№ 2241
гр. София, 16.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100510209 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20130519 от 02.06.2021 г. по гр.д. № 29799/2020 г.
Софийски районен съд, 159 състав отхвърлил предявения от ЗД „Б.И.“ АД,
ЕИК *******, срещу С. О. иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ за
сумата 113.66 лв., представляваща изплатено от ищеца застрахователно
обезщетение по щета № ********** за нанесени щети на лек автомобил с рег.
№ *******, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба на 09.07.2020 г. до окончателното плащане. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата
50.00 лв. - разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца ЗД „Б.И.“ АД,
който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. За да отхвърли иска съдът приел, че между
ищеца и собственика на увреденото МПС не е налице валиден договор за
имуществена застраховка „Автокаско“ по полица № Е18990008919/11.06.2018
г., тъй като в представения договор липсват подписи на договарящите страни.
1
Подпис на едната страна действително липсвал, а именно - за собственика на
увредения лек автомобил. Неправилен било обаче изводът на първостепенния
съд, че това води до недействителност на договора. Приложима в случая била
разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, съгласно която страната не може да се
позовава на нищожността на сделката, ако от поведението й може да се
заключи, че не оспорва действителността на изявлението. Неспазването на
установената форма за действителност на търговската сделка не водело
автоматично до нищожност на същата. Като писмени доказателства по делото
били представени уведомление от 17.06.2019 г., подписано от Б.Б.Н., в което
било посочено, че застрахован по полицата е ЗД „Б.И.“ АД, а увреденият
автомобил е „Фолксваген Кади“, с рег. № ******* – предмет на полицата.
Прието било и възлагателно писмо, адресирано до автосервиз „Д.“ ООД, от
което се установило, че ищецът е възложил на това лице ремонта на
увреденото МПС, а от приемо-предавателен протокол от 17.06.2019 г. било
видно, че представител на автосервиза е предал автомобила на ЗД „Б.И.“. От
копие от ликвидационен акт от 17.06.2019 г. се установило, че след като
ищецът приел, че е налице риск по застраховка „Автокаско“, е дължимо
застрахователно обезщетение в размер на 88.66 лв. Поради това дори да не
бил сключен застрахователен договор в изискуемата от КЗ форма, договорът
не бил недействителен, доколкото чрез поведението си страните не само не
оспорили действителността му, а потвърдили по категоричен начин
възникналото между тях застрахователно правоотношение. Същевременно от
САТЕ се установила действителната стойност на вредите. Поради това моли
съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което
да уважи предявения иск. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение за двете инстанции. Прави евентуално възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна С. О. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
2
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски
съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства
съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи,
при което намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно
основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 ЗЗД за сумата 113.66 лв., от които
88.66 лв. – регресно вземане на ищеца за изплатено застрахователно
обезщетение за имуществени вреди от ПТП, състояло се на 16.06.2019 г., при
което л.а. „Фолксваген Кади“, с рег. № *******, при движение в гр. София по
ул. „*******“, срещу номер 34 попада в необезопасена и несигнализирана
дупка на пътното платно, и 25 лв. – обичайни ликвидационни разноски.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на
исковата молба в съда на 09.07.2020 г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявените искове по основание и размер, вкл. е
оспорил наличието на валидно застрахователно правоотношение поради
липсата на подпис за „застрахован“ в полицата, както и поради непредставяне
на ОУ на договора – неразделна част от същия съгласно чл. 348, ал. 1 КЗ.
Искал е от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав
намира, че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Като краен резултат въззивният съд
го намира за правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, с плащането на застрахователно
обезщетение застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата
на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните
разноски, направени за неговото определяне, срещу възложителя - за
възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са
3
възникнали вреди по чл. 49 от ЗЗД.
Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49
ЗЗД е обусловено от установяването на следните кумулативни предпоставки:
1. наличие на валиден договор за имуществено застраховане между
увреденото лице и застрахователното дружество - ищец; 2. плащане на
застрахователно обезщетение от дружеството - ищец; 3. предпоставките
на чл. 49 ЗЗД - осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическо
лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи: деяние, вреда -
имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и
вредата, противоправност и вина; не е необходимо да се установяват
конкретните лица, осъществили деянието (т. 7 на ППВС № 7/1959 г.), а само
качеството им на изпълнители на възложена работа; вредите да са причинени
от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа. В
тежест на ищеца, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК е да докаже тези
предпоставки, с изключение на субективната предпоставка - вината на
причинителя на вредата, която се предполага до доказване на противното (чл.
45, ал. 2 ЗЗД). В тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията,
доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия причинител.
В случая въззивният съд намира, че по делото не е доказана първата
предпоставка - наличие на валидно застрахователно правоотношение по
имуществена застраховка „Каско” на МПС. Принципно правилно във
въззивната жалба се поддържа, че тъй като договорът за застраховка е
абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 вр. ал. 1 ТЗ, по
отношение на нея намират приложение нормите на чл. 293 ТЗ. Видно от
приетата полица № Е18990008919/11.06.2018 г. обаче, процесният
застрахователен договор е сключен между ЗД „Б.И.“ АД, от една страна, като
застраховател, и ЗД „Б.И.“ АД, от друга – като застрахован. Безспорно е в
правната теория и съдебната практика, че съгласно дефиницията, дадена в чл.
8 ЗЗД, договорът е съглашение между две (или повече) лица за създаване,
изменение или прекратяване на правоотношение между тях. Съглашението е
юридически факт, който се състои от две (или повече) насрещни
волеизявления, противоположни по посока и съвпадащи по съдържание.
Насрещният характер на волеизявленията предпоставя извършването им от
две противоположни страни, договорът не може да има само една страна. Две
4
страни има и при договарянето сам със себе си, защото в този случай
представителят извършва волеизявления от името на две страни – чл. 38, ал. 1
ЗЗД.
Настоящият случай не е такъв – ищецът е сключил сам със себе си
„договор“, по който няма две насрещни страни, а не е налице и хипотезата на
чл. 38 ЗЗД. Поради това липсва валидно застрахователно правоотношение, а
ищецът не е платил и сам на себе си застрахователно обезщетение, нито е
правно мислимо да встъпи в собствените си права. При липсата на някоя от
кумулативно изискуемите предпоставки на чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, предявеният
иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Отделен въпрос е че ищецът,
въпреки задължаването му по реда на чл. 190 ГПК, не е представил и
приложимите общи условия, т.е. не е представил т.нар. „договор“ в цялост
(чл. 348, ал. 1 КЗ).
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразявайки
извършените от юрисконсулта на въззиваемия процесуални действия в
настоящата инстанция, въззивният съд определя възнаграждение в размер на
100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20130519 от 02.06.2021 г.,постановено
по гр.д. № 29799/2020 г. на Софийски районен съд, 159 състав.
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „******* да заплати на С. О., гр. София, ул.
„*******, на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
5
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6