Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
12.01.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четвърти ноември две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 13225 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 176804 от 25.07.2019г. по гр.д. № 72347/2014г. Софийски районен
съд, 26 състав признал за установено по предявените установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал 1 ЗЗД,
че „А.“ АД, ЕИК ******, дължи на ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА
ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, БУЛСТАТ ******, сумата 7.58 лв.,
представляваща остатък от неплатеното възнаграждение за м. октомври 2013г.,
ведно със законната лихва за забава считано от 29.02.2019г. до окончателното
плащане, както и сумата 48 лв., представляваща дължимо възнаграждение за м.
декември 2013г., законна лихва за забава в размер на 8.95 лв. за периода от 11.01.2014г.
(датата на изпадане в забава) до 11.11.2015г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 13.11.2015г. до окончателното плащане, които задължения
са възникнали в изпълнение на договор за охрана на обекти със СОТ и полицейски сили
за реагиране от 13.06.2012г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден
да заплати на ищеца сумата 125 лв. - разноски за исковото производство, и
сумата 75 лв. - разноски за заповедното производство по гр.д. № 69905/2015г. на
СРС, 26 състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „А.“ АД, който го
обжалва в частта, с която е призната за дължима сумата 48 лв. – възнаграждение
за м. 12.2013г. и лихви за забава върху тази сума, при твърдения за
неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Районният съд неправилно анализирал
установените между страните договорни отношения. Съгласно чл. 63, ал. 1 ЗЗД,
всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно
и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата
страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин. Именно точното
изпълнение на договорното задължение било в основата на правната възможност да
се очаква и да се иска от насрещната страна точно изпълнение на нейното. Поради
това застъпената теза в решението, че за да се освободи страна от свое
договорно задължение тя трябвало да развали договора не съответствало на законовите
разпоредби. Това особено важало за договорите с продължително изпълнение като
процесния. Изпълнителят по договора бил длъжен да оказва непрекъснато
уговорените услуги – месец след месец, а възложителят му дължал плащане на
оказаната услуга по договорения начин и цени. Когато обаче не се престира
уговореното, за насрещната страна възниквало правото на иска отбив от
уговорената цена, т.е. да не плати за времето, когато не е получавала услугата,
без да е необходимо задължително развалянето или прекратяването на договора.
Поради това неправилен бил изводът на СРС, че ако възложителят не е желаел
продължаване на договорните отношения е следвало да изпрати писмено едномесечно
предизвестие за прекратяване, както и че без прекратяване на договора,
независимо дали ответникът е ползвал или не системата на ищеца, плащане на
договореното възнаграждение се дължи. Така се вменявало задължение на ответника
да плати уговорените суми само поради наличието на непрекратен договор, без да
се отчита изпълнението на задълженията на насрещната страна. Първостепенният
съд неправилно приел за доказано твърдението на ищеца за наличност на услугата
през м. 12.2013г. От една страна от показанията на разпитания свидетел, които
не били обсъдени от районния съд се установило, че на обекта е била прекъсната
връзката с ищеца и от 01.12.2013г. е била активирана системата на новия
изпълнител, който след този момент охранявал обекта. От друга страна, съдът дал
вяра на представени разпечатки, от които уж било видно, че системата е функционирала
през м. 12.2013г. Този извод бил неправилен – нито от представените технически
разпечатки, нито ищецът положил усилие да докаже по друг начин, че
обозначението 013F се отнася точно до обекта –
предмет на процесния договор, а не се установявало по никакъв начин и смисълът
и значението на съпътстващите технически записи. Така твърденето за действаща
охранителна система останало недоказано. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това постанови друго,
с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МВР
– ВЕЛИКО ТЪРНОВО не е депозирала отговор на жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 96 лв. – главница, представляваща възнаграждение
по договор за охрана на обекти със СОТ и полицейски сили за реагиране от
13.06.2012г., от които 48 лв. – за м. 10.2013г., и 48 лв. – за м. 12.2013г., и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 19.95
лв., представляваща лихва за забава в плащането на главниците за периода
13.01.2013г. - 11.11.2015г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявление по чл. 417 ГПК – 13.11.2015г., до изплащане на вземането. За сумите е
издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК
по гр.д. № 69905/2015г. на СРС, 26 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, че за м. 12.2013г. услуга не му е
предоставяна от ищеца, тъй като договорът бил прекратен считано от 01.12.2013г.,
поради издадено разпореждане от министъра на вътрешните работи, с което
забранил на поделенията на МВР да оказват граждански услуги по охрана на частни
лица. По тази причина на 29.11.2013г. ответникът сключил договор за охрана с
трето лице, което осъществявало охраната на обекта от 01.12.2013г. В
потвърждение на това били действията на новия охранител по деинсталиране на
съществуващата охранителна техника на ищеца и поставянето на нова на новия
охранител. По тези съображения е искал отхвърляне на претенцията за м.
12.2013г. – предмет на въззивното производство.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК за
исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и исковете са
допустими. Настоящият въззивен състав намира, че при постановяване на решението
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
оплакванията в жалбата е правилно по следните
съображения:
От фактическа страна: От приетия и неоспорен договор за охрана от
13.06.2012г., сключен между ОД МВР - Велико Търново (изпълнител) и
„Авторансснаб“ АД (възложител) е видно, че по възлагане от ответника ищецът се
задължил да му предоставя услуги по охрана със сигнално-охранителна техника и
полицейски сили на обект - бензиностанция в гр. Горна Оряховица, ул. „******,
като в т. 3.3 от договора е посочено, че обектът ще се охранява под № 013F. С т. 23.1 страните уговорили месечно възнаграждение в размер на 48 лв.,
платимо до 10-то число на текущия месец. Съгласно т. 33 от договора, същият се
счита сключен от 11.06.2012г. и е за срок до края на годината, в която е
сключен, като договорът се счита продължен до 31 декември на всяка следваща
година, освен ако някоя от страните не уведоми другата писмено един месец преди
изтичане на срока на договора, че не желае продължаване на действието му.
По делото не е било спорно, че договорът е продължил своето действие след
31.12.2012г., съобразно уговореното в т. 33. Ответникът не е представил
доказателства във връзка с твърдението си, че договорът бил прекратен, считано
от 01.12.2013г.
От представените договор от 29.11.2013г. и приемо-предавателен
протокол към договора се установява, че
ответникът е сключил договор за охрана със СОТ на същия обект с трето за делото
лице за срок от 24 месеца, като договорът влиза в сила от 7 ч. на деня, в който
е подписан протоколът по чл. 1, ал. 3. Съгласно анекс към договора от същата
дата, първата месечна вноска е дължима на 01.12.2013г. В приемо-предавателния
протокол, съставен съгласно чл. 1, ал. 3 от договора се удостоверява
предоставената от третото лице сигнално-охранителна техника в обекта.
Свидетелят Петър Станчев, служител на ответното дружество бил запознат със
случая, при който била извършена смяна на фирмата, извършваща охранителна
дейност на бензиностанция в Горна Оряховица. Това било в края на 2013г., „Сот-а“
към полицията прекратил дейността си и се наложило да потърсят друга фирма.
Намерили друга фирма, монтирали си тяхната техника и започнали с тях, мисли от
01.12.2013г. Не си спомнял кога точно демонтирали техниката на предходната
фирма, персоналът на бензиностанцията ползвал новата система, но не си спомнял
дали се е налагало да я ползват. От старата идвали при сигнал, когато няма
проблеми – нямало сигнал и не идвали. Старата фирма прекратила дейността си от
01.12.2013г.
От представената разпечатка от информационната система на ОД МВР – Велико
Търново, регистрираща събитията от охранявания с „бутон опасност“ обект № 013F - бензиностанция, е видно, че през м. 12.2013г. монтираната в обекта
сигнално-охранителна техника на ищеца е функционирала. Документът не е оспорен
от ответника, процесуалният му представител е заявил, че същият е неотносим за
спора, тъй като от него не било видно да касае процесната бензиностанция.
Приетото във въззивното производство писмено доказателство – вносна бележка
относно плащане на 26.08.2019г. на остатъка от възнаграждението за м. 10.2013г.
и законна лихва върху него, е неотносимо за спора пред въззивния съд и не
следва да се обсъжда.
От правна страна: По делото се установи по безспорен начин, че до
31.12.2013г. между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение
по договор за охрана. Възражението на ответника, че договорът е бил прекратен,
считано от 01.12.2013г. е недоказано предвид уговорения от страните ред и срок
за продсрочно прекратяване – с едномесечно писмено предизвестие. Никакви
доказателства не са ангажирани и във връзка с твърдяното разпореждане на
министъра на вътрешните работи в сочения в отговора на исковата молба смисъл,
което да обоснове извод за невъзможност на ищеца да изпълнява задълженията си
по договора през м. 12.2013г. Обратно – от неоспорената разпечатка от
информационната система за охрана се установи, че и през м. 12.2013г.
монтираната от ищеца в обекта на ответника сигнално-охранителна техника е
функционирала, като несъстоятелен е доводът от същата да не се установява кой
обект касае – същата касае охраняван обект № 013F - бензиностанция, изрично посочен и в сключения между страните договор.
Ето защо неоснователно в жалбата се поддържа по делото да не било доказано
изпълнение на задълженията на ищеца през м. 12.2013г. Противно на поддържаното
в жалбата, кога е демонтирана СОТ на ищеца не се установява нито от
представените писмени доказателства, нито от свидетелските показания –
свидетелят няма спомен кога е станало това. Районният съд не е приемал, че при
непредоставяне на услуга от ищеца ответникът му дължи възнаграждение. Техниката
на ищеца е била монтирана в обекта на ответника и е функционирала, т.е. ищецът
е изпълнявал точно задълженията си по договора и през м. 12.2013г. Обстоятелството,
че от 29.11.2013г. ответникът е сключил договор с трето лице за охрана на
обекта и на последния е монтирана и СОТ на това лице не означава неизпълнение
на задълженията на ищеца по процесния договор. Щом СОТ на ищеца е функционирала,
а договорът не е бил прекратен по уговорения ред, дали ответникът е избрал да
ползва системата на третото лице е ирелевантно за отговорността му по процесния
договор. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, решението
следва да бъде потвърдено в частта му по главния иск. Жалбата в частта й срещу
решението по акцесорния иск е бланкетна – в нея не са наведени никакви конкретни
оплаквания за неправилност, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд
следва да го потвърди и в тази част.
При този изход, разноски на въззивника не се следват, а
от въззиваемия не се претендират, поради което разноски не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 176804 от 25.07.2019г., постановено по гр.д. № 72347/2014г. на
Софийски районен съд, 26 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено по предявените
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал 1 ЗЗД, че „А.“ АД, ЕИК ******, дължи
на О. Д. НА М. НА В. Р. – В. Т., БУЛСТАТ ******, сумата 48 лв., представляваща
дължимо възнаграждение за м. декември 2013г., законна лихва за забава в размер
на 8.95 лв. за периода 11.01.2014г. (датата на изпадане в забава) до 11.11.2015г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.11.2015г. до
окончателното плащане, които задължения са възникнали в изпълнение на договор
за охрана на обекти със СОТ и полицейски сили за реагиране от 13.06.2012г.
В необжалваните части решението по гр.д. № 72347/2014г. на Софийски районен
съд, 26 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.