Решение по дело №40293/2023 на Софийски районен съд

Номер на акта: 10022
Дата: 28 май 2024 г. (в сила от 28 май 2024 г.)
Съдия: Десислава Георгиева Иванова
Дело: 20231110140293
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 20 юли 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 10022
гр. София, 28.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 172 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
при участието на секретаря МОНИКА В. АСЕНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА Гражданско дело
№ 20231110140293 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Т.“ ЕООД против „Ф. Ф.“
АД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдение, че по
силата на договор за паричен заем № 7006781/13.02.2018 г. ответното дружество му е
отпуснало в заем сумата от 2900 лв., като въз основа на последващи анекси към
договора, общата стойност на получената в заем сума възлизала на 9900 лв. В договора
било предвидено, че срокът за погасяване на заема е двугодишен, като били уговорени
и два вида неустойки, дължими при забава за внасяне на погасителните вноски, както и
„такса ангажимент“. Излага доводи, че през месец юли 2019 г. е преустановил
плащанията на вноските по заема, доколкото е счел, че задължението към ответника е
погасено. Впоследствие бил уведомен от ответника, че към месец октомври 2019 г. е
изпаднал в забава към заемодателя, поради което му дължи заплащането на сума в общ
размер на 15 000 лв., формирана въз основа на претендираните главница, неустойки и
такса по кредита. Излага доводи, че с цел събиране на посоченото вземане ответникът
предявил иск срещу дружеството, въз основа на който било образувано гр.д. №
3524/2020 г. по описа на Районен съд – Русе, в хода на което било установено, че
предвидените в процесния договор клаузи за неустойки и такса ангажимент са
нищожни. В тази връзка, въз основа на приетата в посоченото производство съдебно-
счетоводна експертиза, установил, че „Т.“ ЕООД е надвнесло в полза на ответника
сумата от 5107 лв. С оглед посоченото, съдът отхвърлил претенциите на ответника,
доколкото главницата по заема е била погасена, като решението на
първоинстанционния съд било потвърдено в хода на възз. гр. д. № 177/2021 г. по описа
на Окръжен съд – Русе. Предвид изложеното, сочи че надплатената в полза на
ответното дружество сума в размер на 5107 лв. е получена без основание, вследствие
на което ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на „Т.“ ЕООД. Ето защо
1
моли съда да осъди ответника да възстанови на дружеството получената без основание
от „Ф. Ф.“ АД сума в размер на 5107 лв. ведно със законната лихва за забава от датата
на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.
Извън срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба.
Взема становище за неоснователност на предявения иск. Излага подробни
съображение, поради които счита че не дължи заплащането на претендираното от
ищеца вземане. Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да
отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. При условията на
евентуалност прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
От изложените фактически твърдения, следва че в доказателствената тежест на
ищеца е да докаже по делото пълно и главно наличието на неоснователно разместване
на имуществени блага, по повод което ответникът се е обогатил неоснователно за
негова сметка със стойността на надплатените от „Т.“ суми по процесния договор за
заем в търсения размер, постъпили в патримониума на ответника на нищожно
основание, поради което същият дължи връщането им.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесните суми, поради което не се дължи
тяхното връщане, респ. да докаже връщане на сумите.
По делото е прието като писмено доказателство влязло в сила на 04.11.2021 г.
Решение № 124/15.03.2021 г. по гр.д. № 3524/2020 г. по описа на Районен съд – Русе, V
граждански състав, съгласно което са отхвърлени исковите претенции на ответното
дружество към ищеца и солидарно задълженото лице по договор за Бизнес линия
„Fintrade оборот“ № 7006781/13.02.2018 г. за следните вземания: 9860,96 лв. –
главница, 1057,61 лв. – неустойка по чл. 7, ал. 1 от договора за периода 27.08.2019 г. –
11.10.2019 г., 2287,19 – еднократна неустойка по чл. 7, ал. 2 от договора за периода
27.08.2019 г. – 11.10.2019 г., 2758,30 лв. – такса ангажимент за периода 27.08.2019 г. –
11.10.2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 280/2020 г. на РС – Русе.
Ищецът твърди, че в хода на производството по гр.д. № 3524/2020 г. по описа на
Районен съд – Русе, V граждански състав, е релевирал възражение за нищожност на
клаузите по чл. 7, ал. 1, чл. 7, ал. 2 от договора, както и относно предвиденото
задължение за заплащане на уговорената такса ангажимент.
По делото е назначена ССЕ, от заключението по която се установява, че по
процесния договор за кредит са начислени следните суми, а именно сумата от 9900 лв.,
главница, 17028.28 лв. – такса ангажимент за периода 27.02.2018г. – 08.10.2019г.,
неустойка по чл. 7, ал. 1 от договора за периода 31.07.2019г. -11.10.2019г. в общ размер
от 1088.76 лв,., неустойка по чл. 7, ал. 2 от договора в размер на 2287.19лв.
Както се посочи по-горе с влязло в сила решение е признато за установено, че ищецът
не дължи на ответника неустойката по чл. 7, ал. 2 от процесния договор в размер на
2287.19лв., неустойка по чл. 7, ал. 1 от договора за периода 27.08.2019 г. – 11.10.2019 г.
в размер на 1057,61 лв . и такса ангажимент за периода 27.08.2019 г. – 11.10.2019 г. в
размер на 2758,30 лв.
След приспадане на вземанията, за които с влязло в сила решение и прието, че са
недлъжими, по процесния договор остават следните вземания в следните размери, а
2
именно : вземане за неустойка по чл. 7, ал. 1 от договора в размер от 31.15 лв., явяваща
се разлика между общия размер на тази неустойка от 1088.76лв. и сумата, установена
като недължима със съдебно решение в размер на 1057, 61лв.; вземане за такса за
ангажимент в размер от 14269.98лв, начислена за периода 27.02.2018 г. до 13.08.2019г.,
явяваща се разлика между общия размер на това вземане, възлизащ на сумата от
17028.28лв. и сумата от 2758.30лв., установена като размер на недължимо вземане на
ищеца към ответника за периода 27.08.2019г. до 11.10.2019г., както и сумата от
39.04лв., явяваща се разлика между общия размер на главницата от 9900 лв. и сумата,
установена като недължима поради плащане със съдебно решение в размер на
9860..96лв.
Съгласно ССЕ от ищеца са направени плащания в размер на 15007.24лв., като те не са
достатъчни да покрият по размер остатъчните вземания по кредита, за които няма
данни да са недължими или погасени чрез плащане.
Следва да се отбележи, че по делото не е представен препис от процесния договор за
заем.
Доколкото същият е бил сключен между търговци със съдлъжник по него – физическо
лице- Пенка Перникова, за която не съществува спор, че при встъпването си като
съдлъжник по договора е действала извън рамките на своята търговска или професионална
дейност, по смисъла на чл. 2, б. "б" от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. поради
което не притежава качеството на потребител, съответно - не следва да се извършва преценка за
наличие на неравноправни клаузи в договора за банков кредит съобразно изискванията на чл. 143
от ЗЗП.
От изложеното е видно, че в настоящото производство съдът не дължи
служебна проверка за наличие на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в процесния договор за кредит.
Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000
г., ОСГК на ВКС, със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение
на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като
предмет на делото. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или
несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното
решение, с белезите, които го индивидуализират – юридически факт, от който
произтича, съдържание, субекти и правно естество. Източник на силата на пресъдено
нещо е диспозитивът на влязлото в сила решение, който очертава спорното право, а не
мотивите към решението. Мотивите към решението отразяват решаващата
правораздавателна дейност на съда по преценка на доказателствата и установяване на
правнорелевантните факти и неговите фактически и правни изводи по съществото на
правния спор, но не формират сила на пресъдено нещо относно съществуването или
несъществуването на спорното право и не подлежат на самостоятелно обжалване
отделно от решението (в този смисъл – Решение № 33 от 28.04.2017 г. по т. д. №
3230/2015 г., ВКС, ІІ т. о. и Решение № 57 от 26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г.,
ВКС, ІV г. о.).
В настоящия случай, в хода на производството по гр.д. № 3524/2020 г. по описа
на Районен съд – Русе, V граждански състав, съдът е обсъдил нищожността на
посочените клаузи от процесния договор за заем единствено в мотивите на
постановения съдебен акт, като не е прогласил нищожността им с диспозитива на
решението, доколкото не е бил сезиран с посоченото искане. Според чл. 236, ал. 2
ГПК, към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и
възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и
3
правните изводи на съда, но следва да бъде съобразено, че същите не са част от
съдебното решение, доколкото в тях се съдържат констатации относно
доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния
предмет (Решение № 44/07.02.2012 г., по гр.д. № 1188/2011 г., на IV г.о., постановено
по реда на чл. 290 ГПК). Само ако с диспозитива не е било очертано пълно спорното
право, от мотивите на решението могат да се почерпят необходимите данни, за да се
индивидуализира правото, предмет на спора (Решение № 275/12.07.2012 г., по гр.д. №
487/2012 г., на II г.о.).
С влязлото в сила на 04.11.2021 г. Решение № 124/15.03.2021 г. по гр.д. №
3524/2020 г. по описа на Районен съд – Русе, V граждански състав, съдът е отрекъл със
сила на пресъдено нещо правото на ответното дружество да претендира заплащането
на вземанията, предмет на предявените искове, като съдебният акт не се ползва със
сила на пресъдено нещо по отношение на констатациите на съда относно релевираното
от ищеца в хода на делото възражение за нищожност на клаузи по договора. С чл. 298,
ал. 4 ГПК е очертан обхвата на възраженията като процесуално средство за защита
срещу предявения иск, които се ползват със сила на пресъдено нещо, сред които не
попада възражение за нищожност на договора или отделни клаузи от него.
Ищецът не е представил по делото процесния договор за заем, въз основа на
който съдът да изследва в мотивите на решението по настоящото дело нищожността на
правната сделка или отделни клаузи от нея, които са от значение за решаване на
правния спор, в случай че нищожността произтича пряко от сделката или от събраните
по делото доказателства, по арг. от Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 год.
на ОСГТК на ВКС.
В настоящото производство ищецът не е изложил и твърдения за наличие на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в процесния
договор за кредит, а както се посочи по-горе съдът не дължи и служебно изследване на описаните
обстоятелства.
Служебна проверка съдът дължи единствено за спазването на добрите нрави, представляващи
неписани правила, общи принципи , по искове за присъждане на неустойка, / в този смисъл ТР №
1/15.06.10 г. на ОСТК, т. 3./, т.е. съдът не дължи служебна проверка за наличие на обстоятелства,
водещи до неравноправност на клаузите на процесния договор, с които се установяват вземания,
които нямат неустоечен характер – в случая вземанията за такса ангажимент, които по своето
естество представляват вземания за възнаградителна лихва, доколкото са начислени от
кредитополучателя като цена на предоставения финансов ресурс.
Дори и тази цена да надхвърля трикратния размер на законната лихва, то това е ирелевантно в
случая, доколкото договорът за кредит не е потребителски такъв и както се посочи по-горе съдът
не дължи служебна проверка за наличие на обстоятелства, водещи до неравноправност на неговите
клаузи.
По делото се установи, че остатъкът от неплатените вземания за такса
ангажимент възлиза на сумата от 14269.98лв, начислена за периода 27.02.2018 г. до
13.08.2019г., явяваща се разлика между общия размер на това вземане, възлизащ на
сумата от 17028.28лв. и сумата от 2758.30лв., установена като размер на недължимо
вземане на ищеца към ответника за периода 27.08.2019г. до 11.10.2019г., като съдът
приема, че от ищеца не са ангажирани доказателства, от които да се установи, че в
патримониума на ответника е постъпило плащане в размер на 5107 лв. без основание.
Ищецът твърди, че в хода на производството по гр.д. № 3524/2020 г. по описа на
Районен съд – Русе, V граждански състав, въз основа на приетата по делото експертиза
било установено, че е заплатил без основание в полза на ответника сума в размер на
5107 лв. Следва да бъде съобразено, че доказателствата, събрани в хода на друго
4
производство, пред друг съдебен състав не следва да бъдат преценявани от настоящия
съдебен състав, доколкото посоченото би нарушило установения принцип на
непосредственост при събиране на доказателства в гражданския процес, основание за
отклонение от който принцип в случая не се установява.
По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че претенцията
на ищеца е недоказана, поради което предявеният иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от спора на ответника следва да бъдат присъдени направените в
производството разноски съразмерно с отхвърлената част от предявените искове, по
аргумент на чл. 78, ал. 3 ГПК. Ответникът е представил по делото списък по чл. 80
ГПК, обективиран в молба с вх. № 94933/22.03.2024 г., съгласно който е извършил
разходи в производството на обща стойност от 1272,84 лева, от които 972,84 лв. за
адвокатско възнаграждение и 300 лв. за депозит за възнаграждение на вещо лице. За
удостоверяване на извършените разходи ищецът е ангажирал писмени доказателства
(фактура и преводни нареждания за кредитен превод), като не е приложил по делото
договор за правна защита и съдействие, сключен с Адвокатско дружество „Фронтекс
Лигъл Сървисис“. В Определение № 28 от 12.01.2023 г. по ч.гр.д. 3874/2022г. по описа
на II гр. о. на ВКС е прието, че договорът за правна защита и съдействие има форма за
доказване, като чрез него се установяват правата и задълженията на страните във
връзка с процесуалното представителство, в това число се определя и стойността на
оказаната защита. Няма пречка, ако такъв договор е сключен, той да не бъде
представен пред съда, респективно - да не бъде сключен в писмена форма, която не е
форма за валидност на договора. Дори при липса на представен договор за правна
защита и съдействие, но при доказаност на понесените от страната разноски за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, те подлежат на
възмездяване по реда на чл. 78 ГПК с оглед изхода на спора, тъй като това са реално
направени от страната разноски по делото.
В случая от представената по делото Фактура № 4328/23.06.2023 г. се
установява, че дължимият адвокатски хонорар за извършеното процесуално
представителство и защита в производството в полза на ответника възлиза на 972,84
лв. с ДДС, а от приложеното платежно нареждане от 04.07.2023 г. е видно, че същият е
заплатен в полза на Адвокатско дружество „Фронтекс Лигъл Сървисис“. В тази
връзка, съдът счита, че в тежест на ищеца следва да бъдат възложени разноски в общ
размер на 1272,84 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.“ ЕООД, ЕИК ....., против „Ф. Ф.“ АД, ЕИК .......,
осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с който се
претендира осъждането на ответното дружество за сумата от 5107 лв., представляваща
вземане, с което дружеството се е обогатило неоснователно за сметка на „Т.“ ЕООД,
като неоснователен.
ОСЪЖДА „Т.“ ЕООД, ЕИК ....., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на
„Ф. Ф.“ АД, ЕИК ......., сумата от 1272,84 лева, представляваща направените в
производството разноски от ответника.
5
Препис от решението да се връчи на страните.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6