и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.63 ал.1 предл.ІІ-ро ЗАНН във вр. с чл.33 - чл.40 от ЗВАС. Образувано е по касационна жалба на адв.Лазар Базлянков, процесуален представител на “Бистрец” АД – гр. Кърджали, против Решение № 709/21.01.2006 год., постановено по НАХД № 423/2005 год. по описа на Кърджалийския районен съд, с което е потвърдено Наказателно постановление № 0052/04.11.2004 год. на Началник отдел “Данъчен контрол” към ТДД - Кърджали, с което на основание чл.135 ал.1, във вр. с чл.55 ал.1 и ал.6 от ЗДДС е била наложена „имуществена санкция” в размер на 12 943 лева на “Бистрец” АД - гр.Кърджали, за нарушение по чл.55 ал.1, ал.5 и ал.6, във вр. с чл. 30 ал.1 и чл. 56 ал.1 от ЗДДС. С жалбата решението се обжалва като неправилно, поради нарушение на материалния закон, поради нарушение на процесуалните правила и като необосновано. Направените от съда изводи не кореспондирали с доказателствата по делото. Твърди се, че акта за установяване на административно нарушение не бил подписан от законен представител на дружеството или негов надлежен пълномощник и не бил връчен съгласно правилата на ЗАНН, като в съответните графи бил положен подпис на неизвестен субект и не било вписано на кого принадлежи и какво е неговото длъжностно качество. Описаното в АУАН и НП деяние не било извършено виновно и не представлявало административно нарушение. За продадените през м.януари 2003 год. 9 бр. апартаменти дружеството своевременно подало справка-декларация и е начислило ДДС по продажната цена, а не по данъчната оценка, което действително представлявало нарушение по чл. 56 ал.1 от ЗДДС, но се дължало на допусната грешка, а не било извършено умишлено. След съставяне на ДРА нарушението било поправено и пълната стойност на дължимия ДДС била довнесена, като АУАН бил съставен на 27.09.2004 год., след като допуснатата грешка е била поправена и пълната стойност на дължимия ДДС бил внесен. Неправилно било съставено НП по чл. 135 ал.1 от ЗДДС за изцяло неплатен ДДС, като счита, че ако е налице някакво нарушение, то същото било по чл.146 ал.1 от ЗДДС. Излага съображения, че с оглед извършването на нарушението през периода 01.11. – 30.11.2002 год., до м.февруари 2006 год. били изтекли повече от 3 години, т.е. била изтекла абсолютна погасителна давност по НК. Този извод се налагал от приложението на чл. 11 от ЗАНН, който за обстоятелствата, изключващи отговорността препращал към чл. 81 ал.3, във вр. с чл. 80 ал.1 т.5 от НК. Моли да бъде постановено решение, с което да бъде отменено изцяло решението на Кърджалийския районен съд, както и да бъде отменено обжалваното наказателно постановление, като незаконосъобразни. В съдебно заседание, редовно призован, касатора не изпраща представител. Не сочи нови доказателства. Ответникът по касация, в съдебно заседание чрез процесуалния си представител, счита касационната жалба за неоснователна и необоснована, като моли обжалваното решение на Кърджалийския районен съд да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Представителят на Окръжна прокуратура гр.Кърджали дава заключение за неоснователност на касационната жалба и моли да бъде оставено в сила решението на РС-Кърджали, като правилно и законосъобразно. Окръжният съд, като прецени допустимостта и наведените в жалбата касационни основания, съгласно разпоредбата на чл.39 от ЗВАС, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.33 ал.1 от ЗВАС и от лице, имащо интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима. По същество същата е неоснователна. Релевираните с жалбата касационни основания са тези по чл. 218б ал.1 б.”в” – неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Кърджалийският районен съд, с обжалваното решение № 709/21.01.2006 год. по н.а.х. дело № 423/2005 год. е потвърдил Наказателно постановление № 0052/04.11.2004 год. на Началника на отдел “ДК” към ТДД - Кърджали, с което на “Бистрец” АД – гр.Кърджали, представлявано от Пирин Василев Атанасов, за извършено нарушение на чл.55 ал.1, ал.5 и ал.6, във вр. с чл. 30 ал.1 и чл.56 ал.1 от ЗДДС, е наложена “имуществена санкция” в размер на 12 943 лв., на основание чл.135 ал.1 от ЗДДС. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че при извършване на данъчна ревизия на ”Бистрец” АД – гр.Кърджали, приключила с ДРА № 357/ 05.08.2004 год., било установено, че за данъчния период 01.11.2002 год. - 30.11.2002 год. дружеството е извършило продажби на 18 бр. самостоятелно обособени части от сграда /апартаменти/, за които били издадени 13 бр. данъчни фактури, на обща стойност 50 485 лв., като дружеството е начислило ДДС в размер на 8 414.17 лв. върху договорените между страните продажни цени, а следвало да начисли ДДС за извършените сделки върху данъчните оценки на имотите, които се явявали по-високата от двете стойности /определената от страните, от една страна, и данъчната основа, определена по реда на чл. 46 от ЗМДТ/, в размер на 14 885.90 лв., което дружеството не било сторило. При тези данни съдът е приел, че дружеството – касатор, като данъчно задължено лице неправилно е определило данъчната основа за начисляване на дължимия ДДС, при което не е начислил такъв в пълен размер, за което правилно е ангажирана административнонаказателната му отговорност с налагане на имуществена санкция в двойния размер на неначисления ДДС / последния в размер на 6 471.73 лв./, или санкция в размер на 12 943 лв., поради което е потвърдил наказателното постановление като правилно, обосновано и законосъобразно. Съобразно разпоредбата на чл.39 от ЗВАС, следва в настоящото производство касационната инстанция да обсъди изчерпателно посочените в жалбата касационни основания.Изрично в жалбата си касатора посочва като касационни основания, водещи до неправилност на атакувания съдебен акт – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Настоящата инстанция намира направеният в касационната жалба довод на касатора, установяващ посоченото в чл.218б ал.1, б.”в”, предл.1-во от ГПК касационно основание, водещо до неправилност на обжалваното решение - поради нарушение на материалния закон, за неоснователен. Константната съдебна практика приема, че нарушаването на материалния закон, като касационно основание, водещо до неправилност на обжалвано съдебно решение, е порок, който се изразява в наличието на грешки при прилагане на правната норма към установените факти, с оглед неточното им юридическо квалифициране. В тази връзка касационната инстанция констатира, че първоинстанционният съд е събрал относимите към спора доказателства, като към установените с тях факти правилно е отнесъл приложимия материален закон. Безспорно се установява от събраните по делото доказателства, че при извършване на данъчна ревизия на „Бистрец” АД – гр.Кърджали, данъчните органи са констатирали, че при извършената продажба на недвижими имоти, обособени части от сграда – 18 бр. апартаменти /части от общежитие/, собственост на дружеството, последното е издало 13 бр. данъчни фактури, в които е отразило пазарните стойности на сделките, с включен в тях 20 % ДДС върху договорените цени на имотите, като общо начисления ДДС за всички сделки възлиза на 8 414.17 лв. Установено е също при ревизията, че данъчните оценки на имотите са значително по-високи от продажните им стойности, при което дружеството не е определило правилно данъчната основа, съгласно разпоредбата на чл. 30 ал.1 от ЗДДС, която съгласно цитираната законова разпоредба е по-високата от двете стойности: определената между страните, увеличена с дължимите данъци и такси при прехвърлянето, и данъчната основа, определена по реда на ЗМДТ. Видно е от събраните по делото доказателства, че при наличните по-високи данъчни оценки на имотите /определени по реда на чл. 46 от ЗМДТ/, дължимия ДДС за извършените от дружеството продажби на 18 бр. обособени части от сграда /апартаменти/ през данъчния период 01.11 – 30.11.2002 год. възлиза на 14 885.90 лв., или със 6 471.73 лв. повече, който ДДС в посочения размер не е начислен от дружеството – не е включен в подадената за посочения данъчен период справка-декларация и в дневника за продажбите за същия период. Относно така установената фактическа обстановка, впрочем, не се спори между страните, като същата се установява и от събраните по делото гласни и писмени доказателства, в т.ч. и от аналогичните констатации в ДРА /който не е бил обжалван от касатора и е влязъл в сила/, за които ДПК /действуващ към момента на установяване на неизпълнението на данъчното задължение/ е установил оборима презумпция – че фактическите констатации в ДРА се считат за верни до доказване на противното, и която презумпция жалбодателя не е оборил. При това положение, изводите на първоинстанционния съд относно правилността, законосъобразността и обосноваността на наказателното постановление са съобразени с материалния закон. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл.55 ал.1 от ЗДДС начисляването на данъка по този закон се извършва от доставчика, който е регистрирано лице за всяка извършена от него облагаема доставка на стока или услуга, в срок до 5 дни от датата на възникване на данъчното събитие, като в ал.6 на същия член са изчерпателно посочени условията, които следва да са налице, за да се счита данъкът начислен – доставчикът да издаде документ, в който да посочи данъка, да отрази този документ в отчетните регистри по чл. 104 от ЗДДС, както и да отрази данъка в счетоводството си като задължение към бюджета и в подадената справка-декларация за съответния данъчен период. Следва да се отбележи също, че вмененото от посочената императивна норма задължение на регистрирано лице, доставчик на стоки или услуги по смисъла на ЗДДС – да начисли ДДС, изпълнявайки посочените изисквания на закона, се отнася до целия дължим размер на данъка по този закон, а не само до части от него. Неизпълнението на посоченото задължение към държавата при осъществяване на стопанската дейност, от друга страна, влече ангажирането на безвиновната отговорност на юридическото лице, задължено по този закон, чрез налагането на имуществена санкция, определена съобразно разпоредбата на чл. 135 ал.1 от ЗДДС – в двойния размер на неначисленото ДДС. Или, следва да се приеме от изложеното, че като не е начислило дължимия ДДС за осъществените 18 бр. сделки в данъчния период 01.11. – 30.11.2002 год. в пълния му размер, дружеството – касатор не е изпълнило задължението си към държавата по чл. 55 и чл. 56 ЗДДС, при което правилно е ангажирана отговорността на същото по чл. 135 ал.1 от ЗДДС, чрез определяне на имуществена санкция в двойния размер на неначисления ДДС – 12 943 лв., до какъвто правилен, обоснован и законосъобразен извод е достигнал първоинстанционния съд. В тази връзка, настоящата инстанция намира за неоснователен довода на защитата на касатора, изразен в жалбата – че деянието не било извършено виновно, поради което не представлявало „административно нарушение”. Това е така, тъй като както бе посочено по-горе, в случая е ангажирана безвиновната отговорност на юридическо лице за неизпълнение на задължение към държавата при осъществяване на стопанска дейност, съгласно разпоредбата на чл. 83 от ЗАНН, поради което изобщо не може да се говори за понятието „вина” по смисъла на НК, доколкото юридическото лице не може да обладава психическо отношение към деянието, респ. не може да действува виновно – умишлено или непредпазливо. Именно поради изложеното не може да бъде споделен и довода на защитата на касатора – че ставало въпрос за грешка, тъй като отново в тази връзка следва се коментира въпроса за психическо отношение на юридическото лице към извършването на деянието, което Õ недопустимо. Ирелевантно в случая е и обстоятелството, че след влизане в сила на ДРА и към момента на провеждане на административнонаказателното производство /т.е. след м.август 2004 год./, дължимият ДДС бил внесен от дружеството – касатор изцяло. Това е така, тъй като дружеството е изпълнило задължението си по ДРА за доначисляване и довнасяне на дължимия ДДС в пълен размер, което е без правно значение за наложената имуществена санкция в административнонаказателното производство, за което е релевантен момента, в който е следвало да бъде начислен дължимия ДДС и това задължение не е било изпълнено от касатора, което поведение законът скрепява със санкционната норма на чл. 135 ал.1 от ЗДДС. Не може да намери приложение в случая и разпоредбата на чл. 146 ал.1 от ЗЗД, за което пледира в жалбата си защитника на касатора, тъй като посочената законова разпоредба санкционира невнасянето в срок на пълният размер на дължим ДДС, т.е. същата предполага коректно, своевременно и точно начислен ДДС от данъчно задълженото лице съобразно разпоредбите на чл. 55 ал.1 и 6 от ЗДДС, но невнесен в пълен размер в законоустановените срокове; докато в настоящият случай се касае за неначислен в пълен размер ДДС, санкцията за което е уредена в разпоредбата на чл. 135 ал.1 от ЗДДС, както правилно и законосъобразно е приел и първоинстанционния съд. Неоснователен е и направеният с жалбата довод за изтекла абсолютна погасителна давност. За да направи този довод, жалбодателят се е позовал на приложението на чл.11 от ЗАНН, който за “обстоятелствата, изключващи отговорността” препращал към чл.81 ал.3 във вр. с чл.80 ал.1 т.5 от НК. Цитираният чл.11 от ЗАНН действително препраща към разпоредбите на общата част на Наказателния кодекс по въпроса за обстоятелствата, изключващи отговорността, но това е така доколкото в ЗАНН не се предвижда друго – каквото е пълното съдържание на цитираната от защитата на касатора законова разпоредба. За изключването на административнонаказателното преследване по давност специалният закон – ЗАНН, е предвидил различен режим от този в НК и това е разпоредбата на чл.34 от ЗАНН, която е съобразена с целите и характера на административнонаказателната отговорност, а именно: с изискването за бързина при установяване на нарушението, образуване на производството, санкционирането на нарушителя и съответно изпълнението на наказанието. Съобразно изискванията на чл.34 ал.1, предл. 2-ро от ЗАНН административнонаказателно производство не може да се образува, ако не е съставен акт за установяване на нарушението в продължение на три месеца от откриване на нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението, а за митнически, данъчни, и т.н.нарушения – две години. Разпоредбата на ал.3 на чл.34 от ЗАНН, въвежда забрана за продължаване на административнонаказателното производство, ако не е издадено наказателно постановление в шестмесечен срок от съставянето на акта, като съответно, ако не е спазен този срок производството следва да се прекрати. Или, коментираните в ЗАНН срокове са абсолютни давностни такива и с изтичането им се погасява и правото на административнонаказващия орган да осъществи административнонаказателно преследване, т.е. абсолютната погасителна давност е изрично уредена в ЗАНН и не следва да намери приложение давността, уредена в чл.81 ал.3, във вр. с чл.80 ал.1 т.5 от НК. Юридическият факт, който влече изключването на наказателното преследване, е бездействието на държавата в лицето на нейните органи през посочените в чл.80 и чл.81 от НК периоди от време. Бездействието на съответните компетентни органи за изключването на административнонаказателното преследване са различни от тези уредени в НК, предвид /както бе посочено по-горе/ специфичните цели и характер на административнонаказателното производство, а именно: да се избегне едно евентуално продължително бездействие на държавните органи, при осъществяване на техните правомощия, което би създало неоправдано положение на несигурност в правния мир. Това е и логиката на законодателното уреждане на обстоятелствата, изключващи отговорността по чл.34 от ЗАНН. В настоящия случай разпоредбите на на чл.34 ал.1 и ал.3 от ЗАНН са спазени, предвид че АУАН е издаден на 27.09.2004 год. - в законовия тримесечен срок от откриване на нарушителя и не е изтекъл двугодишния срок от извършване на нарушението – м.ноември 2002 г., и съответно НП е издадено в шестмесечния срок /04.11.2004 год./ от съставянето на акта, след което съдебното обжалване се е развило и протекло в рамките на законоустановените за това срокове. Или, в случая не е налице бездействие на държавните органи, при осъществяване на техните правомощия, което да влече изключването на административнонаказателното преследване, което впрочем е същността на института на давността, уреден в НК, респ. в ЗАНН. Препращането на чл.11 от ЗАНН към разпоредбите на общата част на НК по въпросите на обстоятелствата, изключващи отговорността, касае различни такива от коментираната давност, напр. маловажен случай, крайна необходимост и т.н. В подкрепа на това разбиране е и разпоредбата на чл.34 ал.2 от ЗАНН, която предвижда петгодишен срок от извършване на нарушението, в който може да бъде образувано административнонаказателно производство, ако то е на нормативен акт, уреждащ бюджетната, финансово-стопанската и отчетната дейност по чл.41 т.1 от ЗДВФК, както и за нарушение на нормативен акт, уреждащ хазартната дейност. Ако се приеме разбирането, че давността за административнонаказателно преследване е тригодишна от извършване на нарушението, съгл. чл.81 ал.3, във вр. с чл.80 ал.1 т.5 от НК, то цитираната в предходното изречение норма става безпредметна и неприложима, което е абсурдно и безспорно не това е целта на изричната законодателна уредба в ЗАНН, който се явява специален спрямо НК по отношение на административнонаказателното производство. С други думи, настоящият състав приема, че не е изтекла предвидената в ЗАНН абсолютна давност за осъществяване на административнонаказателната атговорност на касатора за неизпълнението на задълженията му към държавата при осъществяване на стопанска дейност. С оглед изложеното, следва да се направи извода, че обжалваното решение не е неправилно, поради нарушение на материалния закон, каквото е възведеното от касатора касационно основание. Настоящата инстанция намира и направеният от жалбодателя в касационната жалба довод,обосноваващ наличие на така посоченото в чл.218б ал.1 б.”в”, предл.3-то от ГПК касационно основание, водещо до неправилност на обжалваното решение - поради необоснованост, за неоснователен. Това е така, тъй като необосноваността на съдебното решение като касационно основание, водещо до неправилност на същото, се изразява в несъответствието между направените правни изводи и събраните по делото доказателства, т.е. че изводите на съда не почиват на доказателствата по делото. Такова несъответствие в ±лучая не е налице, с оглед изложеното по-горе в мотивите, а и с оглед липсата на доказателства в подкрепа на оплакванията на жалбодателя. Всъщност, както в жалбата против наказателното постановление пред първоинстанционния съд, така и в касационната жалба не са формулирани каквито и да било конкретни оплаквания в тази връзка. Що се отнася до възведеното касационно основание – неправилност на решението, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, то следва да се отбележи, че такива биха били само и единствено такива, допуснати от първоинстанционния съд при разглеждане на делото и постановяване на решението по него, каквито настоящата инстанция не констатира в конкретното админстративнонаказателно производство, проведено пред първоинстанционния съд. Впрочем такива конкретни оплаквания не се съдържат в касационната жалба, въпреки заявеното касационно основание. С оглед изложеното, касационната инстанция намира, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното в настоящото производство решение на Кърджалийския районен съд - правилно, обосновано и законосъобразно, като при постановяването му не са допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, водещи до неговата неправилност. Ето защо следва същото да бъде оставено в сила. Водим от изложеното, и на основание чл. 40 ал.1, предл.1-во от ЗВАС, Окръжният съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 709/21.01.2006 год. по Н.а.х.дело № 423/2005 год. по описа на Кърджалийския районен съд. Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |