общата дължима сума, изчислена към момента на сключване на договора, като се посочат
взетите допускания, използвани при изчисление на ГПР. Споделено е становището на
ищеца за наличие на скрити разходи още при отпускане на кредита, както и наличие на
заблуждаваща търговска практика , по смисъла на потребителското общностно право, както
и заобикаляне на нормата на чл.19, т.4 ЗПК , поради формулиране на задължението за
неустойка единствено с цел получаване на допълнително парично заплащане от
потребителя, уговорено още при сключване на договора и водещо до нарастване на
погасителната вноска по кредита до 665, 60 лева за целия период. Вкл. като са въведени
изключително завишени критерии по отношение на доход и други условия, ограничения на
лицата, които могат да поръчителстват, кратък срок на изпълнение на задължението, срок и
размер на гаранцията, поради което още със сключването се препятства неговото
изпълнение. Неустойката е уговорена да се кумулира към погасителните вноски. При тези
констатации е прието от съда, че част от договорената печалба на дружеството кредитор,
независимо, че с цел заобикаляне на закона, не е включена като размер в уговорената
възнаградителна лихва, какъвто характер в действителност има тя, от една страна, а от друга
също така прието, че същата е следвало да бъде взета предвид в изчисляване на ГПР, тъй
като по съществото си не представлява неустойка , а скрита печалба. Поради това е налице
посочване в договора на ГПР , различен от действителния, поради което и липса на
задължително съдържание на договора, представлява невярна и подвеждаща информация
относно общите условия на разходите по кредита и попада в обхвата на Директива 2005/ 29/
ЕО. И поради това е налице нарушение на разпоредбата на чл.143 ЗЗП, което се споделя от
въззивният съд като краен правен извод, съответстващ на приеманото от настоящия съдебен
състав в аналогични случай по отношение на начина на формиране на клаузата за неустойка
в процесния договор, водещ до скрито оскъпява кредита, тъй като се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя, за потребителя
увеличава стойността на договора, а в крайна сметка настъпва неоснователно обогатяване за
заемодателя, което противоречи на добрите нрави още при сключването на договора, тъй
като води до нарушение на правата на потребителя като икономически по-слабата страна по
него.
На основание чл.269 ГПК разгледани поддържаните доводи на жалбоподателя касаят
несъгласие с правните изводи на АРС, свързани с процесната неустойка, за която се сочи от
жалбоподателя, че е сключена под отлагателно условие, при което е приложим приложения
погасителен план, поради това се счита, че не е верен извода на съда, че неустойката е
включена изначално в погасителния план, който не бил актуалния и се потвърдило от
3
вещото лице, че същата не е начислена, както и заплатена от потребителя. Доводите са
несъстоятелни. Процесната клауза за неустойка съществува в договора, същата е предвидена
като парично вземане, породено от предвидено за потребителя задължение за осигуряване
на обезпечаващо главното задължение условие за поръчителство или поемане на солидарна
отговорност от трето лице, което правилно е мотивирано от районния съд като поставено
при затрудняващи потребителя условия като срок и завишени изисквания с цел създаване
на предпоставки за начисляване на претендираната неустойка, която в крайна сметка
увеличава възможността за увеличаване печалбата на кредитора под скрита форма за това. В
случая се касае за изначална недействителност на договорната клауза, при която така
създадените предпоставки за увеличение на имуществената сфера на кредитора за сметка на
потребителя водят до неравноправното третиране на последния и облагодетелстване на
кредитора за сметка на потребителя и в нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Без съществено
правно значение е наличието на начисляване на вземането по процесната клауза или
нейното заплащане, доколкото същата съществува в договора, вкл. под отлагателно условие,
като не се твърди изискването за предоставяне на исканото от кредитора обезпечение да е
реализирано от потребителя, следователно съществува потенциалната възможност за
претендирането й от кредитора, която не е явява осуетена до признаването на нищожността
й със съдебния акт. От друга страна установено е действително по СТЕ, че вземането по
неустойката не е включено в ГПР по договора, което само по себе си установява, че ГПР не
включва всички допускания за реалните разходи на потребителя, независимо, че е уговорено
при отлагателно условие, то същото съставлява вид на допусканията за такива разходи при
сбъдване на условието за претендиране на неустойката, която не е уговорена като дължима
за неизпълнение на главно задължение по договора, а за създадено при завишени
комплицирани изисквания относно възможността на потребителя за осигуряване на
исканото обезпечение от кредитора. Следва да се отбележи, че впрочем текстът в частта на
чл.3, ал.8 от договора в описание е „ При така изчисления ГПР са взети предвид следните
допускания: 1. Настоящия договор ще запази обвързващата си сила между страните за цели
посочен срок; Всяка от страните ще изпълнява точно и без забава задълженията си,
съответно във връзка с изпълнението по договора няма да бъдат начислявани разходи за
събиране на просрочени задължения, лихви за забава и други неустойки“. Видно от текста
не са налице разписани с клаузата видовете допускания при изчислението на ГПР, с оглед
яснотата и предвидимостта за потребителя при какви икономически условия е договорено
поетото задължение по кредита.
По отношение на поставения въпрос от жалбоподателя дали следва да се приложи правната
последица на чл.23 ЗПК отговор следва да намери характера на предявения от потребителя
установителен иск по чл.124 ГПК, от който е инициирано производството по делото във
връзка с петитума на исковата молба произнасяне само по отношение действителността на
процесния Договор за потребителски кредит.
Обжалваното решение е валидно, допустимо, постановено е в съответствие с
доказателствата по делото, поради което се възприема от въззивната инстанция като
4
правилно и обосновано.
На основание чл.38, ал.1 ЗА следва да се определи и присъди на процесуалния представител
на въззиваемата страна възнаграждение в размер на 300 лева.
По това въззивният съд и на основание чл.278, ал.1, пр.І ГПК,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 58/ 27.02.2023г. по гр.д.№ 1213/ 2022г. по описа на
Асеновградски районен съд – ІІ гр.с.
Осъжда „Мъни плюс мениджмънт“ АД, ЕИК ********* да заплати на Е. Г. И., АК-***,
личен № ********** сумата 300 лева / триста лева/ адвокатско възнаграждение, на
основание чл.38, ал.1 ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5