Решение по дело №42/2023 на Административен съд - Русе

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                                                                                                                                               № 92

гр.Русе, 29.03.2023 г.

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

                                                                 СЪДИЯ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Наталия Георгиева и прокурора Радослав Градев, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 42 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.203 – чл.207 от АПК във вр. с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.

Ищецът М.Й.Д. *** твърди, че е бивш държавен служител в МВР, заемал ръководната длъжност „директор“ на Областна дирекция на МВР – Русе, със специфично наименование „старши комисар“. Поддържа, че на 07.09.2022 г., след проведено срещу него дисциплинарно производство, му била връчена заповед № 8121К-10535/31.08.2022 г., издадена от министъра на вътрешните работи, с която, на основание чл.201, ал.1, т.2 от ЗМВР, му било наложено дисциплинарно наказание „Забрана за повишаване в длъжност за срок от една година“. След оспорване пред съда на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, с влязло в сила решение № 47/23.12.2022 г., постановено по адм.д. № 441/2022 г. по описа на Административен съд – Русе, същата била отменена. Ищецът твърди, че от образуването на дисциплинарното производство срещу него до отмяната на незаконосъобразното дисциплинарно наказание той търпял значителни по обем и интензитет неимуществени вреди. Станал неспокоен, бил измъчван от притеснения за негативните последици, които дисциплинарното наказание би могло да има за кариерното му израстване. Изпитвал неудобство пред своите колеги в службата и огорчение от незаслужения укор към професионалната му дейност като държавен служител на ръководна длъжност в МВР. Станал мнителен, затворен в себе си, отчуждил се от колегите си, не изпитвал удовлетворение от работата. Страдал от безсъние и липса на концентрация. Наложеното му дисциплинарно наказание, предвид публичната му известност в гр.Русе като директор на ОД на МВР в същия град, увредило сериозно личния му имидж сред негови близки и приятели. Дисциплинарното наказание довело до вземане на решение от негова страна да прекрати служебното си правоотношение в МВР по собствено желание. За репариране на търпените в периода от 09.07.2022 г. до 23.12.2022 г. неимуществени вреди от незаконното дисциплинарно наказание ищецът претендира обезщетение в размер на 5000 лева. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника, в лицето на Министерството на вътрешните работи, да му заплати обезщетение в посочения размер. Претендира се и присъждането на направените деловодни разноски, включително на адвокатско възнаграждение за предоставената на ищеца безплатна адвокатска помощ.  

Ответникът – Министерството на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител, е депозирало отговор на исковата молба, в който оспорва предявения иск. Поддържа, че твърдените неимуществени вреди се извеждат от незаконосъобразен административен акт, който обаче е издаден във връзка със служебното правоотношение на ищеца, свързано с полагане на труд, за евентуалните неимуществени вреди от който акт законът не предвижда присъждането на обезщетение. Твърди, че недоказани са както настъпването на неимуществените вреди, така и наличието на причинно-следствена връзка между тях и отменения от съда акт. Счита, че претендираният размер на обезщетението не кореспондира на критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, респ. да присъди обезщетение в размер значително по-нисък от исковия. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе, участващ в производството в качеството на контролираща страна съгласно чл.10, ал.1 от ЗОДОВ вр. чл.16, ал.1, т.2 от АПК (вж. Тълкувателно решение № 7 от 25.11.2010 г. на ВАС по т. д. № 3/2010 г.), дава заключение за допустимост и основателност на иска. Не се ангажира с конкретен размер на обезщетението като отбелязва, че той следва да се определи от съда по справедливост.

Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Искът е предявен след отмяната на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание с влязло в сила, като неподлежащо на обжалване – чл.211, изр. второ от ЗМВР вр. чл.296, т.1 от ГПК вр. чл.144 от АПК, съдебно решение (чл.204, ал.1 от АПК) и е насочен срещу процесуално легитимиран ответник (чл.205, ал.1 от АПК), имащ качеството на юридическо лице съгласно чл.2, ал.2 от ЗМВР и чл.42, ал.2 от ЗА.

На съда е служебно известно, че по въпроса допустим ли е иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди от отменена като незаконосъобразна заповед за прекратяване на служебно правоотношение по ЗДСл, ЗМВР, ЗДАНС, ЗОВСРБ и др. специални закони, предвиждащи право на обезщетение в размер на получаваните възнаграждения, с разпореждане от 29.07.2021 г. на председателя на ВАС, по искане на главния прокурор, е образувано тълкувателно дело № 2/2021 г. по описа на ВАС [1]. Същото е висящо и по него все още няма постановено тълкувателно решение.

Същевременно, съгласно указанията по т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 7.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 8/2013 г., ОСГТК, които се възприемат и в практиката на ВАС, при образувано тълкувателно дело по обуславящ правен въпрос производството по висящото дело не може да се спира от първоинстанционния съд на основание чл.227, ал.1, т.4 или т.7 вр. чл.292 от ГПК вр. чл.144 от АПК. Поради това настоящият съдебен състав намира, че по този въпрос, а именно допустим ли е иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за неимуществените вреди, причинени от отменена заповед за налагане на дисциплинарно наказание (независимо, че наложеното наказание не е дисциплинарно уволнение и поради това не е свързано с прекратяване на служебното правоотношение), следва да се произнесе с решението си без да разполага с възможност да съобрази становището, което предстои да бъде възприето от ВАС по посоченото тълкувателно дело.

Връзката с поставения за решаване по тълкувателното дело въпрос може да се търси и по аргумент от по-силното основание – ако се приеме, че ищеца не разполага с правото да претендира обезщетение за неимуществените вреди и от най-тежкото по вид дисциплинарно наказание - от дисциплинарното уволнение, водещо до прекратяване на служебното правоотношение – чл.226, ал.1, т.8 от ЗМВР, когато то се е оказало незаконно, то на същия принципно не следва да бъде признавано това право и при налагането на по-леки по вид дисциплинарни наказания, които не са свързани с прекратяване на служебното правоотношение.

Този въпрос е свързан и с възражението на ответника, според което на ищеца не се дължи обезщетение за неимуществените вреди, причинени му от отменената заповед за налагане на дисциплинарно наказание, тъй като, макар да представлява административен акт, същата е издадена по повод служебно правоотношение, свързано с полагане на труд. В отговора на исковата молба това не е изрично посочено, но възражението очевидно почива на провежданата от ответника аналогия между трудовото и служебното правоотношение, доколкото дължимата престация както от работника/служителя, така и от държавния служител, се изразява в предоставяне на работна сила срещу възнаграждение.

Във връзка с възражението на ответника следва да се отбележи, че ВКС действително е последователен в практиката си (вж. решение № 322/06.03.2018 г., постановено по гр.д. № 4134/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 73 от 12.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 311/2012 г., IV г. о., ГК, решение № 111 от 2.06.1997 г. на ВКС по гр. д. № 176/97 г., III г. о., решение № 462 от 25.07.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2220/2003 г., III г. о., ГК и др.), според която при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение, но само за причинените му от това имуществени вреди в резултат на т.нар. принудителна безработица (чл.225, ал.1 от КТ), изразяващи се в пропуснатия доход от възнаграждение за престиране на труд, съответно разликата между получаваното преди уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по нововъзникналото правоотношение. Приема се, че при наличието на нарочна регламентация в специалния закон - чл.225, ал.1 от КТ, работникът или служителят не може да разшири обема на отговорността чрез предявяване срещу работодателя на иск за непозволено увреждане на общо основание – чл.45 от ЗЗД, респ. чл.49 от ЗЗД, ако работодателят има качеството на юридическо лице. В този смисъл изрично са и указанията по т.1 от Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС, според които при уволнение на работник или служител, признато от надлежните органи за неправилно, организацията или учреждението дължат заплащането на обезщетението най-много до размер на сега шестмесечното трудово възнаграждение на уволнения (чл.225, ал.1 от КТ), защото се касае до вреди от неизпълнение на трудов договор, а законът при този договор не допуска заплащане на по-високо обезщетение. Ако уволненият работник или служител действително е претърпял повече вреди, включително неимуществени такива, той може да търси обезщетение за тях, но не от работодателя, а само от ръководителя на организацията или учреждението – работодател (вж. легалната дефиниция за "ръководство на предприятието" по § 1, т.3 от ДР на КТ) и то с иск по чл.45 от ЗЗД. В този случай обаче, както се подчертава и в т.1 от ППВС № 4 от 30.X.1975 г., следва да бъде установено, че ръководителят на организацията или учреждението - работодател, издал заповедта, недобросъвестно е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи. Доказателствената тежест за установяване на посочените обстоятелства е върху ищеца.

Следва да се обобщи, че според константната практика на ВКС самият закон не признава правото на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на лице, работещо по трудово правоотношение, от незаконното му дисциплинарно уволнение, което право да се реализира с иск срещу самия работодател. Обосновава се виждането, че когато трудовото правоотношение е прекратено специалният закон – чл.225, ал.1 от КТ, изключва приложението на общия такъв (чл.45, респ. чл.49 от ЗЗД) съгласно принципа lex specialis derogat legi generali, въплътен и в чл.11, ал.2 от ЗНА. Още по-малко такъв иск за неимуществени вреди може да бъде предявен по реда на ЗОДОВ срещу работодател, който същевременно има качеството и на административен орган, ако служителят и работодателят са обвързани не от служебно, а от трудово правоотношение (в този смисъл цитираното по-горе решение № 462 от 25.07.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2220/2003 г., III г. о., ГК).

Това разрешение, възприето за лицата, полагащи труд по трудово правоотношение не може да бъде пренесено механично и към държавните служители. Макар по естеството на дължимите престации трудовото и служебното правоотношение да си приличат (и по двете се предоставя работна сила срещу възнаграждение), статутът на държавния служител разкрива съществени различия в сравнение с този на работниците и служителите по трудово правоотношение. Титуляри на правото на труд, прокламирано в чл.48 от Конституцията на Република България, са не само лицата, работещи по трудово правоотношение, но и държавните служители, съдиите, прокурорите и следователите, лицата, които упражняват самостоятелно занаят, свободна професия и пр. (решение № 17 от 2018 г. по к.д. № 9/2018 г., решение № 2 от 2019 г. по к.д. № 2/2018 г., и двете на Конституционния съд на Република България). Държавните служители престират работна сила и полагат труд при изпълнение на служебното правоотношение, поради което спрямо тях са приложими конституционните принципи и разпоредби, свързани с правото на труд и неговата защита (решение № 7 от 17.09.2019 г. на КС по к. д. № 7/2019 г.). За разлика обаче от лицата, заети по трудово правоотношение, съгласно изричната конституционна повеля на чл.116, ал.1 от Конституцията на Република България, държавните служители са изпълнители на волята и интересите на нацията. При изпълнение на своята служба те са длъжни да се ръководят единствено от закона и да бъдат политически неутрални. На връзката на доверие и лоялност между държавата, от една страна, и държавния служител, от друга, която обосновава и особения статут на държавния служител, акцентира в своята практика по чл.6 от Конвенцията и ЕСПЧ [2].

Според чл.142, ал.1, т.1-т.3 от ЗМВР служителите на МВР са държавни служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение. Единствено държавните служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението обаче могат да бъдат назначавани на ръководни длъжности – арг. от чл.143, ал.1, т.3 от ЗМВР, каквато е била и длъжността, изпълнявана от ищеца – директор ОДМВР - IІ категория, съгласно т.2а, раздел ІХ „Областни дирекции на МВР (ОДМВР)“ от Приложение № 1 „Държавни служители с висше образование“ на Класификатора на длъжностите в МВР за служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 ЗМВР, утвърден със заповед № 8121з-140 от 24.01.2017 г. на министъра на вътрешните работи. За държавните служители – полицейски органи в ЗМВР са предвидени множество задължения и ограничения, които са изцяло неприложими за лицата, работещи по трудово правоотношение, включително в същото министерство. Тези задължения и ограничения са за сметка на признаването на някои права на държавните служители в МВР, които заетите по трудово правоотношение нямат.

Според съда едно от тези права е правото на обезщетение за неимуществените вреди, които незаконосъобразната заповед за налагане на дисциплинарно наказание, включително в случаите, когато то не е свързано с прекратяване на служебното правоотношение, е причинила на държавния служител, каквото право, както беше обосновано по-горе, не е признато в полза на лицата, полагащи труд по трудово правоотношение. Специалният закон – чл.237, ал.1 от ЗМВР, в хипотезата на незаконно прекратяване на служебното правоотношение, ограничава размера единствено на имуществените вреди, доколкото се обезщетяват вредите от разгледаната „принудителна безработица“, позната и на трудовото право. ЗМВР обаче не предвижда особен ред, по който да бъде реализирана отговорността за неимуществени вреди в случаите на незаконосъобразно дисциплинарно наказание, поради което и по аргумент от противното на чл.8, ал.3 от ЗОДОВ същите могат да бъдат претендирани с иск по чл.1, ал.1 от същия закон. Обхватът на отговорността на държавата е определен в чл.4, ал.1 от ЗОДОВ и той включва всички имуществени и неимуществени вреди, настъпили от посочените юридически факти. Такъв юридически факт е и незаконосъобразният административен акт. Заповедта по чл.210 от ЗМВР за налагане на дисциплинарно наказание безспорно представлява такъв административен акт, съгласно легалната дефиниция по чл.21, ал.1 от АПК. Следователно за причинените от нея неимуществени вреди се дължи обезщетение на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. По изложените съображения съдът намира предявения иск допустим. Разгледан по същество, той се явява частично основателен.

Налице са всички елементи, включени във фактическия състав на този иск: незаконосъобразен и отменен по съответния ред административен акт, настъпила за ищеца вреда, както и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Конкретният размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост – чл.52 от ЗЗД вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ.

По жалба на ищеца, с  влязло в сила решение № 47/23.12.2022 г., постановено по приложеното адм.д. № 441/2022 г. по описа на Административен съд – Русе е отменена заповед № 8121К—10535/31.08.2022 г. на министъра на вътрешните работи, с която, на основание чл.201, ал.1, т.2 от ЗМВР, му е наложено дисциплинарно наказание „забрана за повишаване в длъжност“ за срок от една година.

От показанията на свидетелите Д. Д. (съпруга на ищеца) и В.К. (изпълняваща и понастоящем длъжността „секретар“ на директора на ОД на МВР – Русе) се установява, че в резултат на образуваното дисциплинарно производство и наложеното след приключването му дисциплинарно наказание ищецът изпитвал страх за кариерното си развитие, чувствал се унизен, станал затворен и започнал трайно да страда от безсъние. В резултат на преживения стрес от дисциплинарното производство той отслабнал много, а постоянното безсъние наложило приема и на медикаменти, улесняващи заспиването. Дисциплинарното му наказване го направило мнителен и неуверен при изпълнение на служебните си задължения, а в личен план довело до прекратяване на комуникацията с близки и познати. Макар да бил отдаден на професията си и за него тя да била призвание, той взел решение да напусне системата на МВР по собствено желание.

Показанията на разпитаните свидетели, отразяващи последиците от незаконосъобразния административен акт както в професионален, така и в личен аспект, са последователни и вътрешно непротиворечиви и, отчитайки, съгласно чл.172 от ГПК вр. чл.171, ал.2 от АПК, известната заинтересованост на показанията на св.Д., се кредитират от съда като достоверни. Посредством тях се установяват както настъпилите неимуществени вреди, така и причинната им връзка с незаконосъобразното дисциплинарно наказване на ищеца.

В обстоятелствената част на исковата молба периодът, за който се претендира да са търпени вредите, е определен по следния начин – от образуване на дисциплинарното производство срещу ищеца до отмяната на наложеното дисциплинарно наказание. Във формулирания петитум е посочен период от 09.07.2022 г. до 23.12.2022 г., чиято начална дата обаче не съвпада с образуването на дисциплинарното производство – с връчването на заповед № 8121К-4979/10.09.2022 г. за провеждане на проверка по чл.205, ал.2 от ЗМВР, с което първо действие дисциплинарното производство се счита образувано съгласно чл.208 от същия закон и чл.30, ал.3 от Инструкция № 8121з-877 от 06.07.2021 г. за дисциплината и дисциплинарната практика в МВР.

Тук следва да се отбележи, че в закона липсва регламентирана възможност обезщетението да се претендира за период преди издаването на отменения административен акт. Това е така, защото именно той представлява деликтът, който причинява вредите. Законът не следва да се тълкува разширително като под понятието „незаконосъобразни актове“ по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ се включват и процесуалните актове по чл.21, ал.5 от АПК, извършени в хода на административното производство по издаване на незаконосъобразния индивидуален административен акт, независимо че те са част от динамичния фактически състав (производството) по неговото издаване. Поради това съдът намира, че началната дата на релевантния период следва да бъде датата, на която отменената от съда заповед за налагане на дисциплинарно наказание е била връчена на ищеца, т.е. 07.09.2022 г., до датата на нейната отмяна от съда – 23.12.2022 г.

          Както е прието още в Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС и както се приема константно в съдебната практика на ВКС и ВАС, понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

В конкретния случай такова обстоятелство, наред с периода, през който вредите са били търпени, е видът на наложеното дисциплинарно наказание, от гледна точка на неговата относителна тежест в общата система на дисциплинарните наказания по ЗМВР, и неговия срок. В разпоредбата на чл.197, ал.1, т.1 – т.6 от ЗМВР по възходящ ред на своята тежест са посочени следните шест вида дисциплинарни наказания, които могат да се налагат на държавните служители в МВР: мъмрене, писмено предупреждение, порицание, забрана за повишаване в длъжност за срок от една до три години, предупреждение за уволнение и уволнение. Процесното дисциплинарно наказание е посочено на четвърта позиция като същото е определено за минималния законов срок, т.е. то, като вид и срок, е ориентирано към средата по своята тежест в системата на дисциплинарните наказания по посочения закон. Според чл.201, ал.2, изр.първо от ЗМВР  то се изразява в недопускане на наказания служител до израстване в длъжност за срока на наказанието. В конкретния случай по делото липсват данни, че в срока на изпълнение на незаконосъобразната заповед ищецът е участвал в конкурс за израстване в длъжност. Всъщност след налагане на дисциплинарното наказание същият, по собствено желание, е напуснал системата на МВР, което обстоятелство обективно изключва възможността за подобно участие. Следователно липсват данни в резултат на предварителното изпълнение на незаконосъобразната заповед (вж. чл.211, изр.второ от ЗМВР) за периода от връчването й до напускане системата на МВР по инициатива на ищеца, респ. до отмяната на заповедта от съда, от нея да са настъпили подобни допълнителни вреди, извън отправения чрез нея упрек към професионалната му дейност, които вреди да се изразяват в реално препятстване на кариерното израстване на ищеца.

От друга страна, при преценката на това как незаконното дисциплинарно наказване се е отразило на последния, следва да се има предвид какво поведение ищецът е демонстрирал в качеството си на държавен служител в МВР. Видно от кадрова справка с рег.№ 8121р-15380/28.07.2022 г. ( на л.34 – л.35 от преписката по приложеното адм.д. № 441/2022 г. по описа на Административен съд – Русе), през 2000 г. ищецът е завършил Академията на МВР, а през 2009 г. е придобил ОКС „Магистър“ по специалността „Право“ в РУ „Ангел Кънчев“. Зачислен е като курсант редовно обучение в АМВР като считано от 01.10.2000 г. е назначен на държавна служба в МВР на длъжност „разузнавач I степен“ в група 02 на сектор „Криминална полиция“ при Първо РПУ – Русе при РДВР – Русе. Последователно е заемал различни длъжности в сектор „Криминална полиция“ на същото районно управление до 30.03.2015 г. Считано от последната дата до 04.06.2021 г. ищецът е изпълнявал длъжността началник III степен на РУ Две могили при ОД на МВР – Русе. От 04.06.2021 г. до 29.06.2022 г. Д. е бил ВПД директор II степен на ОД на МВР – Русе, а считано от 29.06.2022 г. е преназначен като титуляр на длъжността – директор II степен на ОД на МВР – Русе. За постигнатите високи резултати в служебната дейност той е награждаван с „писмена похвала“ общо осем пъти, с „парична награда“ – два пъти, с „обявяване на благодарност“ – веднъж, с „индивидуална парична награда“ – веднъж и с „почетен знак на МВР – III степен“ веднъж, през 2022 г., през която година му е наложено и незаконосъобразното дисциплинарно наказание. Видно от кадровата справка, по време на своята служба в МВР на старши комисар Д. не са налагани дисциплинарни наказания.

При тези данни съдът намира, че се касае за държавен служител в МВР стриктно изпълняващ и надхвърлящ изискванията за заеманите от него длъжности, чиято цялостна професионална кариера е преминала в системата на МВР – от курсант в Академията на МВР до директор на ОД на МВР – Русе. Същият е бил награждаван множество пъти и не е бил наказван нито веднъж. Д. се е ползвал с безспорното уважение на своите колеги като, по думите на своята съпруга, разпитана в качеството на свидетел, за него неговата професия е била призвание. Сам по себе си за отражението на дисциплинарното наказание върху ищеца говори факта, че обидата и огорчението от същото са го мотивирали да напусне системата, в която е служил през цялата си кариера. От показанията на свидетелите безспорно се установяват претърпените от Д. негативни емоционални и психически изживявания – изпитван срам и унижение, затваряне в себе си, загуба на съня, наложила и прием на медикаменти, безпричинна мнителност по време на изпълнение на служебните задължения и т.н. Същевременно обаче при определяне на размера на обезщетението съдът е длъжен да държи сметка за обществения критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ. По искове за вреди от отменени дисциплинарни наказания, несвързани с прекратяване на съответното правоотношение, има формирана трайна съдебна практика на ВАС, от която може да се изведе, разбира се при съобразяване на конкретните обстоятелства, приблизителен размер на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди (така например за дисциплинарно наказание по чл.308, ал.1, т.3 от ЗСВ "намаляване на основното трудово възнаграждение с 10 на сто за срок от 6 месеца", наложено на магистрат, е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 лева  - решение № 204 от 10.01.2023 г. на ВАС по адм. д. № 5977/2022 г., III о., за дисциплинарно наказание по чл.244, т.3 от ЗОВСРБ „строго мъмрене“ на военнослужещ е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1000 лева - решение № 6316 от 27.06.2022 г. на ВАС по адм. д. № 1339/2022 г., III о., за дисциплинарно наказание по чл.197, ал.1, т.3 от ЗМВР „порицание“ за срок от 6 месеца на държавен служител в МВР е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 600 лева - решение № 3449 от 16.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5509/2020 г., III о. и мн.др.).

Съдът, като съобрази данните от кадровата справка, водеща до извод за образцово изпълнение на служебните задължения от страна на ищеца, ръководната длъжност, на която се е намирал той към момента на налагане на дисциплинарното наказание, която го прави разпознаваема фигура в града, както и интензитета и продължителността на отрицателните емоционални и психологически изживявания, настъпили от отменения административен акт, установени чрез свидетелските показания, намира, че обезщетението следва да бъде определено в размер на 2000 лева. До този размер искът следва да бъде уважен като следва да бъде отхвърлен до пълния предявен размер от 5000 лева.

С исковата молба няма предявена акцесорна претенция за лихви върху главницата на обезщетението, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.

С оглед изхода на делото и на основание чл.10, ал.3, изр.първо от ЗОДОВ, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноските, изразяващи се в заплатената държавна такса от 10 лева. Адв.С.Д. *** е претендирал присъждане, по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, на възнаграждение за безплатно оказаната на ищеца, който също е юрист – чл.38, ал.1, т.3, пр.последно от ЗА, адвокатска помощ. Според чл.10, ал.3, изр.второ от ЗОДОВ това възнаграждение следва да бъде определено съразмерно с уважената част от иска. Разпоредбата на чл.8, ал.1 вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с определен материален интерес минималното адвокатско възнаграждение, при интерес от 1000 до 10 000 лв., както е в случая, е в размер на 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лв., т.е. в случая то възлиза на 800 лева. Съразмерно с уважената част на иска, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, в полза на адв.Д. следва да бъде присъдена сумата от 320 лева.

В полза на ответника, на основание чл.10, ал.4 от ЗОДОВ, съразмерно с отхвърлената част на иска, следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. Съдът, на основание чл.24, изр.второ от Наредбата за заплащането на правната помощ, определя, предвид липсата на правна и фактическа сложност на делото, юрисконсултското възнаграждение в размер на 100 лева. От тази сума, съразмерно с отхвърлената част от иска, ответникът има правото на сумата от 60 лева.

След служебна компенсация между насрещните вземания за разноски на ищеца (заплатена държавна такса в размер на 10 лева) и ответника (юрисконсултско възнаграждение в размер на 60 лева), в полза на ответника следва да бъде присъдена сумата от 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът

                                                  Р  Е  Ш  И :

ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.“Шести септември“ № 29, представлявано от министъра на вътрешните работи И. Д., да заплати на М.Й.Д., с ЕГН **********,***, сумата от 2000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода от 07.09.2022 г. до 23.12.2022 г. в резултат на незаконосъобразен административен акт - заповед № 8121К-10535/31.08.2022 г., издадена от министъра на вътрешните работи, с която, на основание чл.201, ал.1, т.2 от ЗМВР, на ищеца било наложено дисциплинарно наказание „Забрана за повишаване в длъжност за срок от една година“, отменена с влязло в сила решение № 47/23.12.2022 г., постановено по адм.д. № 441/2022 г. по описа на Административен съд – Русе.

ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Й.Д., с ЕГН **********, против Министерството на вътрешните работи иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ – за заплащане на обезщетение за неимуществените вреди, причинени от заповед № 8121К-10535/31.08.2022 г., издадена от министъра на вътрешните работи, с която, на основание чл.201, ал.1, т.2 от ЗМВР, отменена с влязло в сила решение № 47/23.12.2022 г., постановено по адм.д. № 441/2022 г. по описа на Административен съд – Русе, за горницата над 2000 лева до пълния предявен размер на иска от 5000 лева.

ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.“Шести септември“ № 29, представлявано от министъра на вътрешните работи И. Д., да заплати на адв.С.Г.Д. ***, със служебен адрес гр.Пловдив, ул.Райко Даскалов“ № 53, ет.3, каб.№ 7, сумата от 320 лева – възнаграждение за безплатно оказаната на ищеца адвокатска помощ.

ОСЪЖДА М.Й.Д., с ЕГН **********,***, да заплати на Министерство на вътрешните работи, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.“Шести септември“ № 29, представлявано от министъра на вътрешните работи И. Д., сумата от 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

  СЪДИЯ: