Р
Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 20.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно
заседание на дeсети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Антоанета Петрова,
като разгледа докладваното от съдия Попколева в.гр.д. № 11320 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 09.10.2018 г. на ищеца
„Т.С.“ ЕАД и по въззивна жалба от 07.12.2018 г. на ответницата Б.Г.Д. срещу решение
от 11.09.2018г. по гр.д. № 19296/2016 г., СРС, 59 с-в.
Жалбоподателят – ищец обжалва
решението в частта, с която са отхвърлени предявените от него срещу Б.Г.Д., искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че ответницата
дължи сумата над 1313,06 лв. до пълния предявен размер от 2 626,13 лв.,
представляваща ½ част от цената на доставена топлинна енергия за имот,
находящ се в гр.София, ул. „*******за периода м.09.2011 г. до м.04.2013 г. вкл,
заедно със законната лихва върху главницата от 29.04.2014 г. до окончателното й
изплащане, а на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и сумата
над 164,39 лв. до пълния предявен размер от 328,78 лв. - обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху главницата за периода 31.10.2011 г. – 14.03.2014
г.
В
жалбата се поддържа, че решението на СРС е неправилно поради допуснати
нарушения на материалния закон, тъй като съдът неправилно е приел, че ответницата
не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т.42 ЗЕ
по отношение на целия топлоснабден имот. Според жалбоподателя, доколкото
последната си е запазила пожизнено вещното право на ползване върху имота,
заедно със съпруга си, то по отношение на задълженията, свързани с ползването
на имота, двамата съпрузи отговарят солидарно, тъй като това са задължения,
поети за задоволяване нуждите на семейството. С оглед изложеното се иска отмяна
на решението в обжалваните му части и постановяване на друго, с което
предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира присъждане на
направените по делото разноски.
Жалбоподателката – ответник обжалва решението в частта, с
която е признато за установено, че дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.422 ГПК
вр. чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 1313,06 лв. – главница,
представляваща ½ част от цената на доставена топлинна енергия за имот,
находящ се в гр.София, ул. „*******за периода м.09.2011 г. до м.04.2013 г. вкл.
заедно със законната лихва върху главницата от 29.04.2014 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата от 164,39 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за периода 31.10.2011 г. –
14.03.2014 г.
В жалбата се поддържа, че с
отговора на исковата молба ответницата е оспорила исковете с възражение, че
учреденото й право на ползване през 1997 г. не е упражнявано в продължение на
пет години и се е погасило на основание чл.59, ал.3 ЗС още през 2002 г., поради
което няма качеството потребител на топлинна енергия, а такова има собственика
на имота-нейна внучка. Поддържа се неправилност на извода на СРС, че е
материалноправно легитимирана да отговора за половината от задълженията за
заплащане на стойността на потребената в процесния имот топлинна енергия,
доколкото по делото били събрани доказателства, че тя не е упражнявала правото
си на ползване върху процесния топлоснабден имот, тъй като живее в друг имот,
както и че собственикът на имота е подал още през 2000 г. молба – декларация до
ищцовото дружество за откриване на партида на негово име и всички фактури,
изравнителни сметки и главни отчети са издавани на негово име, т.е. по делото е
установен факта, че ищецът е надлежно уведомен, че собственикът на имота ще е
носител на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови
нужди към него.С оглед изложеното моли решението на СРС да бъде отменено в
частта, с която е признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сума за
доставена топлинна енергия в качеството й на вещен ползвател на имота за периода
от м.09.2011 г. до м.04.2013 г. и вместо него да бъде постановено друго, с
което установителните искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски за двете
съдебни инстанции.
Предмет на въззивното производство е и
частна жалба от 24.04.2019 г. на ответницата Б.Д. срещу определението на СРС от
07.04.2019 г., с което е оставена без уважение молбата й с правно основание чл.
248 ГПК за изменение на решението от 07.12.2018 г. в частта за разноските, чрез
намаляване размера на присъдените такива на ищеца в исковото и заповедното
производство.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по
реда на въззивното производство, и при така очертания от жалбите предмет,
приема следното:
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на
правния спор, в рамките на заявените с въззивните жалби доводи, съобразно
нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.
Въззивният
съд намира, че решението е неправилно в частта, с която
СРС е уважил частично предявените срещу ответницата Б.Д. установителни искове в
качеството й на вещен ползвател на топлоснабдения имот, като съображенията за
това са следните:
За да уважи частично предявените
установителни искове, СРС е приел, че от събраните по делото доказателства се
установява, че ответницата е материалноправно легитимирана да отговаря по
предявените искове, тъй като е титуляр на вещно право на ползване върху ½
ид.ч. от топлоснабдения имот и съответно потребител на топлинна енергия и
носител на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови
нужди за тази част от имота.
Между страните не се спори, а това се
установява и от доказателствата по делото, че през този
период процесната сграда е била топлофицирана, че ищецът е доставил в
абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено
от общия топломер. Спорно по делото е обстоятелство дали между страните е
съществувало валидно договорно отношение за продажба на топлинна енергия. При действалите преди изм. в ДВ, бр.54 от 17.07.2012 г. редакции на чл.149,
чл.150 и чл.
153, ал. 1 ЗЕ, страна по договора за продажба на топлинна енергия за
битови нужди е потребителят на топлинна енергия, който ползва енергия за
домакинството си –т.42 от §1 ДР ЗЕ /отм./, в редакции от ДВ, бр.107 от
09.12.2003 г. и ДВ, бр.74 от 08.09.2006 г. Присъединяването на топлофицирани
жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, се извършва
въз основа на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснобдените имоти в сградите, които поради това
са посочените от законодателя в нчл.153, ал.1 ЗЕ потребители на топлинна енергия за битови нужди, дължащи
цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие
договор за продажба при публично известни общи условия. Съгласно разясненията,
дадени в т. 1 от ТР № 2/2017 г. по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС
потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения
имот със съгласието на собственика, респ. носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна енергия за този имот при публично известни общи условия. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия реда на ГПК, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
факта на ползване на топлоснабдения имот. Според тълкувателното решение,
изброяването в нормата чл.153, ал.1 ЗЕ на собствениците и титурярите на
ограниченото право на ползване като потребители на топлинна енергия за битови
нужди е страна в продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно, поради което при постигнато съгласие между топреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, за
сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи
условия, именно този правен субект дължи цената на доставеното топлинна енергия
за собствените му битови нужди. От ангажираните от ищеца писмени доказателства
безспорно се установява, че процесният имот е собственост на Б. С.С., която го
е придобила по силата на договор за дарение от Б.Г.Д. и П.М.Д., обективиран в
нот.акт № 125, том LLLLLII, нот.дело №49670/1997 г., като
дарителите са си запазили пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху
дарявания имот за себе си. Установява се също така, че с молба от 06.10.2000 г.
до ищцовото дружество, новият собственик на имота- Б. С.С. е поискала откриване
на партида за имота на нейно име, като е представила нот.акт за дарение от 1997
г. и е декларирала, че ще ползва имота за нейна жилищна нужда. Видно от списъка
на етажните собственици към протокол от 28.09.2002 г. от ОС на ЕС, находяща се
на ул. „********, на събранието е присъствал именно собственика на имота-Б. С..
Отделно от това, всички приети по делото изравнителни сметки и главни отчети за
процесния период са издадени на името на Б. С.С., като отчетите носят и подпис
за това лице, като абонат на ищцовото дружество. По делото е установено също
така, че ответницата Б.Д. от 2000 г. има постоянен и настоящ адрес ***, на
който адрес й е връчена и заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Спорният по
делото въпрос е кой е страна в правоотношението с ищеца по договора за продажба
на топлинна енергия, при конкуренция на вещни права-дали собственикът на имота
или лицето, на което е учредено вещно право на ползване върху същия имот. За
собственика и ползвателя въз основа на вещно право на ползване не е предвидена
солидарна отговорност, нито по силата на законова разпоредба, нито в действащите
през процесния период общи условия за продажба на топлинна енергия, поради което
разпоредбата на чл.122 ЗЗД, че всеки солидарен длъжник е отговорен за цялото, е
неприложима. При систематическо тълкуване на разпоредбите на чл.153, ал.1 ЗЕ и т.42
от §1 ДР ЗЕ /отм./, в редакциите от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 г. и ДВ, бр.74 от
08.09.2006 г., се налага изводът, че при конкуренция на вещни права, потребител/клиент
на топлинна енергия, се явява лицето, което реално ползва топлинна енергия за домакинството си. При наличие на безспорни доказателства, че в конкретния
случай новият собственик на имота е подал през 2000 г. молба – декларация до
топлопреносното предприятие за прехвърляне на партидата на негово име, въпреки
запазеното вещно право на ползване от стария собственик, следва извод, че
страна по договора за доставка на топлинна енергия е новият собственик на
имота, който като потребител на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. При това положение, за процесния период
материалноправно легитимиран да отговаря по исковете е собственикът на имота-Б.
С.С., а не ответницата Б.Г.Д. .
Ето защо решението
на СРС следва да бъде отменено в частта, с която е признато за установено, че
ответницата Б.Д. дължи на ищеца суми за цена на доставена топлинна енергия за процесния
имот и съответно обезщетение за забава върху нея, както и в частта, с която
ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото
производство. В останалата обжалвана част, с която исковете са отхвърлени,
решението на СРС следва да бъде потвърдено.
С оглед неоснователността на въззивната жалба на ищцовото дружество, на последното
не се дължат разноски за въззивното производство. Въззивницата-ответник не
претендира разноски за въззивното производство.
И двамата жалбоподатели следва да бъдат осъдени на основание чл.77 ГПК да
заплатят по сметка на Софийски градски съд държавна такса по жалбите в размер
на по 29,55 лв. всеки един от тях, доколкото по делото няма доказателства да се
сторили това.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 11.09.2018г. по гр.д. № 19296/2016 г., СРС, 59 с-в в частта, с която е признато за
установено, че Б.Г.Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 1313,06 лв. – главница, представляваща
½ част от цената на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в
гр.София, ул. „*******за периода м.09.2011 г. до м.04.2013 г. вкл. заедно със
законната лихва върху главницата от 29.04.2014 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата от 164,39 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода 31.10.2011 г. – 14.03.2014 г., както и в частта, с която Б.Г.Д. е
осъдена да плати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за
заповедното и исковото производство пред СРС в размер на 584,24 лв., като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК********срещу Б.Г.Д., ЕГН **********, с
адрес ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Б.Г.Д. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата
от 1313,06 лв. – главница,
представляваща ½ част от цената на доставена топлинна енергия за имот,
находящ се в гр.София, ул. „*******за периода м.09.2011 г. до м.04.2013 г. вкл.
заедно със законната лихва върху главницата от 29.04.2014 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата от 164,39 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за периода 31.10.2011 г. –
14.03.2014 г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.09.2018г. по
гр.д. № 19296/2016 г., СРС, 59 с-в, в обжалваната от „Т.С.“ ЕАД част.
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна жалба от 24.04.2019 г. на Б.Д. срещу
определението на СРС от 07.04.2019 г., с което е оставена без уважение молбата
й с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решението от 07.12.2018 г. в
частта за разноските
ОСЪЖДА „Т.С.”
ЕАД, ЕИК********да заплати на Б.Г.Д., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 220,00 лв.- разноски за производството пред СРС.
ОСЪЖДА
„Т.С.” ЕАД, ЕИК********да заплати по сметка на СГС държавна такса по въззивната
жалба в размер на 29,55 лв., на основание чл. 77 ГПК.
ОСЪЖДА
Б.Г.Д., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати по сметка на СГС държавна такса
по въззивната жалба в размер на 29,55 лв., на основание чл. 77 ГПК.
Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на
ищеца – „Н.“ ЕАД, ЕИК104100223.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.