№ 1686
гр. София, 01.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Ем. Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513380 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Ю.Б.“ АД срещу решение от
23.05.2021 г. по гр.д. №24307/2018 г. на Софийския районен съд, 174 състав, в частта, в
която е признато за установено на основание чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр., че жалбоподателят е
третирал неравноправно ищеца Х.А.Х. по признаци „лично положение“ и „обществено
положение“ в хода на процедурата по прекратяване на трудовото правоотношение между
страните, и жалбоподателят е осъден на основание чл.71 ал.1 т.3 ЗЗДискр. да заплати на
ищеца Х.А.Х. сумата от 3000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в
резултат на проявеното неравноправно третиране по признаци „лично положение“ и
„обществено положение“ в хода на процедурата по прекратяване на трудовото
правоотношение между страните, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на
материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необосновано. Сочи, че са налице нарушения на доклада от страна на първоинстанционния
съд, както и че съдът не е обсъдил всички твърдения и доводи на страните, както и
събраните по делото доказателства. Поддържа, че прекратяването на трудовото
правоотношение на ищеца не може да се приеме като проява на дискриминация, както и че
не са доказани твърдените от ищеца факти, които да обосновават признаците „лично
положение“ и „обществено положение“, респ. не е налице неравноправно третиране на
1
ищеца, а за работодателят не е налице задължение да отправя предложение за прекратяване
на трудовия договор по чл.331 КТ. Твърди още, че по делото не е твърдяно и не е установено
ищецът да е поискал преназначаване на друга длъжност. Сочи се още, че по делото не е
установено ищецът да е претърпял каквито и да е вреди в резултат на сочената
дискриминация, наличието на причинно-следствена връзка между сочената дискриминация
и твърдените неимуществени вреди, респ. размерът на присъденото обезщетение е завишен.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Х.А.Х. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Образувано е и по въззивна жалба на ищеца Х.А.Х. срещу решение от 23.05.2021 г.
по гр.д. №24307/2018 г. на Софийския районен съд, 174 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя осъдителен иск с правно основание чл.71 ал.1 т.3 ЗЗДискр. за
разликата над сумата от 3000,00 лв. до пълния предявен размер, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди в резултат на проявеното неравноправно третиране по
признаци „лично положение“ и „обществено положение“ в хода на процедурата по
прекратяване на трудовото правоотношение между страните, като ищецът е осъден да
заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че при определяне
размер на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд не е взел
предвид всички обстоятелства, които имат значение. Предвид изложеното жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „Ю.Б.“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено
на 05.08.2021 г. в частта, в която е оставена без уважение молбата на ответника „Ю.Б.“ АД
от 22.06.2021 г. за изменение на решението в частта за разноските. Това определение е
обжалвано с частна жалба, в която е посочено, че неправилно съдът е определил дължимите
се на ищеца разноски с оглед на уважените, респ., отхвърлени, искове. Жалбоподателят моли
определението на СРС да бъде отменено, като бъдат увеличени присъдените му разноски,
респ. бъдат намалени присъдените такива на ищеца.
Ответната страна Х.А.Х. в законоустановения срок не взема становище по частната
жалба.
Решението не е обжалвано от ищеца, в частта, в която е отхвърлен предявеният
установителен иск с правно основание чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр. за неравноправно третиране
по признак „пол“, поради което е влязло в законна сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
2
изводи:
По въззивните жалби:
Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, поради което на основание чл.272 ГПК настоящият въззивен състав препраща към
мотивите на първоинстанционния съд и в допълнение излага следното:
ЗЗДискр. забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците
по чл.4 ал.1 от закона. Според чл.4 ал.2 ЗЗДискр. пряка дискриминация е всяко по-
неблагоприятно третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е
третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а според
чл.4 ал.3 непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите признаци в по-
неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба,
критерий или практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и
средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. От значение за
установяването на дискриминация е обективно съществуващ недопустим правен резултат
при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или
по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са
спазени съответните нормативни изисквания. ЗЗДискр. цели уеднаквяване и санкциониране
на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата
на чл.4 ал.1 ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в
международен договор, по който Република България е страна. Два от признаците, посочени
в чл.4 ал.1 ЗЗДискр. са „лично положение“ и „обществено положение“. За разлика от други
защитени признаци – пол, раса, религия, увреждане, възраст, които са иманентно присъщи на
човека, защитеният признак „лично положение“ няма еднозначно, прието обективно
съдържание. Това предполага и налага установяване и доказване във всеки конкретен случай
на значим, обективен, същностен за личността белег, който позволява да бъде прилаган
еднакво и който отчита универсалния /материален и персонален/ обхват на закона и
абсолютната забрана за пряка дискриминация. Признакът „лично положение“ може да
включва различни характеристики на личността: местоживеене, ръст, цвят на косата и очите,
тегло, стаж, професионален опит, съдимост, дали лицето получава социални помощи,
майчин език, акцент или диалект, хранителни навици, културни обичаи, дееспособност и
поставяне под запрещение и много други черти, които отличават един човек или група хора
от останалите. Съгласно практиката на ЕСПЧ тук се включват характеристики, които могат
да се определят като лични в смисъл, че са вродени или вътрешно присъщи. Такива примери
3
са сексуалната ориентация, физическите увреждания. Друг случай, когато Съдът е приел, че
има разграничение по признак „лично положение“, касае признака местоживеене.
Защитеният признак „обществено положение“ също няма легална дефиниция, но най-общо
включва професията на лицето, местоработата му, заеманата позиция и др. във връзка с
неговото социално поведение и функции.
С разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно
доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация.
Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между
ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Той е длъжен
да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на
дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника
да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния
случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона
доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат
по предявения иск /в този смисъл е трайната практика на ВКС - решение №511/27.07.2010 г.
по гр.д. №587/2009 г. на III ГО, решение №1002/07.01.2010 г. по гр.д. №3800/2008 г. на ІV
ГО, решение №115/02.08.2012 г. по гр.д. №626/2012 г. на ІV ГО, решение №62/19.06.2014 г.
по гр.д. №3920/2013 г. на ІV ГО, решение №183/08.06.20 и др./.
Неоснователни са твърденията на ответника за нарушения от страна на
първоинстанционния съд във връзка с изготвения по делото доклад, както за нередовност на
исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д. №24307/2018 г. по описа на СРС, 174
състав /макар и във въззивната жалба също погрешно да са посочени като твърдения за
нарушения на доклада/. На първо място, исковата молба изцяло отговаря на изискванията на
чл.127 ал.1 ГПК – ищецът е посочил кои действия на ответника счита, че представляват
различно третиране по признаците „лично положение“ и „обществено положение“. На второ
място, изготвеният от първоинстанционния съд доклад отговоря изцяло на изискванията на
чл.146 ал.1 и ал.2 ГПК и дадените от съда указания във връзка с доказателствената тежест на
страните са в унисон с цитираните по-горе разпоредба на чл.9 ЗЗДискр. и практиката на
ВКС.
В конкретния случай с оглед твърденията на ищеца следва да се установи, че с
уволнението му е третиран неравноправно по признаците „лично положение“ и „обществено
положение“, като ответникът следва да установи спазване на принципа на равно третиране в
хода процедурата по прекратяване на трудовите правоотношения на служителите му.
От събраните по делото доказателства е установено, а и не е спорно, че след
придобиване на търговското предприятие всички служители на „А.Б. – клон България“ са
преминали към ответното дружество по силата на трудовите им договори, както и че са
закрити част от офисите „А.Б. – клон България“, вкл. и офисът в гр. Ловеч, в който е работил
ищецът, като част от служителите /вкл. и самият ищец/ са уволнени на основание чл.328 ал.1
т.2 КТ, други – по реда на чл.331 КТ, а част от служителите са преназначени на други
длъжности. Данни за прекратените трудови договори на служителите в ответното дружество
4
през периода 01.03.2016 г. – 30.06.2016 г. са съдържат в приетото по делото заключение на
ССчЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно.
Настоящият въззивен състав намира, че прекратяване на трудовото правоотношение
по реда на чл.331 КТ /с обезщетение от 4 работни заплати/ или преназначаването на дружа
длъжност в същото дружество представлява по-благоприятно третиране в сравнение с
прекратяването на трудовото правоотношение по чл.328 ал.1 т.2 КТ, т.е. налице е
неравноправно /по-неблагоприятно/ третиране на ищеца в сравнение с други лица при
сравними сходни обстоятелства. Ищецът е поставен в неравностойно положение по
признаците „лично положение“ и „обществено положение“, доколкото се установи, че
преимуществено са прекратявани трудовите правоотношения с бившите служители на „А.Б.
– клон България“ в различни населени места, но без да има ясни обективни критерии за
различните основания за прекратяване или за преназначаване на друга длъжност, т.е. водещи
са били заеманата от служителя длъжност в съответния офис на банката, което безспорно
покрива признака „обществено положение“, тъй като е свързано със социалното му
поведение и функции, както и признака „лично положение“, тъй като са свързани с
притежаваните от ищеца лични качества. Действително за работодателя не е налице
задължение да предлага прекратяване на трудовите правоотношения с неговите работници
или служители по реда на чл.331 КТ, както и негово право е да избере уволнителното
основание, но той е длъжен да третира еднакво всички негови работници или служители.
Ирелевантно за отговорността на ответника за извършената дискриминация е законността на
уволнението на ищеца, тъй като последното не изключва неравноправното третиране на
уволненото лице. Без значение за извършената спрямо ищеца дискриминация е и
обстоятелството дали ищецът е кандидатствал за друга длъжност.
За да бъде ангажирана отговорността на ответника по чл.71 ал.1 т.3 ЗЗДискр., освен
установяването на неравноправно третиране, каквото в случая безспорно се установи, че е
налице, ищецът следва да докаже и действителното настъпване на вредите, вкл. и техния
размер, както и причинна връзка между вредите и неравноправното третиране.
Размерът на претърпените неимуществени вреди се определя на базата на критерия за
справедливост, като това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с
преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, обуславящи размера на
обезщетението. Последното следва да е съразмерно с конкретно претърпените вреди, като
удовлетворява изискването за справедливост. Съдебната практика приема като критерии за
определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката
обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
От приетото по делото заключение на СПЕ, което съдът кредитира изцяло, се
установява, че в резултата на възприетото като силно стресогенно дискриминационно
уволнение при ищеца са констатирани негативни емоционални състояния /с преживяване на
потиснатост, притеснение и несигурност, тревожност, унижение и обида, чувство за
накърняване на репутацията пред колегите и близките, нежелание за общуване и социална
изолация/ и психосоматичен дискомфорт /нарушения на съня, липса на енергия/. Било е
5
налице умерено изявено състояние на тревожност, което е продължило около 6 мес. с
намаляваща интензивност. Вещото лице сочи още, че към настоящия момент се констатира
остатъчна невротична фиксация от психосоматичен тип.
От разпита на ищеца по реда на чл.176 ГПК се установява, че се е почувствал обиден,
че от банката при прекратяване на трудовия му договор не са му изплатили обезщетение по
чл.331 КТ в размер на 4 брутни месечни заплати.
От показанията на свид. Ц.М. се установява, че прекратяването на трудовото му
правоотношение с ответника се е отразило негативно на ищеца и на семейството му. Ищецът
се е затворил в себе си, страдал е от безсъние, започнал е да приема билки, имал е и
главоболие и повишено кръвно налягане, въобще бил е под голям стрес.
Съдът кредитира показанията на разпитания по делото свидетел, като ги цени при
условията на чл.172 ГПК, а именно с оглед на другите събрани данни по делото, като има
предвид възможната заинтересованост на този свидетел от изхода на делото. Личните
впечатления на този свидетел са логични и последователни, изнесените с тях факти относно
личните терзания и преживявания на ищеца са житейски оправдани, предвид ситуацията, в
която се е намирал към този момент. Впечатленията му са трайни и регулярни. Доколкото
претендираните неимуществени вреди се изразяват в засягане на емоционалното и душевно
състояние на индивида, то напълно нормално е за такъв тип вреди да свидетелстват близки
до ищеца хора. Същевременно, обаче, съдът не кредитира показанията на този свидетел по
отношение на твърденията му за нарушаване на здравословното състояние на ищеца,
изразяващо се във високо кръвно налягане и главоболие, тъй като същите не са годни
доказателствени средства да установят причинно–следствената връзка между влошеното
здраве и неравноправното третиране.
При определяне на размера на обезщетението съдът съобрази нарушеното
спокойствие на ищеца, засегнатото му чувство за справедливост, чест и достойнство,
обидата от извършените дискриминационни действия срещу него, че е изпитвал стрес, че е
станал необщителен, както и това се е отразило и на професионалната му дейност, наличието
и към настоящия момент на остатъчни психосоматични симптоми, както и практиката за
присъждани обезщетения за аналогични случаи. Ирелевантни за определяне размера на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди са сочените от ищеца във въззивната
жалба обстоятелства, свързани с евентуални пропуснати ползи от нереализирани доходи и с
разходи във връзка с членове на семейството му.
С оглед на изложеното съдът счита че справедливото обезщетение за претърпените от
ищеца неимуществени вреди е в размер на сумата от 3000,00 лв.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези
на първоинстанционния решението следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и
постановено съобразно всички събрани по делото доказателства.
По частната жалба:
С молба от 22.06.2021 г. ответникът е поискал съдът да измени решението в частта за
6
разноските, като присъдените му такива бъдат увеличени, респ. присъдените на ищеца бъдат
намалени, съразмерно с отхвърлената и уважената част от исковете.
С обжалваното определение СРС е оставил молбата без уважение, като е приел, че не
са налице основания за изменение на решението в частта за разноските – същите са
присъдени съобразно уважената и отхвърлената част от исковете, и съобразно техният брой.
По силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът по искане на страните може да измени
постановеното решение в частта му за разноските, ако са налице основания за това.
Изменението в частта за разноските може да се наложи, поради погрешно изчисляване на
размера им или частта, която се понася от съответната страна, както и поради грешки във
фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той се е
произнесъл по разпределението на разноските.
Предмет на производството по гр.д. №24307/2018 г. са предявените от Х.А.Х. срещу
„Ю.Б.“ АД кумулативно съединени искове с правно основание чл.71 ал.1 т.1 и т.3 ЗЗДискр. с
цена на иска по т.3 в размер на сумата от 15 000,00 лв.
С постановеното на 23.05.2021 г. решение по гр.д. №24307/2018 г. съдът е уважил
иска по чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр. по признаците „лично положение“ и „обществено
положение“, и го е отхвърлил в частта по признака „пол“, и е уважил частично иска по чл.71
ал.1 т.3 ЗЗДискр. до размера на сумата от 3000,00 лв. и го е отхвърлил за разликата над тази
сума до пълния предявен размер. Със същото решение на ищеца на основание чл.78 ал.1
ГПК са присъдени разноски, съразмерно с уважената част от исковете, в общ размер на
сумата от 1381,74 лв., и на ответника на основание чл.78 ал.3 ГПК, съобразно отхвърлената
част от исковете, в общ размер на сумата от 1127,53 лв.
Настоящият въззивен състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд
относно съотношението на уважена и отхвърлена част от предявените искове. Уважен е
предявеният иск по чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр., а искът по чл.71 ал.1 т.3 ЗЗДискр. е уважен
частично, т.е. съотношението между уважени и отхвърлени искове е около 60:40, при което
съотношение и първоинстанционният съд е определи дължимите се на страните
разноски.Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният
съд правилно е приел, че не са налице предпоставки за изменение на постановения акт в
частта за разноските, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Воден от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20123873/23.05.2021 г., постановено по гр.д.
№24307/2018 г. по описа на СРС, ГО, 174 състав, в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА определение №20168357/05.08.2021 г., постановено по гр.д.
№24307/2018 г. по описа на СРС, ГО, 174 състав.
7
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8