РЕШЕНИЕ
гр.София, …………………2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
НО, 15 въззивен състав в публичното заседание на двадесет и осми февруари през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА
ТАЛЕВА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при участието на
секретаря Весела Венева и прокурора Станимир Димитров, като разгледа
докладваното от съдия Маринкова ВНОХД №5357 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид:
С
присъда от 19.09.2018 г. по НОХД №11767/16 г., СРС, НО, 105 състав е признал
подсъдимият Б.Б.С.- Р. за невиновен по обвинението за извършено престъпление по
чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК, като го е оправдал изцяло.
Срещу
присъдата в законоустановения срок е постъпил протест и допълнение към него от прокурор при СРП, в които се
твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, поради нейната
необоснованост, тъй като изводите на съда не кореспондират със събрания по
делото доказателствен материал. Прокурорът намира, че с оглед новоприетите СМЕ
на пострадалия, както и с оглед показанията на разпитаните свидетели по
несъмнен начин се установява, че именно действията на подс.Б.Р. са довели до
причиняване на телесната повреда на пострадалия, тъй като чрез нанесения от
подс.Р. удар на пострадалия, последният е бил изведен от равновесие и при
падането си се е стигнало до стъпване на криво или подхлъзване, довело до
усукването и счупването на крака му. Това извеждане на пострадалия от
равновесие е станало именно в резултат на удара нанесен от подс.Р., като
подчертава, че в хода на първоинстанционното производство е било поискано изменение
на обвинението в тази връзка, което обаче не е било допуснато от съда.
Подчертава, че по делото са налице несъмнени доказателства, че подс.Р. е
извършил инкриминираното деяние, поради което и становището на първата
инстанция за недоказаност на деянието, прокурорът намира за неоснователно. В
тази връзка иска от въззивния съд да отмени присъдата на СРС и да постанови
нова, с която да признае подс.Р. за виновен по повдигнатото му обвинение по
чл.129, ал.2 от НК.
В
протеста не се иска събирането на нови доказателства.
Въззивният
съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по
делото се налага да бъде извършен допълнителен
разпит на подсъдимия Р., както и
на пострадалия М.Ж.. Следва също
така да се изиска справка от Катедра
Съдебна медицина (адрес гр.София, бул.„********) дали подс.Б.Р. е посещавал Катедрата в периода
12.01.2016 г.- 18.01.2016 г. с искане за освидетелстване, бил ли е регистриран-
кога, по какъв повод, респ. освидетелстван ли е бил по негово искане, както и
издавани ли са му някакви документи в тази връзка. Следва също така да бъде
отправено запитване, дали при посещение на лице в Катедрата с искане за
освидетелстване има някакво основание да бъде отказано такова на лицето, ако
да- в какви случаи, както и при това положение отбелязва ли се посещението на
лицето в Катедрата, респ. отказа да бъде освидетелствано същото.
Следва също така да бъде отправено
запитване до 03 РУ- СДВР, дали при задържането на подс.Б.Р. на 13.01.2016 г.
със заповед по ЗМВР (копие от която да се изпрати ведно със запитването), на
подс.Р. е бил извършен медицински преглед, бил ли е съставен документ в тази
връзка, както и дали същият се е оплакал при задържането си по повод на
здравословното си състояние. Ако има съставени някакви документи, същите следва
да бъдат приложени по делото.
Следва също така да бъде изискана актуална
справка за съдимост за подс.Р. ведно с всички бюлетини за съдимост за същия.
В съдебно
заседание представителят на СГП не поддържа протеста на СРП, тъй като счита обвинението за недоказано по безспорен и категоричен начин. Заявява,
че напълно споделя фактическите и правни съображения, изложени от СРС, които се
подкрепят и от показанията на свидетеля Ж., дадени пред въззивния съд. Твърди,
че в разпита си пред СГС свидетелят Ж. излага фактически обстоятелства, за
които липсват данни в хода на ДП и в хода на съдебното следствие пред
първоинстанционния съд при неговия разпит. Подробно в тази връзка анализира
показанията на св.Ж. пред въззивния съд, като заключава, че така описаният
вредоносен механизъм на деянието от него е обективно невъзможен, предвид
простия факт, че за да се получи удар във външната част на глезена на десния
крак на свидетеля Ж., подсъдимият е следвало да нанесе удар със своя ляв крак,
под формата на полу-дъга. Счита това за обективно невъзможно при отстояние на
двамата от спрели превозни средства, тъй като е необходимо разстояние за
реализацията на тази, т. нар. „полу-дъга“, а при фронтален удар с ляв крак по
посока десния крак на свидетеля Ж., ударът би бил в областта на неговата пета,
а не във външната част на глезена. Отделно от това посочва, че ако инцидентът
се е развил между двете превозни средства, то в такъв случай единственият свидетел-
очевидец на деянието- В. Х., не би възприел каквито и да е относими към
предмета на доказване по делото обстоятелства, тъй като пряка видимост,
странично към двамата не би могъл да има. Свидетелят Х. би могъл да възприеме
подсъдимия и свидетеля само и единствено, ако единият е в гръб, а другият- с
лице, с оглед отстоянието на превозните средства едно от друго. Подчертава
обаче, че свидетелят Х. и в показанията си в хода на ДП и в съдебно следствие е
категоричен, че е възприел нанасянето на удар от свидетеля Ж. към подсъдимия и
падането на свидетеля Ж. по гръб. Свидетелят Х. не заявява и в хода на
съдебното следствие, след изрични разпити от страна на страните по делото
нанасянето на конкретен удар с ляв крак в областта на десния глезен на
свидетеля Ж..
Сочи още, че назначените по делото СМЕ, допълнителна СМЕ и повторна СМЕ са
категорични, че описаният механизъм на вредоносно въздействие, така както
фигурира в показанията на свидетеля Ж. от обективна страна е невъзможно да
причини травматичните увреждания, довели до причиняването на средна телесна
повреда.
В заключение намира, че с оглед наличните по делото доказателства
обвинението спрямо подсъдимия е недоказано по безспорен и категоричен начин.
Повереникът на ЧО Ж.- адв.И.
заявява, че категорично
не да споделя позицията на държавното обвинение, застъпена от прокурора при
СГП, както и че не е съгласен с мотивите на СРС. Заявява, че от пледоарията на
прокурора излиза, че когато някой те бие на улицата, ти трябва да имаш ясна
представа за това какво е разстоянието между колите, каква е пътната настилка,
колко свидетеля и каква гледна точка имат към теб, в кой момент са те ударили,
как са замахнали, в кой момент си усетил болката- нещо, което намира за абсурдно.
Подчертава, че става въпрос за пострадало лице на 80 г. и това как той е
възприел нанесения му побой не е обективно достатъчно, за да се разбере какво
се е случило всъщност. Подчертава, че е налице индиция и тя е, че до срещата си
с подсъдимия свидетелят Ж. е бил със здрава уста и здрав крак. След срещата си
с него по показанията на свидетели, истински свидетели- очевидци, а не такива,
вкарани на тринадесетото заседание на първата инстанция, не приобщени в ДП, са
категорични, че същият не е можел да си стои на краката. Завели са го до тях, с
тяхна помощ. Два часа по-късно ударът, който е невъзможен според представителя
на окръжна прокуратура, е констатиран в „Пирогов“ точно от външната страна на
глезена, без значение дали този удар е довел директно до счупване, както е
първоначалното медицинско заключение, или е довел до изваждане на тялото на
пострадалия от равновесие, в последствие на което се е получило счупване по
естественото усукване на тялото, вследствие на ритника и на удара. Абсолютно
илеревантно е обстоятелството какво е било разстоянието между колите. Този факт
не е изследван. Човекът е възприел съвсем ясно и обективно с кой крак и с коя
ръка, и къде е получил нанесените удари. Подчертава, че ударът е бил нанесен с
лявата ръка, защото кучето е държано с дясната и е било издърпано, както и че с
левия крак, защото той е крака, с който е възможно да бъде нанесен удар от
външната страна на глезена на десния му крак. Дали е паднал леко на страни и по
гръб, или директно по гръб това са възприятия, в които едно бито лице не би
могло да има ясна и обективна представа. Подчертава, че ако някой и него го бие,
няма да помни точно как е паднал.
Заявява, че е абсолютно смешно да се кредитират показания на свидетел,
близък приятел на подсъдимия, който се появява за първи път на седмото или
осмото заседание на СРС, който не е разпитван от полицията и не е посочен като
свидетел-очевидец. Тези показания следва да бъдат изключени от доказателствения
материал, като неправдоподобни, те не кореспондират нито с показанията на
останалите свидетели, обективно намиращи се там, работещи в магазина, клиенти,
съседи. Те не кореспондират с получените травматични увреждания. Има
травматични увреждания. Те не са се получили от движение на крака на Ж. към
кучето, или на кучето към подсъдимия. Те са се получили в следствие на удар.
Логично е този свидетел-очевидец да не възприеме удара. Той възприема защитната
теза на подсъдимия. Право на подсъдимия е да се защитава по начин, по който
намира за добре, но е задължение на прокуратурата да си върши работата. Посочва,
че това, което е чул от прокурора при СГП е граничело с абсурда. Има описан
механизъм на получените травматични увреждания, възможен механизъм, описан от
тройното заключение на приетата СМЕ. Акцентира, че такова счупване не е било
възможно в удар на крака във въздуха, но при приземяване на крака на земята и
при евентуалното естествено усукване, защото тялото безспорно е било извън
равновесие, било е в неестествена позиция, е било възможно да се получи и се е
получило, предвид на което моли въззивния съд да отмени първоинстанционната
присъда, да признае подсъдимия за виновен и да му наложи справедливо наказание.
Частният обвинител М.Ж. заявява, че
няма какво да добави, като твърди, че е лъжа твърдението, че същият ден е бил
на покрива.
Защитникът на подсъдимия Б.Р.- адв.К.
моли въззивния съд да остави протеста без уважение, тъй
като не са налице твърдените в същия пороци на атакуваната присъда. Твърди, че
в хода на ДП, първоинстанционното и възивното производство по безспорен начин е
доказано, че механизмът на нанасяне на травматичните увреждания не е този,
описан от пострадалия Ж.. Показанията на пострадалия Ж. противоречат на всички
други, събрани в хода на производството доказателства, писмени и гласни. Сочи,
че всички свидетели твърдят, че между пострадалия и подсъдимия е имало вербална
агресия, крещели са си, но никой от свидетелите, с изключение на свидетеля Х.,
който частично е видял разменяните действия и движения, не е видял точно кой,
кого е ударил и как. Безспорно е, че травматичното увреждане на глезена не може
да бъде нанесено по начина, по който пострадалият Ж. го е описал в ДП и
съдебното производство, а именно докато кракът му е бил във въздуха. Подчертава,
че е невъзможно времето, за което се твърди подсъдимият да го е ударил в крака
и в лицето, през този период от няколко секунди пострадалият да е бил с крак
във въздуха. Доколкото хипотетично се обсъжда възможността за усукването на
крака, намира за най-вероятната хипотеза при удара с крак от страна на Ж. към
кучето, същият да е усукал глезена си. Освен това, още при постъпването в
„Пирогов“ е извършена образна диагностика не само на глезена на пострадалия, но
на коляно и на подбедрица на десния крак, което говори, че болките са били в
целия този крак, а не само в глезена, както твърди пострадалият. Не са описани
никакви кръвонасядания по десния крак. Съгласно допълнителната СМЕ удара в
устата е бил лек и кървенето е в резултат на допир между устната и коронките на
зъбите на пострадалия. Подчертава, че инцидентът се е развил между 16,00 и
16,30 часа, а свидетелят е бил прегледан за първи път в „Пирогов“ едва в 21,12
часа, а е приет в 23,49 часа. Налице е един времеви интервал, през който може
да се е случило всичко.
Смята, че следва да се кредитират показанията на свидетеля Х., че около два
часа след инцидента той е видял пострадалия Ж., което значи че два часа
по-късно пострадалият е бил на крака си, а не е бил в невъзможност да се
придвижва. Заявява, че изцяло подкрепя становището на държавното обвинение
относно твърдяното от частния обвинител, тъй като задължение на прокуратурата е
да търси обективната истина, а не да взема страната на единия или другия. Заявява,
че свидетелят Х. е разпитан едва в съдебната фаза, тъй като в хода на ДП са
отклонявани всичките искания на защитата в това число и искането да бъде
извършена СМЕ по всички документи, които са изготвени в „Пирогов“ при
постъпването на пострадалия Ж., за което по делото има изрично постановление за
отказ.
В заключение моли въззивният съд да постанови решение, с което да потвърди
присъдата на СРС като правилна и законосъобразна.
Подсъдимият Б.Р. заявява, че поддържа заявеното от
защитника си и няма какво да каже.
В последната си дума моли възивния
съд да приеме показанията му като верни
и предвид престъплението, в което е обвинен да отсъди, че е невинен, защото не
е извършил деянията, в които е обвинен.
Софийски градски съд, като съобрази изложените от страните доводи и служебно
провери правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл.314 от НПК,
намира за установено следното:
За да постанови присъдата си, районният съд е провел
съдебно следствие по общия ред, в рамките на което е съобразил събраните пред
първата инстанция гласни, писмени доказателства и доказателствени средства, както
и веществените доказателства, а именно: обясненията на подс.Б.С.- Р., показанията на частния
обвинител М.Ж. и на свидетелите А.С., А.Д., В.С., В. Х., С.М., Ц.Н.,
включително и приобщените за някои от тях показания, дадени в хода на
досъдебното призводство, прочетени по реда на чл.281, ал.5 вр. ал.1, т.1 от НПК, заключението на СМЕ за пострадалия Ж., изготвено в хода на ДП, заключението
на ДСМЕ за Ж., заключението на ПСМЕ № П 119/2017 г., СМУ „СМЕ № 3/2016 г.”, СМЕ
по писмени данни П-189/2018 г. на подсъдимия, схема от св.С., рентгенови
снимки, оптичен носител, писмо от 03 РУ- СДВР, клиничен протокол от 16.01.2016
г. от ветеринарна клиника, фактура от 18.01.2016 г., писмо от 03 РУ - СДВР с
приложена справка и копие от Книга регистър на получените сигнали, писмо от УБ
„Лозенец”, Карта за регистрация и заплащане на преглед и лечение, както и
приетите по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства от ДП № 85/2016 г. по
описа на 03 РУ-СДВР, пр. пр. № 2261/2016 г. по описа на СРП.
Пред настоящата съдебна инстанция бяха събрани нови гласни
и писмени доказателства, а именно- допълнителните обяснения на подс.Р.,
допълнителните показания на св.Ж., както и изисканите от съда писмени
доказателства от 03 РУ- СДРВ и от УМБАЛ Александровска, както и справки и
бюлетини за съдимост за подс.Р..
Въззивният съд счита, че първостепенният съд неправилно и
превратно е приел и тълкувал събрания пред него доказателствен материал, което
се потвърждава и от новосъбраните пред настоящата съдебна инстанция
доказателства, поради което е достигнал и до неправилни фактически констатации,
свързани най- вече със случилото се по време на инцидента, механизма на
получаване на телесната повреда на пострадалия, респ. поведението на подс.Р. и
на пострадалия Ж. в този инцидент, въз основа на които е направил и грешни
правни изводи относно доказаността на инкриминираното деяние и неговата съставомерност.
Доколкото въззивната инстанция не споделя фактическите
констатации на първостепенния съд по визираните по- горе въпроси, счете, че
следва да изложи самостоятелно фактическата обстановка, така както я намира за
установена на база събрания доказателствен материал, като впоследствие и при
анализа на доказателствата ще изложи подробни съображения кои доводи на
първостепенния съд споделя и кои не, респ. поради какви съображения.
Фактическата обстановка, която счете за безспорно
установена въззивната инстанция е в следния смисъл:
Подсъдимият Б.Б.С.— Р. е роден на *** ***, българин, български гражданин,
несемеен, неосъждан, с полувисше образование, безработен, ЕГН **********.
Подсъдимият Б.С.- Р. и частният обвинител М.Ж. се познавали, тъй като били
съседи- живеели на съседни улици. Подсъдимият притежавал куче, порода
бултериер, и, разхождайки го, често всеки ден минавал в близост до портата на
къщата на ЧО, находяща се на ул.„*******. ЧО Ж. притежавал две кучета, които
държал в двора си без каишки и които лаели, когато по улицата минавали други
кучета. ЧО Ж. често правел забележки на подс.Б.Р. да не спира с кучето си пред
вратата на къщата му, за да не дразни неговите две кучета в двора.
На 12.01.2016 г. около 16:30 ч. ЧО Ж. се намирал в магазин за ВиК части
„Канелката”, находящ се непосредствено до къщата му. Бил застанал до входната
врата на магазина и разговарял с продавач- консултанта св.Асен Стоицов, който
бил застанал до щанда. Двамата чули кучетата на Ж. да лаят и той излязъл от
магазина, за да види каква е причината за това.Св.Ж. видял пред входната врата
на къщата му да стои подс.Б.Р. заедно с кучето му. Приближил се към него и му направил
забележка да не разхожда кучето си пред неговата къща и да се махне оттам. Подс.Б.Р.
отговорил, че това бил маршрутът, по който разхождал винаги кучето си, заявил,
че улиците и тротоарите са обществена собственост и никой не можел да му казва
откъде да минава, както и че ще продължи да минава оттам, тъй като това е
маршрута, по който си разхожда кучето. Докато разговаряли помежду си, двамата-
подс.Р. и св.Ж. *** два паркирани автомобила и били застанали фронтално един
срещу друг на не повече от около 1 метър помежду им. Подс.Р. държал каишката на
кучето с дясната ръка, а самото куче се намирало пред и леко в ляво от него-
между подсъдимия и пострадалия.
Св.Ж. се ядосал на думите на подс.Р. и с доста по- остър и силен тон му
заявил да спре да минава оттам, като в този момент посегнал с десния си крак към
кучето на подс.Р., казвайки му да си прибира кучето и да се маха оттам, но
подс.Р. успял да издърпа кучето към себе си и надясно, при което св.Ж.,
изнасяйки десния си крак в посока на кучето, което вече се намирало в ляво от
него, го изритал в областта на тялото. Тогава подс.Р. нанесъл със своя ляв крак
силен удар по крака на пострадалия Ж.- от външната страна в областта на глезена,
докато кракът на пострадалия все още се намирал във въздуха. От този удар,
който бил силно болезнен за св.Ж., тъй като подс.Р. бил обут с обувки тип
„кубинки“, той залитнал наляво, но докато все още бил прав, подс.Р. му нанесъл
втори удар- този път с лявата си ръка, свита в юмрук в областта на горната
устна, което окончателно извадило от равновесие пострадалия и той политнал
назад и паднал по гръб на земята между двата автомобила на улицата. При самото
падане, стъпил „на криво“ с десния си крак на земята и го усукал, като в
резултат на извиването на глезената става се стигнало до счупването й по т.н.
индиректен механизъм на травмиране на ставата.
Св.С. още щом чул разправията на по- висок тон между
пострадалия Ж. и подс.Р., тръгнал да излиза иззад щанда на магазина и се
насочил към тях, за да се опита да ги възпре да не стигнат до бой, като успял
да види, че св.Ж. посегнал да ритне и ударил с крак кучето на подс.Р., но не успял
да възприеме случилото се след това между двамата, тъй като и за да излезе
иззад щанда му се наложило да се обърне с гръб. В момента, в който стигнал до
врата на магазина видял пострадалия М.Ж. да лежи на улицата, при което веднага
отишъл при него. Подс.Р. все още бил там като викал към пострадалия Ж. да не му
казва къде да си разхожда кучето и да не се опитва да го рита, а от своя
страна, пострадалият Ж., който подпирайки се с една ръка на автомобила зад себе
си, се опитвал да се изправи на крака, макар и трудно, тъй като усещал силна
болка в глезена на десния си крак, крещял срещу него да не си разхожда кучето
по тази улица. Караницата между двамата привлякло вниманието и на свидетелите А.Д.
и В.С., които по това време се намирали в магазина за акумулатори и авточасти,
намиращ се на адрес ул.Цар Симеон №155- в непосредствена близост до къщата на
пострадалия Ж.. Св.Д.бил управител на магазина, а св.С. работела известно време
в магазина, като и двамата поради тази причина много добре познавали както
подс.Р. и св.Ж.. Чувайки крясъците отвън на улицата, двамата излезли от
магазина и отишли при подсъдимия и пострадалия, като междувременно при тях бил
дошъл и св.С., който се опитвал да ги успокои и да ги убеди да не се карат
помежду си. Св.Ж., който въпреки силните болки в крака, включително и в
областта на коляното, се бил изправил вече на крака, продължил да се подпира на
автомобила зад себе си и заявил на подс.Р., че ще си получи заслуженото за
това, което е направил, на което подс.Р. му отвърнал, че никой не може да му
направи нищо. В ситуацията се намесила и св.С., която настояла пред подс.Р. да
не се разправя с пострадалия М.Ж., тъй като е възрастен човек и може дори „да
му е и баща“, при което подс.Р. заедно с кучето си си тръгнал. Всички видели,
че от устата на пострадалия Ж. тече кръв и че трудно стои на краката си, при
което св.Ан.Д.изнесъл от магазина си един стол, на който пострадалият седнал,
за да избърше кръвта от устата си и да си почине, като след това и поради
болките, които изпитвал не успял да се изправи, ето защо св.Д.му помогнал, като
го придружил до дома му, тъй като пострадалият куцал. Пострадалият не могъл да
стои на крака си, поради което останал да лежи в дома си, до идването на сина
му някъде към 18:30- 19:00 ч. същия ден. Той откарал баща си- св.М.Ж. в УМБАЛСМ
„Н.И.Пирогов“, който бил прегледан в 21:12 ч. и било установено счупване на
глезена на десния му крак, както и разкъсно- контузна рана на горната устна. Същият
бил оставен на лечение в болницата, като и по повод на констатираните при него
травматични увреждания, дежурно лице при УМБАЛМС Пирогов подал сигнал до Оперативната
дежурна част при 03 РУ- СДВР, че във II-ра
травматология при УМБАЛСМ “’Пирогов” е настанено пълнолетно лице от мъжки пол с
контузия на глезена и контузии охлузвания по главата. В сигнала било посочено, че по данни на пострадалия, той е участвал в
словесен конфликт с Б.Р. по повод кучето му, като в рамките на възникналия
спор, Р. му нанесъл удар с крак по глезена и удар с юмрук в лицето, след което
си тръгнал, а самият пострадал се прибрал куцайки в дома си с фрактура на
крака, като по- късно е транспортиран от сина си в болницата.
Оттам ЧО Ж. бил изписан на 14.01.2016 г.,
като през двудневния му престой било извършено зашиване на раната на горната
устна, наместване на фрактурата без вътрешна фиксация и поставяне на гипсова
шина.
На 19.01.2016 г. Ж. се явил на контролен преглед, по време на който се установило разместване на фрактурата и
необходимост от операция. Бил приет отново за болнично
лечение и активно наблюдение. На 21.01.2016 г. Му била
извършена операция, като на Ж. били сложени шина и винтове. Бил изписан на
26.01.2016 г.
На фазата на ДП била изготвена СМЕ на пострадалия
единствено на база документ- медицинско свидетелство, издадено от Пирогов, без вещите
лица да са се запознали с изготвените рентгенови снимки на пострадалия. Според
това заключение М.Ж. е получил
разкъсно-контузна рана на устата и счупване на малкия пищял на десния крак, които
травми добре отговарят да са получени по начин и време, сочен от пострадалия. Фрактурата на десния глезен
причинява трайно
затрудняване на движенията на десния долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни. По време на разпита на вещите лица пред първата инстанция, същите са били категорични, че с оглед заявеното от
св.Ж., че към момента на удара, кракът му е бил във въздуха, не е възможно
да се счупи костта на глезена.
В тази връзка пред първата съдебна инстанция е назначена ДСМЕ, според
която счупването на външния глезен на десния крак на ЧО не може да е в резултат
на директен удар с крак в областта на глезена при позиция на крака на пострадалия Ж.
вдигнат във въздуха, а се дължи на усукване на глезенната област при
подхлъзване или стъпване на криво от собствен ръст. Според вещите лица
полученото счупване не съответства да е получено по описания от ЧО начин- т.е. чрез нанасяне на директен удар с крак в областта на глезена, при
позиция на крака на пострадалия във вдигнато положение и без опора- т.е. нестъпил
на терена, а във въздуха.
От заключението на ДСМЕ се установява, че при пострадалия
не са констатирани травми на дясното коляно и подколенницата на пострадалия Ж.
по време на извършената на същия на 12.01.2016 г. рентгенография. Вещите лица
са посочили още, че кракът му правилно е бил обездвижен с гипсова лонгента, но
би било по- добре това да било направено с гипсов ботуш, при което е нямало да
се наложи оперативно лечение, каквото е проведено по- късно след констатираното
разместване на фрактурата. Експертите са посочили още, че и в случай, че кракът
беше обездвижен с гипсов ботуш, срокът на възстановяване на движението на
десния долен крайник на пострадалият пак би бил същия.
В рамките на съдебното следствие пред първата съдебна
инстанция е била изготвена и приета още една СМЕ- повторна такава (ПСМЕ), от
заключението на която се установява, че травмата на горната устна се дължи на
директно травматично въздействие по механизма на удар с или върху твърд тъп
предмет с неголяма сила, като разкъсването на устната лигавица е причинено от
въздействие на свободен ръб на зъбните коронки в областта. Вещите лица са посочили, че липсват характеристики, въз основа на които да
се прецизира по- точно травмиращата повърхност на въздействащия предмет, но
уточняват, че той може да е както човешки юмрук, така и крак.
Вещите
лица приемат категорично също така, че счупването на глезена е в резултат на
нискоенергийно травмиране от усукване на крака на страни в глезенната става и
не може да бъде причинено от директен удар върху глезена, докато кракът е във
въздуха. Според заключението в резултат на нанесен на пострадалия
удар, докато кракът му не е опорен е възможно да се стигне до нарушаване
равновесието на пострадалия и при последващо стъпване на земята да се създадат условия
кракът да стъпи накриво, като се извие в глезенната става. Вещите лица са категорични също така, че и при опорен крак и внезапно
нарушаване на равновесието на пострадалия, той може да залитне и от това да се
причини увреждане на глезенната става, каквото е констатирано в конкретния
случай.
Според вещите лица не е възможно да се изключи и травмата на глезена да е в
резултат от самоувреждане отново, чрез индиректен механизъм.
Що се отнася до увреждането и травмата в областта на
устата, вещите лица сочат в съдебно заседание по време на разпита им, че тази
травма може да бъде получена в резултат на удар с юмрук, за какъвто сочи в
показанията си пострадалия Ж..
В резултат на съобщението подадено от дежурния в УМБАЛМС
Пирогов и данните посочени от пострадалия за лицето, което му е причинило
констатираните при него увреждания, подс.Б.Р. бил задържан на 13.01.2016
г. от полицейските служители- св.Найденов и св.Милов със заповед по ЗМВР в сградата на 03 РУ- СДВР, като в книгата за
задържаните лица било отбелязано, че при задържането му, здравословното
състояние на подс.Р. е „добро“. Не се установява той да е попълвал декларация
за здравословното си състояние, респ. да се е оплакал от нещо. Същият бил
освободен вечерта още същия ден. На 18.01.2016 г. По свое желание подс.Р. бил прегледан в УБ „Лозенец”, като в тази връзка била иготвена частна съдебномедицинска експертиза на същия /СМЕ №
3/2016 г./, според която при него са констатирани
кръвонасядания на и зад ушната мида и на врата, които отговаряли да са в
резултат от немного силни удари с ръце в тези области,
възстановителния период за които е от 10 до 12 дена.
От заключението на изготвената в
хода на съдебното следствие пред първата инстанция СМЕ на подс.Р. се
установява, че при
проведен преглед и изследвания на подсъдимия Б.С. - Р., шест дни след инцидента
от 12.01.2016 г., освен стари белези в областта на главата, обективно са
установени и описани пресни травматични увреждания: контузия с лек оток и кръвонасядане
непосредствено зад лявата ушна мида към върховата й част, в окосмената част на
главата, в слепоочната област; контузия с кръвонасядане по задната повърхност
на върховата част на ухото; две малки по площ кръвонасядания на врата, едното
от които в дясно, а второто - в лявата половина на врата, които са причинили на
подсъдимия болка или страдание с продължителност не повече от 2 седмици.
Уврежданията на врата и в задната част на ухото са в кафеникав
и зеленикав цвят и добре отговаряли да са причинени 6 дни преди прегледа на Б.Р..
Според заключението на СМЕ възможен механизъм на получаване на уврежданията е
удар или притискане, с или върху твърди тъпи предмети с малка травмираща сила,
като е напълно възможно травмите да са причинени по време на инцидента от
нанесени немного силни удари с ръце в областта на врата и лява ушна мида на подсъдимия.
Както вече бе отбелязано възприетата от въззивния съд
фактическа обстановка не кореспондира с тази, приета от първостепенния такъв и
то по ключови въпроси и релевантни факти и обстоятелства, касаещи как точно е протекъл
конфликтът между подсъдимия и пострадалия, нанасял ли е подс.Р. удари на
пострадалия Ж., какви, колко и в коя част на тялото, а в тази връзка и
причината за получаване на телесната повреда на пострадалия, респ. бил ли е
очевидец на случилото се св.Х.. Различните фактически констатации по тези
въпроси, въззивният съд направи на база различен анализ на събрания пред
първата и пред въззивната инстанция доказателствен материал. В тази връзка
въззивният съд намира, че следва да направи и изцяло свой самостоятелен анализ
на събрания по делото доказателствен материал, тъй като не е съгласен до голяма
степен с този на първостепенния съд. Така и за разлика от първостепенния съд,
въззивният такъв не даде вяра на показанията на св.В. Х., когото защитата и
подсъдимият са поискали да бъде разпитан за първи път в хода на съдебното
следствие пред първата съдебна инстанция и то след като са били приети всички
СМЕ във връзка с механизма на получаване на травмата на пострадалия Ж. и за
когото са твърдели, че е очевидец на случилото. Първостепенният съд изцяло е
възприел тази теза на защитата и е посочил В. Х. като единствен очевидец на
целия инцидент, поради което и на база неговите показания е изградил и
фактическата обстановка по делото. Извод, с който въззивният съд не е съгласен.
На първо място не са верни твърденията на защитата, че разпита на този свидетел
е бил поискан още на ДП, но е бил отказан от органите на ДП. Видно от всички
материали по делото, включително и от протокола за предявяване на материалите
по делото на подсъдимия /тогава обвиняем/- л.29 от ДП, единственото направено
доказателствено искане от защитата е било назначаването на ДСМЕ, но не и разпит
на свидетели, още по- малко на такива, които да се сочат като очевидци на
случилото се. За първи път В. Х. е поискан като свидетел на 7-то поред съдебно
заседание пред СРС и то след приемане и на ПСМЕ, сочеща различен механизъм на
получаване на фрактурата на пострадалия. Впоследствие и при разпита на св.В. Х.,
той е изложил версия за случилото се, която „отговаря“ на механизма на
получаване телесната повреда, възприет от вещите лица. За разлика обаче от
всички други разпитани още на ДП свидетели, които без съмнение се установява,
че са станали очевидци поне на част от инцидента между подсъдимия и
пострадалия, само В. Х. отрича да е видял по пострадалия каквито и да е било
наранявания в областта на устата, което е било обективен факт, констатиран след
това и при извършения на същия преглед в УМБАЛМС Пирогов. Единствен той също
така твърди между пострадалия и подсъдимия да не е имало размяна на словесни
реплики и разправия след падането на пострадалия на земята, в каквато насока са
само обясненията на подсъдимия и това е логично, доколкото последният се опитва
да представи случая като незначим, респ. да убеди и съда в това, че не е влизал
в конфликт с пострадалия, дори и в словесен такъв, както и, че е бил напълно
спокоен и не е реагирал по никакъв начин на поведението на пострадалия, което
без съмнение е било агресивно. Единствен В. Х. в подкрепа и на заявеното от
подс.Р. твърди, само пострадалият да е нанесъл удар на подсъдимия, респ. да се
е опитал да му нанесе и втори такъв, като поддържа версията именно и в този
момент пострадалият да се е подхлъзнал или спънал и от това да е паднал на
земята, като твърденията на подс.Р. са, че пострадалият е паднал напред, на
колене- „в поза партер“, докато В. Х. заявява, че не е видял как точно е паднал
пострадалия. Отново само те двамата – подс.Р. и св.В. Х. твърдят подсъдимият Р.
да не е нанасял каквито и да е било удари на пострадалия. Вярно е, че и нито
един от другите, разпитани свидетели не сочи да е видял подс.Р. да нанася някакви
удари на пострадалия, но всички те са категорични, че той е имал травма в
областта на устата непосредствено след инцидента с подс.Р., и че му е текла
кръв от устата, за която травма пострадалият дава и логични обяснения, докато В.
Х. и подс.Р. отричат дори и това обстоятелство.
Същевременно и в своите допълнителни показания пред
въззивния съд, пострадалият Ж. категорично посочи, че е паднал назад- по гръб,
а не напред на колене, като тези му твърдения освен всичко друго са и в пълен
синхрон с поддържаната от него още от самото начало версия, че е паднал след
нанесен му от подс.Р. удар с юмрук в областта на горната устна, а именно, че е
паднал назад и по гръб, независимо дали е имал в резултат на инцидента и болки
в коляното, за каквито съобщават в показанията си част от свидетелите. Както
заяви и в показанията си пред въззивния съд пострадалия, при положение, че е
бил ударен с юмрук в лицето, няма как да политне и падне напред, точно
обратното- паднал е назад, по посока на нанесения му удар. А това, че такъв му
е бил нанесен въззивният съд счита, че е безспорно установено, не само от
констатираното при пострадалия травматично увреждане в областта на горната
устна и заключенията на всички вещи лица, според които това нараняване може да
се получи от удар с крак или юмрук. Този извод следва и от показанията на св.Д.,
св.С. и св.С., които са категорични, че са видели това нараняване на
пострадалия още на място, както и че са видели от устата му да тече кръв, респ.
от обстоятелството, че по лицето на пострадалия не са констатирани никакви
други наранявания и травматични увреждания, още по- малко теренни такива, за да
се приеме, че увреждането в областта на устата на пострадалия е от теренна
травма, получена по време на падането на пострадалия. Освен това той още
веднага на място е заявил пред събралите се на място свидетели- Д., С. и С., че
е бил ударен от подс.Р. с юмрук в устата- нещо, за което е категоричен в
показанията си не само пострадалия Ж., но и св.Д.в показанията, дадени от същия
на ДП и приобщени към доказателствения материал по делото, чрез прочитането им
по реда на чл.281, ал.5 вр. ал.1, т.2 от НПК в цялост- т.е. със съгласието и на
подсъдимия и неговия защитник. Именно и в тези показания на Д., които са дадени
в деня след инцидента и които той е заявил, че поддържа изцяло, св.Д.сочи, че
веднага след случилото се пострадалият Ж. е обяснил какво се е случило между
него и подс.Р., като това, което пострадалият е разказал на място,
непосредствено след инцидента, кореспондира изцяло с това, което той
впоследствие поддържа при всички свои разпити- както тези на ДП, така и по
време на съдебното следствие пред първата и въззивната инстанция, а именно- че
при възникналия словесен конфликт между него и подс.Р., той се е опитал да
изрита кучето на подсъдимия, но не е успял, при което подс.Р. го е изритал с
крак в глезена на десния крак (този, с който се е опитал да удари кучето), а
след това го е ударил и с юмрук в лицето, в следствие на което е паднал на
земята. Това е заявил пострадалият Ж. и при приемането му в Пирогов, като и
поради това подаденият сигнал от дежурния там към 03 РУ- СДВР е бил в същия
смисъл.
С други думи пострадалият е последователен в своите твърдения
от самото начало, а не става въпрос за „съчинена“ в последствие версия, с цел
да навреди на подс.Р. и да го уличи в нападение, каквото той не е извършвал
спрямо пострадалия, още повече, че и веднага след инцидента пострадалият Ж. е
заявил, че ще съди подс.Р. за стореното му, което сочи, че още тогава- на място
той е бил категоричен, че действията на подс.Р. са причината за нараняванията,
които е получил и които освен всичко друго са и обективен факт. При него
впоследствие са констатирани травматични увреждания именно в тези части на
тялото, за които той от самото начало твърди да е получил удари от страна на
подс.Р.- устата и десния глезен и за които е разказал веднага пред другите
свидетели. Не на последно място следва да се има предвид това, че неговата
версия, че е паднал назад в резултат на нанесения му с юмрук удар в лицето от
подс.Р., се потвърждава и от показанията на св.Д.от ДП, в които той сочи, че
пострадалият се е опитал да се изправи, подпирайки се на една кола (нещо, което
сочат в показанията си и св.С. и св.С., както и самият пострадал), като св.Д.изрично
е уточнил, че става въпрос за кола, която е била паркирана зад него в този
момент- нещо, което твърди и самият пострадал. В този смисъл и ако се приемат
за верни обясненията на подс.Р., че пострадалият е паднал напред в „поза
партер“, то няма как и за да се изправи, той да се подпира на кола, паркирана
зад него. А всички разпитани свидетели, които са били реални и действителни
очевидци на поне част от инцидента са категорични в показанията си, освен, че
пострадалият е имал нараняване в областта на устата, още и, че трудно се е
изправил- нещо повече дори- св.Д.е заявил, че пострадалият не е могъл да се
изправи сам и се е наложило той да му помогне, след което е останал подпрян на
колата, поради което и му е донесъл стол да седне, а впоследствие и тъй като е
куцал и не е могъл сам да се движи, му е помогнал да стигне до дома си. Тези
негови показания съпоставени и със заявеното от самия пострадал, сочат на това,
че последният е получил своето травматично увреждане още към момента на
падането на земята, след като е бил ударен от подс.Р. – първо в областта на
десния глезен, а след това в областта на устата, а не след това- при ставането
и изправянето от земята, респ. по- късно през деня. Ако пострадалият не е получил
това нараняване още към този момент- при падането, то не би имало пречка (не се
установява да има друга такава) той да се изправи сам от земята, респ. да се
прибере сам в дома си. Извод, който следва и от това, че към момента, в който
пострадалият Ж. е влязъл в словесен конфликт с подс.Р. той не е имал никакви
наранявания по него, не е имал травма на устата, нито е куцал, нито е имал
болки в глезена- нещо, което се установява не само от неговите показания, но и
от тези на св.С., при когото пострадалият Ж. е бил и с когото е разговарял
непосредствено преди сблъсъка си с подс.Р., още повече, че св.С. е категоричен,
че е видял и началото на конфликта между двамата, включително и това, че
пострадалият Ж. е тръгнал да рита с крак кучето на подсъдимия и го е изритал,
към който момент не сочи пострадалият да е изпитвал някаква болка, да е имал
някакви наранявания или проблеми с крака си, да не е могъл да стои на краката
си, респ. да е куцал.
Действително в своите допълнителни показания пред
въззивния съд, пострадалият не можа да уточни дали и кога точно е стъпил на
криво с крака си, дали това е станало по време на падането след нанесения му
удар в устата от подсъдимия, дали по време или след изправянето му от земята,
като заяви, че няма спомени по този въпрос. А това, че е стъпил накриво за
въззивният съд е безспорно, тъй като вещите лица от всички СМЕ са категорични,
че констатираното травматично увреждане на десния глезен на пострадалия е
получено именно по този индиректен механизъм. За да приеме, че това е станало
именно в рамките на инцидента с подс.Р. и в процеса на падането на пострадалия
на земята след нанесения му удар с юмрук от подс.Р. в лицето, а не
впоследствие, макар и пострадалият да нямаше ясен спомен за това, въззивният
съд взе предвид посоченото по- горе, а именно, че към момента на влизане в
конфликта с подс.Р. пострадалият е бил със здрав крак, като още към момента, в
който е тръгнал да се изправя след падането му на земята, той не е могъл да
стори това сам, а се е наложило да се подпре на автомобила зад него, респ. е
получил помощ за това от св.Д., като нито последният, нито пострадалият
съобщават при изправянето си от земята, пострадалият да е падал отново, да се е
подхлъзвал, респ. кракът му да е „хлътвал“, за да се счете, че това усукване на
глезената става е станало по време на изправянето на пострадалия от земята. За
да не е могъл той да се изправи сам от земята и, за да му е била необходима
помощ за това, означава, че още към този момент той е имал силни болки в крака
и още към този момент кракът му е бил счупен. Именно и поради това след като се
е изправил е куцал и отново е бил подпомогнат от св.Д.да се прибере в дома си,
а впоследствие кракът му е и отекъл.
Въззивният съд изцяло споделя доводите на повереника, че в
подобна ситуация няма как едно лице, на което се нанасят удари, да може да
възприеме ясно и точно всичко случващо се, да следи отстояния между хора и
предмети, както и всяко едно свое действие и стъпка, тъй като основното в този
момент е болката, която изпитва от нанесените удари и не отдава голямо значение
на другите обстоятелства. Логично е при това положение, пострадалият да няма
ясен спомен кога точно и как е стъпил накриво и е усукал глезена си, но е
достатъчно това, че към момента на
приключване на конфликта и именно след нанесените му удари от подс.Р., той вече
е имал болки в крака, не е могъл да стъпва на него, да се изправи сам, за
разлика от състоянието му преди този конфликт. Всичко това повече от очевидно
сочи, че Ж. е получил травматично увреждане в глезената става на десния крак,
както и другото в областта на устата именно и по време на този конфликт, както
и в резултат на ударите, нанесени му от подс.Р., доколкото пострадалият е
категоричен, че е паднал на земята, тъй като е бил изваден от равновесие от
ударите в крака и в устата, нанесени му от подс.Р., а не защото се е подхлъзнал
и/или спънал и паднал сам.
Всичко това даде основание на въззивния съд да кредитира
показанията на пострадалия Ж. за случилото се, а не тези на св.В. Х., респ. не
обясненията на подс.Р. относно конкретното поведение на пострадалия и
подсъдимия в рамките на този конфликт и по въпросите нанасял ли е подс.Р.
някакви удари на пострадалия, какви и къде или не.
Разбира се въззивният съд отчете факта, че пострадалият Ж.
се опитва в своите показания да прикрие част от фактите и да смекчи своето
положение, респ. да представи себе си в по- добра светлина като отрича не само
да е ударил кучето на подс.Р., но дори и да е искал да го стори, като твърди,
че само е повдигнал крака си към него без да е искал да го докосва изобщо.
Подобна позиция е разбираема, тъй като и ако заяви, че е ударил или е искал да
изрита кучето, то той би се поставил в неизгодно положение да признае себе си
като нападател, а оттук и като провокатор на целия конфликт, какъвто въззивният
съд действително счита, че пострадалият Ж. е бил със своето цялостно поведение.
Въззивният съд както и първостепенния не даде вяра на показанията на св.Ж. по
този въпрос като счете, че са събрани достатъчно други както гласни, така и
писмени доказателства, обсъдени и от първостепенния съд, които сочат на
недостоверност на показанията на пострадалия по този въпрос. Така св.С. в
показанията си от ДП изрично посочва, че е видял как пострадалият е тръгнал да
рита и е изритал кучето на подс.Р., макар и след това в съдебно заседание да е
заявил, че не е видял и казал това. Въззивният съд обаче счита, че следва да
кредитира тези негови показания от ДП по този въпрос, доколкото те
кореспондират не само с обясненията на подс.Р., но и с показанията на св.Д.от
ДП, който изрично е посочил, че пред него непосредствено след инцидента, самият
Ж. е заявил, че е искал да изрита кучето на подсъдимия с крак, макар и да е
твърдял, че не е успял да стори това. В тази насока са показанията и на Ж. от
ДП (прочетени пред въззивния съд), дадени в деня след инцидента, в които той не
скрива неизгодния за него факт, че е искал да изрита кучето на подсъдимия,
макар отново да поддържа, че не е успял да стори това. Съпоставени помежду си
тези показания ясно сочат на това, че заявеното от пострадалия Ж. пред съда- на
първа и втора инстанция, че само е подал крака си към кучето, не отговаря на
действителното положение и е опит на пострадалия да прикрие неизгоден за него
факт. Очевидно пострадалият от самото начало се е опитал да омаловажи своята
роля в конфликта, отричайки да е удрял кучето, доколкото в началото е твърдял,
че само се е опитал да изрита кучето, но не е успял, а след е започнал да
отрича, че дори е правил опит да го ритне, твърдейки, че само е подал крака си
към него. В противовес на неговите твърдения обаче са както показанията на св.Д.,
който пресъздава чутото от самия Ж. в деня на инцидента, така и обясненията на
подс.Р. и представените от последния медицински документ (клиничен протокол) за
кучето, както и показанията на св.С. от ДП, който е бил свидетел- очевидец на
част от разигралите се събития по време на инкриминирания случай и който е
разпитан в деня след инцидента и то преди самия пострадал, поради което и не е
имало как да знае какво ще каже той, нито какво разследващите органи имат като
информация във връзка с този случай от пострадалия, за да се разсъждава, че някой
е манипулирал показанията му в някаква насока, още повече и в „ущърб“ на
пострадалия.
Независимо, че въззивният съд не даде вяра на показанията
на пострадалия по този въпрос, както и по въпроса дали след падането му на
земята конфликтът между него и подсъдимия е продължил (по последния въпрос
въззивната инстанция споделя доводите на първата такава по изложените в
мотивите на СРС съображения), счете че не следва да изключва изцяло показанията
на пострадалия от доказателствения материал по делото, като се довери на тях по
въпроса за това нанасял ли му е подс.Р. удари, какви, колко, къде и как, по
съображения, изложени по- горе в настоящите мотиви. Същевременно съдът прие, че
по този въпрос както обясненията на подс.Р., така и показанията на св.В. Х. са
недостоверни и целят единствено обслужване на защитната версия на подс.Р.,
прикривайки неизгодни за последния факти и обстоятелства. На първо място при
пострадалия обективно са констатирани наранявания и травми след конфликта му с
подс.Р. и то в области и части на тялото, за които той твърди да са му нанасяни
удари от подс.Р. при това още от самото начало- още след като е приключил
конфликта между двамата и подс.Р. си е тръгнал. Наранявания по него, респ.
данни за споделени болки от пострадалия, съобщават и действително присъствалите
на място свидетели- А.С., А.Д. и В.С.. Нито един от тези свидетели не твърди да
е видял в близост друг освен подс.Р., респ. не съобщава в показанията си за св.В.
Х.. Последният освен, че е посочен от подс.Р. като свидетел едва в хода на
съдебното следствие пред първата инстанция, е дал показания и след като вече са
били приети всички СМЕ на пострадалия, поради което и чрез подс.Р. е бил
напълно наясно за механизма на получаване на травматичното увреждане на
пострадалия, поради което и не е било никакъв проблем да „нагоди” своите
показания към версията за спъване и подхлъзване на пострадалия, респ. падане на
същия, така че да се създаде убеждение за самонараняване на пострадалия в
унисон и с обясненията на подс.Р.. За да не даде вяра на тези показания, респ.
на обясненията на подс.Р. по този въпрос, въззивният съд взе предвид и твърде нелепите
обяснения и на двамата за причините, поради които св.В.Х. се е намирал в района
на инцидента. Твърденията и на двамата, че св.Х. бил отишъл на гости на подс.Р.,
но последният излязъл да разходи кучето си и оставил св.Х. сам в дома си и по-
точно с дъщеря му при това за около 1 час, звучат твърде нелепо и житейски
недостоверно. Още по- недостоверно звучат твърденията му, че докато го чакал
отишъл да си купи сандвич, при положение, че е бил на гости на подс.Р. и го е
чакал да се върне от разходка с кучето, вместо да излезе заедно с него, за да
разходят заедно кучето след като е отишъл да го види.
Същевременно както показанията на св.Х., така и
обясненията на подс.Р. противоречат на показанията на св.Д., С. и С., които са
категорични, че след като пострадалият Ж. е паднал на земята, словесният
конфликт между подсъдимия и пострадалия е продължил с размяна на реплики между
тях и най- вече с гневни такива на подс.Р. спрямо пострадалия, който е продължил
да настоява подсъдимият да не разхожда кучето си пред неговия дом. Всички те
също така са категорични, че след като св.С. се е намесила и е упрекнала подс.Р.
да остави пострадалия, тъй като е на възраст, на която може да му е и баща,
подс.Р. си е тръгнал с кучето, като нито един от тези свидетели не споделя да е
видял подс.Р. да се среща с друго лице и да разговаря след това с друго лице.
Тези трима свидетели се явяват според въззивния съд най- незаинтересовани от
крайния изход на делото и еднакво отдалечени от двете страни по делото, поради
което и съдът не намери основание да подложи на съмнение техните показания, за
разлика от тези на пострадалия и на св.Х., които обслужват версиите на двете
противоположни страни по делото.
От друга страна св.Х. твърди в показанията си, че преди
пострадалият Ж. да посегне с крак и да изрита кучето на подсъдимия, е посегнал
да удари подсъдимия, като уточнява, че не го е ударил, а го е хванал за врата,
при което подс.Р. се е дръпнал, след което е последвал удара на пострадалия Ж.
с крак спрямо кучето. В тази насока са и първоначалните обяснения на подс.Р.,
който пред първата инстанция е заявил, че преди да изрита кучето му, пострадалият
е скъсил дистанцията помежду им, хванал го е за ръката и врата, като в този
момент подсъдимият се е обърнал, за да продължи пътя си, при което е последвал
удара от страна на Ж. към кучето. Тези показания, респ. обяснения на св.Х. и на
подс.Р., обаче противоречат на показанията на св.С. от ДП, дадени
непосредствено след инцидента и още преди да е бил разпитан самия пострадал,
които са приобщени към доказателствения материал по делото със съгласието на
подсъдимия и защитника му. Според тези показания до момента, в който
пострадалият след като се е ядосал е тръгнал да рита с крак кучето и го е
уцелил св.С. е наблюдавал инцидента между подсъдимия и пострадалия и
поведението на двамата. Едва след това св.С. е преценил, че трябва да се намеси
и поради необходимостта да се обърне с гръб, за да излезе иззад щанда не е
видял какво точно се е случило и как пострадалият се е озовал на земята. В тези
свои показания обаче св.С., който не прикрива агресивното поведение на
пострадалия, не съобщава за други негови действия освен словесната атака спрямо
подсъдимия и ритането с крак на кучето му- не съобщава да е видял пострадалият
да хваща подс.Р. било за ръката, било за врата, респ. да се е опитвал да му
нанесе какъвто и да е било удар. Въззивният съд счита, че следва да кредитира
показанията на св.С. по въпроса относно развитието на конфликта между
подсъдимия и пострадалия до момента, в който последният е изритал кучето на
подсъдимия, тъй като не само е бил очевидец на случилото се, но и по никакъв
начин не се установява да е заинтересован от крайния изход на делото, респ. да
проявява каквото и да е било пристрастие към някого, а и както бе посочено, той
е разпитан непосредствено след инцидента още преди разпита на пострадалия и
подсъдимия и поради това и няма как да знае кой какво ще каже, за да нагоди по
някакъв начин показанията си към версията на когото и да е било от тях.
Следва да се има предвид също така, че пред въззивния съд
подс.Р. вече смени своята версия за хронологията на случилото се, като заяви
пострадалият първо да е изритал кучето и
едва след това да му е нанесъл удар с ръка в областта на лявото ухо, като и
след като се бил обърнал с гръб към него, пострадалият да го е хванал за врата
и при неговия опит да се измъкне от пострадалия, последният да е паднал на земята.
Пред първата инстанция обаче подс.Р. твърди изобщо да не е видял и разбрал кога
и как пострадалият се е озовал на земята и дали изобщо е падал или друга е
причината да бъде на земята, при това според него в поза партер „на четири
крака”. Твърди освен това, че пострадалият след първия удар се е опитал да го
удари и втори път, като поддържа, че в момента, в който пострадалият му е
нанесъл удар в областта на ухото, той е бил застанал фронтално спрямо него, като
се е обърнал в момента, в който пострадалият е изритал кучето му. Точно
обратното- пред въззивната инстанция, подсъдимият заявява, че в момента, в
който пострадалият е изритал кучето му, двамата са били един срещу друг, като
едва след това той се е обърнал странично, за да продължи пътя си, дърпайки
кучето към себе си, като твърди, пострадалият да му е нанесъл удара в този
момент, докато е бил странично спрямо него, респ. тогава да го е хванал за
врата.
За разлика от него, пострадалият Ж. е последователен от
началото до край в своите показания по въпроса как са били разположени двамата
един срещу друг в момента, в който пострадалият е посегнал към кучето (без
значение, че той отрича да го е удрял и да е искал да го удари), респ.
последователен е в показанията си за разположението им един спрямо друг в
момента, в който подс.Р. му е нанесъл удар с крак в глезена и с ръка в областта
на устата. Единствените му, при това леки колебания са по въпроса къде точно е
било кучето, но при по- внимателен прочит на показанията му става ясно, че се
касае за привидно противоречие, тъй като подсъдимият, чрез издърпване каишката
на кучето е променил местоположението му, като и след прочитане на показанията
на св.Ж. от ДП по този въпрос и дадените от него допълнителни уточнения за
случилото се, стана ясно, че същият е последователен в твърденията си относно
развитието на случилото се и разположението му спрямо подсъдимия в този
инцидент, както и относно това как и при какви обстоятелства, подсъдимият му е
нанесъл удара с крак и с ръка. Разби се, съдът отчете изминалия не малък период
от време от инкриминираните събития, но това важи както за подсъдимия, така и
за пострадалия, а очевидно, че изминалото време не е дало отражение на
последователността на твърденията на последния, за разлика от тези на подсъдимия,
които въззивният съд намира и поради това обстоятелство за недостоверни във
връзка с тези въпроси, както и за недостоверни прие и показанията на св.В.Х.. Oще повече, че и в показанията на св.С. не се съдържа
информация за други агресивни действия от страна на пострадалия, освен
словесната агресия и удара към кучето, за каквито не отрича (макар и в по-
смекчен вариант) и самият пострадал. С оглед на всичко това, въззивният съд за
разлика от първостепенния прие, че В. Х. изобщо не е бил на място и не е бил
очевидец на случилото се, а с показанията си обслужва защитната версия на подс.Р.,
предвид което изключи неговите показания от доказателствения материал по
делото, респ. не прие неговата версия за причината, поради която пострадалият е
паднал на земята, по време на което падане е усукал и в резултат на това и
счупил десния си крак в областта на глезена. Съдът не даде вяра и на
твърденията на св.Х., че 2 часа по- късно е видял пострадалия на улицата да коментира
случая със същите хора, които преди това са били излезли да видят какво става, без да има някакъв
проблем с крака, тъй като и по твърдения и на С. и най- вече на Д., още
непосредствено след инцидента, пострадалият е имал силни болки и не е могъл да
стои на крака си. Ето защо съдът прие, че счупването на глезена е станало още
към онзи момент- в рамките на конфликта с подсъдимия, а твърденията, че Ж. по-
късно същия ден се е движил свободно и без някакви проблеми, съставляват
несполучлив опит за разколебаване на неговите показания. При тези данни и при
твърденията на пострадалия, че кракът му е отекъл след инцидента, което е
нормално за счупен крак, то няма как той да е излязъл сам на улицата и да се е
движил, а много по- логично и житейски достоверно е заявеното от самия
пострадал, че е останал на легло в дома си и е изчакал връщането на сина си,
който да го откара в Пирогов, тъй като не е могъл да се движи. Още по- нелепо
звучат твърденията на подс.Р. пред първата инстанция, че няколко дена по- късно
бил видял пострадалия качен на стълба да оправя покрива на къщата си, особено и
съпоставени с медицинската документация, според която пострадалият е престоял 2
дена в болницата, поставена му е била гипсова шина, а след това на 19.01.2016
г. пак е приет на лечение, направена му е операция и е изписан чак на 26.01.2016
г. с ново обездвижване на крака и с обективно установен по несъмнен начин факт,
че констатираното при него счупване на десния глезен е от инкриминираната дата-
12.01.2016 г., когато е приет за първи път на лечение в Пирогов. Пред
въззивната инстанция подс.Р. вече твърдеше, че е видял пострадалия на стълбата
2 часа по- късно същия ден, а не след няколко дена, което отново сочи на
непоследователност на неговите твърдения и нагаждането им към ситуацията.
По всички изложени по- горе съображения, въззивният съд
не даде вяра на обясненията на подсъдимия- пред първата и пред въззивната
инстанци и по въпросите как се е развил конфликта между него и пострадалия и
най- вече по въпроса нанасял ли му е подсъдимият удар с крак и с ръка, респ.
удрял ли е пострадалия подсъдимия в рамките на този конфликт.
Разбира се и при подсъдимия, както и при пострадалия въз
основа на СМЕ на подсъдимия се установява наличието на телесни увреждания и то
именно в областта на лявото ухо и врата (контузия и лек оток и кръвонасядане на
ограничена площ, разположен непосредствено зад
лявата ушна мида към върховата й част, окосмената част на главата в
слепоочната област; контузия с кръвонасядане на ограничена площ по задната повърхност на върховата част на
ухото и две малки по площ кръвонасядания на врата, едното от които в дясно овално на ограничена площ и
второто в лявата половина на врата на 1 см от централната линия на ограничена
площ с леко дъговидна форма), за които наранявания експертизата сочи, че е
възможно да са получени по време и механизъм, за каквито съобщава в своите
обяснения подс.Р., с известни уточнения и условности във връзка с нараняването
по лявата задушна област, за което експертът
сочи, че може да е, но може и да не е с давност от преди 6 дена- т.е. от датата
на инкриминирания случай. Тази условност обаче внася допълнително съмнение
относно това кога и как са получени тези наранявания от подсъдимия и дали
именно по време на инкриминирания случай. Още повече, че за това, че нараняванията
на подсъдимия са му причинени именно от пострадалия Ж., чрез нанасяне на удар с
ръка по време на инцидента, твърдения се съдържат единствено в обясненията на
подсъдимия и в показанията на св.Х., за когото взъззивният съд прие, че изобщо
не е присъствал на инцидента, поради което и логично не кредитира показанията
му и в тази им част. Що се отнася до обясненията на подс.Р. следва да се има
предвид следното: за първи път подс.Р. е поискал да бъде освидетелстван с твърдения
за причинени му телесни увреждания в рамките на инкриминирания инцидент на
18.01.2016 г.- т.е. 6 дена след инцидента. Къде е бил и какво е правил през
това време подсъдимия, по делото не се установява, поради което и заявеното от
него по време на това освидетелстване, че е получил нараняванията на 12.01.2016
г. се основава само на неговите твърдения, без да има каквито и да е било
логично обяснения защо той е потърсил освидетелстване 6 дена по- късно и каква
е била причината за това. Логично звучи заявеното от подс.Р. пред въззивната
инстанция, че е искал да бъде освидетелстван, тъй като има опит с подобни
ситуации и е напълно наясно, че само по този начин би могъл да удостовери
своите твърдения за нанесени му удари. Тези обяснения обаче не дават логичен
отговор на въпроса защо подс.Р. е сторил това цели 6 дена по- късно, а не още в
деня на инцидента или непосредствено след него. Нелогични и житейски
недостоверни според въззивния съд са обясненията на подсъдимия, че е поискал да
бъде освидетелстван след като е бил задържан във връзка със случая- т.е. на
13.01.2016 г., но му било отказано, тъй като бил публична личност. Видно от справката получена от УМБАЛ
Александровска ЕАД- Клиника по съдебна медицина и деонтология, в периода 13.01-18.01.2016
г. подс.Р. изобщо не е регистриран за преглед- т.е. няма данни изобщо да е
посещавал лечебното заведение и да е искал да бъде освидетелстван. Освен това,
заявеното, че отказът да бъде освидетелстван, се дължал на факта, че е публична личност, е най- малкото
абсурдно като се има предвид, че лекарите имат задължение да освидетелстват
всеки, който поиска това, без значение кой е и какъв е, както това са сторили и
лекарите от УБ „Лозенец”- София на 18.01.2016 г. без значение от популярността
на молителя. Видно е също така, че подс.Р. е бил задържан по повод на
инкриминирания случай на 13.01.2016 г. в 07:00 ч. и още същата вечер- в 17:00
ч. е бил освободен, като никъде в нито един от документите, съставени по повод
на задържането му не е отбелязано при него да са констатирани каквито и да е
било наранявания и увреждания, респ. той да е заявил, да е бил удрян и да са му
причинявани телесни увреждания по време на инкриминирания случай. Едва 6 дена
по- късно и чак след като е привлечен като обвиняем по делото с постановление
от 13.01.2016 г., подс.Р. е поискал да бъде освидетелстван, като е заявил, че
нараняванията, които има в областта на лявото ухо и врата са получени от удар
от негов съсед по повод разправия между тях за кучетата им, както и че е бил ударен
2 пъти, а също така, че му е било отказано да бъде освидетелстване в Съдебна
медицина на ул.Здраве, тъй като случаят бил оповестен в медиите. Видно е, че
подс.Р. постоянно променя своите твърдения за броя удари, които твърди да му е
нанесъл св.Ж., за разлика от последния, който е последователен в показанията си
относно ударите, нанесени му от подс.Р.. Непостоянен е също така подс.Р.
относно това кога точно е поискал да бъде освидетелстван- преди или след
задържането му, както и причината да му бъде отказано това, според неговите
твърдения. Подс.Р. няма и никакво логично обяснение поради какви причини е
поискал освидетелстване едва 6 дена след инцидента, а не веднага след
освобождаването му от ареста, като твърденията му, че бил отишъл по- късно, тъй
като бил задържан не намират опора в доказателствения материал по делото,
доколкото е видно, че Б.Р. е освободен още същия ден, в който е бил задържан и
не е имало никаква пречка, ако не вечерта на 13.01.2016 г. да отиде да се
освидетелства поне на 14.01.2016 г., а не чак на 18.01.2016 г.
Предвид всичко изложено въззивният съд, за разлика от
първостепенния такъв не кредитира обясненията на подс.Р. по този въпрос. Освен
това и от показанията на св.С. дадени на ДП, приобщени към доказателствения
материал по делото със съгласието на подсъдимия и защитника му относно
разговора, който е чула между пострадалия и подсъдимия, е видно, че
единствените реплики, които подс.Р. е отправял към пострадалия Ж. след като
пострадалият вече е бил паднал на земята са били свързани с кучето- дали
пострадалият може да му казва къде да го разхожда и относно това пострадалият
да не го рита. Нито св.С., нито който и да е било друг от присъстващите- Д.и С.
не съобщават в показанията си, разговорът между двамата да е бил и по повод на
нанесени удари от страна на пострадалия спрямо подсъдимия, който е бил
достатъчно словесно агресивен след като пострадалият е изритал кучето му, а не
както твърди той безпристрастен и мълчалив. Единственият, който е твърдял за
нанесени му удари, е бил пострадалият Ж., но не и подс.Р., който е свел
разпрата помежду им само до кучето, без да е споменавал каквито и да е било
други противоправни действия на пострадалия спрямо него самия.
С оглед на това въззивният съд прие, че по делото не се
установява по несъмнен и категоричен начин пострадалият да е нанасял удари и на
подс.Р. освен на кучето му, респ. не се установява, констатираните при
подсъдимия увреждания да са получени в резултат на удари нанесени му от
пострадалия по време на инкриминирания инцидент.
По отношение на всички други събрани по делото писмени
доказателства, включително и тези, приети от въззивния съд,, както и по
отношение заключенията на изготвените експертизи, въззивният съд споделя
анализа на доказателствата, направен от първостепенния такъв и не намира
основание да не кредитира същите в цялост. Единствено следва да се отбележи, че
противоречието между заключенията на СМЕ е само привидно, доколкото вещите
лица, изготвили първоначалната такава на ДП, изрично са уточнили по време на
разпита им своето заключение и причините да дадат същото, като заявеното след
това от тях изцяло кореспондира със заключенията на ДСМЕ и на ПСМЕ, поради
което се касае само за привидно противоречие породено от недостатъчния материал
на база на който е изготвено първоначалното заключение, а не на други
субективни причини.
От друга страна въззивният съд за разлика от
първостепенния такъв не счита, че заключенията на ДСМЕ и на ПСМЕ опровергават
твърденията на пострадалия Ж. за нанесен му удар в областта на глезена от подс.Р.,
докато кракът му е бил във въздуха. Единственото, което ДСМЕ и ПСМЕ уточняват
във връзка с тези показания на пострадалия е, че при тези негови показания
изключват директния механизъм на причиняване на травмата, но не изключват
нанасянето на такъв удар на пострадалия. Даже нещо повече- изрично са посочили,
че един такъв удар би могъл да извади пострадалия от равновесие, при което и
при последващо стъпване на земята с този крак същият да бъде усукан и по този
начин да се стигне до увредата. С оглед на това становището на първостепенния
съд, че показанията на пострадалия се опровергавали от заключението на ДСМЕ и
на ПСМЕ, е абсолютно неправилно и почива на невярно и изопачено тълкуване на
двете заключения, които уточняват механизма на получаване на телесната повреда,
като не изключват възможността тя да е получена именно след такъв удар, но не
по директен, а по индиректен механизъм- чрез усукване на глезена при стъпването
му на земята и при наличие на опорна точка на крака. Нещо повече- вещите лица
са посочили, че по делото от показанията на пострадалия се съдържат данни за
такова изваждане на същия от равновесие, поради което е възможно тази травма да
е получена и в рамките на този инцидент- както поради самоувреждане, така и
поради извеждане на пострадалия от равновесие и последващо усукване на крака в
глезената става. Въпрос на преценка оттук насетне от страна на съда е дали да
даде вяра на пострадалия или не, с оглед на всички събрани по делото гласни и
писмени доказателства, но заключенията на СМЕ по никакъв начин не опровергават
в конкретния случай неговите показания. Последните въззивният съд кредитира по
съображения, изложени подробно по- горе, като и независимо, че той не можа да
посочи кога точно и как е усукал крака си, въззивният съд счете, че това е
станало именно в рамките на този инцидент и то не поради подхлъзване и спъване
на пострадалия, а поради това, че е бил изваден от равновесие от ударите,
нанесени му от подсъдимия и при падането си, той е стъпил накриво, усуквайки
глезена си, довело и да счупване на глезената става. Подробни съображения бяха
изложени по- горе, поради което не следва да бъдат повтаряни отново.
Заключението на СМЕ на подс.Р., въззивният съд също като
първостепенния кредитира, но по изложените вече съображения, прие, че на база
на същото не се установява кога, кой и при какви обстоятелства е причинил
телесните увреждания, констатирани при подс.Р. 6 дена след инкриминирания
случай. Същото важи и за изготвената му
частна СМЕ, на база на която е изготвено и заключението в хода на съдебното
производство пред първата инстанция.
При така установената от въззивната инстанция фактическа
обстановка на база различен доказателствен анализ на събраната по делото
доказателствена съвкупност, въззивната инстанция, за разлика от първата такава,
направи и различни правни изводи както по въпроса за доказаността на деянието,
така и по въпроса за съставомерността на същото.
На първо място въззивният съд прие, че от обективна и
субективна страна подс.Р. осъществил деянието, за което му е повдигнато
обвинение и е внесен ОА в съда, а именно чрез умишлено нанасяне на удари на
пострадалия Ж. на инкриминираната дата и място- с крак в областта на десния
глезен и с ръка в областта на горната устна е причинил на същия средна телесна
повреда- счупване на малкия пищял на десния крак, довело до трайно затруднение
движението на десния долен крайник на пострадалия за срок по- дълъг от 30 дена.
Въззивният съд прие за безспорно доказано, че подс.Р. е нанесъл тези два удара
на пострадалия по съображения, изложени по- горе при анализа на
доказателствата. Макар и в ОА като причина за причиняване на телесното
увреждане да се сочи прекия механизъм на причиняване на тази увреда- чрез
директен удар в областта на глезена на десния крак, и макар и в хода на
съдебното следствие да е установено, че травмата е причинена чрез индиректен
механизъм- усукване на глезената става на пострадалия при опорен крак на същия
на земята, то въззивният съд прие, че и в двата случая се касае до телесна
повреда причинена в резултат на поведението (действията) на подс.Р., които са
изрично инкриминирани и описани в ОА. Видно от същия в него изрично е посочено,
че подс.Р. е нанесъл удар с крак в областта на десния глезен на пострадалия, а
след това и с юмрук в областта на лицето- горната устна на пострадалия и именно
това поведение на подс.Р. е било инкриминирано като именно и по тези ясно
очертани в ОА факти, се е защитавал той в хода на съдебното производство. Същевременно
и с оглед приетото от въззивния съд, че именно след нанасяне на тези удари от
подсъдимия на пострадалия, последният е изгубил равновесие и е паднал, като при
падането си е стъпил накриво с десния крак, който е усукал в областта на
глезената става, което е довело и до счупване на малкия пищял, то и според
въззивния съд абсолютно ирелевантно е дали инкриминираното травматично
увреждане е причинено чрез директен или индиректен механизъм. От значение е
само факта, че до него се е стигнало
след умишлено нанесени от подсъдимия на пострадалия удари, а не в резултат на
самоувреда на пострадалия- спъване и залитане в опит да удари подсъдимия, както
е приел първостепенния съд. И въззивният съд както и първостепенния такъв е на
мнение, че в случая не е било необходимо изменение на обвинението спрямо
подсъдимия, тъй като релевантните факти- нанасянето на умишлените удари от
страна на подсъдимия, са описани в ОА, описана е и причинената в резултат на
това телесна повреда на пострадалия, като е описано и наличието на причинно
следствената връзка между поведението на подсъдимия и настъпилата телесна
повреда на пострадалия без значение дали повредата е поучена директно от удара или индиректно от
усукването на крака на пострадалия след извеждането му от равновесие от
подсъдимия в следствие на нанесените му умишлени удари. Въззивният съд счита,
че се касае за умишлено причинена телесна повреда, а не за такава причинена по
непредпазливост, независимо от факта на индиректния механизъм на счупване на малкия пищял на десния крак на Ж.,
тъй като по несъмнен начин се установява умишленото- целенасочено нанасяне на
ударите от страна на подс.Р.. Нанасяйки умишлено ударите- подсъдимият е
посегнал и ритнал пострадалия, респ. посегнал е и е нанесъл и удара с юмрук в
устата на пострадалия, той е искал причиняването на някаква телесна повреда.
Дори и да се приеме, че е целял нанасянето на лека такава, имайки предвид, че
нанася удар с крак при това обут в обува тип „кубинка” спрямо крака на пострадалия,
в момента, в който той е бил във въздуха и пострадалият е нямал сигурна и
стабилна опора на земята, както и удар с юмрук в областта на лицето, докато
пострадалият все още е бил нестабилен и
след като вече е бил излязъл от равновесие (залитнал след първоначално
нанесения му удар), то въззивният съд прие, че той е допускал, че може да
настъпи и по- тежък резултат- допускал е, че пострадалият може да изгуби
равновесие и да падне, както и при падането да си счупи нещо, включително и да
стъпи накриво, тъй като е бил нестабилен и изваден от равновесие, а чрез
ударите подсъдимият му е придал достатъчно допълнителна кинетична енергия, тъй
като ударите не са били слаби, в резултат на която да падне и да се удари още
по- силно. Независимо от това той не е преустановил действията си и именно и в
резултат на така нанесените удари на пострадалия, последният е паднал, като при
падането, тъй като е бил нестабилен, е залитнал и е стъпил накриво, усуквайки
десния си глезен, в резултат на което се е стигнало и до счупване на малкия
пищял на десния му долен крайник. Всичко това сочи, че тази телесна повреда е
причинена от подсъдимия с евентуален, алтернативен умисъл, а не по
непредпазливост.
Същевременно обаче и с оглед на така приетата от
въззивния съд фактическа обстановка, последният счете, че подсъдимият при
нанасянето на ударите и при причиняването на телесната повреда е действал при
условията на неизбежна отбрана, превишавайки нейните предели. Конфликтът е бил
провокиран от пострадалия, който е отишъл при подсъдимия да му „търси сметка”
защо минава оттам с кучето си, респ. да му „нарежда” да не минава повече оттам,
независимо, че подсъдимият се е намирал на тротоара и не е правел нищо нередно-
по никакъв начин не е нарушавал собствеността на пострадалия, нито е извършил
някакви противоправни действия, за да дразни умишлено неговото куче, както
твърди пострадалия. Фактът, че последното е лаело при минаването на подсъдимия
покрай двора на пострадалия със своето куче, не означава, че подсъдимият е
вършел нещо нередно, нито че е провокирал по какъвто и да е било непозволен
начин пострадалия с поведението си- кучетата затова са кучета, за да лаят и не
е нещо необичайно и нетипично да лаят по други кучета. В този смисъл и отивайки
при подсъдимия да му търси сметка и да му крещи какво да прави и какво не,
откъде да минава и откъде да не минава, пострадалият е провокирал конфликта с
подсъдимия и се е проявил и като нападател, тъй като на репликите на
подсъдимия, че ще минава откъдето иска, защото тротоарът е общодостъпен, той е
реагирал вече с физическо нападение- т.е. словесната атака е преминала във
физическа такава, посягай да ритне с крак и изритвайки кучето на подс.Р.. Това
негово цялостно поведение (както словесната, така и физическата атака) е
посегателство, което засяга при всички случай реда и общественото спокойствие и
съставлява противоправно нападение по смисъла на чл.12 от НК. Ето защо и за
отблъскването му законът допуска неизбежната отбрана, каквато в конкретния
случай е предприел подсъдимия, тъй като освен спрямо него, атаката на
пострадалия е била и спрямо кучето му, което е живо същество, независимо, че не
е човешко такова, но също изпитва болка и страдание и може да бъде травмирано,
а дори и убито от подобно нападение- ритане с крак в тялото. Според въззивния
съд обаче така предприетите от подс.Р. действия надхвърлят необходимото за
осъществяване на защитата на подсъдимия и на неговото куче- подс.Р. е дръпнал
кучето си, но не е успял да предотврати с това свое действие удрянето на кучето
от пострадалия, поради което и след това е изритал същия в десния глезен- а
именно в крака, с който пострадалият е ударил кучето, като по този начин е
отблъснал крака му като му е попречил да продължи с нападението над кучето. От
този удар пострадалият е изгубил равновесие и това е било достатъчно, за да
преустанови нападението си над кучето- т.е. този удар нанесен от подс.Р. е бил
достатъчен, за да спре атаката на пострадалия, но въпреки това подсъдимият не е
спрял до тук и не си е тръгнал, а е нанесъл още един удар на пострадалия- този
път с юмрук в областта на устата, което окончателно е извадило пострадалия от
равновесие и той е политнал назад (по посока на удара), падайки на земята, при
което е стъпил накриво и е усукал крака си, като по този начин е счупил пищяла
на десния си крак. Във всички свои показания, пострадалият е категоричен, че
именно този удар с юмрук го е „довършил” и е станал причина за падането му на
земята, при което се е стигнало до счупването на десния му крак в областта на
малкия пищял. Ето защо и според въззивния съд подсъдимият с действията си е
надхвърлил пределите на неизбежната отбрана, поради което прие, че подсъдимият
е причинил на пострадалия средна телесна повреда при превишаване пределите на
неизбежната отбрана по смисъла на чл.132, ал.2 от НК.
В тези случаи обаче и съгласно изричната разпоредба на
чл.161, ал.1 от НК, наказателното преследване се възбужда по тъжба на
пострадалия- т.е. касае се за престъпление, което се преследва по тъжба на
пострадалия, а не по общия ред. В тези случаи и когато тези обстоятелства се
установят в хода на съдебното производство, по дело, образувано и водено по общия
ред с акт на прокурора- т.е. с ОА, законът е категоричен, че съдът може да
постанови осъдителна присъда само, ако има изрично направено такова искане от
частния обвинител- т.е. съдът може да се произнесе и да осъди подсъдимия, ако
производството е образувано в сроковете по чл.81, ал.3 от НПК (а в конкретния
случай срокът е спазен) и в хода на съдебното следствие пред първата инстанция
или най- късно в пледоариите пред първата инстанция, частният обвинител е
поискал съдът да се произнесе и по престъплението, което се преследва по тъжба
на пострадалия. В настоящия случай такова искане не е направено. Нещо повече-
частният обвинител дори не е обжалвал оправдателната присъда на СРС,
независимо, че иска осъждане на подсъдимия пред въззивния съд, като през цялото
време поддържа обаче извършено от него престъпление от общ характер- такова по
чл.129 от НК, и нито за момент не прави дори алтернативно искане за произнасяне
на съда и за престъпление по чл.132, ал.2 от НК. Още повече, че едно такова
искане може да бъде направено само в рамките на производството пред първата
инстанция, но не и за първи път пред въззивната такава, като в настоящия случай
липсва искане в този смисъл било пред първата, било пред въззивната инстанция.
При това положение за въззивния съд не съществува
възможност да се произнесе и по това престъпление, което се преследва по тъжба
на пострадалия, респ. да постанови осъдителна присъда спрямо подсъдимия във
връзка с него. Единственият възможен изход в този случай е оправдаването на
подс.Р. по повдигнатото му обвинение по чл.129 от НК.
С оглед на изложеното и макар и по съображения, различни
от тези на първата инстанция, въззивният съд прие, че следва да потвърди в
цялост присъдата на СРС, включително и по въпроса за направените по делото
разноски.
Същевременно и при
извършената на основание чл.314 от НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на основания, налагащи нейното изменяване или отмяна, поради което и
с оглед гореизложените съображения, постанови своето решение.
Така мотивиран и на основание чл.334, ал.1, т.6 вр. чл.338 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло присъда от 19.09.2018 г. по НОХД №11767/16 г., СРС, НО, 105 състав.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.