Р Е Ш Е Н И
Е
№ 65
гр.Велико
Търново, 18.02.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Великотърновският административен съд, X-ти състав, в публично
заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Съдия: Ивелина Янева
при секретаря Д.
С., и при участието на прокурора Мачева като разгледа докладваното от съдията И. Янева адм.дело N
799 по описа на
Административен съд Велико Търново за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.203 от АПК вр.чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 и следващите от ЗИНЗС.
Образувано е по
искова молба на Ю.И.Й. *** срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.София с цена на иска 18 000лв. представляващи претърпени неимуществени вреди от лоши условия в
следствения арест гр.Велико Търново,
без осигурена благоприятна среда и условия за съхранение на физическото и
психическото здраве на ищеца, като постоянен достъп до санитарен възел, течаща
вода, дневна светлина, ежедневен едночасов престой на открито, лоша хигиена и
тайна на разговорите с адвокат, съобразно чл. 29 и 31, ал. 5 от КРБ, чл. 2, т.
3, чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 2 и ал. 3 от ППЗИНЗС. Твърди се,
че това е рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство, унижило го е,
породило е в него чувство на отритнатост, отхвърленост, незащитеност и страх.
Причинени са му яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на желание за живот,
обективирано в защитна реакция на организма при болка и стрес – сълзене на
очите /плач/. Моли
се за уважаване на исковата претенция, като в пледоария по същество излага в 20
точки конкретни нарушения на ответника.
Ответникът
Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията”, чрез процесуален представител,
оспорва изцяло предявените
искове, като моли за отхвърлянето им и присъждане на разноски.
Представителят
на ВТОП
дава заключение за частична
основателност на исковите претенции, като се излагат доводи за прекомерност на исканото
обезщетение.
След като разгледа твърденията на
страните и доказателствата по делото, административният съд приема за
установено от фактическа страна
следното:
Ю.И.Й. за периода от 24.05.2018г. до 12.09.2018г. пребивава в следствения арест гр.Велико
Търново. Настанен е в килия № 1. Съгласно справка от ареста Й. пребивава в килията
общо 111 дни, от които 51 дни в килията са настанени три лица, а в останалото
време – две лица.
Условията в ареста в гр.Велико Търново са следните:
Арестът се намира на третия етаж в сградата на ОД
„Полиция” Велико Търново. В експлоатация е от 1982г. и според изискванията към
този момент килиите са без външни прозорци. Над вратата на всяка килия има
прозорец. Самите врати са масивни и дублирани с решетка, което което позволява
да бъде отваряна масивната врата при заключена решетка. Светлина се осигурява от луминисцентни лампи и
чрез отваряне на плътните врати на килиите към коридора. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през
самите врати към коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана
с 4 бр. легла на два етажа, маса, два стола и шкаф. Налице е един общ санитарен
възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до
санитарния възел се извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел
запазване сигурността в ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при
заявено тяхно желание по всяко време на денонощието. Мястото на престой на свеж
въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два
прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където
задържаните се раздвижват и разхождат по график в рамките на работния ден. Телефонните разговори се
осъществяват в мястото за престой на свеж въздух, като телефонния апарат е
монтиран до вратата. За провеждане на разговор постовият набира номера и подава
слушалката през решетката на задържаното лице. Постовият стои точно на
площадката пред телефона. Мястото за срещи и свиждания се намира на първия етаж
на сградата под стълбищното пространство. Обособено е като заградено с решетка
/ кабинка /, където е задържания и площадка пред нея извън кабинката, където се
намира посетителя. В кабинката има надупчено стъкло на равнището на главата на
изправен човек. Служителят се оттегля на не повече от два метра от мястото за
свиждане, което е максимално.
В хода на
съдебното производство са разпитани
свидетели, чиито показания съдът кредитира като непосредствени, обективни
и безпристрастни.
При така
установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Искът е предявен в петгодишния давностен срок от
прекратяване на незаконосъобразното бездействие.
Съгласно чл.1 ал.1 ЗОДОВ държавата и
общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност.
Разпоредбата
на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени
на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултата на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал.5
на същата въвежда оборима презупция за наличие на неимуществена вреда за лице,
което е адресат на нарушение по чл.3 от ЗИНЗС.
Нормата
на чл.3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение на
лишените от свобода и задържаните под стража. В същото време алинея 2 от
същата съдържа законова презумпция за наличие на нарушение на чл.3, ал.1 когато
липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни
средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които
уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или
малоценност.
Следователно
специалният закон съдържа различни правила както за установяване на
незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже
изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на
неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на
противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на
въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване
на иск с правно основние чл.284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи
поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства.
Съдът
намира, че в конкретния случай такива неблагоприятни условия са доказани.
От
писмените становища на ответника и показанията на началника на ареста се
установява липсата на естествена светлина
и чист въздух. В решението Н.срещу България се посочва, че последните са
основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо
повече, отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на
болести и по-специално на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова
съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие
води до извод за нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията.
Твърденията на ответника, че проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци
над вратите и плътни врати на килиите, не води до извод за липса на нарушение,
тъй като описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е
чрез коридора. Както прозорците, така и вратите са към коридора на етажа. Изрично
свидетеля Г. заявява липсата на вентилационна система, правени постъпки за
средства, като според него самата конструктивна особеност не позволява
подобрения.
По отношение на осветлението са налице
противоречиви показания на свидетелите М. и Х.. М. твърди, че единствената
крушка е била недостатъчна да се вижда в помещението, като след около месец
пребиваване им е разрешено за своя сметка да сложат луменисцентна пура, след
което вече нормално може да се чете. Свидетеля Х., който не е пребивавал в
ареста в гр.Велико Търново едновременно с ищеца, заявява, че светнината в
килията е изключително силна и му е пречила на нормалния сън. Доколкото от
представената от ответника справка се установява, че Й. е настанен за повече от
месец в килия № 1 заедно с М., то именно показанията на последния следва да
бъдат взети предвид за установяване на условията на ареста, които са предмет на
спора. От данните по делото се установява, че служителите на ареста в гр.Велико
Търново полагат усилия за подобряване условията на арестантите. Независимо от
това постоянно включеното осветление, съдът намира за несъвместимо с нормалните
условия за живот и наличие на нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от
Конвенцията.
Съдът намира за доказано по основание оплакването на
ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста през
релевантния по делото период. От посочената по-горе справка и показанията на
разпитаните по делото свидетели се установява, че килиите, в които пребивава
ищецът са с площ от 8 кв. м. и са предназначени за 4 човека. Съгласно чл. 43,
ал. 4 от ЗИНЗС (Нова – ДВ, бр. 13 от 2017г., в сила
от 7.02.2017г.) минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от
свобода не може да е по-малка от 4 кв. м. Ищецът не сочи броят на задържаните
лица, с които е бил настанен в помещение през процесния период, но от
представената от ответника справка се констатира, че в съответната килия Й.
е настаняван с още двама или трима
задържани. От събраните доказателства се установява, че площта, която обитава
ищеца в помещенията, в които е настанен през цялата част от времето е била
близо три пъти по-малка от минимално допустимия размер - 4 кв. м. Ответникът,
чрез неговите служители, не изпълнява своите задължения и не осигурява на ищеца
минимално изискуемата жилищна площ, която да съответства на човешките представи
за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки
своите елементарни, необходими за самото му съществуване потребности от сън,
хигиена, преобличане и хранене. В случая не се касае за необходимост от жилищна
площ, надминаваща изискванията за ограниченията, които самото наказание
поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек
предполага. Не е проведено специално нарочно доказване на емоционалните
преживявания, които липсата на тази жилищна площ е произвела у ищеца, но съдът
счита, че самия факт установен по делото, сочещ за непредоставяне на такава
минимална площ за обитаване, води до извода, че при всяко психично здраво
човешко същество липсата на минимално пространство, което да му позволява
спокойно биологично съществуване би произвела негативните емоционални
преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основал извод за наличие
на унизително отнасяне. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 284, ал.5 ЗИНЗС.
По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от
ЕКПЧОС, администрацията на Арест гр. В. Търново е длъжна да осигури нормални
условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под
стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България, поради което, и на основание
чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от
националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенцията
представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл.
257 от АПК.
Липсата
на санитарен възел в килията и течаща вода не е посочена в разпоредбата на
чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, поради което липсва законова презумпция за наличие на
нарушение и съдът следва да извърши самостоятелна преценка дали това
представлява нечовешко или унизително отношение към задържаното лице.
Съгласно
трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до
правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение
за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че
хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си
и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време,
но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна
среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на
възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н.срещу България. След
като компетентния съд приема за нарушение на чл.3 от Конвенцията липсата на
санитарни помещения в килиите, то това обстоятелсво представлява забраненото и
от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително
отношение към задържания, респективно нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Твърденията
на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл.3
от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да
минимализират вредните въздействия на помещенията, които е извън правомощията
им дали да бъдат експлоатирани като арест или не. При липсата на течаща вода в
помещението основателно се явява и оплакването на ищеца за невъзможност за
поддържане на лична хигиена и най-елементарното измиване на ръцете преди храна.
По
отношение на престоя на открито съдът намира, че описаните от свидетелите
условия за престой на открито – стая на друг етаж с прозорци с решетки, не
отговаря на изискванията на закона. Разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС
предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от
един час на ден. По аргумент на чл.240 и чл.256, ал.1, т.1 от ЗИНЗС, такова
право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за задържаните лице да бъдат извън
сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите
са неблагоприятни. Привеждането от една стая в друга, с разликата че последната
има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението Н.срещу България
Европейският съд по правата на човека приема, че за упражненията на открито трябва
да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на
външните съоръжения за упражнения също имат значение. Даден е пример за двор за
упражнения, който е само два квадратни метра по-голям от килията, заобиколен е
от стени с височина от три метра и има отвор към небето, покрит с метални пръти
и дебела мрежа, като този двор не предлага на затворниците подходящи
възможности за почивка и възстановяване. След като описаното в решението
пространство за упражнения на открито е двор и въпреки това не удовлетворява
изискванията на Конвенцията, то на по-голямо основание стая с прозорци също не
представлява място за упражнения на открито, което ответника е длъжен да
осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти. Съдът намира за неоснователно
позоваването на ответника на Заповед №
1-6399/Ц от 26.07.2010г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД
"ИН". Действително, разпоредбата на чл.55.1 от тази заповед
предвижда, че в арестите, където няма възможност за изграждане на места за
престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити
помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация. Тази разпоредба не
следва да се прилага от съда, тъй като от една страна е в противоречие с
нормативен акт от по-висока степен – чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. От друга страна
е издадена без законова делегация за това – разпоредбата на чл.256, ал.5 от ЗИНЗС предвижда вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой
на открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията", т.е. административният орган може да определя
времето за престой на открито, но не и да предвижда провеждането му в закрити
помещения. Възможността за отказ от извеждане в стаята „на открито” и причините
ищецът да откаже извеждане са настоящият състав намира за ирелевантни, тъй като
самите условия на ареста не осигуряват извеждане на открито.
Настоящият състав намира, че по отношение на процесния
период за ищеца Й. е налице нечовешко отношение изразяващо се в неосигуряване
на условия за двигателна активност, респективно нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.
Основателно
е и оплакването на ищеца за допуснати нарушения на закона при провеждане на
телефонни разговори и свиждания.
Според
приложимата разпоредба на чл.256, ал.1, т.2 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите
имат право на телефонна връзка с роднини, близки, защитници и повереници по
ред, установен от главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията". Този ред е определен в Заповед № 1-6399/Ц от 26.07.2010г. за
вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД "ИН", в която с
чл.59 е регламентирано правото на задържаните лица да провеждат телефонни
разговори
/ от 08.30ч. до 17.00ч. / чрез
телефонен апарат от доставчик на телефонни услуги, като лицата и обявените
телефонни номера, с които задържаните лица могат да провеждат телефонни
разговори, се утвърждават от началника на сектор "Арести" след
представено от тях заявление, като в т.5 от тази норма е предвидено, че
телефонните разговори на задържаните лица с техните защитници и повереници се
провеждат по начин, по който не позволява да бъдат подслушвани от
надзорно-охранителния състав.
Конституционно регламентирано е правото на адвокатска защита
на задържаното лице или на привлечения като обвиняем. Съгласно чл.30, ал.5 от Конституцията всеки има право да се среща насаме с лицето, което го защитава.
Тайната на неговите съобщения е неприкосновена. Това конституционно право е
защитено с разпоредбата на чл.254, ал.3 от ЗИНЗС, според която срещите на обвиняемите и подсъдимите с адвокати, защитници
и повереници се извършват насаме. Те могат да бъдат наблюдавани, но разговорите
им не могат да бъдат слушани и записвани. Според чл.74, ал.4 от ППЗИНЗС,
приложима на основание чл.281 от правилника, разговорите по време на срещите
между лишените от свобода и техните защитници или повереници не могат да бъдат
слушани или записвани. Съдържанието на цитираната
разпоредба е възпроизведено изцяло в чл. 47.3 от Заповед № 1-6399/Ц от
26.07.2010г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД
"ИН". Това ще рече, че защитата на
кореспонденцията, разговорите и срещите между задържан и адвокат е особено
силна, с оглед принципа за професионална привилегированост и изключва всякакъв
вид слушане и записване от други лица.
От представеното по
делото извлечение от дневник за проведени телефонни разговори от задържаните
лица е видно провеждането на разговори от арестанта Й., част от които с
адвокат. От непротиворечивите и взаимнодопълващи се показания на свидетелите се
установява, че в арест в гр. Велико Търново по време на провеждане на телефонни
разговори и свиждания през цялото време лице от надзорно-охранителния състав
стои в непосредствена близост с цел да наблюдава задържания, но поради
ограничение в мястото, няма възможност да застане така, че да не чува
разговора. Разгледано през призмата на
цитираната нормативна уредба, присъствие на служители на ответника по време на
провеждане на срещи с роднини и близки не може да се приеме като неправомерно
поведение. В ЗИНЗС и правилника за неговото приложение липсва разпоредба,
регламентираща неприкосновеност на тези разговори, подобно на разговорите със
защитник или повереник. Поведението на охранителния състав в тази хипотеза не е
довело до унижаване
човешкото достойнство на ищеца. По отношение обаче на присъствието на
охранително-надзорния състав по време на срещите на задържаното лице с неговия
адвокат, съдът намира, за нарушаващо гарантираната от върховния закон тайна на
разговорите между ищеца и неговия защитник, като не му е позволено да упражни
правото си на неприкосновеност на тези разговори.
За
накърняващи човешкото достойнство и унизителни съдът намира условията за
провеждане на срещи с близки и защитници. Оформянето на кабинка с решетки в
пространството под стълбите, в която за провеждане на разговор е необходимо и
двете страни да са прави, тъй като на това ниво са отворите, не дава възможност
на лицата да проведат пълноценен контакт. Това помещение не дава възможност да
бъдат отчетени възрастта и здравословното състояние на лицата, като липсата на
място за сядане и евентуално за поставяне на документи лишава задържания от
възможност за комуникация.
По изложените съображения, съдът
намира, че за периода от 24.05.2018г. до 12.09.2018г. / 111 дни / в ареста в гр.Велико Търново Ю.Й. е поставен в нечовешки и
унизителни условия, изразяващи се в липса на естествена светлина, чист въздух,
достъп до санитарен възел, лоша хигиена, липса на отопление, липса на престой
на открито, нарушена тайна на разговорите между адвокат и задържан и провеждане
на срещи с адвокати и близки в неподходящи условия, представяващи нарушение на
чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека. При
съобразяване с посочените по-горе законови презумпции при наличието на
нарушение на чл.3 от ЗИНЗС се предполага до доказване на противното претърпени
неимуществени вреди, които се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на
администрацията на ареста, респективно на държавата, доколкото именно
Държавата, като страна по ЕКПЧ има задължението да спазва разпоредбите на
Конвенцията.
По делото няма данни за извършени умишлени
действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне
на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва
човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но
липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от
ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005г. И. срещу България, решение от 15.07.2002г.
Калашников срещу Русия). Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови
стандарти неминуемо водят до потискане,
унижаване, и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния
ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен
ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително
са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание,
които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за
неотклонение "задържане под стража".
Следва да се има предвид и приложимата
разпоредба на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която при поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката "задържане под
стража", изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление,
проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени
вреди се предполага до доказване на противното.
За
ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 от ЗИНЗС
е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане
на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските
стандарти за условията в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде
установено настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права
и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права
и основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на
наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или
други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват
отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира
своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените
от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство
условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ
от 27.01.2015 г. по делото "Н.и други срещу България"/. Още повече че
разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че
всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други
помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване
човешкото достойнство на задържаните лица.
Обезщетението за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца
като такова в размер на 100 000 лв./ подлежи на определяне от съда по
справедливост на основание чл.52 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) по препращане от §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл.284, ал.2 от ЗИНЗС. Понятието
"справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между
деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има
характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент
на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване
характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици,
ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че
обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият
състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета
предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. Този съд при
спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения
на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до
голяма степен съвпадат и с условията в ареста в гр.Велико Търново. Така
например в пилотното решение Н.и други срещу България на г-н Н.е присъдено
обезщетение от 6 750 евро / 13 230лв. / за период от 3 години и 10
дни или 11,97лв. на ден. При тези данни и съобразяване с периода на пребиваване
от 111 дни, настоящият състав приема за справедливо обезщетение от 1 332 лева.
За разликата от 16 668 лева искът следва да бъде отхвърлен.
Основателна е и претенцията на ищеца
за присъждане на законна лихва, считано от 13.09.2018г. / датата на
прекратяване на бездействието/ до окончателното изплащане на сумата. В т.4 от
Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004г. на ОСГК е
прието, че началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната
лихва върху сумата на обезщетението при незаконни действия и бездействия на
администрацията е моментът на преустановяването им. Следователно законна лихва
следва да бъде присъдена от датата, на която незаконните действия и бездействия
са били преустановени - 13.09.2018г., когато Й. е приведен в Затвора в гр.Ловеч,
до датата на окончателното изплащане на сумата.
Неоснователно е
направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда
ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от
ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на
чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на
направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо,
въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.
Предвид нормата на чл.10, ал.3
от ЗОДОВ следва Главна
дирекция "Изпълнение на наказанията" - София да бъде осъдена да
заплати в полза на органа на съдбата власт Административен съд Велико Търново
разноски за държавна такса в размер на 10лв.
С оглед на гореизложеното и на основание чл.203 и сл. АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" с адрес гр.София, бул. „Ген. Н. Столетов“ № 21, да заплати на Ю.И.Й. с ЕГН **********,
изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в град Ловеч, на основание чл. 1, ал.1
във връзка с чл. 4 от сума в размер на 1 332лв. (хиляда
триста тридесет и два лева), ведно със законната лихва, считано от 12.09.2018г.
до окончателното изплащане на сумата,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди при
престоя в следствения арест в гр. Велико Търново.
ОТХВЪРЛЯ искова молба на Ю.И.Й., лишен от свобода в Затвора в Ловеч, срещу ГД „Изпълнение на
наказанията“, гр. София за сумата от 16 668лв.
ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" с адрес гр.София, бул. „Ген. Н. Столетов“ № 21 да заплати в полза на органа на съдебната
власт Административен съд Велико Търново, разноски по делото за държавна такса
в размер на 10лв. (десет лева).
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: