Решение по дело №3909/2020 на Районен съд - Пловдив

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

№  260570     24.02.2021г., гр.Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Пловдивски районен съд, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                                         РАЙОНЕН СЪДИЯ: НАДЕЖДА СЛАВЧЕВА

          

при секретаря Марина Кондарева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 3909 по описа на съда за 2020 година и за да се произнесе,  взе  предвид следното:

 

         Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.

         В исковата молба от А.Д.Д. против „Сити Кеш“ ООД се твърди, че на *** страните сключили договор за кредит, по силата на който на ищцата били предоставени заемни средства в размер на 400 лв., при фиксиран лихвен процент 40,08 %, годишен процент на разходите 49,93 % и срок за погасяване на заема 9 седмични вноски по 51,77 лв. Заемът следвало да бъде обезпечен при условията, посочени в чл.6 от него, като в случай на неизпълнение, заемателят дължал неустойка по чл.8 в размер на 86.72 лв. Твърди се, че ищцата усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен. Посоченият лихвен процент от 40.08 % не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като неустойката представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл.3 от договора в нарушение изискванията на чл.5 и чл.11, т.10 ЗПК. Нарушавали се добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга. Сочи се, че в случая договорената между страните лихва надхвърля повече от три пъти законната лихва, което представлявало нарушение на добрите нрави. Сочи се, че чрез въвеждането на неустойка за неосигуряване на обезпечение небанковите институции си осигуряват допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва. Съдържа се позоваване на Тълкувателно решение по т.д. № 1/2009г. относно условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка. Предвидената неустойка в размер на 86.72 лв. била загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, тъй като била близо 30 % от заетата сума, тъй като не зависела от неизпълнението на договорното задължение и не кореспондирала с последици от неизпълнението. Излизала и извън присъщата и обезпечителна функция, тъй като на заемателя бил даден неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители. Съдържа се позоваване в исковата молба на Директива 2008/48.

Освен това ГПР не съответствал на действително приложения. Това представлявало заблуждаваща търговска практика. Позовава се ищцата на чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК, както и на чл.22 ЗПК, според който в тези случаи договорът бил недействителен. Сочи се, че нищожните клаузи на договора относно определяне процента на възнаградителната лихва не биха могли да се заместят от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не бил въвел императивни размери на цените на кредитите. Неприложима била и втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като договорът не би могъл да се сключи без недействителната му част. Поради това се поддържа, че недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност на целия договор. Направено е искане за прогласяване нищожността на договора за кредит, сключен със „Сити Кеш“ ООД от **, като при условията на евентуалност е направено искане за обявяване нищожността на клаузата на чл.8 от договора, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове. Не се оспорва, че между страните е сключен договор за паричен заем № *** от ***. Оспорва се твърдението, че уговорката за възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Сочи се, че ГПР не може да бъде пет пъти по-висок от размера на законната лихва, което правило се прилагало с приоритет пред цитираната от ищцата съдебна практика от 2004г. и 2006г., тъй като ЗПК бил нов специален закон. Към датата на сключване на договора за кредит размерът на законната лихва се определял от ПМС № 72 от 08.04.1994г., като сбор от основен лихвен процент плюс десет пункта. Размерът на законната лихва бил 10,00 %, тоест прагът според чл.19, ал.4 ЗПК бил 50 %, а в случая ГПР бил договорен на 40,08 %. Освен това общият размер на договорената лихва бил 17,28 лв., при заета сума от 400 лв., а и потребителят бил запознат предварително с условията по кредита и били спазени изискванията на ЗПК. Поради това не можело да се твърди, че е налице значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Оспорва се, че предвидената неустойка представлявала скрито възнаграждение. Предвиденото разсрочено плащане на неустойката представлявало само благоприятна за клиента възможност. Оспорва се и твърдението, че неустойката следвало да се включи в ГПР, както и твърденията за заобикаляне на закона. Нито един компонент от формулата за изчисляване на ГПР в Приложение № 1 на ЗПК не съдържал неустойка за неизпълнение на задължение. Освен това, дори да се приемело, че клаузата за неустойка била нищожна, това не влечало нищожност на целия договор. Счита, че дори и да се приеме, че клаузата за лихва е нищожна, не е нищожен целият договор. Оспорват се и твърденията за прекомерен размер на неустойката. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са направените по делото разноски.

        Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

        Представен е по делото договор за паричен заем № ** към искане № ***от ***, сключен между „Сити Кеш“ ООД и А.Д.Д., в качеството им съответно на заемодател и заемател, с размер на отпуснатия заем 400 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 40.08 %, ГПР: 49.93 %.

        Приложен е погасителен план към договора за заем, видно от който е предвидено погасяването му на * седмични погасителни вноски, първата от които с падеж ***, а последната – **.

        По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което при използване на онлайн калкулатор за изчисляване на ГПР с размер на заема 400 лв., ФЛП: 40.08 % за срок от 2 месеца е изчислен ГПР в размер на 48.33 %. Разликата от изчисления ГПР с този, заложен по договор за паричен заем № *** от *** се дължи на това, че в използвания калкулатор срокът за погасяване на заем е в месеци, а в договора – в седмици. В интернет пространството вещото лице сочи, че не са налични калкулатори за изчисляване на заеми със седмични вноски. В ГПР са включени само разходите за лихви. Изчислената от вещото лице законна лихва върху предоставената в заем сума от датата на сключване до падежната му дата е 4.92 лв. С уговорената неустойка в чл.8 от договора при непредоставяне на обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора в размер на 86.72 лв. кредитът се оскъпява с 21.68 %. Прилаганият ГПР е в размер на 49.93 %.   

        При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

        По делото не се спори, че на *** г. между страните е сключен договор за паричен заем с номер ***, по силата на който „Сити Кеш“ ООД е предоставило на А.Д.Д. в качеството й на заемател сумата в размер на 400 лв., която е следвало да бъде върната в срок до *** г. с плащането на 9 седмични погасителни вноски. Ишецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

        В исковата молба се твърди, че процесният договор е недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК. Изтъква се нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9, т.10 ЗПК, заобикаляне материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК и т.н. При условията на евентуалност е предявен иск за признаване за недействителна клаузата за неустойка по чл.8 от договора, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона.

        Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В  разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по него. След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9, т.10 ЗПК, чл.19, ал.4 ЗПК.

         Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото посоченият лихвен процент не отговаря на действителния по договора, тъй като към него следвало да се включи и вземането за неустойка по чл.8, която представлявала скрита възнаградителна лихва. В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му. Видно от договора за заем, в чл.3, т.7 е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40.08 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват условията за прилагането му. Действително в договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ ЗПК. Освен това от договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно 17.28 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 400 лева – чл.3, т.1 и общо дължима сума по договора 417.28 лева – чл.3, т.12, който размер е фиксиран за целия период на договора/, размерът на възнаградителната лихва е виден и от погасителния план. Поради това съдът намира, че на посоченото основание договорът не е недействителен. По твърдяната недействителност по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която разпоредба в договора за потребителски кредит следва да е посочен годишният процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното: В чл.2, т. 12 от договора е посочен общият размер на всички плащания в размер на 417.28 лева, а в т.5 и годишният процент на разходите на заема 49.93 % – реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посоченият ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора. Поради това не е налице твърдяната недействителност на посоченото основание. По тези съображения се явява неоснователен искът за прогласяване на недействителност на договора поради заобикаляне на закона, в частност на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото тази разпоредба касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Договорът за кредит не противоречи на добрите нрави, доколкото не се установява като цяло нееквивалентност на престацията на ищеца с престацията на ответника. За предоставен в полза на ищцата кредит в размер на 400 лева, ответникът като заемодател получава като възнаграждение за тази престация сума в размер на 17.28 лева, като възнаградителна лихва. Определеното възнаграждение на ответника, за предоставения заем съответства на принципа на добросъвестност и справедливост.

Предвид отхвърляне на главния иск, съдът дължи произнасяне по евентуалния иск за недействителност на клаузата за неустойка. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.6 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 86.72 лв. – чл.8 от договора. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на  сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, се налага извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 8 от договора. Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за недействителност на клаузата за неустойка, предвидена в чл.8 от договор за договор за кредит от *** г., поради противоречие с добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.

            При този изход на делото право на разноски се поражда и за двете страни. Ищецът доказа разноски в размер на 50 лева – платена държавна такса, от които на основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с уважената част от исковете ще се присъди сума в размер на 25 лева. От направените разноски за възнаграждение на вещото лице в размер на 100 лв. ще се присъди сумата от 50 лв. По делото ищецът се е представлявал от адв. Е.И., която е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА. Представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА, като съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. Е.И. в размер на 300 лева, определено въз основа на уважената претенция, което ще й се присъди. Ответникът се е представлявал в производството от юрисконсулт, като се  претендира юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, което съдът определя на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във вр. с чл.25, ал.1, вр. с ал.2 ЗПП на 100 лева, като взе предвид конкретната фактическа и правна сложност, проведените съдебни заседания, в които представител на ответното дружество не се е явявал, от която сума на основание чл.78, ал.3 ГПК ще се присъди сума в размер на 50 лева, с оглед отхвърлената част от исковете.

       По изложените съображения съдът        

Р   Е   Ш   И:

 

       ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Д.Д., ЕГН ********** *** против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, със *** Н. П. П. иск за прогласяване на недействителността на договор за паричен заем № *** от ***.

       ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.8 в договор за паричен заем № *** от ***, сключен между А.Д.Д., ЕГН ********** *** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, със *** Н. П. П. като противоречаща на добрите нрави.

       ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, със *** Н. П. П. да заплати на А.Д.Д., ЕГН ********** *** сумата в размер на 75 лв. /седемдесет и пет лева/ направени по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковете.

       ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, със *** Н. П. П. ДА ЗАПЛАТИ НА *** Е.И., с личен № ***, вписана в АК – Пловдив, на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 300 лева  /триста лева/ адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете.

       ОСЪЖДА А.Д.Д., ЕГН ********** *** да заплати на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, със *** Н. П. П. сумата в размер на 50 лева /петдесет лева/ юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете.

          

       Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                             РАЙОНЕН СЪДИЯ:п/Н.Славчева

 

Вярно с оригинала.

М.К.