Р Е Ш Е Н И Е
№…………
15.03.2019 г. ГР. П Л Е В Е Н
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ІІ
възз. граждански състав
на ДВАДЕСЕТИ ФЕВРУАРИ две хиляди и деветнадесета година
В открито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ
Секретар: КОНА ДОЧЕВА
Прокурор: …………………
като разгледа докладваното от съдията
ПЕТРАКИЕВ
В.ГР.Д. № 898 по описа за 2018
година
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство
по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 1942/22.10.2018 г., Плевенски районен съд по гр.
дело № 1662/2018 г. по описа на същия съд е осъдил на основание чл. 79, чл. 92, вр. 240 от ЗЗД, З.Т.Т.,
ЕГН **********, постоянен адрес *** и И.Т.Т., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***,
да заплатят на М.С.К., ЕГН **********, съдебен адрес *** А, сумата от 1575 евро, представляващи наемно възнаграждение за
периода на двумесечното предизвестие по реда на т. 9.1; неустойка за забава, изчислена от деня на
забавата до пълното изплащане на сумата, а именно: За главница в размер на 980
евро - от 31. 12. 2016 г. до пълното изплащане на
сумата; За главница в размер на 595 евро
- от 30. 01. 2017 г. - 16. 01. 2018 г. до пълното изплащане на сумата.
Осъдил е на основание
чл. 92, от ЗЗД, З.Т.Т.,
ЕГН **********, постоянен адрес *** и И. Т. Т., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***, да
заплатят на М.С.К., ЕГН **********, съдебен адрес *** А, сумата от
2000 евро, представляваща
неустойка, съобразно правилото на т. 9. 3 от сключения на 18. 11. 2016 г
помежду им договор.
Осъдил е на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, З.Т.Т., ЕГН **********, постоянен адрес *** и И.Т.Т., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***,
да заплатят на М.С.К., ЕГН **********, съдебен адрес *** А, направените разноски по
делото в размер на 280 лв. за държавна такса, 300 лв. за възнаграждение на вещи
лица, 983 лв. за възнаграждение за адвокат.
Постъпила
е въззивна жалба от З.Т.Т. и И.Т.Т. – ответниците в първоинстанционното
производство чрез защитника им – адв. Н.Д. от Адвокатска колегия – гр. Плевен.
Въззивниците молят, да бъде обезсилено, като недопустимо обжалваното решение в
частта му, с която първоинстанционният съд е осъдил на основание чл.79 , чл.92
вр. чл.240 от ЗЗД З.Т.Т. и И.Т.Т. да заплатят на М.С.К. неустойка за забава,
изчислена от деня на забавата до пълното изплащане на сумата, а именно: За главница в размер на 980 евро
- от
31. 12. 2016 г. до пълното изплащане на сумата; За главница в размер на 595 евро - от 30. 01.
2017 г. - 16. 01. 2018 г. до пълното изплащане на сумата. В тази си част на
решението съдът се е произнесъл по искане, без да е сезиран с надлежно предявен
иск, като исковата молба в тази част не отговаря на изискванията на чл.127 от ГПК. Молят, да бъде отменено обжалваното решение в останалата му част, включително
и в частта за разноските, като неправилно, незаконосъобразно и необосновано,
като бъде постановено ново решение по същество, с което да бъдат отхвърлени
изцяло предявените от М.С.К. срещу З.Т.Т. и И.Т.Т. обективно съединени
искове, като неоснователни. Въззивниците твърдят, че първоинстанционното
решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени
нарушения на съдопроизводствените правила. На първо място считат, че в частта
му, в която първоинстанционния съд е осъдил на основание чл.79 , чл.92 вр.
чл.240 от ЗЗД З.Т.Т. и И.Т.Т. да заплатят на М.С.К. неустойка за забава,
изчислена от деня на забавата до пълното изплащане на сумата, а именно: За главница в размер на 980 евро
- от
31. 12. 2016 г. до пълното изплащане на сумата; За главница в размер на 595 евро - от 30. 01.
2017 г. - 16. 01. 2018 г. до пълното изплащане на сумата, първоинстанционното
решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по искане, без да е
валидно сезиран с надлежно предявен иск. В исковата молба липсва размер на
претенцията и не е посочена цена на иска. Освен това, се иска присъждане
едновременно на неустойка за забава както за минало време, така и занапред. На второ
място, се твърди неправилност и необоснованост на решението в останалата му
част. Неправилен и необоснован е изводът на първоинстанционния съд за това, че
предявеният иск е основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен
изцяло. При формиране на преценката си за основателността и доказаността на
предявените искове, съдът не е обсъдил всички доказателства по делото, не е
възприел правилно установените факти и е направил неправилни фактически и
правни изводи. На следващо място, решението е постановено в нарушение на
материалния закон. Неправилно и необосновано първоинстанционният съд е уважил
исковите претенции, като е приел същите за изцяло основателно. Видно е, че
исковете се основават на Договор за наем от 18.11.2016 г., сключен между М.С.К.,
като наемодател и З.Т.Т. и И.Т.Т., като наематели. Съдът не е обсъдил
съдържанието на този договор, не е анализирал неговата действителност, не е
преценил правно релевантните факти за това влязъл ли е в сила този договор,
произвел ли е правно действие, налице ли е валидно наемно правоотношение между
страните. Липсата на доказателства за изпълнението на уговореното в т.2.1 от
договора води до обоснован извод, че процесния договор за наем не е влязъл в
сила и не е произвел действие, поради което не е нужно отправяне на двумесечно
предизвестие за прекратяването му. Въззивниците считат, че първоинстанционният
съд необосновано е приел всички искови претенции за основателни и доказани и е
постановил неправилен съдебен акт при неправилно прилагане на материалния
закон. Молят, Окръжният съд да обезсили решението в частта му в която са
осъдени на основание чл.79 , чл.92 вр. чл.240 от ЗЗД З.Т.Т. и И.Т.Т. да
заплатят на М.С.К. неустойка за забава, изчислена от деня на забавата до
пълното изплащане на сумата, а именно: За главница в размер на 980 евро -
от 31. 12. 2016 г. до пълното
изплащане на сумата; За главница в
размер на 595 евро - от 30. 01. 2017 г. - 16. 01. 2018 г. до пълното изплащане
на сумата, като недопустимо, а в останалите му части да бъде отменено, като
неправилно и необосновано, като бъде постановено ново решение по същество, с
което да бъдат отхвърлени изцяло предявените от М.С.К. срещу З.Т.Т. и И.Т.Т.
обективно съединени искове, като неоснователни.
Постъпил
е писмен отговор от въззиваемия М.С.К. чрез защитника му – адв. Д.С. от САК. В
жалбата се твърди, че не отговаря на истината твърдението на жалбоподателите,
че липсват цена на иска и размер на исковата претенция. В исковата молба ясно
са посочени и цената на иска, и размера на претенциите. Действително, изчисляем
е само размерът на претендираното обезщетение за забава, но е посочен по
несъмнен начин редът за определянето – законният лихвен процент до
окончателното изплащане на претендираната сума. На следващо място, въззиваемият
счита че в първоинстанционното решение съдът ясно е коментирал защо е приел за
основателни възраженията на въззивниците относно „невлизане в сила“ на договора
за наем между страните – поради доказани и други действия на същите, а именно
реалното им нанасяне в имота и най-вече поради обстоятелството, че сами са
поискали прекратяване на договора за наем на предвиденото в същия основание.
Единственият логичен и обоснован извод от поведението им е, че и те самите
приемат за правно валиден сключения между страните договор за наем. Моли
Окръжния съд, да отхвърли въззивната жалба, като неоснователна и да потвърди
решението на Плевенски районен съд.
Окръжният
съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и доказателствата по делото,
намира за установено следното от фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок от активно легитимирана страна, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е частично основателна.
Правилно и обосновано въз основа
на събраните по делото доказателства РС-Плевен е установил фактите по делото, а
те накратко са следните:
Не се спори между страните, че по
силата на сключен на 18.11.2016г. между тях договор, въззиваемият е отдал под наем на двамата въззивници за
срок от 01.12.2016 г. до 30.11.2017 г. собствения си недвижим имот,
представляващ западна част от къща, находяща се в град С., В. З. ***, ул. ***, № 1 - подробно описана в
договора - срещу заплащане на месечен наем в размер на
980 евро, както и 90 лева режийни разходи за поддръжка на имота.
Също така не се спори, че на
17.12.2016г. въззиваемият е получил
уведомление от З. Т. (от и на и – мейл - адреси, описани за
официална кореспонденция в т. 10.2 от договора за наем), с което същият го
информира за желанието му да прекратят сключения помежду им договор за наем на
основание „т. 9.1, считано от 17.12.2016 г.“
Спорни са въпросите произвел ли е
действие между страните договорът за наем, дължат ли наемателите - въззивници
заплащането на претендираните с ИМ суми от 1575 евро, представляващи наемно възнаграждение за периода на
двумесечното предизвестие и 2000 евро –
неустойка, съобразно правилото на т. 9.3 от сключения помежду им договор?
Правилно въз основа на
заключението на съдебно-техническата експертиза съдът е приел достоверност на
приложените в печатен вид и – мейли, разменени между страните във връзка със
сключения между тях договор и неговото прекратяване.
Въпросите повдигнати с въззивната
жалба обаче се отнасят до това дали договорът е бил влязъл в сила, т.е. дали е
породил за страните правата и задълженията, които са описани в него и съответно
последиците от неговото неизпълнение. Тези въпроси не са изследвани подробно от
съда. Той се е задоволил да каже, че „По
делото са установени по безспорен и несъмнен
начин твърденията в исковата молба за наличието на сключен договор между
ищеца и двамата ответници със съответните клаузи. Установени са всички други
описани обстоятелства, а именно, че ответниците са влезли във владение на
наетия имот, след което те лично са изразили становище, желание за прекратяване
на договора, съобразно реда, който сами
са договорили в сключения договор“.
По силата на чл.20а ал.1 от ЗЗД „Договорите имат сила на закон за тези,
които са ги сключили.“
В конкретния случай несъмнено
страните са подписали /сключили / договор за наем на недвижим имот. Договорът
съдържа всички основни изискуеми реквизити на наема – страни, описания на
имота, срок на договора, наемна цена. Самите страни обаче в т.2.1 от него
изрично са записали, че „Настоящият договор се сключва за срок от една година,
считано от 01.12.2016г. до 30.11.2017г. и влиза в сила след заплащането на
наемна цена съгласно т.3.1.“ В тази т.3.1 е указано, че наемът е в размер на
980лв. месечно и следва да се заплати по посочена банкова сметка, *** 30 число
на предходния месец.
Договор за наем е сключен на
18.11.2016г. и следователно е трябвало в срок до 30.11.2016г. /т.3.2/ да бъде
направено посоченото в т.3.1 от него плащане. Едва след като това плащане на
наем стане факт, договорът влиза в сила – точно това са се договорили страните,
а съгласно чл.20 от ЗЗД „При тълкуването
на договорите трябва да се търси действителната обща воля на
страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и
всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед
целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.“ В конкретния случай страните
сами са решили да отложат влизането в сила на договора, т.е. пораждането на
правните му последици не от самото му сключване, а от заплащането на първата
наемна цена. По делото няма представени доказателства за извършено плащане по
банков път, което е в доказателствена тежест на ищеца. Нещо повече, изрично в
съдебно-счетоводната експертиза вещото лице е отбелязало, че към датата на
нейното изготвяне не се установява плащане на никаква сума. Единствено е
приложена разписка за капаро от 04.11.2016г. за сумата от 400лв. Съдът отчита
обаче, че тази разписка е издадена преди датата на сключване на договора
18.11.2016г. и макар да има връзка с него не може да се приеме за плащане на
наемна цена по т.3.1 от договора, за да се изпълни условието по т.2.1 от същия.
При това положение договорът не е „влязъл в сила“, както самите страни са се
договорили и не може да произведе последици от неговото неизпълнение по
отношение на заплащането на наемна цена за периода на предизвестието.
Тълкуването на клаузите на договора
в цялост води до извода, че със сключването му за наемателите – въззивници е
възникнало задължението да внесат първата наемна цена от 980 евро. С нейното
плащане, а така също и на предвидените режийни и застрахователни суми в т.3.1
договорът ще произведе действие по отношение на същинските права на наемното
правоотношение – ползването на имота и плащането на наемна цена, това се следва
и от т.8.1, в която изрично е предвидено, че предаването на имота следва да
стане на 30.11.2016г. след заплащане на депозит, наем за декември 2016 и
режийни. Също така едва след като фактически е възникнало това наемно
правоотношение договорът следва да се прекратява по предвидената в т.9.1 форма
с двумесечно предизвестиена адреса за кореспонденция по т.10.2. Същото е
положението и за предвидените неустойки, изключая тази по т.9.3.
Доколкото в т.9.3 от договора е
предвидена неустойка в размер на 2000
евро за „неплащането на наемна цена или част от нея, определена по Раздел ІІІ
за период повече от 15 дни, след определената крайна дата, която е 10 число на
месеца“ и „договорът се счита за автоматично прекратен.“ втората от претенциите
се явява основателна. Налице са всички предпоставки за присъждане на тази
неустойка. Договорът е надлежно сключен и макар неговото влизане в сила да е
отложено след заплащането на първата
наемна цена по чл.3.1 от него, то именно нейното неплащане за период повече от
15 дни, след определената крайна дата 10.12.2016г. води до активирането на тази
клауза. Установено е по делото, че двамата въззивници не са заплатили първата
наемна цена по т.3.1 от договора. Тя не е заплатена, нито в срока по т.3.2,
нито в срока по т.9.3, който е изтекъл на 10.12.2016г. преди изпращане на
електронното писмо за прекратяване на договора от 17.12.2016г. След като не е
платена договорът не е влязъл в сила, но от друга страна е налице неизпълнение
точно на тази клауза. Следва да се отчете, че съгласно договореното между
страните договорът е „прекратен автоматично“ с изтичането на 15 дневен срок
след 10.12.2016г. или на 25.12.2016г. без да е било необходимо каквото и да
било предизвестие.
Затова и искът за сумата от 1575 евро, представляващи наемно възнаграждение за
периода на двумесечното предизвестие за прекратяване на договора по реда на т.
9.1 е неоснователен. Първо договорът не е „влязъл в сила“, второ е прекратен
„автоматично“ поради неплащане на първата
наемна цена.
Налице са обаче предпоставките визирани в т.9.3 от същия договор и
двамата въззивници – ответници дължат заплащането на фиксираната по размер
неустойка от 2000 евро, тъй като същата е предвидена за каквото и да било
неплащане на наемна цена, а е факт, че не е платена и първата такава.
С оглед на изложеното Окръжният
съд приема, че обжалваното Решение на Плевенски районен съд е валидно и допустимо.
Същото е и правилно в частта, в която е присъдена неустойка от 2000 евро по
т.9.3 от договора, но неправилно, като постановено в нарушение на материалния
закон, в частта относно присъденото възнаграждение от 1575 евро, поради което в
тази си част следва да бъде отменено и се постанови друго по същество на спора,
с което тази претенция да се отхвърли, като неоснователна и недоказана.
Предвид
изхода на делото и исканията за присъждане на разноски на всяка от страните и
за двете съдебни инстанции, съдът счита, че решението следва да бъде отменено и
в частта относно разноските, като се присъдят същите за двете инстанции. В хода
на делото ищеца – въззиваем К. е направил общо разноски в размер на 2533лв. /
не е представен списък по чл.80 от ГПК за втората инстанция/. Въззивниците –
ответници З.Т. и И.Т. са направили
разходи от 1642.34лв. /няма списък по чл.80 от ГПК и за двете инстанции/.
Предвид итхвърлената и уважена част от исковете на К. се дължи сумата от
1418.48лв., а на въззивниците 722.63лв. По компенсация З.Т. и И.Т. следва да
бъде осъдени да заплатят сумата от 695.85лв. деловодни разноски за цялото
производство.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ на
осн. чл.271 от ГПК Решение № 1942/22.10.2018 г., на Плевенски районен съд,
постановено по гр. дело № 1662/2018 г. по описа на същия съд, в
частта, в която е осъдил на основание чл. 79, чл. 92, вр. 240 от ЗЗД, З.Т.Т.,
ЕГН **********, постоянен адрес *** и И.Т.Т., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***,
да заплатят на М.С.К., ЕГН **********, съдебен адрес *** А, сумата от 1575 евро, представляващи наемно възнаграждение за
периода на двумесечното предизвестие по реда на т. 9.1; неустойка за забава, изчислена от деня на
забавата до пълното изплащане на сумата, а именно: За главница в размер на 980
евро - от 31. 12. 2016 г. до пълното изплащане на
сумата; За главница в размер на 595 евро
- от 30. 01. 2017 г. - 16. 01. 2018 г. до пълното изплащане на сумата, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.С.К., ЕГН **********, съдебен адрес *** А против З.Т.Т., ЕГН **********, постоянен адрес *** и И.Т.Т., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***
иск с правно основание чл. 79, чл.
92, вр. 240 от ЗЗД за сумата от 1575 евро, представляващи наемно възнаграждение за
периода на двумесечното предизвестие по реда на т. 9.1; неустойка за забава, изчислена от деня на
забавата до пълното изплащане на сумата, а именно: За главница в размер на 980
евро - от 31. 12. 2016 г. до пълното изплащане на
сумата; За главница в размер на 595 евро
- от 30. 01. 2017 г. - 16. 01. 2018 г. до пълното изплащане на сумата, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ПОТВЪРЖДАВА на
осн. чл.272 от ГПК Решение № 1942/22.10.2018 г., на Плевенски районен съд,
постановено по гр. дело № 1662/2018 г. по описа на същия съд в останалата
обжалвана част, като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1
от ГПК З.Т.Т., ЕГН **********, постоянен адрес *** и И.Т.Т., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***,
ДА ЗАПЛАТЯТ на М.С.К.,
ЕГН **********, съдебен адрес *** А, деловодни
разноски по компенсация за двете инстанции по делото в размер на 695.85лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280 ал.3
т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: