№ 1118
гр. София, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20221100502319 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20221413 от 10.12.2021 г., постановено по гр.д. № 17913 по описа за
2021 г. на СРС, ГО, 27 състав, съдът е отхвърлил предявения от Н. Н. А., ЕГН
**********, срещу „Обединена българска банка” АД, ЕИК *******, осъдителен иск с
правно основание чл.49 33Д, във вр. чл.45 ЗЗД, за осъждане ответника за сума в размер
на 850,21 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди -
надвзета сума за м.10.2020г. по запорно съобщение по изп.д. № 20209230400150 по
описа на ЧСИ Г.Н.. Съобразно с изхода на правния спор е разпределил разноските
между страните.
Недоволен от съдебното решение е останал ищецът- Н. Н. А., който в
законоустановения срок е подал настоящата въззивна жалба, с която твърди, че
изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на претенцията му са
неправилни. В тази връзка навежда, че противно на приетото от съда, от
доказателствата по делото се установява, че банката не е имала право да превежда в
полза на ЧСИ суми от запорираната банкова сметка, тъй като към момента на превода,
запорното съобщение не му е било съобщено и съответно не е го е обвързвало, както и
защото към този момент тя е имала само качеството на пазач и не е следвало да
предприема каквито и да било действия съобразно правилото на чл. 508 ГПК. Отделно
от това намира, че съдът е направил неправилна преценка на доказателствата във
връзка с приложението на правилото на чл. 446а ГПК като в тази връзка навежда, че
основанието за внасянето на процесните суми по запорираната банкова сметка, явно
показва, че те са от трудово възнаграждение, предвид което банката е следвало да
изпълни запора само до размера на минималната работна заплата и да уведоми ЧСИ за
причините за това, а той съответно да направи нужните проверки и да определи каква е
секвестируемата част от дохода и има ли такава. Намира, че банката, чрез отговорните
служители, не е изпълнила вмененото й от чл. 446а, ал.3 ГПК задължение и
1
неправомерно и изпълнила запора изцяло, предвид което следва да понесе отговорност
за причинените му имуществени вреди.
Моли съда да отмени обжалваното съдебно решение и да постанови друго, с което
да уважи предявената от него претенция.
В срок е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от страна на „Обединена
българска банка” АД, с която въззиваемият излага подробно становище за нейната
неоснователност. Твърди, че първоинстанционният съд правилно е преценил
събраните по делото доказателства и е извел обосновани и правилни правни изводи въз
основа на тях. Въззиваемият сочи, че е изпълнил изцяло вменените му от закона
задължения, като доколкото от основанието за превода на парични суми по
запорираната банкова сметка не е ясно, че вземането е за трудово възнаграждение за
него не е възникнало предвиденото в чл. 446а, ал.3 ГПК задължение за частично
изпълнение на запора. Съответно твърди, че правилно първоинстанционният съд е
приел, че с изплащането на цялата сума на ЧСИ въз основа на наложения запор,
служителите на банката не са проявили противоправно поведение и исковата
претенция за обезщетение на причинени вреди е неоснователна.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е допустима, като предявена от лице, което има правен интерес,
в законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което
следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за приложението на
императивни правни норми.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е
допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за
приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно, нито
първоинстанционният съд е допуснал сочените във въззивната жалба процесуални
нарушения. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира
следното:
Пред въззивната инстанция не е налице спор, а се установява и от приетите по
делото писмени доказателства, че въззивникът е баща на малолетно дете, както и че
срещу него е образувано изпълнително дело № 20209230400150 по описа на ЧСИ Г.Н.,
рег. № 923 на КЧСИ за заплащане в полза на „П.Л.“ АД, на сумата от 18023.43 лв. въз
основа на изпълнителен лист от 06.03.2020г. по гр.д. № 25127/2016г. по описа на СРС.
Страните не спорят за това, че ищецът притежава открита банкова сметка при
ответната страна, върху която след 30.10.2020г. е наложен запор по изп.дело №
20209230400150 по описа на ЧСИ Г.Н. за сума в размер на 18 020,43 лв., изчислена към
20.11.2020г., както и за това, че по банковата сметка на ищеца в „ОББ“ АД са
постъпили суми, както следва: на 03.11.2020 – 633 лв. и на 04.11.2020г. - 632.37лв.
двете с основание за пращането „БИСЕРА КТ“ и референция съответно „BS.21790-
009249“ и „BS.21795-007187“, както не се спори и за това, че посочените суми
представляват трудово възнаграждение на въззивника. В тази връзка страните не
спорят и по въпроса, че въззивникът има трудово правоотношение с „Р.Г.“ АД, като
това се установява и от приложената към делото служебна бележка, в която е
удостоверено и че в процесния период дружеството е превело на въззивника
процесните суми в изпълнение на задължението си да му изплаща трудово
2
възнаграждение.
Безспорно е пред въззивната инстанция, че предвид наложения запор по
банковата сметка, на 05.11.2020 г. банката е превела по сметка на ЧСИ, постъпилите
на 03.11.2020 – 633 лв. и на 04.11.2020г. – 632,37лв.
От представените доказателства е видно, че с разпореждане от 25.11.2020г.,
получено от банката на 27.11.2020г., ЧСИ е указал на банката, че сумите, които
постъпват по запорираната банкова сметка съставляват трудово възнаграждение и
съответно удръжките по запора следва да се извършват съобразно посочените в същото
разпореждане правила. Няма спор между страните, а е видно и от самото
разпореждане, че то е издадено във връзка с постъпила от длъжника и настоящ
въззивник молба от 24.11.2020 г. Видно от доказателствата, в отговор на това
разпореждане на ЧСИ, банката е посочила, че от основанието за постъпване на суми по
банковата сметка, не може да се установи, че те са с произход от трудово
възнаграждение.
При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел,
че от основанието за преводите на процесните парични средства не е видно, че те
съставляват плащане на трудово възнаграждение, предвид което за банката не е
възникнало предвиденото в чл. 446а, ал.3 ГПК задължение. Съответно изпълнението
на запора върху банковата сметка чрез изплащането на цялата преведена по нея сума
не съставлява противоправно поведение и предявеният иск по чл. 49 ЗЗД е
неоснователен.
Пред въззивната инстанция страните спорят за това дали от основанието за
превеждане на процесните суми по банковата сметка е видно, че те съставляват
плащане за трудово възнаграждение и съответно дали банката е следвало да изпълни
запора само до размера на минималната работна заплата, както е предвидено в чл.
446а, ал. 3 ГПК, като съответно съобщи на ЧСИ причините за липса на пълно
изпълнение, давайки му възможност да осъществи действията, предвидени в ал.5 на
същата разпоредба, като междувременно предостави на въззивника възможност да се
ползва от паричните средства над обхванатия от чл. 446а, ал.3 ГПК размер.
По така повдигнатия правен спор въззивната инстанция намира, че изводите на
първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск са правилни и
обосновани. Съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД за чужди виновни противоправни действия има
обезпечително-гаранционен характер. Основание за възникването й е кумулативното
осъществяване на следните предпоставки: вреди за пострадалия ищец; причинени
виновно (при неполагане дължимата грижа), при или по повод изпълнението на
работа, възложена от ответника; наличие на причинно-следствена връзка между
противоправното действие или бездействие на служител на ответника и настъпването
на вредите. Установяването на посочения фактически състав при условията на пълно и
главно доказване е поставено в тежест на ищеца.
Задължение на ответната банка като пазач на запорираните суми е, чрез
действията на своите служители, да не предава сумите на длъжника (чл. 507, ал. 2 от
ГПК), в едноседмичен срок от връчване на запорното съобщение да съобщи на
съдебния изпълнител дали признава вземането и готова ли е да плати, дали има
претенции от други лица върху същото вземане и дали е наложен запор и по други
изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции, превежда ли суми по
банкова сметка, банката, в която е открита сметката, както и размера на сумата. (чл.
508, ал. 1 ГПК). Запорът върху вземането на длъжника се смята за наложен спрямо
третото лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение (чл. 450, ал. 3вр. чл.
507 от ГПК) като от този момент банката следва да изпълни вменените и законово
задължения, така както са посочени горе и съответно да превежда при съобразяване на
чл. 446а ГПК, постъпващите по банковата сметка суми в полза на съдебния изпълнител
3
до указания в запорното съобщение размер или до вдигането на запора. В тази връзка
неоснователно е възражението на въззивника, че банката не е следвало да изпълнява
запора, а само да пази паричните средства, както и възражението, че запорът няма
действие по отношение на него докато не му бъде съобщен по надлежния ред.
С нормата на чл. 446а от ГПК, (обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г.) законодателят е
регулирал отношенията във връзка с несеквестируемия доход, получен по сметка в
банка, като е предвидил задължение за банката като трето задължено лице да превежда
по сметка на съдебния изпълнител дължимите суми, освен когато от основанието за
постъпленията по банковата сметка е видно, че те представляват възнаграждение за
работа. В този случай отпада задължението на банката да изпълни запора изцяло и тя
следва да стори това само до размера на минималната работна заплата /освен за
задължения за издръжка/, като съответно уведоми съдебния изпълнител за причините
за неизпълнението по реда на чл. 508 ГПК. След уведомяването от банката за съдебния
изпълнил възниква задължение да направи проверка и съответно да разпореди на
банката по какъв ред и в какви размери да прави удръжките по запора.
От изложеното е видно, че действително за банката съществува задължение да
уведоми ЧСИ за това, че по сметката постъпват суми от трудово възнаграждение и
съответно да преведе само част от сумата в изпълнение на запора, съобразно
установеното в чл. 446а, ал.3 ГПК. Това задължение обаче възниква единствено ако
извод за произхода на средствата може да се направи от посоченото основание на
постъпващите в банковата сметка парични средства. За банката не съществува
задължение тя да прави проверки, справки и да изисква информация от длъжника или
трети лица за това дали преведената по сметката сума съставлява или не трудово
възнаграждение. Такова задължение, съобразно приетото с т. 13 от ТР № 2/26.06.2015
г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, има съдебният изпълнител, който след
уведомяване или от банката, или от самия длъжник прави необходимите проверки, за
да установи произхода на средствата и съответно да зачете несеквестируемостта по
предвидения в закона ред. В настоящия случай, преди постъпването на
разпореждането на ЧСИ от 25.11.2020 г., с което са дадени указания на банката, как да
реализира удръжките от банковата сметка на въззивника, за банката не е било видно,
че постъпващите парични средства съставляват трудово възнаграждение. В тази връзка
неоснователно се явява възражението на въззивника, че посоченото основание за
превод на средствата в банковата му сметка „БИСЕРА КТ“ явно говори, че сумата е за
заплата по трудово договор и служителите на банката следва да знаят това. Посоченото
основание няма еднозначно значение. В контекста на събраните по делото
доказателства като например служебната бележка от работодателя - то действително
звучи като да съставлява обозначаване за изплащане на трудово възнаграждение
предвид добавката „КТ“, разбирана като Кодекс на труда. Към момента на получаване
на паричните суми по банковата сметка обаче, банката не е разполагала с
допълнителните писмени доказателства, събрани по настоящето дело и съответно не е
имало основание категорично да приеме, че плащането е за трудово възнаграждение,
тъй като в основанието липсват допълнителни данни като например „заплата“,
„аванс“, „плащане по трудов договор“ или друго, с аналогично или близко значение.
Освен това по делото не са представени доказателства, от които да може да се установи
едно регулярно постъпване в продължителен период от време /преди банката да
изпълни запора/ на една е съща сума от един и същ вносител, което явно да наведе
отговорните служители към тълкуването на основанието в посока, че съставлява
възнаграждение за положен труд.
При изложените съображения въззивният съд намира за неоснователно
възражението на въззивника, че за въззиваемата банка е възникнало задължение да не
изпълнява изцяло наложения запор, с което тя не се е съобразила и съответно от това
противоправно поведение на нейни служители следва отговорност на самата банка по
реда на чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на произлезлите вреди. По изложените
4
съображения и предявеният иск се явява изцяло неоснователен.
Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, постановеното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, за въззивното производство разноски се следват само на
въззиваемата страна в размер от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20221413 от 10.12.2021 г., постановено по гр.д. №
17913 по описа за 2021 г. на СРС, ГО, 27 състав.
ОСЪЖДА Н. Н. А., ЕГН:**********, да заплати на основание чл.78,ал.3 ГПК на
„Обединена българска банка” АД, ЕИК *******, разноски за въззивното производство
в размер от 100 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5