Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 23.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети юни две хиляди и двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл. с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при участието на секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. дело № 2079 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 20273620 от 10.12.2020 г., постановено по
гр. д. № 30987/2020 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, е признато за установено
по предявените от „И.“ ЕООД срещу „К.Г.“ ЕООД и „П.М.“ ЕООД искове с правно
основание чл.124 ГПК – за признаване за установено, че „И.“ ЕООД, е титуляр на
вземане в размер на сумата от 1 493, 37 лв., представляваща платена без
основание стойност на коригирана потребена
електрическа енергия по издадена от „Е.-П.П.“ АД
фактура № **********/21.03.2012 г., на основание чл.55, ал.1, предл.
1 ЗЗД, което вземане е прехвърлено от „К.Г.“ ЕООД на „И.“ ЕООД с договор за
цесия от 23.10.2014 г., за която сума има издаден изпълнителен лист от
15.11.2018 г. от Районен съд – гр. Варна по гр.д. № 9764/2014 г., 21 състав, в
полза на „К.Г.“ ЕООД. Ответниците са осъдени за заплатят на ищеца сумата от
981, 47 лв., представляваща разноски по делото, с включени разноски във връзка
с обезпечението на иска по ч. гр. д. № 12053/2019 г. на РС – Варна, 16 състав.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна
жалба от ответника „П.М.“ ЕООД, с която го обжалва изцяло. Излага съображения,
че обжалваното решение е недопустимо, постановено по нередовна искова молба и
недопустимост на предявения иск. В условията на евентуалност поддържа, че
същото е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Счита, че не са налице условията за субективно съединяване
на искове по реда на чл.215 ГПК, тъй като „П.М.“ ЕООД нито споделя общи права и
задължения с другия ответник спрямо ищеца, нито тези права и задължения почиват
на едно и също основание. Налице е правоотношение между ищеца и „К.Г.“ ЕООД, но
не и между „П.М.“ ЕООД и ищеца. Счита, че предявеният иск с правно основание
чл.124, ал.1 ГПК срещу него в условията на субективно съединяване е недопустим,
тъй като „П.М.“ ЕООД не може да отговаря като ответник в процеси за титулярство на вземания по договори, инициирани от лице, с
което дружеството не споделя никакви взаимоотношения. Поддържа, че ищецът не
може да атакува договор, сключен между ответниците,
чрез предявяване на иск по чл.124, ал.1 ГПК за установяване на титулярство върху вземане. В случая, ищецът е предявил иск
за вземане, което е вече съдебно признато с влязло в законна сила съдебно
решение в полза на пълноправен кредитор, за което има издаден изпълнителен
лист. С обжалваното съдебно решение повторно се разглежда материалното право, което
е процесуално недопустимо, тъй като не може да бъде отново предмет на правен спор
между същите страни и техните универсални и частни правоприемници. Силата на пресъдено нещо е абсолютна отрицателна процесуална
предпоставка, която следва да бъде зачитана от съдилищата и държавните органи. Неправилно
решаващият съд е приел, че договорът на ответника ,,П.М.“ ЕООД от 21.10.2014г. е
антидатиран, тъй като бил съобщен на ,,Е.-П.П.“ АД на 25.04.2019 г. Съобщението за цесионен
договор не се приема в съдебната практика като елемент от фактическия му
състав. Липсва нормативно установено правило, регламентиращо задължение и срок
за извършване на уведомяване, поради което същият е действителен при всяко
положение, дори и да не е съобщен. Следователно уведомлението не може да се
ползва като ориентир, който да сформира преценката на съда, дали такъв договор
е съществувал в даден момент или не, тъй като договорът е действителен между
страните. С оглед на това ищецът не може да е носител на претендираното от него
право, доколкото се ползва от сключен впоследствие договор. Моли съда да обезсили
обжалваното съдебно решение, а в условията на евентуалност – да го отмени, като
отхвърли предявения иск. Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от ответника – „И.“ ЕООД, с който я оспорва. Излага
съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че предявените
искове са допустими и е налице правен интерес за ищеца от предявяването им. Твърди,
че още с исковата си молба е оспорил достоверността на датата на договора за
цесия между „П.М.“ ЕООД и „К.Г.“ ЕООД, но ответниците
не са направили никакви доказателствени искания за доказване на спорното
обстоятелство, поради което не би могло да се приеме за установено спрямо него,
че на 21.10.2014 г. е сключен договор за цесия между „П.М.“ ЕООД и „К.Г.“ ЕООД
и съответно същите да черпят изгодни за себе си правни последици. Макар
интересът от установяване да се свързва с реализация на процесуално право на
принудително изпълнение, предмет на делото е притежанието на дълг, за който
спорят тримата цесионери. Тези спорове законът отчита като годни за разрешаване
именно с установителни искове срещу претенденти. В конкретния случай
конкуренцията между цесионерите възниква не преди
процеса, а след него, тъй като и тримата претенденти черпят права от един и същ
праводател, действал като субституент в исков процес и съответно легитимиран с
право на принудително изпълнение за вече чужд дълг. Решението, постановено по
спора между цедента и длъжника, се ползва със сила на присъдено нещо за дълга
спрямо ответника, но в него въпросът за титулярството
между субституента и правоприемниците не се разрешава, доколкото нито един от
тях не е предприел заместване на праводателя си. Затова и приключилият с участието
на субституента спор не е процесуална пречка за разглеждане на иск за титулярството. Едва с упражняването на правото на
принудително изпълнение ще може да се очертае и спора на претендентите, тъй
като изпълнителният лист на праводателя им е един и
той може да послужи само на един от тях да събере вече безспорно установено
спрямо длъжника вземане. Поддържа, чефактическото
поведение на взискателя „П.М.” ЕООД по изпълнителното
дело индикира оспорване на правото на вземане на
ищеца, което обуславя интереса му да го установи със сила на присъдено нещо не
срещу длъжника, а именно и само спрямо това лице. Счита, че обосновано
решаващият съд е приел, че изявлението за разваляне на „К.Г.“ ЕООД до „И.“ ЕООД
не е породило целените правни последици, тъй като не е налице твърдяното
неизпълнение на процесния договор за цесия, респ. на спогодба - анекс от
23.12.2014 г., а възраженията за нищожност на цесията, респ. разваляне на
същата са взаимно изключващи се. Поддържа, че „К.Г.“ ЕООД няма право да разваля
договора за цесия, тъй като то е неизправна страна по него, доколкото не е
изпълнило задълженията си по спогодбата - анекс от 23.12.2014 г., с която е
изменен и процесния договор за цесия от 23.10.2014 г. Законосъобразно
решаващият съд е приел, че цесията между „К.Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД е действителна
и не е сключена във вреда на представлявания. Представените по делото доказателства
установяват, че процесното вземане е придобито от „К.Г.“ ЕООД от първоначалния цедент П. Т.А.съгласно договор за цесия от 28.04.2014 г.,
съгласно който „К.Г.“ ЕООД има задължения към П. Т.А.в размер на 1 393, 37 лв.,
като това всъщност е цената на цесията, която „К.Г.“ ЕООД не е заплатил, но
дължи. В процесния договор за цесия от 23.10.2014 г., респ. в спогодба-анекс от
23.12.2014 г., е уговорено вземането да бъде събрано от „И.“ ЕООД, което
дружество следва да заплати цената на цесията на кредитора на К.Г. ЕООД. „И.“ ЕООД се е задължило и да финансира и воденото
от „К.Г.“ ЕООД гражданско дело срещу „Е.П.П.“ АД с
предмет процесното вземане, както и се е задължило да заплаща заплатите на
юрисконсултите на „К.Г.“ ЕООД, като ги назначи на отделен договор. Счита, че
представената спогодба - анекс от 23.12.2014 г. се ползва с материална доказателствена сила, доколкото „К.Г.“ ЕООД е страна по нея,
както и тези факти се потвърждават и от приобщеното по делото гр. д. №
9764/2014г. на РС - Варна. Обратно доказване от „К.Г.“ ЕООД не е провеждано,
поради което констатациите в съглашението между страните следва да се приемат
за осъществени. Счита, че са неоснователни доводите на ответника за осъществяване
на фактически състав на договаряне във вреда на представлявания, поради което и
на основание по чл.40 ЗЗД се изключва валидното му обвързване. На основание чл.99,
ал. 4 ЗЗД зачитането на действието на цесията в отношение с трети лица, каквито
са длъжника другите правоприемници на цедента, от
уведомяването на длъжника. Моли съдът да
постанови решение, с което да потвърди обжалвания съдебен акт. Претендира направените
в настоящото производство съдебни разноски. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на насрещната страна.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба и от ответника – „К.Г.“ ЕООД, с която го обжалва изцяло. Излага
съображения, че обжалваното съдебно решение е недопустимо, а в условията на
евентуалност – неправилно, поради противоречие с материалния и процесуалния закон.
Счита, че за ищеца не е наличие интерес от установяване на титулярство
на право, за което вече е постановено влязло в сила решение, действащо пряко в
правната сфера на ищеца, като приобретател на спорно
право в хода на неприключил процес. Излага съображения, че силата на пресъдено нещо по гр. д. № 9764/2014г. на РС - Варна е
установила кой е титуляр на вземането от осъдения длъжник, както по отношение
на него, така и по отношение на обвързаните правоприемници „И.“ ЕООД и „П.М.“ ЕООД.
С оглед на това повторно установяване на същия факт между тези равнопоставени
страни е недопустимо. Счита, че чрез предявения иск ищецът се стреми да
заобиколи преклудиращия ефект на силата на пресъдено нещо и да преразгледа вече разрешен правен спор,
като по този начин да замени активно легитимираната страна по издаден
изпълнителен лист. Поддържа, че в случая не са налице и предпоставките за
субективно, пасивно съединяване на предявените от „И.“ ЕООД искове срещу
ответниците. Установяването на обстоятелството дали ответникът по иска
незаконосъобразно е прекратил или развалил договора не може да бъде предмет на
установителен иск в нито една от хипотезите на чл.124 ГПК. Процесуално недопустимо
е да се иска установяване съществуването на право по прекратен договор, тъй
като на практика съдът санира един прекратен договор, независимо дали е
правилно или неправилно прекратен. Счита, че „И.“ ЕООД не е изправна страна по
договора за цесия, респективно че не може да претендира права по този договор.
Излага съображения, че договорът за цесия от 23.10.2014 г. е недействителен, на
основание чл.40 ЗЗД. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че липсва
валидно разваляне на договора за цесия и след като има извършено уведомление с
по - ранна дата, то ищецът е единствен легитимен носител на правото. Необосновано
съдът е приел, че договорът за цесия, сключен между двамата ответници,
няма достоверна дата, а представеният от ищеца договор за цесия има достоверна
дата, обвързваща и двамата ответници. Моли съда да обезсили обжалваното решение,
като недопустимо, а в условията на евентуалност - да го отмени, като отхвърли
предявените искове. Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от ищеца „И.“ ЕООД, с който я оспорва. Излага съображения,
че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Поддържа, че оплакването за
необоснованост на изводите на съда относно наличието на достоверна датата на
договора за прехвърляне на вземане между „И.“ ЕООД и „К.Г.“ ЕООД е недопустимо,
тъй като се прави за първи път едва с въззивната му жалба. Моли съда да потвърди
обжалваното съдебно решение. Претендира сторените по делото разноски. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран със субективно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е титуляр на
вземане в размер на сумата от 1 493, 37 лв., представляваща платена без
основание стойност на коригирана потребена електроенергия
по издадена от „Е.-П.П.“ АД фактура № **********/21.03.2012
г., което вземане е прехвърлено от „К.Г.“ ЕООД на „И.“ ЕООД с договор за цесия
от 23.10.2014 г. и е издаден изпълнителен лист от 15.11.2018 г. по гр.д. №
9764/2014 г. по описа на Районен съд – Варна, 21 състав, в полза на „К.Г.“ ЕООД. Ищецът твърди,
че с решение № 497/02.02.2015 г., постановено по гр.
д. № 9764/2014 г. по описа на РС - Варна,
е уважен предявеният от „К.Г.“ ЕООД срещу „Е.-П.П.“
АД, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД, с което ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата от 1 493, 37 лв., представляваща платена
без основание стойност на коригирана потребена
ел.енергия по фактура № **********/21.03.2012 г. В хода на производство пред РС
- Варна, ищецът „К.Г.“ ЕООД е прехвърлил на „И.“ ЕООД вземането си в размер на 1
493, 37 лв. с договор за цесия, сключен на 23.10.2014 г. След влизане в сила на
решението в полза на „К.Г.“ ЕООД (потвърдено с решение № 1835/06.11.2018
г. по в.гр.д. № 1723/2018 г. по описа на ОС - Варна), е издаден изпълнителен лист на 15.11.2018
г., а съобразно спогодба - анекс от 23.12.2014 г., сключена между страните по
договора за цесия, цедентът „К.Г.“ ЕООД е се е задължил
да предаде на цесионера „И.“ ЕООД изпълнителния лист
за посоченото вземане. До настоящия момент изпълнителният лист не му бил
предаден. Твърди, че три месеца след като са прехвърлили вземането си на „И.“
ЕООД, „К.Г.“ ЕООД е уведомило длъжника „Е.-П.П.“ АД,
че прехвърля същото вземане на „П.М.“ ЕООД, след което му е предало и оригинала
на изпълнителния лист. За да бъде предадена достоверност на прехвърленото
вземане от „К.Г.“ ЕООД на „П.М.“ ЕООД, че е извършено преди цесията между „К.Г.“
ЕООД и „И.“ ЕООД същите са го антидатирали (с
отразена дата на сключване, предхождаща с два дни първата цесия), което
действие е в разрез със сключената между „К.Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД спогодба –
анекс, подписана между тях на 23.12.2014 г. вземанията да не се прехвърлят на
трето лице. Длъжникът на цедираното вземане „Е.-П.П.“ АД бил уведомен за прехвърлянето му в полза на „И."
ЕООД на 26.10.2014 г., а в полза на „П.М.“ ЕООД - на 20.01.2015 г. По молба на
последното дружество и въз основа на изпълнителния лист от 15.11.2018 г. било
образувало изпълнително дело № 20197180400219 по описа на ЧСИ С.К.-Д., с peг. № 718 в КЧСИ срещу „Е.-П.П.“
АД, по което съдебният изпълнител отказал да конституира „И.“ ЕООД като взискател. Ищецът счита, че след уведомяването на длъжника
за цедираното в негова полза вземане на 26.10.2014 г. именно той се явявал
единствен негов кредитор и последващото прехвърляне не било породило действие.
Поддържа, че с поведението си взискателят по посоченото
изпълнителното дело „П.М.“ ЕООД, образувал същото от свое име и на праводателя – цедент „К.Г.“ ЕООД,
предал изпълнителния лист на този цесионер, се оспорвало
притезателно право на „И.“ ЕООД, което пораждало
неговия интерес от установяване на вземането по съдебен ред. Моли за уважаване
на предявения иск, като претендира и сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „К.Г.“ ЕООД депозира
отговор на исковата молба, в който излага становище за недопустимост на
предявените искове поради липса на правен интерес и наличие на сила на пресъдено нещо. Оспорва претенцията и като неоснователна.
Поддържа, че претендираното
вземане е потвърдено в негова полза, с влязло в сила съдебно решение по гр.д. №
9764/2014 г. по описа на РС – Варна, тъй като договорът за цесия, от който
ищецът иска да черпи права, е сключен в хода на висящ процес по посоченото
гражданско дело. Поддържа, че не може да съществуват две влезли в сила решения,
които да визират принадлежност по отношение на едно и също право в полза на две
различни лица. Позовава се на формирана сила на пресъдено
нещо. Счита предявеният иск за недопустим, тъй като ищеца черпи права по извънсъдебно
развален от цедента „К.Г.” ЕООД договор от 23.10.2014
г. Поддържа, че уведомяването на длъжника не е елемент от фактическия състав на
цесията, респ. няма отношение към момента на придобиване на прехвърленото
вземане. Заявява възражение по чл.40 ЗЗД за недействителност на договора за
цесия от 23.10.2014 г. и на спогодбата - анекс от 23.12.2014 г., сключени между
„К.Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД, спрямо него като представляван по тези сделки, поради
договаряне между пълномощника му и насрещната страна „И.“ ЕООД в негова вреда. Твърди,
че вземането на практика е прехвърлено безвъзмездно на цесионера
„И.“ ЕООД, тъй като последният се е задължил да заплати продажната цена не на правоимащия цедент „К.Г.“ ЕООД, а
на трето лице, което не е страна по договора. Поддържа наличието на нееквивалентност
на престациите по посочения договор. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира сторените разноски
по делото, включително адвокатско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на
исковата молба от ответника „П.М.“ ЕООД, с който оспорва предявения иск. Излага
съображения за недопустимост на предявените искове поради липса на правен
интерес и наличие на сила на пресъдено нещо. Твърди,
че е отправено изявление за разваляне всички договори за цесия от 23.10.2014
г., сключени между „К.Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД, включително и процесния,
от който ищецът черпи материалноправната си
легитимация, като тези изявления са обективирани в нотариални покани от
02.07.2018 г. и 14.12.2018 г. Поддържа, че след като процесното вземане е
прехвърлено на „П.М.“ ЕООД с договор от 28.07.2014 г., то няма как да се
приеме, че претенцията на ищеца е основателна само поради факта, че е налице
уведомяване с по - ранна дата за цесия – от 28.07.2014 г. Счита, че
уведомяването на длъжника е ирелевантно за действието на цесията между страните
по договора. На основание чл. 226, ал. 3 ГПК ищецът е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението по приключилия съдебен спор за
същото вземане по гр. д. № 9764/2014 г. по описа на РС - Варна, която следва да
бъде зачетена и по настоящото дело. Моли за отхвърляне на предявения иск и
претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на насрещната страна.
С решение № 497 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 9764/2014
г. по описа на РС – Варна е уважен предявеният от „К.Г.“ ЕООД срещу „Е.-П.П.“ АД, иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
С решение № 1835 от 06.11.2018 г. по гр.д. № 1723/2018
г. на ОС – Варна е потвърдено изцяло горепосоченото решение на РС – Варна.
На 15.11.2018 г., РС – Варна е издал изпълнителен лист
в полза на „К.Г.“ ЕООД, за сумата от 1 493, 37 лв., представляваща главница по
фактура **********/21.03.2012 г., за който няма данни да е предаден на „И.“
ЕООД.
По силата на договор за прехвърляне на вземане от 28.07.2014
г., сключен между „К.Г.“ ЕООД, в качеството му на цедент и „П.М.“ ЕООД, в качеството на
цесионер, цедентът е прехвърлил на цесионера, вземането
си от „Е.-П.П.“ АД за сумата от 1 493, 37 лв.,
представляваща платена без основание стойност на коригирана електроенергия за
периода 17.09.2011 г. – 14.03.2012 г., за което е издадена фактура №
**********/21.03.2012 г., на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, срещу цена от 1 443, 37 лв., платима в
шестмесечен срок от датата на подписване на договора. По силата на чл.4 от
договора цедентът се е задължил да съобщи писмено на
длъжника за прехвърлянето на вземането и да предостави на цесионера
документите, доказващи получаване на съобщението от длъжника.
С договор за прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г.,
сключен между „К.Г.“ ЕООД - цедент и „И.“ ЕООД - цесионер, в хода на висящия съдебен процес, цедентът е прехвърлил на цесионера
вземанията си от длъжника „Е.-П.П.“ АД в размер на
сумата от 1 493, 37 лв., представляваща платена без основание стойност на
коригирана непотребена електроенергия, за периода
17.09.2011 г. – 14.03.2012 г. за обект с аб. № **********
и клиентски № **********, с титуляр на партидата П. Т.А., за което е издадена
фактура № **********/21.03.2012 г., на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Описаното
вземане цедента е придобито от абоната П. Т.А., с договор за прехвърляне на
вземане от 28.04.2014 г., за което длъжникът „Е.-П.П.“
АД е уведомен на 21.07.2014 г. с нарочно
уведомление вх. № 3174816. В клаузата на т.3 от договора е отразено, че цедентът прехвърля на цесионера описаното по-горе вземане
срещу цена от 1 393, 37 лв., която страните се съгласяват, че ще бъде
заплатена изцяло от цесионера на кредитора на цедента
- П. Т.А. относно задължение на „К.Г.“ ЕООД, поето с договор за прехвърляне на
вземане от 28.04.2014 г., на основание чл.101 ЗЗД. В т.4 от договора е посочено,
че към 23.10.2014 г. „К.Г.“ ЕООД
е завело гражданско дело пред РС – Варна по отношение на вземането, предмет на
договора за цесия, но е в невъзможност да заплати задължението си по договора за
цесия с първоначалния цедент П. Т.А. в срок до
28.10.2014 г., както и да заплаща възнаграждение за юрисконсултите, които осъществяват
процесуално представителство по делото и да поеме разноските по делото,
включително да възстанови разходите на адв. Т.за
завеждане на делото, поради което е сключен разглежданият договор за цесия. В
чл.5 от договора е предвидено задължение за цесионера
да заплати сумата по т.3 от договора на кредитора на цедента не по-рано от 6
месеца от ефективното получаване на цялото вземане по т.1 от страна на
длъжника. В клаузата на чл.6 от договора страните са уговорили, че „И.“ ЕООД се
е съгласил да финансира воденото съдебно дело пред първата инстанция за своя
сметка – разходи за съдебни експерти, свидетели и др., ще назначи
юрисконсултите на „К.Г.“ ЕООД в
дружеството на трудов договор и ще им заплаща отделно трудово възнаграждение,
като им осигури възможност да се подготвят и явяват по воденото от „К.Г.“ ЕООД
дело, а последното се е задължило да прехвърли на „И.“ ЕООД вземането си за
платените от „И.“ ЕООД – чрез специална адвокатска сметка на адв. К.Т., разноски по делото, включително и юрисконсултско възнаграждение, след установяването им по
размер с последваща цесия за цена от 5 лв.
На 23.12.2014 г. е подписана спогодба - анекс към 198
договора за цесия от 23.10.2014 г. между „К.Г.” ЕООД, „И.” ЕООД и ”Г.Г.ГЕУ” ЕООД – солидарен длъжник, с която страните са
декларирали, че спогодбата има за цел да уреди отношенията между страните,
възникнали по 198 броя договори за прехвърляне на вземания, сключени между „К.Г.“
ЕООД и „И.“ ЕООД на 23.10.2014 г., приложени и описани в Приложение № 1,
представляващо неразделна част от спогодбата. В чл.1 от спогодбата страните са
приели, че на 23.10.2014 г. между „К.Г.“
ЕООД – цедент и „И.“ ЕООД – цесионер,
са сключени 198 договора за продажба на вземания, с които са прехвърлени
вземания на длъжника „Е.-П.П.“ АД, на обща стойност
от 259 148, 15 лв. Приели са, че „К.Г.” ЕООД е изпълнило задължението си
да уведоми по реда на чл.99 от ЗЗД длъжника ”Е.-П.П.”
АД за прехвърлените вземания, с писмо по ел. поща от 26.10.2014 г. с
вх.№EPRS-2762/28.10.2014 г. В чл.5 от спогодбата е уговорено, че „И.“ ЕООД ще
заплати на „К.Г.“ ЕООД и на неговите кредитори в срок от 6 месеца от
ефективното получаване от „И.“ ЕООД на всички суми по вземанията, описани в
чл.2 от спогодбата, от длъжника. В чл.8 от спогодбата е посочено, че „К.Г.“
ЕООД декларира, че към датата на сключване на договорите з прехвърляне на
вземане, описани в Приложение № 1, е изключителен собственик на вземането по
чл.1, ал.1, б.“а“ от договорите, като същият сее задължил да не предава на трето
лице нито едно от вземанията, описа в договорите за прехвърляне на вземания, описани
в Приложение № 1. В чл.12, ал.1 и ал.2 от спогодбата е предвидено задължение за
„К.Г.“ ЕООД в 14 – дневен срок от влизане в сила на решението по всяко от
делата, описани в Приложение № 1, да подаде молби за издаване на изпълнителни
листове, както и да подаде молбите за издаване на изпълнителни листове само за
вземанията, които са предмет на договорите за прехвърляне на вземания,
приложени и описани в Приложение № 1. В 14-дневен срок от издаване на
съответния изпълнителен лист „К.Г.“ ЕООД се е задължил за предаде изпълнителния
лист в оригинал с приемо – предавателен протокол на „И.“
ЕООД. Страните са уговорили заплащането на неустойки от страна на „К.Г.“ ЕООД
при неизпълнение на посочените задължения.
В чл.16 от спогодбата страните са приели, че всички държавни такси по
водене на съдебните дела, описани в Приложение № 1 образувани от „К.Г.“ ЕООД
срещу „Е.-П.П.“ АД, са заплатени от „И.“ ЕООД чрез адв. К.Т.. В Приложение № 1 към спогодбата – анекс, процесното вземане е описано под номер 103.
С уведомление от 26.10.2014 г. „К.Г.“ ЕООД е уведомил
длъжника „Е.П.П.“ АД за прехвърляне на вземания на „И.“
ЕООД, включително и относно процесното вземане в
размер на 1 493, 37 лв., посочено под № 126.
По делото е представено уведомление с поставен вх. №
3545516/20.01.2015 г. от „К.Г.“ ЕООД до длъжника „Е.-П.П.“
АД относно 130 договора за прехвърляне на вземания в полза на „П.М.“.
С нотариално заверена покана – изявление от 06.03.2018
г., с рег. № 885/2018 г., том.1, рег. № 53 на нотариус Б.Василев, „К.Г.“ ЕООД е
поискало от „И.“ ЕООД да представи оригинали или заверени копия от 297 договори
за цесия от 23.10.2014 г., сключени между „К.Г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД, за което
длъжникът по цедираните вземания „Е.-П.П.“ АД е уведомен по електронна поща на 26.10.2014 г. Предоставен
е 14 -дневен срок за представяне на поисканите документи, като в противен
случай договорите, ще се считат за нищожни и не пораждащи правни последици по
смисъла на чл.26, ал.1, предл.1 и 2 ЗЗД. Поканата е връчена на „И.“ ЕООД, на 22.03.2018 г., като е съставен и констативен протокол по
реда на чл.593 ГПК.
С нотариална покана до „И.“ ЕООД от 02.07.2018 г. с peг. № 3323/02.07.2018 г., том 1, № 167 на нотариус Б.В.от
„К.Г.“ ЕООД, е поискано отново представяне на оригиналите на договорите за цесия от 23.10.2014 г.,
сключени между двете дружества, с предоставен
14 -дневен срок „И.” ЕООД, като в противен случай договорите ще се считат за
развалени. Поканата е връчена на „И.“ ЕООД,
на 16.07.2018 г., като е съставен и констативен протокол по реда на
чл.593 ГПК.
Видно от представеното извлечение от уведомление вх. №
5094154/15.04.2019г., цедентът „К.Г.“ ЕООД, е уведомил
длъжника „Е.-П.П.“ АД за прехвърлени с договори за
цесия от 28.07.2014 г. вземането си в размер на 1 493, 37 лв. в полза на цесионера „П.М.“ ЕООД.
Приложено е нотариално заверено изявление от 14.12.2018
г. на „К.Г.“ ЕООД за разваляне на договори за цесия, сключени на 23.10.2014 г.,
с които цедента „К.Г.“ ЕООД е прехвърлил от активите
си „297“ вземания на цесионера „И.“ ЕООД, за които вземания
цедирания длъжник „Е.-П.П.“
АД, е уведомен на 26.10.2014 г. с две уведомления по електронен път в 19.07 ч.
и 19.22 ч., поради неизпълнение, отпаднал интерес от такова и невъзможност за
изпълнение на договорните задължения. Изявлението е връчено на „И.“ ЕООД на 17.12.2018
г.
С покана от 08.05.2019 г., „Е.-П.П.“
АД е уведомило „И.“ ЕООД, че на 25.04.2019 г. е получило покана за доброволно
изпълнение по изп. дело № 20197180400219 по описа на
ЧСИ С.К.-Д., рег. № 718, с район на действие ОС – Варна, с взискател
-„П.М.“ ЕООД, конституиран на основание чл.429, ал.1 ГПК и въз основа на
договор за цесия от 23.10.2014 г. с „К.Г.“
ЕООД. Посочено е, че производството е образувано на основание издаден на 15.11.2018 г. изпълнителен лист, в
полза на последното дружество, въз основа на влязло в сила решение по гр. д. №
9764/2014 г. на РС –Варна. Поканило „И.“ ЕООД, на основание чл.429 ГПК, да се
конституира като взискател по процесното изпълнително дело, за да получи
надлежно изпълнение.
На 09.05.2019 г. „И.“ ЕООД депозирало молба до ЧСИ за
конституиране като взискател по изпълнителното дело.
Във връзка с постъпилата молба ЧСИ С.К.-Д., уведомила дружеството,
че договора за цесия, който е представил, е с дата, която е последваща
спрямо договора, с който „П.М.“ ЕООД се е легитимирал като взискател,
поради което не е налице основание за неговото конституиране.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по
чл.259, ал.1 ГПК, изхождат от легитимирани страни, като същите са процесуално
допустими. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбите.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно.
По релевираните оплаквания
относно допустимостта на обжалваното съдебно решение:
Жалбоподателите поддържат, че въпросът за права върху процесното вземане е разрешен с влязло в сила съдебно
решение по гр. д. № 9764/2014 г. по описа на РС – Варна, което препятства
повторно повдигане на спор между обвързаните от стабилното решение страни,
включително и двамата спорещи цесионери, които имат еднакво положение като
правоприемници на главна страна по приключилия спор.
По силата на чл.226, ал.3 ГПК постановеното решение
във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя, с изключение на действията на вписването,
когато се отнася за недвижим имот (чл. 114 от Закона за собствеността), и за
придобиване на собственост чрез добросъвестно владение (чл. 78 от Закона за
собствеността), когато се отнася за движими вещи. С оглед на това влязлото в
сила съдебно решение обвързва страните по делото - „К.Г.“ ЕООД и длъжника „Е.-П.П.“ АД, както и правоприемниците, придобили спорен дълг в
хода на съдебен процес. Установителното действие обаче се формира спрямо
насрещни страни (ищецът- цедент и ответника-длъжник), но в него въпросът за титулярството между процесуалния субституент
и правоприемниците не се разрешава, доколкото нито един от тях не е предприел
заместване на праводателя си, а те се намират на една и съща страна в спора.
Смисълът на процесуалната пречка по чл.299, ал.2 ГПК да се избегне само
повторно осъждане на длъжника, а не да се осуети решаване на спор между
правоприемници на кредитора. В отношенията между цедента (субституент) и който
е да е от цесионерите (само един от които би бил носител на противопоставимо
на останалите материално право), сила на пресъдено
нещо няма и затова приключилия с участие на субституента спор не е процесуална
пречка за разглеждане на иск за титулярството на
спорното между страните вземане. Настъпилото материално правоприемство
в хода на процеса (прехвърлянето на спорното право) и продължаването на процеса
от праводателя без приобретателят
да е встъпил в него, не означава отричане на материалното правоотношение. То
запазва транслативното си действие между страните по
него, а с решението постановено в полза или вреда на прехвърлителя,
се създава сила на пресъдено нещо спрямо насрещната
страна по спора. В случай, че принадлежността на материалното право на праводателя е установена или отречена с решението, то между
приобретателя и насрещната страна по делото е
недопустимо пререшаването на този спор (дали материалното право е принадлежало
на праводателя). Активната материалноправна
легитимация на приобретателя се основава на сделката
и тя е производна от материалното право на праводателя,
установено със силата на пресъдено нещо. С нормата на
чл.226, ал.3 ГПК не е предвидена възможност постановеното решение с участието
на праводателя и без участието на приобретателя
да се отрича материалноправната легитимация на
последния. В този смисъл е формирана и съдебна практика - решение № 13 от
9.03.2022 г. по т. д. № 1594/2021 г. на ВКС, ТК, I ТО; решение № 16164 от
1.12.2021 г. по т. д. № 1402/2021 г. на ВКС, ТК, I ТО. С оглед на това следва
да се зачете формирана сила на пресъдено нещо на
осъдителното решение установяваща, че праводателят е
бил собственик на вземането.
С предявения иск ищецът се стреми да се разреши спор
между кредитори относно принадлежността (титулярството)
на вземането. Спорът произтича от твърденията на страните, че по силата на
договор за цесия са придобили процесното вземане. Налице
е интерес за ищеца от търсената чрез предявения иск защита, тъй като е очертан
правен спор, възникнал между двама претенденти за едно вземане, които черпят
взаимоизключващи се права от един и същ праводател.
Като ответникът „П.М.“ ЕООД е инициирал изпълнително производство за
принудително събиране на процесното вземане,
включително като цедентът е предал на посоченото
дружество оригинала на издадения изпълнителен лист, се установява наличието на
спор относно принадлежността на процесното вземане.
Чрез предявяване на иска, предмет на делото, ищецът се стреми да се формира
сила на пресъдено нещо относно валидността и
действието на договорите за цесии, с които се легитимират спорещите кредитори.
Правният интерес на ищеца да предяви иска произтича от отричането на правото му
както от праводателя, така и от твърдян приобретател по последваща цесия,
което оспорване се е развило в рамките на изпълнителното производство.
Неоснователни са оплакванията поради липсата на
основание за субективно съединяване на предявените искове.
Насочването на иска, предмет на делото, срещу страните
по оспорения от ищеца договор за цесия от 28.07.2014 г. е обусловено от
необходимостта да се формира сила на пресъдено нещо
спрямо двете страни по оспорения договор относно неговото правно действие и
дали с него е прехвърлено спорното вземане или не.
Жалбоподателите поддържат, че е недопустимо
установяването съществуването на право по прекратен договор.
По делото своевременно е заявено възражение за
разваляне на договора за цесия от 23.10.2014 г., на който ищеца основава
интереса си от търсената защита. От ангажираните доказателства се установи
отправяне на волеизявление от ответника „ К.Г.“ ЕООД до ищеца в 14 – дневен
срок да му представи преписи от 297 договора за прехвърляне на вземания. В
случай, че не стори това и не извърши плащане, ще счита същите за симулативна сделка, привидни, сключени чрез пълномощник,
при липса на съгласие и в противоречие с добрите нрави, поради което е нищожен
и не поражда правни последици по смисъла на чл.26, ал.1, пр.1 и пр. 2 ЗЗД. В
тази нотариална покана не е обективирано изявление по
смисъла на чл.87, ал.1 ЗЗД за разваляне на договора поради неизпълнението му от
насрещната страна, а „К.Г.“ ЕООД се позовала на нищожност на договора за
прехвърляне на вземания, както и е отправена покана за плащане на цената по
оспорения договор.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 1 от
27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС, съдът
е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни
сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на
правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само
ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства.
От събраните по делото доказателства не се установява
наличието на основание за нищожност на договора за прехвърляне на вземане от
23.10.2014 г. По делото не се установи представителят на „К.Г.“ ЕООД и ищеца да
се споразумели във вреда на представлявания. Дали договорът е икономически
изгоден за представляваната страна или не няма отношение за приложението на
нормата на чл.40 ЗЗД, поради което не следва да се обсъждат по същество
доводите в тази насока. Уговорката на чл.6 от договора за прехвърляне на
вземания от 23.10.2014 г. относно заплащането на цената на прехвърленото
вземане е в рамките на договорната свобода, установена в нормата на чл.9 ЗЗД.
Следва да се отбележи, че за валидността и действието на договора не е
необходимо абсолютна еквивалентност на насрещните престации
на страните по договора. Позоваването
на ответника „К.Г.“ ЕООД на явно неизгодни условия няма отношение към
валидността и действието на договора за прехвърляне на вземане от 24.10.2014
г., тъй като на основание чл. 297 ТЗ търговска сделка,
сключена между търговци, не може да се унищожава поради крайна нужда и явно
неизгодни условия.
Жалбоподателят „К.Г.“ ЕООД поддържа, че недопустимо
решаващият съд е формирал изводи, че липсва валидно разваляне на процесния договор, което е извършено извънсъдебно и съставлява
факт, който няма отношение към иска, предмет на делото.
Предвид обстоятелството, че е налице своевременно релевирано възражение от посочения ответник за извънсъдебно
разваляне на договора за прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г. и с оглед
извършване на обоснована преценка относно легитимацията на ищеца да предяви
иска, предмет на делото, правилно решаващия съд е разгледал това възражение,
което е част от спорния предмет. За да се прецени основателността на
възражението, следва да се провери дали в полза на посочения ответник е
възникнало право да развали договора за прехвърляне на вземания от 23.10.2014
г., както и дали надлежно е упражнено това право. В случая с отправената
нотариална покана „К.Г.“ ЕООД е определил 14 - дневен срок за представяне на
заверени копия на договори от 23.10.2014 г., сключени с ищеца, както и да
извърши плащане по тях. Същевременно в чл.6 е уговорен друга насрещна престация от страна на „И.“ ЕООД. Ето защо и доколкото в
отправеното волеизявление не е ясно и точно посочена формата на неизпълнение от
страна на „И.“ ЕООД по договора за прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г., се
налага изводът, че ответникът „К.Г.“ ЕООД не е изпълнил доказателствената
си тежест, произтичаща от нормата на чл.154, ал.1 ГПК, да докаже възникване на
правото да развали оспорения договор и надлежното упражняване на това негово
право. Изложеното се отнася и до повторното изявление за развяване на договора,
в който кредиторът се позовава на неизпълнение, отпаднал интерес от изпълнение
и невъзможност на изпълнение на договорните задължения. В нотариалната покана
не е посочено в какво се изразява неизпълнението на договорните задължения от
страна на ищеца, довела до отпадане на кредиторовия
интерес от изпълнение, нито относно обективната невъзможност за изпълнение на
същите. С оглед на това изводите на решаващия съд в тази насока са обосновани.
Предвид обстоятелството, че по делото не се доказа
разваляне на оспорения договор за прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г.,
ищецът е надлежно легитимиран да предяви иска, предмет на делото. С оглед на това
доводите за недопустимост на иска и на обжалваното съдебно решение, с което
същият е разгледан по същество, се явяват неоснователни.
Липсата на надлежно упражнено право на разваляне на
договора води и до неоснователност на възражението на ответника „К.Г.“ ЕООД, че
на основание чл.88 ЗЗД прехвърленото вземане се е възстановило в неговия патримониум.
Жалбоподателя „К.Г.“ ЕООД релевира
оплакване, че необосновано решаващият съд е приел, че договорът за прехвърляне
на вземане от 23.10.2014 г. има достоверна дата, а договорът, сключен с „П.М.“
ЕООД няма такава.
На основание чл.181, ал.1 ГПК частният документ има
достоверна дата за трети лица от деня, в който е заверен, или от деня на
смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето,
което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е
възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт,
установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. Съгласно
трайната съдебна практика трето лице по смисъла на цитираната норма е това, което черпи права от
лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само
при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа.
Следователно касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица,
които независимо дали са страни в процеса, черпят права от някой от издателите
на документа и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране.
Други неучастващи в съставянето на документа лица, не са трети лица в посочения
по-горе смисъл и спрямо тях посочената в документа дата е важима
(решение № 235 от 04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение
№ 128 от 20.08.2018 г. по т. д. № 1744/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, постановени
по реда на чл.290 ГПК и др.).
С оглед на това ищецът се явява трето лице по смисъла
на чл.181, ал.1 ГПК по отношение на договора за цесия от 28.07.2014 г. Същият
своевременно е оспорил датата на съставяне на документа с твърдения за антидатиране на същия, за който поддържа, че е съставен
след сключване на договора за прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г.
Оспореният от ищеца договор за прехвърляне на вземане
от 28.07.2014 г. съставлява частен документ и като такъв се ползва с обвързваща
съда формална доказателствена сила относно
авторството. С оглед на това съдът следва да цени този частен документ по
вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. Тъй като тези
частният документ не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена
сила, при оспорване на удостоверените от тях факти, включително относно датата
на съставянето им, те подлежи на доказване по общите правила на ГПК - чл.153, чл.154
и чл.155 (решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г. на ВКС, ГО, ІV
ГО).
В разглеждания случай в договора за прехвърляне на
вземане е посочена като дата на съставянето му 28.07.2014 г. Същевременно
уведомлението до длъжника е изпратено от кредитора и е получено от длъжника на
15.04.2019 г. Действително уведомяването на длъжника не е елемент от
фактическия състав на договора за цесия, а има значение за неговата противопоставимост на длъжника, съгласно нормата на чл.99,
ал.4 ЗЗД. В хипотезата на чл.99 ЗЗД вземането преминава върху цесионера със самото сключване на договора за цесия и той
става от същия момент негов носител, а договорът има действие спрямо цедирания длъжник и трети лица след съобщаването й, което
поражда действие само след осъществяването му от цедента
(решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, ТК, І ТО). Въз
основа на уведомяването обаче може да се направи преценка във връзка с
оспорената дата на съставяне на договора за цесия. „К.Г.“ ЕООД не е ангажирал
други доказателства в подкрепа на твърденията си, че договорът е подписан на
посочената в него дата – доказателства относно момента на извършеното плащане
на уговорената цена; документи, в които се съдържа позоваване на оспорения
договор или е възпроизведено неговото съдържание и др. Същевременно съдържанието
на договора за прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г. е възпроизведено в спогодбата
– анекс от 23.12.2014 г., както и процесното вземане
е надлежно описа в Приложени № 1, номер 103. Цедентът
е уведомил длъжника за договора за прехвърляне на вземане на 26.10.2014 г. –
непосредствено след сключване на договора за цесия. Не без значение е и
обстоятелството, че цедентът изрично е заявил в чл.10
договора за прехвърляне на вземания, че гарантира, че към датата на сключването
му е изключителен титуляр на вземането, предмет на договора.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че ответниците не са изпълнили доказателствената си тежест да установяват, че датата на
подписване на сключения между тях договор за прехвърляне на вземания съвпада с
посочената в договора такава – 28.07.2014 г. Ето защо следва да се приемат за
ненастъпили правните последици, чийто юридически факт е останал недоказан. При
това положение се налага изводът, че към момента на сключване на договора да
прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г. цедент „КНМ
Груп“ ЕАД се легитимира като кредитор на „Е.-П.П.“
АД, в каквато насока е и направеното отбелязване в самия договор, поради което
с подписването му вземането, предмет на сключения договор, е надлежно
прехвърлено на цедента „И.“ ЕООД.
След като с договора за прехвърляне на вземане от 23.10.2014 г. ищецът е придобил
прехвърленото от цедента вземане и не се доказа
същото да е било прехвърлено в предходен момент на ответника „П.М.“ ООД, се
налага изводът, че ищецът е титуляр на процесното
вземане, поради което предявеният иск е изцяло основателен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да се потвърди.
По
разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят сторените разноски
във въззивното производство. Техният размер възлиза
на 350 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на
процесуално представителство на страната в настоящото производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20273620 от 10.12.2020 г.,
постановено по гр. д. № 30987/2020
г. по описа на СРС, ГО, 33 състав.
ОСЪЖДА „К.Г.“ ЕООД, ЕИК *****и „П.М.“ ЕООД, ЕИК *****и
двете с адрес ***, ж. к. „Люлин“,
ул. „***“, блок срещу бл.***, да заплатят на „И.“ ЕООД, ЕИК *****, със съдебен
адрес ***, партер, вътрешен двор – адв. П.Ч.Г., на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 350
(триста и петдесет) лв., представляваща заплатено възнаграждение за един
адвокат за осъществяване на процесуално представителство във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.