№ 186
гр. Кюстендил, 16.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело
№ 20221500500193 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 1949/08.03.2022 г. от К. В.
В., с ЕГН **********, с адрес: гр. Д., ул. ***, чрез процесуалния й представител по
пълномощие адв. Г.Ч., със съдебен адрес: гр. ****, насочена срещу Решение № 79 от
21.02.2021 г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д. № 1625/2021 г. по описа на
същия съд.
С обжалвания първоинстанционен акт РС – Дупница е осъдил на основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД *** да заплати на К. В. В. сумата от 204, 56 лева, представляваща
недължимо платена сума за неустойка по сключен между страните договор за потребителски
кредит № 189913/13.06.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
предявяване на иска до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска за сумата от 775,
44 лева - разликата над сумата от 204, 56 лева до предявения размер от 980, 00 лева,
представляваща претендирана сума за заплатена по договора възнаградителна лихва и
неустойка, като неосноветелен; осъдил е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК *** да заплати на К.
В. В. 41, 75 лева - сторени разноски по делото, съразмерно с уважената част от иска и на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв *** да заплати на адв. Г.Ч. от АК-София 62, 62 лева
адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска; осъдил е на основание чл.
78, ал. 3 ГПК К. В. В. да заплати на *** 197, 82 лева - разноски за юрисконсултско
възнаграждение и възнаграждение за вещо лице, съразмерно с отхвърлената част от иска.
1
Въззивницата обжалва постановеното първоинстанционно решение в
отхвърлителната му част с аргументи за неговата неправилност поради допуснати
нарушения на материалния и процесуалния закон. Счита за неправилни и необосновани
изводите на първоинстанционния съд за валидност на процесния договор за кредит и
твърди, че договорът е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК вр. с чл.26, ал. 1 от ЗЗД.
Подчертава, че в решението си съдът не е обсъдил наведеното в и.м. твърдение, че в
нарушение на императивните правила в процесния договор ГПР е посочен единствено като
процент, без изрично да са описани основните данни, послужили за неговото изчисляване,
което било основание за неговата недействителност. Счита, че съдът неправилно не е
кредитирал заключението на ССчЕ, установяващо, че действителният размер на ГПР по
процесния договор би бил 71,29 %, ако бъдат отчетени размерът на отпуснатия кредит и
изплатените от ищцата към ответното дружество суми за главница, договорна лихва и
неустойка. Възразява като неправилно срещу приетото от съда, че при изчисляването на
ГПР не следвало да се взема предвид уговорената неустойка, и твърди, че доколкото
неустойка била уговорена към момента на сключване на договора и представлявала
надбавка към главницата, тя следвало да бъде включена при изчисляване на действителния
размер на ГЛП и ГПР. Допълва, че неправилно и незаконосъобразно районният съд не
кредитирал заключението на в.л. досежно размера на изплатената от въззивницата неустойка
817.56 лева, която сума била погасена от нея, видно от представената от ответника справка
за плащания.
Навеждат се аргументи за нищожност на договора по см. на чл. 26, ал. 2, пр.1 от ЗЗД,
предвид наличието на изначална невъзможност на потребителя да осигури в срок
посочените в договора обезпечения, при непредставяне на които се начислявала
предвидената в договора неустойка. Излага се становище, че предвидената в договора
неустойка противоречи на добрите нрави, същевременно сочи доводи за наличие на
заобикаляне на закона по см.на чл.26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Счита, че е налице
неравноправност и нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от
ЗЗП, като се подчертава, че клаузата не е индивидуално уговорена съгл. чл.146 от ЗЗП.
Твърди, че е налице пряко нарушение на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвид
невключването в ГПР на разходите за неустойка, респ. нарушен бил чл. 19, ал.4 ЗПК,
водещо до нищожност на договора като цяло, предвид заблуждаването на потребителя от
търговеца за действителния размер на ГПР. Изразява становище, че неправилното
изчисляване и посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по см. на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, респ. целият договор е недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК.
На самостоятелно основание се твърди недействителност на договора, тъй като е
нарушена и втората част от задължителното съдържание на договора, предвидено в чл.11,
ал. 1, т. 10 ЗПК предвид неправилното посочване на общата сума, дължима от потребителя.
Акцентира, че посочването в договора на ГПР, който не е реално прилаган между страните,
представлява заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП и
2
по смисъла на правото на ЕС. Обобщава, че уговорените в договора клаузи за начисляване
на неустойка са съществени и основни за същия договор, тъй като чрез тях ответникът цели
единствено придобиване на сигурна печалба, в допълнение към възнаградителната лихва, и
без тези клаузи кредитодателят не би сключил договора, което водело до пълна
недействителност на договора в цялост, не само на конкретната неустоечна клауза.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
постановяване на ново решение, с което предявеният иск бъде уважен в пълен размер.
Претендират се деловодните разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна ***
чрез процесуалния му представител по пълномощие юрисконсулт Я.П., с който се оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Излагат се аргументи, че неустойката не следва да
бъде включена при изчисляване на ГПР, доколкото ГПР се изчислява по формулата в
приложение № 1 от ЗПК и съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в него не се включват разходите,
заплащани при неизпълнение на задълженията по договора, а неустойката била именно
обезщетение за неизпълнение на акцесорно по договора задължение. Подчертава се, че в
случая към момента на сключване на договора предвидената неустойка не била дължима,
тъй като изискуемостта й настъпвала при неизпълнение на посочените в договора
задължения в тридневен срок от сключването му. Възразява като неоснователни срещу
твърденията на въззивницата за заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане на
неустоечното задължение, като в тази връзка счита, че твърдението за заобикаляне на закона
противоречи на твърденията на въззивницата за нищожност на неустойката поради
противоречие с добрите нрави. Счита, че в случая не са налице обективния и субективен
елемент от фактическия състав на заобикаляне на закона, предвид което оспорва като
неоснователно твърдението на въззивницата за нищожност на договора на това основание.
Счита, че не е налице твърдяното от въззивницата подвеждане на потребителя с посочване
на ГПР по договора за кредит. Подчертава, че нищожността на процесната клауза за
неустойка на собствено основание /както съдът бил приел/ не води автоматично до
противоречие на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 и не влече нищожност на
целия договор. Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на
първоинстанционното решение.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и
на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите,
намира за установено от фактическа страна следното:
Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в
първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която
проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
3
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението е и допустимо.
По правилността:
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл
са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния
съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка
на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като
обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Производството пред РС Дупница е образувано по искова молба, предявена от К. В.
В. срещу ***, с която е поддържано искане съда да постанови решение, с което да осъди
ответника на основание чл. 23 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 55, ал. 1. предл. 1 ЗЗД да заплати на
ищцата сумата в размер на 25, 00 лева, предявена частично от сумата 367, 00 лева, като
недължимо платена поради нищожност на сключения между страните договор от 13.06.2018
г., сключен за паричен заем № 189913, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
В съдебно заседание ищцата е направила искане за изменение на иска относно
размера му и съдът е допуснал такова по отношение размера, а именно: да се считат
предявени за сумата от 162, 44 лв. – възнаградителна лихва и 817, 56 лв. неустойка, както е
допуснал и изменение в цената на иска, а именно, да се счита предявен за сумата от 980 лв.,
вместо 367 лв.
Между страните не е спорно, а се установява и от представените доказателства, че
ищцата е сключила с ответника договор от 13.06.2018 г. сключен за паричен заем № 189913,
при следните параметри: размер на отпуснатия заем: 1200.00 лева; размер на погасителна
вноска: 2 х 18.70 и 12 х 110.42 лева; вид вноска: двуседмична; ден на плащане: сряда;
годишен процент на разходите на заема /ГПР/: 49.47%; брой вноски: 14; фиксиран годишен
лихвен процент: 40.08 лева; дата на първо плащане: 27.06.2018 г.
Получаването на сумата е удостоверено с подписването на договора, като това
обстоятелство не е спорно в производството.
В чл.6 от Договора е предвидено, че страните са се съгласили заема да бъде обезпечен
чрез банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията на чл.9, ал.2 от Общите
условия към договора. В чл.8 от Договора е предвидено, че в случай, че заемателят не
представи уговореното в чл.6 обезпечение в тридневен срок от сключването му или
представеното обезпечение не отговаря на заложените в чл.9, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ условия,
то последният дължи на заемодателя неустойка в размер на 835.56 лева с начин на
4
разсрочено плащане, уговорен в Приложение №1 към договора.
Цитираното Приложение №1 инкорпорира Погасителен план към договора за заем, от
който се установява, че заемателят следва да погаси преотстъпената в заем сума чрез 14
парични вноски, първата с падеж – 27.06.2018 г., а последната – 26.12.2018 г. От
погасителният план се установява, че вноската е с инкорпоринана в същата неустойка по
чл.8 от Договора, в размер на 157.00 лева, като общата сума, която следва да бъде погасена с
начислението на тази неустойка, е в размер на 2 198.00 лева. Установява се от погасителния
план и че общата сума на начислената неустойка е в размер на 835.56 лева, а сумата за
договорна лихва – 162.44 лева.
По делото са представени Общи условия по договора за заем, както и Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит. В чл.8 от
обвързващите страните ОУ е посочено, че заемателят не трябва да прави и не дължи
никакви допълнителни лихви, такси, комисионни, застрахователни премии и др. плащания,
които не са посочени в Договора за заем при неговото сключване. От своя страна чл.5
въвежда задължение за заемателя да върне на заемодателя дължимата сума заедно със
съответния ГПР, уговорен между страните при сключването на Договора. Регламентирана е
в чл.7, ал.3 от ОУ възможност на заемателя в срок от 14 дни от сключване на договора да се
откаже от последния, като за целта отправи искане до заемодателя.
По делото са представени приходни ордени за заплатени към ответното дружество
суми по процесния договор за заем, както следва: 157.00 лева на 29.06.2018 г.; 160.00 лева
на 07.09.2018 г.; 151.00 лева на 25.09.2018 г.; 157.00 лева на 26.09.2018 г. и 942.00 лева на
26.09.2018 г.
Прието е заключение на назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза,
изготвена от вещото лице Г.В., неоспорено от страните, от което се установява, че общата
сума, която К. В. В. е изтеглила от *** по договор за паричен заем с № 189913/13.06.2018г. е
в размер на 1 200.00 лв. – главница. С извършени към ответното дружество плащания
ищцата е изплатила главница в размер на 1 200 лева, лихва в размер на 162, 44 лв. и
неустойка в размер на 817.56 лева. ГПР без включена към същия неустойка е в размер на
48.3282 %, а с включена към последния неустойка – 71.29 % .
От заключението на назначената по делото съдебно – техническа експертиза,
изготвена от вещото лице Е.Ж., неоспорено от страните се установява, че основният текст на
процесиите документи е изписан със шрифт “Calibri” или наподобяващ. По същество
въпросния шрифт е Clear Type Font. Установява се размер на шрифта 10, 5 пункта за
документ - договор за паричен Заем No 189913, 12 пункта със сгъстена разредка между
буквите за документ - общи условия по договор за заем.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел неравноправност на
клаузата от процесния договор, регламентираща дължимостта на неустойка при
непредставяне в срок на обезпечението по чл.6 от договора. Приел е, че в ГПР не следва да
се включи и стойността на уговорената неустойка, при което не би следвало да се приложи
5
нормата на чл.22 ЗПК, която да обуслови нищожност на целия договор за заем, доколкото се
касаело до несъществена неяснота в предмета на договора. Отчетено е и формалното
несъответствие на договора с изискванията на ЗПК относно размера на шрифта на изписване
на текста, но е приел, че последното не води до неяснота на клаузите на процесния договор.
При така формираните изводи за валидност на договора за заем, с изключение на клаузата за
неустойка, е уважил иска за сумата от 204.56 лева като платена сума за неустойка на
нищожно основание, довела до неоснователно обогатяване на ответника. За да отхвърли
иска до предявения размер от 980.00 лева е приел, че с и.м. ищцата твърди именно
заплащане на сумата от 367.00 лева без основание на ответника, представляваща сбор от
неустойка и договорна лихва, ангажирала е писмени доказателства в тази насока, при което
съдът не е кредитирал заключението на приетата ССчЕ в частта, в която се сочи, че е
платена неустойка в размер на 817.56 лева.
Решаващият извод на РС-Дупница, за да постанови горепосочения правен резултат,
не се споделя от настоящата инстанция.
Изводите на първоинстанционният съд са неправилни, а доводите на жалбоподателя
са изцяло основателни.
Въззивният съд констатира, че в случая не е спазено предписанието на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК. Според посочената норма, в действалата й редакция към момента на сключване на
договора, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по малък от 12, в два екземпляра -
по един за всяка от страните. Неоспореното експертно заключение по назначената съдебно –
техническа експертиза, установява по безспорен начин, че общото съдържание на договора е
изписано с по-малък от посочения размер шрифт, а именно с шрифт 10.5 пункта.
Изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК за сключването на договора по ясен и разбираем начин и с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт се отнася до всички елемента на договора. Предвид
изложеното и на основание чл.22 ЗПК сключеният между страните договор е
недействителен само на посоченото основание и като такъв не може да ги обвърже, нито да
създаде задължения за заемателя поради невъзможност за отклонение от императивните
законодателни постановки.
За пълнота на изложението и доколкото съдът дължи произнасяне по наведените с
въззивната жалба доводи, съдът отчита също така и че клаузата за неустойка в процесния
договор е нищожна.
Съдът счита, че с оглед изложеното, не е налице и реално посочване на годишния
процент на разходите по кредита, тъй като посоченото в договора – обща сума за плащане в
размер на 1 362.44 лв. и ГПР в размер на 49.47 % не отговарят на уговорените в
действителност с договора.
В този смисъл съдът споделя становището на жалбоподателя за наличие на скрити
разходи още при отпускане на кредита, както и наличие на заблуждаваща търговска
6
практика, по смисъла на потребителското общностно право. Още със сключване на
договора е уговорена неустойка за неизпълнение на задължение, което е извън характерния
предмет на договора за потребителски кредит, посочен в чл. 9 от ЗПК, а за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение по договора за кредит, което е допълнително,
второстепенно задължение.
Действително, наличието или не на обезпечение може да мотивира страните да
сключат или не договора, или да го сключат при различни условия, най-вече различна цена
на услугата, но не следва да води до промяна на същественото съдържание на договора за
кредит, опитвайки се да се заобиколи императивна разпоредба за максимален размер на
ГПР, визирана в чл. 19, т. 4 от ЗПК. Така формулирано задължението за заемателя цели
единствено получаване на допълнително парично заплащане по договора от потребителя,
уговорено още при сключване на договора, водещо до нарастване размера на заема с 835.56
лева. Кредиторът следва да се съобрази с платежоспособността на длъжника и риска за
предоставяне на кредита преди сключването му - задължение, въведено в чл. 16 от ЗПК.
Непредставяне на обезпечение само по себе си не води до претърпяването на вреди за
кредитора, които да бъдат обезщетени от потребителя.
Изложеното мотивира извод, че задължението е уговорено така, че да бъде
препятствано изпълнението му, за да доведе със сигурност до пораждане на уговорената
санкция. Самата тя е уговорена така, че да се кумулира към погасителните вноски. Всичко
това налага извода, че уговорената неустойка не притежава присъщите за неустойката
обезпечителната и обезщетителната функция, а води единствено до оскъпяване на кредита,
сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлява печалба за заемодателя,
която обаче е скрита, доколкото не е посочена в общата сума за погасяване на кредита и не е
включена в годишния процент на разходите. Поради това и съдът приема, че е част от
договорената печалба на дружеството кредитор, независимо, че с цел заобикаляне на закона
не е включена като размер в уговорената възнаградителна лихва, какъвто характер в
действителност има тази уговорка. За това е следвало да бъде взета предвид при
изчисляване на годишния процент на разходите, тъй като по същността си не представлява
неустойка, а скрита печалба на дружеството кредитор.
Така, според настоящия състав, се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
установяващо лимит на годишния процент на разходите. И тъй като се установи, че не са
включени в годишния процент на разходите по кредита, разходи които представляват
скрита печалба на дружеството, което води до посочване в договора на годишен процент на
разходите, различен от действителния, е налице липса на задължително съдържание на
договора, а именно липса на посочване на ГПР. Противното би било в разрез с целите на
закона и въведените в него изисквания и санкции.
Настоящият състав споделя и твърденията, че с така уговорената неустойка се
нарушава разпоредбата на чл. 143 от Закон за защита на потребителите, доколкото е налице
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
7
потребителя. Така уговорената неустойка задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, забрана
въведена в т. 5 на цитирания текст, както и не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора, което пък е въведено като условие
за неравноправна клауза в т. 19 от цитираната разпоредба.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява
невярна и подвеждаща информация относно общите разходи по кредита и попада и според
настоящия състав в обхвата на чл. 6, параграф от Директива 2005/29/ЕО, което е още едно
основание за приемане на клаузата относно общата сума, дължима от заемателя, за
неравноправна и влечаща цялостна недействителност на договора, по смисъла на чл. 4 от
Директива 93/13/ЕО.
Поради изложеното съдът приема, че е налице липса на задължително съдържание на
договора за кредит, съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, включително поради
липса на посочване на действителния лихвен процент и условията за прилагането му,
действителният годишен процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. При тези пороци
процесният договор, на основание чл.22 ЗП е изначално недействителен, като предявеният
осъдителен иск се явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен в пълен
размер.
Изложеното предопределя отмяна на решението на районния съд в отхвърлителната
му част и уважаване изцяло на претенцията на ищцата. Този правен резултат влече и отмяна
на решението на районния съд в частта, в която в полза на ответника са присъдени
деловодни разноски, изчислени по компенсация.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото на ищцата се следват сторените в производството разноски,
които са както следва: за първоинстанционното производство - за държавна такса в размер
на 50, 00 лева и за вещо лице в размер на 150.00 лева, а за въззивното производство - 25.00
лева държавна такса. В двете съдебни производства ищцата е била представлявана от
процесуален представител, като в случая са налице основанията на чл.38, ал. 1, т. 2 ЗА - в
договора за правна защита и съдействие е уговорено предоставянето на безплатна правна
помощ. Дължимото адвокатско възнаграждение на адв. Г.Ч., определено съобразно
предвидените минимални размери в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата №1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 300 лева за
първоинстанционното производство и 300 лева за въззивното производство. На
въззиваемото дружество – ответник в първоинстанционното производство не се следват
разноски, предвид основателността на исковете и основателността на въззивната жалба..
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
8
ОТМЕНЯ Решение № 79 от 21.02.2021 г. на Районен съд – Дупница, постановено по
гр.д. № 1625/2021 г. по описа на същия съд, В ЧАСТТА, в която предявеният иск с правно
основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД е отхвърлен за сумата от 775.44 лева, представляваща
разликата над сумата от 204.56 лева до предявения размер от 980.00 лева, представляваща
претендирана сума за заплатена по договора възнаградителна лихва и неустойка, както и в
частта, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника деловодни разноски в размер на
197.82 лева, съразмерно с отхвърлената част на иска, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, ***, ЕИК **, седалище и адрес
на управление: гр. ***** да заплати на К. В. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. Д., ул. ***
сумата от още 775.44 лева, представляваща недължимо платена сума за възнаградителна
лихва и неустойка по сключен между страните договор за потребителски кредит №
189913/13.06.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на
иска до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ***, ЕИК **, седалище и адрес на управление:
гр. *****, представлявано от Н.П.П. да заплати на К. В. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. Д.,
ул. *** сумата от още 183.25 лева, представляваща сторените разноски по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, ***, ЕИК **, седалище и адрес на
управление: гр. *****, представлявано от Н.П.П. да заплати на адв. Г.Г. Ч. от АК-София,
сумата от още 537. 38 лева адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9