Р Е Ш Е Н И Е
№
139
гр.
Велико Търново, 11.05.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, IV-ти състав, в публично заседание на четиринадесети
април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ЙОРДАНКА
МАТЕВА
При секретаря Д. С. разгледа докладваното от
съдия Матева адм. дело № 107/2021 г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО)
във връзка чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния
кадекс (АПК).
Образувано е по
жалба от Г.П.К. *** против Решение № 1012-04-5#1/04.02.2021
г. на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е отхвърлена негова
жалба срещу Разпореждане № **********/30.09.2020 г. на ръководителя „Пенсионно
осигуряване“ в ТП на НОИ – Велико Търново, с което му е определена лична пенсия
за инвалидност поради общо заболяване в размер на 43.13 лева.
Жалбоподателят счита,
че административният акт е постановен в противоречие с приложимия материален
закон, тъй като с Разпореждане № **********/30.09.2020 г. на ръководителя
„Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Велико Търново е изчислена пенсия за
осигурителен стаж и възраст в размер на 43.13 лв. като ответникът се е позовал
на чл. 48, ал. 2 от Наредбата за
пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), която норма обаче урежда
правилата само за пенсиите за осигурителен стаж и възраст. В тази връзка счита,
че изхождайки от Регламент 883/2004 г. и чл. 29, ал. 1 от НПОС, пенсионният
орган е следвало да приложи нормата на чл. 75, ал. 4, т. 1 от КСО, съгласно която
размерът на пенсията за инвалидност поради общо заболяване за лица с трайно
намалена работоспособност над 90% не може да бъде под 115% от минималния размер
по чл. 70, ал. 12 от КСО и респективно чл. 10 от
ЗБДОО. По тези мотиви, доразвити и в представените писмени бележки
по делото претендира отмяна на решението и потвърденото с него разпореждане и
присъждане на направените съдебни разноски.
Ответникът –
Директорът на ТП на НОИ – гр. Велико Търново, чрез процесуалния си представител
юк В., изразява становище за неоснователност на
жалбата по мотивите, изложени в решението. Освен това сочи, че в разпоредбата
на чл. 10 от
ЗБДОО законодателят изрично е определил само минималния размер на пенсията
за осигурителен стаж и възраст, но не и изискванията или условията, при които
тя се ползва. Тези изрични правила и предпоставки са регламентирани в
специалните нормативни актове, каквито са КСО и НПОС. В случая намира, че
приложим е чл. 70, ал.
11 от КСО и чл. 48, ал. 2
от НПОС.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на
страните, намира за установено следното:
Жалбата е подадена
срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност, от
активно легитимирано лице, имащо правен интерес от оспорването и в рамките на
законоустановения срок, поради което същата е допустима.
По делото се
установява следната фактическа обстановка:
Предмет на обжалване
в настоящето производство е Разпореждане № **********/30.09.2020 г. на
ръководителя „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ –
Велико Търново, с което на жалбоподателя Г.П.К. *** е определена лична пенсия
за инвалидност поради общо заболяване в размер на 43.13 лева съгласно Регламент
883/2004 и № 987/2009 г. За да постанови този акт ръководителят „Пенсионно
осигуряване“ в ТП на НОИ – Велико Търново приел и не се спори между страните,
че Г.П.К. има осигурителен стаж в страната до датата на инвалидизиране
(04.06.2019 г.) 1 година 09 месеца и 03 дни и към същата дата има осигурителен
стаж за право на пенсия, положен в чужбина (Великобритания) 9 години, 11 месеца
и 11 дни, като към датата на инвалидизирането си
лицето е навършило 36 години 10 месеца и 29 дни, а към датата на заявлението си
за отпускане на пенсия е на 37 години 11 месеца и 14 дни.
Срещу Разпореждането
№ **********/30.09.2020 г. на ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на
НОИ гр. Велико Търново е постъпила жалба от Г.П.К., в която изразява несъгласие
с издадения административен акт и конкретно с определения размер на получаваната
месечна сума.
С Решение № 1012-04-5#1/04.02.2021 г. директорът на ТП на НОИ – Велико Търново
е отхвърлили негова жалба като неоснователна. За да потвърди разпореждането,
директорът на ТП на НОИ е приел, че правилно са преценени материалноправните
предпоставки за възникване на правото на пенсия на осигуреното лице. Посочил е,
че стажът положен в България е недостатъчен за придобиване на право на пенсия
по българското законодателство, тъй като лицето не отговаря на условията на чл. 74, ал. 1,
т. 4 от КСО. Предвид това и съгласно чл. 6 от Регламент 883/2004 г. осигурителният
стаж, положен на територията на Великобритания като страна – членка на ЕС (за
процесния период) е взет предвид при преценка на правото на пенсия за
осигурителен стаж и възраст. Ответникът е посочил, че съгласно чл. 52, § 1 от
Регламента като компетентна институция може и трябва да определи „българска“
пенсия, само когато изискванията за получаването й са били изпълнени съгласно
националното законодателство. Тъй като националният осигурителен стаж на К. не
е достатъчен за отпускане на инвалидна пенсия, ответникът е пристъпил към
определеното в т. „б“ от чл. 52, § 1 на Регламента изчисление на пенсията чрез
определянето й в теоретичен размер и впоследствие – пропорционално, като отнася
към теоретичния размер съотношението между продължителността на периодите преди
настъпването на риска съгласно българското право и цялата продължителност на
периодите. Ответникът е отказал да приравни размера на определената пенсия за
инвалидност до минималния такъв, регламентиран в чл. 75, ал. 4, т. 1 от КСО с
мотива, че това правило, намерило израз и в чл. 48, ал. 1 от НПОС, е изрично
изключено за пенсии по европейски регламенти за координация на системите за социална
сигурност, какъвто е настоящия случай и това е законодателно уредено с
правилото на чл. 48, ал. 2 от Наредбата.
Потвърдителното решение е връчено на
К. на 10.02.2021 г. Недоволен от него, той го е оспорил по съдебен ред на
23.02.2021 г. и въз основа на тази жалба е образувано настоящето дело. Като
писмени доказателства по него са приобщени материалите от административна
преписката, изпратена на съда с изх. № 2103-04-7#1/04.03.2021
г. на директора на ТП на НОИ – Велико Търново.
При така
установеното от фактическа страна съдът намира, че жалбата е неоснователна,
поради следното:
Оспореният акт (разпореждането
и потвърждаващото го решение) са издадени от компетентен орган, в кръга на
неговите правомощия, при спазване на материалноправните
и процесуалноправните предпоставки за законосъобразността им и при съблюдаване
целта на закона.
Спорът между
страните не е за фактите, а по тълкуването и прилагането на чл. 75, ал. 4, т. 1
и чл. 48, ал. 2
от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). Според първата
разпоредба, за лица с трайно намалена работоспособност/вид и степен на
увреждане над 90% се определя пенсия размерът на която пенсията за инвалидност,
поради общо заболяване не може да бъде по-малък от 115 на сто от минималния
размер по чл. 70, ал.
12 от КСО; Съгласно чл. 74, ал.
1, т. 4 КСО осигурените придобиват право на пенсия за инвалидност
поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат
осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането
над 30-годишна възраст - 5 години.
Според втората норма:
при пенсии по международен договор, по който Република България е страна, или
по европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност,
когато при преценка на правото размерът на пенсията, дължим от Република
България, е по-малък от минималния размер за съответния вид пенсия, той се
приравнява към него, когато условията за придобиване право на пенсия по КСО са изпълнени само с осигурителния
стаж, придобит в Република България. В настоящия казус приложими са Регламент №
883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. за
координация на системите за социална сигурност и Регламент
(ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември
2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент
(ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност,
които от 01.05.2010 г. отменят предходните Регламент
(ЕИО) № 1408/71 на Съвета и регламента за неговото прилагане (Регламент на
Съвета (ЕИО) № 574/72). Като източник на вторичното право на ЕС
регламентът се прилага пряко, т.е. съдържащите се в него правила, като
нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави
- членки и са задължителни за спазване от националните органи и администрации,
от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в
случаите на противоречие с разпоредбите на националните законодателства.
Съгласно чл. 52, §
1, б „а“ от Регламент 883/2004, компетентната институция изчислява размера на
дължимото обезщетение съгласно прилаганото от нея законодателство, само когато
изискванията за получаване на обезщетения са били изпълнени изключително
съгласно националното право (самостоятелно обезщетение). Това в случая не е
така, защото не е спорно, че жалбоподателят няма осигурителен стаж над пет
години, изискуеми в горепосочената норма на чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО за
отпускане на национална („българска“) пенсия за инвалидност.
Ето защо за г-н К. е
приложимо правилото на следващата норма на б. „б“ от чл. 52, § 1 от Регламента -
чрез изчисляване на теоретичен размер и впоследствие на действителен размер
(пропорционално обезщетение), както следва:
i)
теоретичният
размер на обезщетението е равен на обезщетението, за което заинтересованото
лице може да претендира, ако всички осигурителни периоди и/или периодите на
пребиваване, които са завършени съгласно законодателството на другите
държави-членки, са били завършени съгласно прилаганото от нея законодателство
към датата на отпускане на обезщетението. Ако съгласно това законодателство,
размерът не зависи от продължителността на завършените периоди, този размер се
смята за теоретичния размер;
ii)
компетентната
институция определя след това пропорционалния размер на обезщетението, като
отнася към теоретичния размер съотношението между продължителността на
периодите, завършени преди настъпването на риска съгласно законодателството,
което тя прилага и цялата продължителност на периодите, завършени преди
настъпването на риска съгласно законодателствата на всички държави-членки по
случая.
Тази разпоредба
напълно кореспондира и е в съответствие с нормата на чл. 48, ал. 2
от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), според която
при пенсии по европейски регламент, когато при преценка на правото размерът на
пенсията, дължим от РБ, е по-малък от минималния размер за съответния вид
пенсия, той се приравнява към него, само когато условията за придобиване право
на пенсия по КСО са изпълнени само с осигурителния стаж, придобит в РБългария.
От страна на
жалбоподателя не се спори, че стажът му в РБългария е
1 година 09 месеца и 03 дни и същият не е достатъчен за право на „национална“ пенсия
и не му се следва размер на пенсията, изчислен само за този български стаж по
реда на националното право.
В тази връзка
неоснователно е позоваването в писмените бележки на практика на ВТАС по други
дела, защото по настоящето не се оспорва наличието на осигурителен стаж за
придобиване на право на пенсия и ответникът е зачел стажът на лицето във
Великобритания. Спорно е дали определеният размер на пенсията по правилото на
б. „б“ от чл. 52, § 1 от Регламента следва да се приравни след това на минималния
размер за съответния вид пенсия по националното право. Както вече се каза, това
не е възможно. В тази връзка неоснователно е позоваването в жалбата за
прилагане на чл. 10 от
ЗБДОО за 2016 г. В цитираната норма законодателят е определил само
минималния размер на пенсията за ОСВ, а не правилата и предпоставките за
отпускането на пенсията. Както вече се каза такова приравняване е приложимо
само за „националните“ пенсии, каквато в случая не може да се определи, поради
обстоятелството, че в случая пенсията изобщо не се определяне по националното
право, защото не са изпълнени изискванията на последното за отпускането й, а по
реда на чл. 52, § 2, б. „б“ от Регламента. Съответно, тъй като няма определена
пенсия по б. „а“ на същата норма няма как да се стигне изобщо до прилагане на §
3 на чл. 52 от Регламента, на която се позовава жалбоподателя в писмените си
бележки.
Поради това съдът
намира обжалваното решение за обосновано и издадено при правилно приложение на
материалния закон, което налага отхвърляне на жалбата.
Въпреки този изход
на делото, тъй като ответникът не претендира разноски, такива не му се
присъждат.
Така мотивиран и на
основание чл. 172, ал. 2
и чл. 143, ал. 1
от АПК, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата Г.П.К. *** против Решение №
1012-04-5#1/04.02.2021 г. на директора на ТП на НОИ – Велико
Търново, с което е отхвърлена негова жалба срещу Разпореждане № **********/30.09.2020
г. на ръководителя „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен съд.
Решението ДА СЕ СЪОБЩИ на страните чрез изпращане
на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: