Решение по в. гр. дело №1593/2020 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 260172
Дата: 5 октомври 2020 г.
Съдия: Таня Борисова Георгиева
Дело: 20205300501593
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 27 юли 2020 г.

Съдържание на акта

 

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е  № 260172

 

05.10.2020г., град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав

На  17.09.2020г.

В публично заседание в следния състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА                            

                                                            ЧЛЕНОВЕ:  ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА  

                                                                                      ТАНЯ ГЕОРГИЕВА                                                                

 

Секретар: Ангелина Костадинова

 

като разгледа докладваното от съдия  Георгиева в.гр.дело № 1593 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

         Образувано е по въззивна жалба от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Париж, Франция, чрез „БНП Париба Пърсънъл  Файненс“ С.А., клон България, чрез юрк.Н.М. срещу Решение № 1436/14.04.2020 г. по гр.д.№ 5390/2019 г. на ПРС, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове да се признае за установено по отношение на Е.А.Д., ЕГН **********,***, че ответникът дължи на ищеца суми за  реално изпъление по договор за кредитна карта под № CARD-12528551: общо 1480.95лв., от които главница в размер на 1014.30 лв.; договорна лихва за периода от 01.09.2016 год. – 10.11.2017 год. в размер на 466.65 лв. и обезщетение за забава в размер на 51.48 лв. от 10.11.2017 год. – 11.05.2018 год., като за тези суми е издадена заповед за изпълнение № № 5072/05.06.2018г., по ч. гр. д    9063 по описа на ПРС за 2018г.

          Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в предвидения в закона преклузивен двуседмичен срок, от легитимирана страна и отговаря на изискванията на чл.260, ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.7 ГПК.

            В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване  на предявените искове.

            В законоустановения срок по чл.263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна.

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК и оплакванията в жалбата, въззивният съд намира, че решението е правилно.

           Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове по чл. 422 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата в размер на 1014,30 лева – главница, дължима по договор за револвиращ потребителски кредит; 466,65 лева – възнаградителна лихва за периода 01.09.2016 г. – 10.11.2017 г.; 51,48 лева – мораторна лихва за периода 10.11.2017 г. – 11.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане.Искът е предявен след издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 9063/2018г. по описа на Пловдивски районен съд, и подадено възражение от длъжника в законоустановения срок, във връзка с което са дадени указания и за предявяване на иск по реда на чл.422 ГПК.

         В обстоятелствената част на исковата си молба ищецът твърди, че при сключване на договор за кредит за покупка на стоки или услуги с номер PLUS-11198714  ответницата дала съгласието си, освен за посочения усвоен кредит, да й бъде отпуснат револвиращ потребителски кредит под формата на кредитна карта MasterCard. На 01.02.2016г. активирала предоставената й кредитна карта № CARD-12528551 с максимален кредитен лимит 1000 лева.Същият представлявал револвиращ потребителски кредит, който кредитополучателят усвоявал посредством всякакви транзакции – теглене в брой от банкомати АТМ, плащания, чрез терминални устройства и др., осъществени чрез издадената му кредитна карта.Върху усвоената сума се начислявала годишна лихва и такси за обслужване за използвания период съгласно определения годишен лихвен процент. Съгласно чл. 1 и чл. 14 от Приложението за отпускане на револвиращ потребителски кредит, за кредитополучателя възниквало задължение да заплаща минимална месечна погасителна вноска, представляваща променлива величина съобразно усвоената сума до пълното погасяване на задължението.Твърди се, че ответницата е преустановила редовното обслужване на кредитната карта на 01.09.2016 г., когато било последното плащане по нея, като балансът по същата бил минус 1480,95 лева, поради което използването й било блокирано от кредитора.Въпреки многократните опити за контакт с длъжника и отправените покани за погасяване на натрупаното задължение доброволно, продължавало виновното неизпълнение, което пораждало интереса на ищеца от предявяване на иска.Към датата на подаване на заявлението общият размер на задължението бил 1480,95 лева, включващ претендираните суми.Въз основа на подаденото заявление по чл. 410 от ГПК било образувано ч. гр. д. № 9063/2018г. на ПРС и издадена заповед за изпълнение, срещу която било подадено възражение от длъжника, а на заявителя били дадени указания за предявяване на иск за установяване съществуването на вземането в едномесечен срок. 

        Ответникът не е взел становище по исковете.  

          Първоинстанционният съд е приел в решението си за недоказаност наличието на сключен договор за предоставяне на заем чрез кредитна карта между страните, реалното получаване на картата, както и предаването на заемната сума.

           Решението е правилно.

          Представеното по делото „приложение към договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-********* от 15.03.2015 г., неподписано от ответника, не доказва постигнато съгласие за сключване на очертания в исковата молба договор, тъй като документът представлява частен свидетелстващ, изходящ от ищеца и не обвързва съда с материална доказателствена сила.

           Представено е и месечно извлечение по кредитна карта за период 16.09.2017г. – 13.10.2017г., съставено от ищеца, за чиято доказателствена стойност важи казаното по-горе.

         До ответника е изпратена покана за доброволно изпълнение на задълженията по кредитната карта, получена на 28.01.2016г. 

          В първоинстанционното производство е била назначена съдебно-счетоводна експертиза, със задачи да установи усвоен ли е процесния кредит и в какъв размер, катто и да посочи каква част то претенциите е за главница, лихви и други плащания по кредита. Тя не е изготвена поради това, че ищецът не е изпълнил задължението си да внесе предварително определените от съда разноски за вещото лице. Искането е подновено пред настоящата инстанция, но е оставено без уважение поради липса на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК. Следователно усвояването на кредитния лимит в посочените в исковата молба размери е останало недоказано.                                                                                                                                                                                                                                                 

          След анализ на събраните доказателства, въззивният съд намира за правилен извода на районния съд относно липсата на доказателства за съществуващо между страните правоотношение по договора за предоставяне и ползване на кредитна карта с посочения кредитен лимит, съответно за получаване на издадена кредитна карта от ответника и усвояване на суми по нея в претендирания размер. При постъпило възражение срещу заповедта, ищецът по иска по чл. 422 от ГПК носи доказателствената тежест да установи своето вземане, като представените по делото частни свидетелстващи документи, неподписани от ответника, не се ползват с материална доказателствена сила и не изпълват изискването за пълно, главно доказаване на спорните факти.

        Предвид гореизложеното и настоящият състав на съда приема за недоказано възникването на задължение за връщане претендираните суми от въззиваемата като картодържател.Поради това въззивната жалба се явява неоснователна и следва да се остави без уважение, а първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                       

           

             Мотивиран от изложеното, Пловдивският окръжен съд

                                   

                                Р Е Ш И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 1436/14.04.2020г., постановено по гр. д. № 5390 по описа за 2019г. на Пловдивски районен съд, ХІІ гр. състав.

          

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване /чл. 280, ал. 2 от ГПК/.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                                          ЧЛЕНОВЕ :