РЕШЕНИЕ
№ 5801
гр. София, 11.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20221110151609 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от М. П. С.
срещу „Файненшъл България“ ЕООД.
Предявени са за разглеждане два кумулативно обективно съединени иска, както
следва: 1/ установителен иск с правно основание по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД за
прогласяване на нищожност на договор за предоставяне на поръчителство № 4091698 и
2/ в условията на евентуалност осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
осъждането на ответника да заплати сумата от 800 лева, представляваща недължимо
платена сума по недействителен договор за предоставяне на поръчителство № 4091698,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба до
погасяването.
Първоначално исковете са предявени като частични, но с уточнителна молба от
04.10.2022 г. ищцата е посочила, че същите следва да се считат предявени за пълния
размер от 800 лева.
С протоколно определение от 06.04.2023 г. съдът на осн. чл. 214 ГПК е допуснал
изменение в размера на предявения осъдителен иск чрез неговото намаляване, като
същият се счита предявен за сумата от 216,54 лева.
Ищцата М П. С. твърди, че е страна по договор за паричен заем №
4091698/17.03.2021 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по който получила
заемна сума в размер на 2000 лева. Сочи, че във връзка с чл. 4 от договора за паричен
заем сключила с ответника - „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство № 4091698, по силата на който следвала да заплати на дружеството
сумата от 800 лева, платими разсрочено, заедно с месечните вноски за погасяване на
кредита. По сключените договор за заем и договор за поръчителство твърди да
погасила изцяло дължимите суми, в това число и възнаграждението за поръчителство.
Счита, че сключеният договор за поръчителство е нищожен поради накърняване
на добрите нрави и неспазване разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК и 143, ал. 1 ЗЗП, като
1
излага подробни съображения.
Намира, че поради накърняването на принципа на „добри нрави" с
регламентираното възнаграждение за поръчител по процесния договор се достига до
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на ищцата с цел изгода на кредитора. Счита, че неправилно
предвидените суми по договора за поръчителство не са включени в предвидения ГПР.
Сочи и за наличие на свързаност между дружествата „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
ответника „Файненшъл България“ ЕООД, като печалбата на ответника на ответника се
разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала му, а именно - „Изи Асет
Мениджмънт“ АД.
На следващо място твърди, че поради нищожния характер на атакувания договор,
ищцата не е следвало да заплаща възнаграждението за поръчителя. Общо платената
сума по този договор била в размер от 800 лева, за която претендира ответникът да
бъде осъден да й заплати, тъй като е получена без правно основание. Претендира и
законна лихва, считано от депозиране на исковата молба до погасяването, както и
направените разноски по делото.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявените искове. Счита, че
ищцата няма правен интерес от предявяване на установителния иск за прогласяване
нищожността на договора. Счита, че процесният договор отговаря на изискванията на
закона, като не води до накърняване на добрите нрави. Излага подробни съображения.
Счита, че договорът за предоставяне на гаранция не се регулира от ЗПК, а от ТЗ,
поради което наведените от ищцовата страна доводи за нищожност поради
противоречието на договора със ЗПК са неотносими. Като неотносими намира и
наведените твърдения за нищожност, свързани с договора за заем, по който ответникът
не е страна. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото като безспорен и ненуждаещ се от доказване е
отделен фактът, че между страните е сключен договор за гаранция/поръчителство №
4091698. Проектът за доклад е обявен за окончателен доклад по делото в проведеното
открито съдебно заседание от 06.04.2023 г. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът
приема осъществяването на отделения за безспорен факт за доказано. Същият се
установява и от приетия по делото договор за предоставяне на гаранция №
4091698/17.03.2021 г.
Видно от договора, същият е сключен във връзка с договор за паричен заем №
4091698 между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и М. П. С.. Ответникът „Файненшъл
България“ ЕООД, в качеството му на гарант, поел задължението да издаде гаранция за
плащане (за изпълнение на парично задължение) в полза на „Изи Асет Мениджмънт“
АД с наредител – потребителят, с цел гарантиране за изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на потребителя по договора за заем /чл. 1, ал. 1
от договора/. Посочено е в чл. 1, ал. 2 от договора, че гаранцията се издава от гаранта и
влиза в сила в срок от 3 дни от подписване на договора, в случай че потребителят не
изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 и чл. 4, т. 2 от договора за паричен заем в
указание срок да предостави обезпечение – поръчителство от две физически лица или
банкова гаранция. За поемане на задължението по договора, в полза на гаранта
„Файненшъл България“ ЕООД е уговорено възнаграждение в размер на сумата от
1889,10 лева, платимо от потребителя разсрочено, на вноски от по 104,95 лева, на
уговорените в договора падежни дати /чл. 3, ал. 1/. „Изи Асет Мениджмънт“ АД било
овластено да приема плащания и за гаранта – ответник по делото, като дори е
2
уговорено, че в случай че заплатената от потребителя сума е недостатъчна да покрие
както вноската по договора за заем, така и тази към гаранта, с приоритет се погасяват
задълженията към гаранта.
От приетата по делото справка от счетоводството на ответника се установява, че
заплатената от ищцата сума по договора за гаранция е в размер на 216,54 лева. Това се
установява и от заключението на приетата по делото съдебно.счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като пълна и обективно изготвена.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договор за
предоставяне на поръчителство № 4091698.
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за гаранция/поръчителство № 4091698, в който е уговорено да
бъде заплатено възнаграждение за поръчителя в твърдения размер, като договорът
противоречи на добрите нрави и възнаграждението е уговорено в прекомерно висок
размер.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е
необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните
договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като
една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения,
когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения
да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната
защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните
правила на закона и добрите нрави. От извършена служебно справка в Агенция по
вписвания – Търговски регистър се установява, че едноличен собственик на капитала
на „Файненшъл България“ ЕООД е заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
Въз основа на изложените от заявителя фактически обстоятелства, ангажираните
доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по
договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит –
арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т.
1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Същевременно, при цялостния анализ на процесното правоотношение е
видно, че сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя. Съобразно
императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски
3
съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия
случай сумата по договора за заем е в размер на 2000 лева, а само възнаграждението по
договора за гаранция, което е в размер на 1889,10 лева, представлява 94,45 % от сумата
по заема, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. Ето защо може да се
направи законосъобразен извод, че ГПР надхвърля 50 %. Така уговореното
възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и
липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира,
че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на “Изи Асет
Мениджмънт“ АД по процесния договор за потребителски заем, отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в този
смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г.,
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение
№ 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание
по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г.
по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. №
7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Същевременно, договорът,
сключен между потребителя и “Изи Асет Мениджмънт“ АД, и договорът, сключен
между потребителя и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, поради
което последиците от недействителността на договора за потребителски кредит
неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция,
поради естеството на правоотношенията (така напр. Решение № 264616 от 09.07.2021
г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 264616 от 9.07.2021 г. на СГС
по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г. и др.).
Поради изложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на процесния договор за предоставяне на гаранция, е нищожен.
Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск, поради което
се сбъдна вътрешно процесуалната предпоставка за разглеждане на предявения в
условията на евентуалност осъдителен иск.
4
По евентуално предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 216,54 лв., представляваща заплащане на възнаграждение за поръчител по
договор за гаранция/поръчителство № 4091698, без да е имало основание за
извършване на престацията /поради недействителност на договора/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
Видно е от приетата по делото справка от счетоводството на ответника, както и
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че ищцата е заплатила сума,
представляваща възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция в размер на
216,54 лева. Осчетоводена от ответника е една операция, отчитаща плащане - на
05.04.2021 г. сумата от 216,54 лева. Справката представлява частен свидетелстващ
документ, но доколкото удостоверява неизгодни за издателя й факти, следва да се
приеме, че същата се ползва с материална доказателствена сила, която следва да бъде
зачетена от съда.
Поради недействителността на договора за предоставяне на гаранция, се налага
извод, че сумата е платена при начална липса на основание за това, поради което
ответникът дължи нейното връщане. Предявеният иск е основателен и следва да бъде
уважен, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до погасяването на
задължението.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. В полза на последната следва да се присъди сумата от 100 лева,
представляваща заплатена държавна такса, както и сумата от 280 лева, представляваща
внесен депозит за заплащане възнаграждение на вещо лице по допуснатата ССчЕ. По
делото е представен списък на разноски по чл. 80 ГПК, в който е индивидуализирано
претендираното адвокатско възнаграждението по всеки от исковете /сумата от 500 лева
по всеки от тях/. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
претендираното възнаграждение, което е основателно. Делото не се отличава с правна
и фактическа сложност, разглеждането му е приключило с проведени две открити
съдебни заседания, в което процесуалният представител на ищеца не се е явил лично,
като провеждането на второ заседание е било по вина на ищцата /констатирано
непостъпване на сумата, представляваща държавна такса, въпреки представено
преводно нареждане/. Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 2982/2019 г., II т. о., ТК, когато с една искова молба са предявени от един ищец
срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове,
интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. В конкретния случай сборът от
цената на всички искове възлиза на сумата от 2105,64 лв., поради което минималното
адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. на ВАдС, е в размер на 510,56 лева, до който размер следва да бъде
уважено искането за присъждане. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищцата сумата от общо 890,56 лева разноски по делото.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
5
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. П. С., ЕГН **********
срещу „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ********* иск, че договор за предоставяне
на поръчителство № 4091698/17.03.2021 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 вр. чл. 146 ЗЗП.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на М. П. С.,
ЕГН ********** сумата от 216,54 лева на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
представляваща неоснователно получена сума, представляваща възнаграждение за
гарант по договор за предоставяне на поръчителство № 4091698/17.03.2021 г., ведно
със законната лихва от 23.09.2022 г. до окончателно погасяване на задължението, както
и сумата от 890,56 лева на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6