РЕШЕНИЕ
№ 14
гр. Кърджали, 01.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, II. СЪСТАВ, в публично заседание на
десети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Пламен Ал. Александров
Членове:Кирил М. Димов
Невена К. Калинова
при участието на секретаря Елина П. Урумова
като разгледа докладваното от Пламен Ал. Александров Въззивно
гражданско дело № 20235100500328 по описа за 2023 година
С решение № 174 от 04.07.2023 г., постановено по гр. д. № 13/2023 г.,
Момчилградският районен съд е признал за установено, че К. И. Х. дължи на
С. М. Ш., сумата по издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 от ГПК № ***/**.**.**** г. по ч. гр. д. № 519/2022 г. по описа на
РС – Момчилград, в размер на 9 500 лева, на основание запис на заповед,
издаден на 03.01.2022 г. от К. И. Х., с падеж – 28.09.2022 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 26.10.2022 г., до окончателното изплащане. С решението
К. И. Х. е осъден да заплати на С. М. Ш. направените в заповедното
производство разноски в общ размер на 450 лева и направените в исковото
производство разноски в размер на 2 140 лева.
Недоволен от решението е останал жалбодателят К. И. Х., ответник в
първоинстанционното производство, който чрез процесуален представител го
обжалва като неправилно, постановено в нарушение на процесуалния и
материалния закон, и като необосновано. Жалбоподателят счита, че
първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани доказателства,
доводите и възраженията на страните, в тяхната съвкупност, и не е изложил
1
мотиви кои от наведените факти приема за доказани/респ. недоказани и защо,
като в нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 от ГПК е достигнал до
грешни изводи относно фактите и е приложил неправилно материалният
закон. В жалбата се излага довод, че съдът е приел, че не е налично
предходно каузално отношение във връзка, с което е издаден записът на
заповед, а такова от показанията на разпитаните свидетели, представеният от
ищеца документ на немски език с превод и отказът на ищеца да отговори на
въпроси по чл.176 от ГПК е установено, като в нарушение на чл.176, ал.3 от
ГПК съдът е следвало да приеме за доказани посочени във въззивната жалба
обстоятелства, наред с което да стигне до извод, че ответникът не е имал
намерение да подпише записът на заповед, считайки, че подписва документ
за приключване на отношения със съпругата на ищеца във връзка с работа в
Германия. В тази връзка съдът неправилно приел, че ответникът не е
подписал записа на заповед след като е бил въведен в заблуждение. Иска се
решението да бъде отменено, вместо което да бъде постановено друго, с което
предявената искова претенция да бъде отхвърлена. Претендира разноски.
В срока и по реда чл. 263, ал. 1 от ГПК не е депозиран отговор на
въззивната жалба от въззиваемата С. М. Ш..
В открито съдебно заседание процесуалният представител на
въззиваемата С. М. Ш. оспорва въззивната жалба, като неоснователна и моли
съда да потвърди атакуваното решение. Претендира разноски.
Въззивният съд, след като прецени събраните по делото доказателства
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен
акт, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269, изр. 1-во от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението на Районен съд - Момчилград е валидно, допустимо и
2
правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща
към тях. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави следното:
В исковата молба, с която е предявен искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК,
ищцата, сега ответник по въззивната жалба, е посочила като основание за
възникване на спорното парично вземане единствено записът на заповед,
послужил като документ по чл. 417, т. 9 от ГПК за издаване на заповед за
изпълнение. С отговора на исковата молба ответникът (въззивник в тази
инстанция) е възразил, че не дължи сумата по записа на заповед, не е поемал
задължение към ищцата да заплати претендираната сума, подписал е записа
на заповед при липса на съгласие поради поради въвеждане в заблуждение от
съпругата на ищеца, с доводи, че записът на запис е недействителен -
нищожен, в т.ч. поради липса на форма и унищожаем поради издаването му в
резултат на измама. Твърди, че не дължи никакви парични суми на никакви
основания.
С обжалваното решение е признато за съществуващо претендираното
от ищцата вземане спрямо ответника, като в мотивите към решението е
прието, че е налице правоотношение между страните, възникнало от валидно
подписан от ответника запис на заповед в полза на ищцата.
Документът, въз основа на който е разпоредено плащане на парично
задължение на С. М. Ш., след подадено от нея заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, от длъжника К. И. Х., със Заповед
№ ***/**.**.**** г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 519/2022 г. на РС –
Момчилград, представлява запис на заповед, издаден на 03.01.2022 г. в с. Б.,
общ. К., обл. К., със същото място на плащане, с падеж 28.09.2022 г., с
издател К. И. Х., с ЕГН **********, с посочени лична карта и адрес, с който
същият сочи, че ще заплати срещу представяне на записа на заповед сумата от
9 500 лева, изписана на две места цифром и словом, на поемателя С. М. Ш., с
ЕГН **********, с посочени лична карта и адрес. В записа на заповед след
текста е положен подпис за издател и ръкописно е изписано името К. И. Х.,
както и е положен подпис за поемател. Записът на заповед е платим на
предявяване, без протест и разноски.
С оглед на наличните в документа реквизити, поетото задължение е
3
безусловно, тъй като условия не са вписани и съответно има предписаната от
закона форма, в т. ч. и защото полагането на подпис за поемател, независимо
от кое лице, не променя характера на сделката, щом не се нарушава
безусловността на сделката.
В текста на документа се съдържат всички реквизити, предвидени в чл.
535 от ТЗ, в т. ч. и изразът „запис на заповед” е посочен както като
наименование на документа, така и се съдържа в текста на документа и то в
логическа връзка с другите думи от текста, като е ясно, че с този израз се
обозначава самият документ за запис на заповед, в случая използваният израз
в текста на документа е „ще заплатя срещу представянето на настоящия запис
на заповед сумата от“, като липсата на израза „безусловно обещавам“ не
нарушава изискването на чл. 535, т. 2 от ТЗ, щом в документа не е поставено
условие за пораждане на действието на поетото задължение за плащане на
определена парична сума (т. 2 от ТР 1/28.12.2005 г. на ВКС по т. д. № 1/2004
г., ОСТК на ВКС). В текста на документа е посочен падежът на плащането -
28.09.2022 г., при което записът на заповед е платим на падежа, и не е
необходимо предявяването му, посочено е мястото на плащането, датата и
мястото на издаване, както и името на лицето, на което или на заповедта на
което трябва да се плати, положен е подпис на издателя, при което записът на
заповед съдържа всички реквизити по чл. 535, т.1-т.7 от ТЗ.
Възражението за въвеждане в заблуждение при подписването на
записа на заповед не е подкрепено с доказателства и в съответствие с
правилото на чл. 154 от ГПК правилно не е взето предвид от съда при
преценката на действителността на менителничния ефект. При измамата
невярната представа не се отнася до съдържанието на сключената сделка и
страната съзнава напълно ясно съдържанието на сделката, но тя действа под
влияние на невярната представа, че последиците й няма да настъпят
(съществуващо право няма да се измени или погаси или субективно право
няма да възникне или няма да бъде упражнено) или ще настъпят други
последици. Ако страната има невярна представа за съдържанието на сделката
е налице грешка, която може да бъде извинителна, неизвинителна,
предизвикана от насрещната страна и др. В случая, записът на заповед е
едностранна сделка, при което заблуждението трябва да е предизвикано от
адресата на едностранното волеизявление, който се ползва от него, или от
трето за сделката лице, както се твърди в случая, но другата страна по
4
сделката, съответно адресатът на едностранната сделка трябва да е знаел или
да не е могъл да не знае за това. В случая издателят на записа на заповед е
дееспособно лице, което разбира свойството и значението на своите действия
и може да ги ръководи, когато обикновено и най-вече при формалните сделки
то е наясно какви са видът, характерът и съдържанието на сделката, но е
въведено в заблуждение относно правните последици, които ще настъпят
след сключването й, което именно не се твърди от ответника по иска като
издател на записа на заповед, с извод съответно, че не е налице
претендираното от него основание за унищожаемост на процесната ценна
книга.
Съгласно указанията в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2013
г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в качеството му на абстрактна
правна сделка редовният от външна страна запис на заповед доказва
вземането на поемателя за обещаната от издателя парична сума, което
вземане е предмет на делото в производството по чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в исковата
молба като единствен източник на установяваното по реда на чл. 422, ал. 1 от
ГПК парично вземане, освобождава ищеца – кредитор от задължение да
доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като
причина за издаване на записа на заповед. Доказването на каузалното
правоотношение в този случай е в тежест на ответника – издател на записа на
заповед, и то при условие, че същият е въвел своевременно в процеса
възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, основани
на каузално правоотношение с издателя. В срока по чл. 131 от ГПК, с
подадения отговор на исковата молба, ответникът не е противопоставил
възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, изведени
от конкретно каузално правоотношение („никога при никакви обстоятелства
не съм поемал задължение да заплатя на ищцата сумата, за която тя
претендира“ и „не дължа на ищцата никакви парични суми на никакви
основания“), а твърденията му са, че между него и ищцата има отношения
извън записа на заповед и поради това не дължи сумата по записа на заповед.
Процесуалната позиция на ответника следва да се квалифицира като общо
оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед указанията в т. 17 на
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС не създава задължение за ищцата да сочи и да доказва
5
каузално правоотношение като основание за възникване на вземането, чието
съществуване е доказано с редовния от външна страна и действителен запис
на заповед. Поради това и необсъждането на неявяването на ищцата в
съдебно заседание, за да отговори на въпроси по реда на чл. 176 от ГПК и
неприемането на определени обстоятелства на основание чл. 176, ал. 3,
предл.1-во от ГПК не е нарушение, което да е довело до необоснованост на
решението.
Ответникът по иска (въззивник в това производство) не е доказал да е
погасил вземането чрез плащане или друг предвиден в закона способ, от
което следва извод, че то съществува. Предвид настъпилия падеж на записа
на заповед, следва че вземането е изискуемо и подлежи на изпълнение.
Редовността на записа на заповед и липсата на доказани от неговия издател
абсолютни и относителни възражения за несъществуване на спорното
вземане, обуславя, че искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК е основателен и доказан,
с оглед на което следва да се уважи.
По изложените съображения, въззивната жалба е неоснователна, а
обжалваното първоинстанционно решение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
С оглед крайния изход на делото, въззивникът няма право на разноски
съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, а на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в негова
тежест са направените от въззиваемия разноски за тази инстанция в размер на
1 300 лева за адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ от ГПК решението не
подлежи на касационно обжалване, тъй като предявеният иск е с цена под
минималния законодателен праг за касационна обжалваемост по търговски
дела – 20 000 лева. Следва да се посочи, че търговският характер на делото се
основава на произхода на вземането (арг. от чл. 365 от ГПК) – запис на
заповед, като абсолютна търговска сделка, съгласно чл. 1, ал. 1, т 8 от ТЗ,
независимо от сключването й между физически лица.
Водим от изложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК и чл. 280, ал.
3, т. 1, предл. второ от ГПК, въззивният съд
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА решение № 174 от 04.07.2023 г., постановено по гр.
д. № 13/2023 г. по описа на Районен съд – Момчилград.
ОСЪЖДА К. И. Х. с адрес: с. С., общ. М., обл. К., с ЕГН **********, да
заплати на С. М. Ш. с адрес: с. Б., ул. „К.“ **, общ. К., обл. К., с ЕГН
**********, сумата в размер на 1 300 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7