Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 31.05.2022
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Мария
Методиева, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 1199 по
описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20219275 от 08.10.2020
г., постановено по гр.д. № 40 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 157-ми състав,
първоинстанционният съд е осъдил ответника Република България, представлявана
от министъра на финансите, на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр.
с чл. 7 от КРБ да заплати на ищеца „А.В.” ЕООД сумата от 8028,64 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в периода
01.01.2014 г. – 31.08.2014 г. от противоправно поведение на Народното събрание,
изразяващо се в приемането на противоконституционни законови разпоредби на
точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет
за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и
4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 28.12.2018 г., до
окончателното ѝ изплащане. С крайния съдебен акт съдът е отхвърлил
предявения от ищеца иск с правно
основание чл. 4, § 3 от ДЕС за осъждане на ответника да заплати сумата 8028,64
лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от нарушение на правото
на ЕС при приемане на чл. 35а от ЗЕВИ. С първоинстанционното решение ответникът
е бил осъден да заплати на ищцовото дружество на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
сумата в размер на 621,15 лева, представляваща сторени разноски за
производството, а ищецът е бил осъден да заплати на ответника на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК сумата 100,00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Срещу решението на СРС е постъпила
въззивна жалба от ответника, с която се обжалва първоинстанционния съдебен акт
като недопустим и неправилен в частта, с която е осъдил ответника Република
България, представлявана от министъра на финансите, на основание чл. 49, вр. с
чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ да заплати на ищеца „А.В.” ЕООД сумата
от 8028,64 лева, ведно със законната лихва. Посочва се, че Държавата,
представлявана от министъра на финансите, няма материална и процесуална
легитимация да отговаря по предявения иск за обезщетение на вреди, настъпили
вследствие на законодателната дейност на Народното събрание. Направено е
оплакване, че Държавата не може да се разглежда като възложител на работа на
Народното събрание или на народните представители, нито последните могат да се
приемат за лица по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, на които Държавата да е възложила
работа. Законодателната дейност на Народното събрание и в частност – законите,
не попадало в обхвата на „незаконните актове или действия” по смисъла на чл. 7
от КРБ. Отмяната на закон само по себе си не влечало последици, които да бъдат
преуредени, именно поради действието на посочената отмяна занапред. Не били
разгледани подробно аргументите и възраженията на ответника относно липсата на
възлагане на работа от страна на Държавата, липсата на вина, вреда и
причинно-следствена връзка като елементи от фактическия състав на иска по чл.
49 от ЗЗД. Твърди се, че решението било постановено при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила – съдът бил приел, че е сезиран с иск за вреди,
причинени вследствие на допуснато нарушение на правото на ЕС, като съдът бил
дал правна квалификация на разглеждания пред него иск по чл. 4, пар. 3 от ДЕС.
Такава била и правната квалификация, дадена от ищеца в уточняваща молба,
подадена след депозиране на първоначалната искова молба. Едва в съдебното
решение било прието, че налице е не един, а няколко обективно съединени искове,
предявени в условията на евентуалност, като след отхвърлянето на главния иск по
чл. 4, пар. 3 от ДЕС съдът разгледал иска по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с
чл. 7 от КРБ. Съдът неоснователно бил отхвърлил възражението за погасяване по
давност на вземането – съдът бил приел, че давността тече от датата на удържане
на всяка сума от ищеца, а не от датата на гласуване на текстовете, с които са
приети процесните разпоредби от ЗЕВИ. Направено е искане за обезсилване на
решението на СРС като недопустимо и прекратяване на производството. В условията
на евентуалност е направено искане за отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на претенцията. Направено е искане за присъждане на разноски –
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Постъпил е отговор на въззивната
жалба от ищеца в първоинстанционното производство. В отговора се поддържа, че
жалбата е неоснователна. Била настъпила вреда за дружеството-ищец с удържането
на всяка от сумите, представляваща дължима по ЗЕВИ такса, в резултат на което
имуществото на ищеца намаляло, което намаление било в пряка причинно-следствена
връзка с противоправното поведение на народните представители, за което
Държавата отговаряла и за което вината се предполагала. В отговора се сочи, че
исковата претенция била предявена при условията на евентуалност- с квалификация
на главен осъдителен иск чл. 4, параг. 3 от ДЕС, уточнена с допълнителна молба,
и евентуален осъдителен иск с правна квалификация чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД,
дадена изначално с исковата молба. Ищецът не бил депозирал изменение на иска,
оттегляне или отказ от исковата претенция, предвид което постановеното решение
било допустимо, тъй като съдът се бил произнесъл по всички релевирани в
исковата молба и допълненията към нея претенции с различни правни квалификации.
Направено е искане за потвърждаване на решението като правилно и допустимо.
Направено е искане за присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание пред
въззивната инстанция страните не са изпратили процесуални представители.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че съдебно решение в атакуваната с
въззивната жалба част е валидно, но е процесуално недопустимо, тъй като съдът в
тази част се е произнесъл по непредявен иск.
С искова молба с вх. №
2000004/02.01.2019 г. ищецът „А.В.” ЕООД е предявил осъдителен иск срещу
Държавата, представлявана от министъра на финансите. Видно от петитума на
исковата молба, ищецът е поискал от съда на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ да постанови решение, с което да осъди ответника да
заплати сумата в размер на 8028,64 лева, представляваща обезщетение за
причинени на ищеца вреди. В обстоятелствената част на исковата молба са
изложени съображения по отношение на отговорността на ответника по реда на чл.
49, вр. чл. 45 от ЗЗД. Заедно с това ищецът е изложил аргументация на
претенцията си и посочвайки противоречието на поведението на ответника спрямо
основни начала на държавността и правото на ЕС, цитирайки конкретни разпоредби
от първичното право на Общността.
С Разпореждане №
54869/01.03.2019 г. районният съдия е указал на ищеца в едноседмичен срок да
отстрани нередовностите на исковата молба, като уточни дали иска да бъде
ангажирана обективната отговорност на ответника за вреди, настъпили вследствие
на нарушения на общностното право, посочено в исковата молба, доколкото чл. 7
от КРБ нямало пряко приложение и касаело вреди от административна дейност.
С молба с вх. №
5050799/22.03.2019 г. ищецът е поискал предявената претенция, обективирана в подадената
искова молба, да се счете за претенция, с която ищецът желае да бъде ангажирана
обективната отговорност на Държавата за причинените му вреди вследствие
нарушение на общностното право, релевирано в предявената искова молба, на основание
чл. 4, параг. 3 от ДЕС.
С Определението №
197740/21.08.2019 г., съставляващо определение по смисъла на чл. 140 от ГПК,
първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл. 4, параг. 3 от ДЕС – за
осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 8028,64 лева,
представляваща обезщетение за имуществени вреди от нарушение на правото на ЕС
при приемане на чл. 35а от ЗЕВИ. Във връзка с дадената правна квалификация е
била разпределена и доказателствената тежест. По делото няма данни страните да
са възразили по доклада на делото, в т.ч. и правната квалификация на спорното
право.
Във връзка с дадената
правна квалификация и разпределената доказателствена тежест ищецът е депозирал
в съдебно заседание молба (л. 86-89) с изложение по отношение нарушението на
правата на ищеца съобразно правото на ЕС и съдебната практика на Съда на ЕС.
С крайния съдебен акт
съдът е приел, че по делото са предявени евентуално съединени главен осъдителен
иск с правна квалификация по чл. 4, параг. 3 от ДЕС и евентуален осъдителен иск
при правна квалификация по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД. Първостепенният съд е
отхвърлил главния иск, в която част решението не е било обжалвано и същото е
влязло в сила, след което е разгледал и уважил евентуалния иск по чл. чл. 49,
вр. чл. 45 от ЗЗД.
Въззивната съдебна
инстанция констатира, че по делото не са били предявени обективно съединени
искове, както е приела районната инстанция. Видно от исковата претенция,
уточняваща молба към нея и поддържаната по време на първоинстанционното
производство позиция, ищецът е предявил един иск – осъдителен с правна
квалификация по чл. 4, параг. 3 от ДЕС. В исковата молба са били налице
твърдения за нарушаване на общностното право и аргументация, позоваваща се на
непозволено увреждане, като в петитума ищецът е поискал осъдителен диспозитив
на основание чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ. След изрично дадени
указания от съда ищецът ясно и недвусмислено е заявил, че желае да бъде
ангажирана обективната отговорност на Държавата за причинените му вреди
вследствие нарушение на общностното право. В молба с вх. № 5050799/22.03.2019
г. ищецът е посочил и основание за претенцията си - чл. 4, параг. 3 от ДЕС. В
действителност правната квалификация на спора, дадена от страните, не е
задължителна за съда. Последният дава квалификация на спорното право,
ръководейки се от твърденията, исканията и възраженията на страните. В
настоящия случай, видно от ангажираната от ищеца позицията, същият е търсил защита именно с
правно основание по чл. 4, параг. 3 от ДЕС. Липсва волеизявление от ищцовата
страна в насока на това, че са били предявени два иска при условията на
евентуалност. Ищецът е този, който избира реда и способа за исковата си защита.
В настоящия случай от заявеното от същия и поддържаното в производството следва
да се приеме, че същият е търсил осъдително решение на основание чл. 4, параг.
3 от ДЕС.
Предвид заявеното от
ищеца първоинстанционният съд е квалифицирал иска и е разпределил
доказателствената тежест между страните в определението си по чл. 140 от ГПК,
като никоя от страните не е възразила. В нарушение на процесуалните правила чак
в крайния си акт по същество съдът е възприел, че по делото са предявени
евентуално съединени главен осъдителен иск с правна квалификация по чл. 4,
параг. 3 от ДЕС и евентуален осъдителен иск с правна квалификация по чл. 49,
вр. чл. 45 от ЗЗД. По делото липсват волеизявление или твърдения на ищеца, от
които може да се съди такова, за обективно съединяване на искове при условията
на евентуалност. Отделно от това, приемайки това чак в акта си по същество на
спора, СРС е лишил страните от възможността за пълноценна защита, тъй като не е
маркирал такава правна квалификация в доклада си по делото и не е разпределил
доказателствената тежест между страните по иска по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД.
Предвид конкретния извършен доклад по делото и разпределената доказателствена тежест
не може да се приеме, че има препокриване между обстоятелствата, подлежащи на
доказване от страните и по двата иска.
Водим от изложеното,
въззивният съд счита, че в крайния си акт съдът е разгледал и се е произнесъл
по непредявен при условията на евентуалност иск с правна квалификация по чл.
49, вр. чл. 45 от ЗЗД. На основание чл. 270, ал. 3 от ГПК решението на СРС е
тази част следва да бъде обезсилено, а делото – прекратено в тази част. Предвид
посоченото, безпредметно се явява обсъждането на останалите доводи в жалбата
касателно допустимостта и правилността на решението в обжалваната част.
Предвид крайните изводи
на въззивната инстанция на въззивника се дължат разноски. Същият претендира
възлагането на държавна такса за подадената въззивна жалба, за заплащането на
която в размер на 160,57 лева са налице доказателства по делото, и
юрисконсултско възнаграждение. Доколкото спорът не се откроява с фактическа и
правна сложност и предвид процесуалната активност на представител на въззивника
в производството, въззивният съд счита, че на страната следва да се присъди
сумата в размер на 100,00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение
във въззивното производство. Във връзка с разноските, присъдени е
първоинстанционното производство, въззивният съд счита, че следва да се отмени
решението в частта, в която въззивникът – ответник е бил осъден да заплати
държавна такса и депозит за възнаграждение на вещо лице в общ размер от 621,15
лева. На въззивникът – ответник вече са били присъдени разноски в размер на
100,00 лева за юрисконсултско възнаграждение в производството пред СРС предвид отхвърления
иск по чл. 4, параг. 3 от ДЕС. Доколкото защитата е била в рамките на едно
производство и предвид разпоредбите на чл. 78 от ГПК, въззивният съд счита, че
на въззивника-ответник не се дължат допълнително разноски за юрисконсултско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение
№ 20219275 от 08.10.2020 г., постановено по гр.д. № 40 по описа за 2019 г. на
СРС, I ГО,
157-ми състав, В ЧАСТТА, в която ответникът Република България, представлявана
от министъра на финансите, с адрес: гр. София, ул. ********, е бил осъден на
основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ да заплати на
ищеца „А.В.” ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, сумата
от 8028,64 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в
периода 01.01.2014 г. – 31.08.2014 г. от противоправно поведение на Народното
събрание, изразяващо се в приемането на противоконституционни законови
разпоредби на точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба
– 28.12.2018 г., до окончателното ѝ изплащане, като недопустимо и
ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.
ОТМЕНЯ Решение № 20219275 от 08.10.2020
г., постановено по гр.д. № 40 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 157-ми състав, В ЧАСТТА, в
която ответникът Република България, представлявана от министъра на финансите,
с адрес: гр. София, ул. ********, е бил осъден да заплати на ищеца „А.В.” ЕООД,
ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК сумата в размер на 621,15 лева – разноски за производството.
ОСЪЖДА „А.В.” ЕООД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Република България,
представлявана от министъра на финансите, с адрес: гр. София, ул. ********, на
основание чл. 78, ал. 4 от ГПК сумата в размер на 260,57 лева (двеста и
шестдесет лева и петдесет и седем стотинки), представляваща сторени във
въззивното производство разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
Първоинстанционното решение в останалата
част не е било обжалвано и е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Препис от решението да се изпрати на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.