Решение по дело №2524/2020 на Административен съд - Пловдив

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ

 

              

 

 

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ 53/11.1.2021г.

 

 

гр. Пловдив,  ……………………… 2021 год.

 

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІІ състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди и двадесета година в състав:

              

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    МАРИАНА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря РОЗАЛИЯ ПЕТРОВА и участието на прокурора РОСЕН КАМЕНОВ, като разгледа докладваното от председателя МАРИАНА МИХАЙЛОВА административно дело № 2524 по описа за 2020 год. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.

Ищецът, Т.Д.П., ЕГН ********** с адрес *** чрез пълномощника адвокат Д.П. ***,  иска ответникът Община – Пловдив да бъде осъден да заплати сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение по АНД № 3694/2017г. по описа на Районен съд гр. Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сторените съдебни и деловодни разноски в настоящото производство.

Исковата претенция се основава на факта, че на Т.Д.П. е издадено Наказателно постановление № 398/13.04.2017г., от Зам.Кмет „Обществен ред“ на Община Пловдив за нарушение на чл.6, ал.2 от Наредба за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град Пловдив, което е обжалвано от П. и е било отменено с Решение № 1708/09.10.2017г. по АНД № 3694/2017 г. на Районен съд Пловдив - XXV нак. състав, тълкувано с Определение от 29.11.2017г. по АНД № 3694/2017 г. на Районен съд Пловдив - XXV нак. състав. Решението на ПРС не е обжалвано и е влязло в законна сила на 31.10.2017год. За да упражни правото си на защита, ищецът е ангажирал адвокат, за което е сключил по АНД № 3694/2017г. на Районен съд Пловдив Договор за правна защита и съдействие от 02.06.2017г. По този договор, П. е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., представляващ размера на причинените му имуществени вреди.

С тези именно съображения е обоснована исковата претенция на ищеца за претърпени имуществени вреди в посочения по-горе размер.

Ответникът – Община Пловдив счита предявения от ищеца иск за неоснователен и недоказан като оспорва същия по своето основание. Подробни съображения излага в отговора на исковата молба. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище, че исковата молба е основателна и следва да бъде уважена.

Пловдивският Административен Съд – дванадесети състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

От данните по делото се установява, че на Т.Д.П. е издадено Наказателно постановление №398/13.04.2017г., от Зам.Кмет „Обществен ред“ на Община Пловдив, за нарушение на чл.6, ал.2 от Наредба за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град Пловдив, с което е наложена глоба в размер на 50,00 лв. Посоченото НП е обжалвано от П. ***, за което е образувано АНД № 3694 по описа за 2017 г. на същия съд (приложено по настоящото дело). По това дело е постановено Решение №1708/09.10.2017г., (влязло в законна сила на 31.10.2017г.), тълкувано с Определение от 29.11.2017г. по АНД № 3694/2017 г. на Районен съд Пловдив - XXV нак. състав, с което процесното НП е отменено. Пред  ПРС П. е представляван от адв. Д.П. ***, въз основа на пълномощно (приложено в оригинал на л.22 от АНД № 3694/2017г.) и Договор за правна защита и съдействие от 02.06.2017г.(приложен в оригинал на л.23 от АНД № 3694/2017г.), като съответно е заплатил по него изцяло и в брой дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. Съгласно установената съдебна практика подобно вписване в договора за правна помощ се счита за разписка за реално плащане в брой на договорения адвокатски хонорар. В този смисъл е приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по т.дело № 6/2012г. на ОСГК на ВКС разрешение, че при вписан в договора начин на плащане „в брой“, то вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характер на разписка.

  Истинността на въпросните документи не е оспорена по надлежния процесуален ред, нито са ангажирани доказателства опровергаващи тяхното съдържание. Липсват основания, поставящи под съмнение доказателствената им стойност, поради което и следва да бъдат ценени като достоверен и достатъчен източник на данни за връзката между извършеното от клиента плащане на сумата на адвокатския хонорар и договора за правна защита и съдействие.

След анализа на така изложените фактически обстоятелства Съдът съобрази следното от правна страна:

На първо място следва да бъде съобразено ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ 2/2014 от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, което съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт е  задължително, и от което се налага извода, че при преценка основателността на предявен иск за обезщетение за вреди от категорията на процесния, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, разглеждан по реда на чл. 203 и сл. АПК, отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна дейност. Както са приели висшите по степен магистрати, макар наказателното постановление, с което се налага административно наказание, да не е индивидуален административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и е правен резултат от санкционираща административна дейност.

На следващо място при разрешаване на настоящия административноправен спор следва да бъде съобразено и ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 от 15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.

Изложеното до тук съотнесено към конкретиката на настоящия казус налага да се приеме следното:

Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на Глава единадесета, а за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 ЗОДОВ постановява, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

За да възникне правото на иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на няколко, кумулативно определени предпоставки, а именно: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; причинена вреда - имуществена или неимуществена;  пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е административният акт да бъде отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление/електронен фиш, каза се следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт). В този смисъл предявеният от ищеца иск се явява допустим, доколкото няма спор, че Наказателно постановление № 398/13.04.2017г., издадено от Зам.Кмет „Обществен ред“ на Община Пловдив, е отменено по съответния ред (с Решение № 1708/09.10.2017г., постановено по АНД № 3694/2017г. по описа на ПРС, тълкувано с Определение от 29.11.2017г. по АНД № 3694/2017 г. на ПРС).

От материалите по приложеното АНД № 3694 по описа за 2017 г. на ПРС и според констатациите на решаващия съд изложени в отменителното решение, Наказателно постановление № 398/13.04.2017г., от зам.Кмет „Обществен ред“ на Община Пловдив е издадено в нарушение на закона и като такова се явява незаконосъобразно. Решението на съда (№1708/09.10.2017г.) е влязло в законна сила на  31.10.2017г., т.е. налице е първият елемент от фактическия състав на иска за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно поведение от страна на администрацията, изразяващо в издаването на незаконосъобразен акт.

          Няма съмнение и спор, че от издаването на обсъждания противоправен акт, за ищеца са настъпили имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на процесното НП.  В случая ищецът, не би заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не би представлявало вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща дейност длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за налагане на административни наказания. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда. В този смисъл,  както бе казано е  Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.

          В обсъждания контекст, следва да се посочи, че адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията на Република България и е регламентирана дейност със Закона за адвокатурата. Тази защита е задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика не може и не следва да се изключва възможността за ангажиране на лице с юридическо образование от всеки, който прецени, че не е в състояние сам да упражни своевременно и в пълнота правото си на защита в съдебно производство и в частност при обжалване на НП.  Правото на обезщетяване на вреди, причинени от непозволено увреждане е регламентирано в Закона за задълженията и договорите и пресъздадено в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Член 4 от този закон предвижда, че „държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице“. Едно от условията на чл. 204 ал. 1 от АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ, каза се, е административния акт да е отменен по „съответния ред“, който е обжалване по административен или/и/ съдебен ред. Не е задължително обжалването да бъде осъществено с помощта на адвокат, но това, както бе описано по – горе не изключва възможност за ангажиране на квалифицирана помощ. След като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по съответния ред и след като в тези производства гражданина е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл по някаква причина сам да се защити, то хонорара, платен на адвокат за осъществяване на тази защита не е нищо друго, освен имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт /в случая НП/ и е непосредствена последица от него. Потърсената адвокатска помощ и платения адвокатски хонорар е пряка и непосредствена последица от издаденото НП, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено правно средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В този смисъл заплащането на адвокатско възнаграждение в случая не може да се възприеме като израз на доброволен акт и резултат от свободното договаряне между равнопоставени страни, което не е било задължително и неизбежно. (Така и в този смисъл е Решение № 5996 от 15.05.2017 г. на Върховният административен съд на Република България - Трето отделение, постановено по адм.дело  № 2210/2016 г. и други).

Все в обсъждания контекст и с оглед преценката за прекомерност на заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение по АНД №  3694/2017г. по описа на ПРС, е необходимо да се посочи следното:

           В мотивите на цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. на ВАС, е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) - да е "обоснован и справедлив", тоест да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. В чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в приложимата редакция,  е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления, в които административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство, защита и съдействие по дела от административнонаказателен характер извън случаите по ал. 2 възнаграждението е 300 лв. (чл. 18 ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. сега отменена, но действала към процесния период). Минималният размер на адвокатските възнаграждения обаче, е само долна граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият размер (на адвокатското възнаграждение) се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер (на адвокатското възнаграждение) не е равнозначен на "обоснован и справедлив" размер по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗА.

          В конкретния случай, оказаната от адвокат  Д.П.П. правна помощ  по АНД № 3694/2017г. на ПРС се изразява в изготвяне на жалба срещу НП и осъществено процесуално представителство в проведеното по делото открито съдебно заседание, в което е даден ход на делото. В случая минималния размер на адвокатско възнаграждение за този вид работа, с оглед  разпоредбите на чл. 18, ал. 2, във вр. с  чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, каза се е 300лв.  

 Ето защо, в процесния случай уговореният и заплатен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, който е в минималния размер, следва да се определи като съразмерен и съответстващ на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - "справедлив и обоснован".

Тези съображения обосновават извода на съда, че от издаването на незаконосъобразното НП (отменено по съответния ред), за ищеца са настъпили претендираните имуществени вреди. Казано с други думи, искът е доказан по основание и размер и като такъв ще следва да бъде уважен.

Настоящият състав намира за основателно и направеното акцесорно искане, което следва съдбата на основното, за присъждане на законна лихва върху обезщетението, което ще се присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните – моментът на издаването им. В случая се претендира законна лихва от по-късен от определения с посоченото ТР момент, а именно завеждането на исковата молба пред настоящия съд, поради което и следва да се уважи така, както е поискано, като от 06.10.2020 г. се присъди законната лихва върху сумата на обезщетението.

С оглед изхода на спора, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищеца следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски, които се констатираха в размер на 310,00лева - заплатените държавна такса (10 лв.) и адвокатско възнаграждение (300,00лв.).

Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският Административен съд, ХІІ състав,

 

                           Р  Е  Ш  И :

 

ОСЪЖДА Община Пловдив с адрес: град Пловдив, пл.“Стефан Стамболов“ № 1, да заплати на Т.Д.П., ЕГН ********** с адрес *** сумата в размер на 300,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно постановление /НП/ № 398/13.04.2017г., издадено от Зам.Кмет „Обществен ред“ на Община Пловдив представляващи сторените в хода на съдебното обжалване (по АНД № 3694/2017г. по описа на Районен съд – Пловдив) разноски за договорено адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.10.2020г. до окончателното й изплащане

ОСЪЖДА Община Пловдив с адрес: град Пловдив, пл.“Стефан Стамболов“ № 1, да заплати на Т.Д.П., ЕГН ********** с адрес *** сумата в размер на 310, 00 лв., представляваща направените по настоящото дело разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.

 

 

 

 

 

 АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: